напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Две антологии 111:120


Две антологии през 2001 г. сложиха едновременно точка, удивителна и многоточие в голямото поетическо изречение на междувековната българска литература – “Лирика 2001” и “Начало на века. Най-нова българска поезия. 1989-2001”. Във всеки център на двата проекта стоят т.нар. “структуралисти” от 60-те и 70-те години Михаил Неделчев и Светлозар Игов – може би единствените сред малцината днес критици от предишните поколения, които активно четат и анализират актуалните случвания в литературата и притежават аналитичната амбиция да историзират не само миналото, но и съвременността.

Предварително ще кажа, че съществуват два големи риска при критическото отреагиране на всяка антология. Първият отвежда към препочитанията да се прочете предимно предговора на съставителя и да се обсъжда заявената в него антологична концепция. Вторият риск е в изкушението да се съсредоточим най-вече върху съдържанието, т.е. върху списъка на включените в антологията поети. И двата подхода избягват четенето на самите подбрани стихотворения. Впрочем, дали изобщо антологиите се правят, за да бъдат четени? Ето един въпрос, на който си струва да предизвикаме отговора.

 

Как се намира средно аритметично на поезията

 

Към оформения в българската литература масив от определения за антологията – като “празник” (“покана за сватба”, П.П.Славейков), като “форма на критика” (Ат. Далчев), като “картина на едно завършено развитие” (Гео Милев), като представяща “художествени индивидуалности” (Ив. Радославов), като борба между “индивидуализиращата и свързващата тенденция в литературата” (М. Неделчев), като “междутекстов диалог” и “органика на литературата” (С. Янев), като “извършена моя Истина” (Борис Христов), като книга “за домашно ползване” (Петър Алипиев), като съчетание на “три мерки – на личния вкус, на обективната история и на самата книга Антология” (Св. Игов) и т.н. – с появата в началото на лятото на “Лирика 2001” вече можем да прибавим още една формула: Антологията е средно аритметично на литературата. Това е максималната неутралност и всеобхватност, постигнати математически, това е тоталната наличност на социологическия критически подбор, който се стреми да представи битието на поезията като чиста структура на единното публично литературно пространство.

Досега симптоматично липсват “про” и “анти” отзиви за “Лирика 2001”. Една от малкото реакции звучи като констативен протокол: “Каквато е”.1 Различни отзиви могат и да упрекват проекта, заради отсъствието на един или друг автор, но техните недоволства отекват в непроницаемата огледалност на анкетния метод. Как може да се упреква безпристрастният резултат, получен от допитване, сборуване и класиране според набрания актив от точки? Обикновено се критикува избор или воля, но как да негодуваме срещу таблицата, съставена от усредняването на няколко самостойно проявени избори или воли. Казано чрез спортна метафора, бихме могли да недоволстваме от играта на един отделен отбор или състезател, но възраженията ни срещу полученото вследствие на играта класиране биха изглеждали нелепи, защото то отразява вече извършени и проявени другаде действия.

Появата на “Лирика 2001” демонстрира новото определение за намиране на средно аритметично на поезията в неговото абсолютно точно проектиране и последователно изпълнение. Защото тази антология не се случи само като книга, но и като акция – може би най-мащабната досега в българската поезия. Селектираните автори бяха поканени да предоставят по едно свое ново (по възможност още непечатано) стихотворение, което беше размножено заедно с другите в общ тираж от 100 000 екземпляра върху цветни листовки, които бяха разпространени по време на концерти и спектакли в НДК и така конструираха своеобразен Фестивал на поезията. Едва след това антологията стана библиографски факт.

Това беше най-характерният акцент в цялостната стратегия на инициаторите (Христо Друмев и Петър Първанов), за да предизвикат нов интерес към съвременната лирика – отвеждането на поезията в непоетични пространства, изпробването й в други публичности (върху листовки, сред разнородна публика) и въвеждането на агоналния елемент (кой поет е събрал необходимия брой точки). Несъмнено тази стратегия имаше успех.

Досега при представянето на антологията в медиите беше фокусирано предимно върху името на Михаил Неделчев като един от съставителите и автор на предговора. Това донякъде замъгли много по-интригуващия аспект при подбора на имената на поетите, излъчени чрез гласуване (или посочване чрез списък) от девет български издатели, критици и редактори. Това са Анго Боянов (поет, издател и заместник-председател на Сдружението на писателите), Владимир Попов (поет, редактор в изд. “Просвета”), Георги Господинов (поет, главен редактор на “Литературен вестник”), Димитър Христов (поет, директор на в. “Български писател”), Марин Бодаков (поет, редактор в “Култура”), Марин Георгиев (поет, директор на “Литературен форум), Михаил Неделчев (критик, главен редактор на сп. “Демократически преглед”, председател на Сдружението на писателите), Младен Влашки (критик, член на вече бившия НСРТ), Светлозар Жеков (критик, директор на книжарница “Писмена”). Привеждам дългата колона на съставителите заедно с длъжностите им, за да илюстрирам ясната и категорично постигната представителна институционалност на подборката. Като цяло са застъпени кръговете около всички действащи литературни институции с превес на онези, които са близки до Сдружението на писателите. Тук възниква едно от постиженията на “Лирика 2001” – разпадналите се общности (от писатели и читатели) биват виртуално събрани отново. Чрез посочването на институционално гарантираната лична воля на съставителите книгата свива разпиления литературен пейзаж, обозрява необозримото. Оказва се, че сегментираната в няколко литературно-комуникативни пространства българска поезия може да бъде представена в своята относителна цялост единствено в такава антология на средноаритметичното.

От публикувана в сайта на Салона на изкуствата таблица точно може да се проследи кой поет и по колко пъти е посочен от съставителите.2 Всеки от тях е трябвало да отбележи не повече от 100 имена, но очевидно златното сечение не се е получило и в крайна сметка са останали 111 поети. Нито един от деветимата обаче не може лесно да бъде наречен “съставител”, защото просто не е съставял, а по-скоро е гласувал (в актив) или е анкетиран (в пасив). Изборът и критическата воля са проявени от всеки преди окончателното аритметическо съставяне на книгата. Но има още едно уточнение: никой от анкетираните не е подбирал текстове, а имена на автори, т.е. участвал е не в съставяне на книга с поезия, а в съставянето на списък от поети, които са поканени да изградят книгата като предоставят свои стихотворения. Затова аналогията с годишните алманаси “Поезия” отпреди 1989 г. е номинативно оправдана, но и подвеждаща. Ако тогава са избирани предимно публикувани в периодиката през годината текстове чрез сложна съгласуваност между мненията на “редколегията” и идеологическата целесъобразност на избора, днес подборът се е състоял като списък с имена, отличени статистически (без спорове и редакционни компромиси) с предоставена свобода в избора на текста за участие. Неслучайно днешната антология избягва да се назове “Поезия 2001”, тъкмо заради асоциациите с едноименните алманаси.

Институции, анкети, гласуване, брой на получените гласове, списък, статистика – това са знаци, които усилват търсената инструменталност на подбора. Преодолява се субективността на избора чрез повече субекти. Вместо капризи на един или двама съставители, пред нас е повдигнат на девета степен колективен каприз, обезвреден в поредица от аритметични процедури.

Нека сега извършим заедно няколко математически операции:

Всеки автор може да получи максимален брой от 9 точки, ако и деветимата анкетирани съставители на антологията са гласували за него. Максимален актив са събрали 25 поети, между които Ани Илков, Блага Димитрова, Бойко Ламбовски, Борис Христов, Борис Роканов, Валери Петров, Иван Цанев, Кристин Димитрова, Мирела Иванова, Петър Чухов, Радой Ралин, Румен Леонидов, Христо Фотев и др. Двама от гласувалите редактори и поети (Владимир Попов и Георги Господинов) също са с потенциален максимум, защото са получили 8 точки, поради естественото неудобство да гласуват за себе си. Така консенсусните имена в антологията стават 27. Те са своеобразното ядро на антологията, нещо като антология в антологията, извадка в извадката. Интересно е да се запитаме: Как е възможен консенсусът около тях? Първо, очевидно те са поети с четени и запомнени текстове – днес или в миналото. Второ, всеки от тях има изграден специфичен публичен образ на поет (те държат да бъдат само или предимно поети), всеки притежава укрепената в писателската гилдия публичност на признат автор. Трето, осъществили са свързването на биография на поет, изявена лична поетика и относително последователното медийно удостоверяване на всичко това.

В книгата има 19 поети, получили едва 3 точки, които са останали в периферията на признанието. За тях може да се каже приблизително обратното – оспорван публичен образ на поет, радикална или твърде неоткроима поетика, непредставеност в медиите, пребиваване в провинцията (Петьо Пейчев, Керана Ангелова) или в миналото (Богомил Райнов).

Общият брой на точките, събрани от всички автори, т.е. антологичният ефективен максимум на българската поезия през 2001 г. възлиза на 673 точки. Ако този общ брой разделим на броя на селектираните поети (111), ще се получи среден точков актив на поет – 6, 063. В проценти одобрението на всеки поет възлиза средно на 6, 73%. Това е в цифри средно аритметичното на поезията през 2001 г.

Какви поети са останали извън подборката? Вероятно такива, които не са набрали необходимия брой от минимум 3 точки. Стана ясно, че са достатъчни 3 (три) точки от максимално възможните 9 (девет), за да влезеш между кориците със 111-те съвременни поети. Тайна ще си остане кой е получил 1 или 2 точки, защото в таблицата са отразени резултатите само за одобрените автори.

Когато се прави антология на съвременната поезия (а в този случай – на актуалната поетическа ситуация в настоящата година) не е голяма изненада, че извън подборката остават т.нар. млади поети и някои автори, живеещи в момента извън София. Знаем как става това: младите или не си ги чел, или смяташ, че още им е рано за представителни издания – и ги забравяш. Другите от провинцията по-рядко публикуват в столичната преса, пък и не ги виждаш всеки ден на “Славейков” или по “Раковска” – и тях забравяш.

Изчисленията и бележките по-горе извършвам колкото на шега, толкова и демонстративно сериозно, за бъде буквализиран докрай подходът при съставянето. Разбира се, те нямат никаква “научна” или “обективна” стойност. В никакъв случай обаче не смятам, че подходът при съставителството е лош, неточен или порочен. Напротив, той е уникален за литературната ситуация, дава възможност за различни социологически разрези на поезията, за концептуални наблюдения и за активиране на аналитичните обмени между текст, социокултурна среда и езиково поведение.

Ако още един път проследим кой как е гласувал, можем да преброим девет “вътрешни” лични антологии, според предпочитанията на всеки от деветимата съставители. Така едни поети биха влезли в девет лични антологии, а други – в три. Но това са въображаеми стратиграфски разрези на индивидуалния вот. Действителният резултат е, че един списък от 9 критици, редактори и издатели съставя друг общ списък от 111 поети. Получил се е своеобразен канон на съвременната българска поезия, алегорически съотносим към едноименното стихотворение на Тома Марков, включено в антологията. Ще го цитирам цялото:

 

Под часовника на централна гара

един японец е застанал.

Втори японец се появява… И до

първия японец застава.

…Идва и трети японец.

…Идва четвърти японец.

Пети японец пристига. И

всички останали снима.

 

Така се прави канонът на днешната българска поезия – чрез взаимно снимане, отразяване, отпечатване, репродуциране.

Изрязани са не само автоцензурираните текстове, както проницателно отбелязва М. Неделчев в предговора си (“Появила се е една специфична автоцензура – не само по отношение на политическото, но и например в еротическата сдържаност, в спестените жаргонизми, въобще в тушираната епатажност”)3, но са отпаднали и определени автори, чието писане минава за крайно радикално или крайно ретоградно. Други са на ръба с получени едва 3 точки. Ако изкуствено отстраним част от тях (например, Мария Вирхов – от “радикалите” и Евтим Евтимов – от “традиционалистите”), усредняването на представителните поетики ще се усили още повече. Общото наблюдение се натъква на характерната за междувековната поезия реабилитация на изповедното начало. Очевидно все още доминиращата представа за поезия отвежда отново към азовостта на света и преживяването му, а в нашия случай – и към утвърдени (нео)символистични модели на писане.

Това е една от малкото в българската поезия антология на живите. Известно е, че антологичните цялости обикновено предпочитат утвърдените през времето стойности, паметните (запаметените) текстове. А за да могат да те помнят, просто не трябва да те има тук. В “Лирика 2001” към момента на окончателното й съставяне са участвали само живи автори, при това – без изключения.4 Едни – немалко на брой – са предоставили свое “хитово” или вече улегнало в читателското съзнание “антологично” стихотворение. Други – малцина – са се спрели на печатани в книги, но все още непопулярни текстове. Трети – мнозина – са отговорили на молбата на инициаторите да участват със съвсем ново стихотворение, писано през последните месеци. Тази рядка особеност на актуалната антология подбужда към серия от питания: Какво се пише точно през 2001 г.? Каква поезия се създава и какво става с поезията и поетите през 2001 г.? Какво правят българските поети докато пишат?

В сложното взаимодействе между език и поведение, сред винаги проблематичното единство на писателското езиково поведение се срещат успоредните съществувания в текст, всекидневие и социум. За едни автори между тези три условни равнища на битието постоянно преминават напрежения, оставят тук-там по себе си следи едно от друго. В прехода от писане към живеене и обратно текат реки от реплики, монолози и разговори, отливащи се в жестове и действия, понякога смайващи с “нелогичността” си или пък удивително последователни.

Какво правят поетите през 2001 г.? Според стихотворението на Богомил Райнов “Ден за почит” те бърникат из кофите. Картината на социален сантиментализъм е изградена от изпитаните клишета: “Смрачаваше се. Прокълнат поет бърникаше във кофите за смет в компанията на бездомни псета.” Има поет, който естествено е “прокълнат”, кофи (не за боклук, а за смет) и “бездомни псета” (но никога помияри или поне кучета). На финала в жеста на просещата старица е разпознат образа на България. Устремен към мащабната метафора, Б. Райнов е пропуснал да задълбочи трагическото размишление в средата на текста си – “животът си приключвам в тишина”.

Ако читателят прочете “Жива вода” от Иван Бориславов, може и да се сети, че авторът му беше главно действащо лице в разразилия се през същата 2001 г. скандал около националното радио. Преминавайки през дискретна морализаторска поза (“Достатъчно съм слушал всякакви съвети умни.”), романтическа виталност (“Ще спя във вълчи ями(…) Ще търся дълго извора на живата вода…”) и автомъченически визии (“Аз съм тази крачеща мишена…”), текстът намира адресата си в “забравени другари и незабравими врагове”. Би могло да се гадае дали това е реплика “по повод”, но сглобката при четенето между авторски текст и натрапчиво присъстваща социалност откроява нелепия образ на поет, който от своята морализаторска метапозиция леко прехожда от чистотата на природата и поезията към скверния свят, където той е святата жертва, готова да прости всекиму.

Друго езиково поведение. В “Гледане на ръка” Едвин Сугарев извършва бавно, трагическо четене на България по земята и дланта, в обратимостта между съдбата и словото. Вплетените укрити цитати активират паметта за предишно и сегашно колективно съществуване. Клишетата се авторизират в типичен постмодерен колаж, който се прояснява в покъртителна трагическа ирония:

 

…само че дланта не се чете

понеже е положена върху очите.

 

Четенето прелива във внезапна метафизична слепота.

Може би точно в този текст най-могъщо личи волята за продължаване на 90-те години с техните радикални проблематизирания на родното и българското.

В буквално-тематичното стихотворение – “2001” Борис Роканов нахвърля пловдивски пейзажи в автоцитатен микс и с позната от други негови текстове весела отегченост. В “Статукво” на Калина Ковачева континентите Европа и Америка се смаляват до две разделени от думи и врати сърца.

Не можем да прочетем тук всички стихотворения, но ако рискувам да обобщя усещанията, натрапва се все по-настоятелното отсъствие на иронията за сметка на меланхолията. Междувековно успокоение след краевековно рвение. И в това – средноаритметичното на поезията отново е постигнато изцяло.

 

Как се постига поезията на едно десетилетие

 

Строго преценено, съставената от Светлозар Игов антология “Начало на века” не обхваща едно десетилетие, а малко повече – 12, дори 13 години. Между 1989 г. и 2001 г. е периодът, указан още на корицата. Но макар чрез заглавието си книгата да търси излаз към новия век и да избягва гръмки обещания, поезията в нея отнасяме към последното десетиление на ХХ век, т.нар. 90-те – епохата след края на тоталитаризма, след свършека на Първата българска република.

Св. Игов е постъпил според вече заявената си антологична концепция в “Антология на българската поезия” (1995), като в избора си на 120 поети е съчетал личен вкус, обективна история и жанровия модел на Антологията. Изобилието от имена обаче, допълнено от изключително динамичните, разпокъсани, многопосочни и понякога хаотични процеси в поезията след 1989 г. са принудили съставителя да обособи в книгата три вътрешни масива от съответно 20, 45 и 55 имена – своеобразни три вътрешни антологии. Първият дял е симптоматично най-малък – т.нар. съвременна класика от Валери Петров до Иван Цанев и Екатерина Йосифова. Вторият – изненадващо подробен – с поети, дебютирали през 70-те и 80-те години. Третият дял – най-голям и сложен откъм селекция – с дебютантите през 90-те. Задължителният времеви критерий е написването и публикуването на подбраните текстове да са се случили в края на 89-а година или след нея.

Композиционното решение от три дяла ми се струва конституиращо за разбирането на антологията. То решаващо допринася българската поезия от края на ХХ век да изглежда поколенчески форматирана. Трите дяла обособяват три квазипоколения, засрещнати през 90-те години. Съставителят толерантно ги е събрал в едно книжно тяло, като не се е поддал на изкушаващата възможност да сблъска конфликтуващи поетики или различни интерпретации на сходни теми. Но в троичната подялба тлеят нерешени и неразрешими дебати – за “млади” и “стари”, за “родно” и “чуждо”, за “пренаписване на биографиите”, за поезията на ангажимента и поезията като друго, успоредно битие.

Не е съвсем ясно как е извършен подборът – дали съставителят е избирал стихотворенията или е поканил авторите сами да му ги предоставят. Вероятно са били прилагани и двата подхода. При всички случаи обаче, според трите композиционни дяла, се е състояло особено тематично сегментиране.

Първият сегмент, открояващ се в първия дял на антологията, тематизира равносметката – проблем не само на възрастта, но и на специфична (авто)биографична реторика, според която животът, времето, другите, следващите поколения и т.н., конструирани в единни образни цялости, се превръщат в аудитория на пишещия субект, в необходим (често пъти мълчалив) събеседник, дал повод в него да бъде проектирана телеологията на авторовото съществуване. Затова поколенческата проблематика просто се натрапва пред читателския поглед. Тя е особено симптоматична за 90-те години, когато разпадането на комунистическия свят оголи и заостри снопове от спорни въпроси за съдбата на различните поколения, за техните исторически и метафизически вини, за избора на съвременните им жестове. Темата за равносметката най-ярко може да се открои тъкмо в разговора със “следовниците”. В антологията сред този разговор могат да бъдат различени три диалогични модела.

Характерното за Валери Петров умаляване на света се изостря до краен предел и проговаря в диалогичен модел, който може да се назове “баща се радва на децата си” или “дядо се умилява от внуците си”. Лирическият субект/герой си чака трамвая на “Попа” и се очарова от струпаните там деца и младежи:

 

Умни, будни такива, със кавито едва ли

би могъл да се хвали друг някой народ…

 

Гордост от идещото поколение, съчувствие към трудната му съдба, елегично-оптимистичен поглед, поколенчески сантимент, изведен дори на лексикално равнище – това предлага Валери Петров от началото до финала:

 

Сбогом, скъпи дечица! За нас иде трамваят.

Дано сте щастливи, наша плът, наша кръв!

 

Доста по-друг разговор ни представя Радой Ралин. Неговият диалогичен модел ще назовем “омерзен баща хока децата си”. Впрочем, цялото стихотворение “Пенсионерска оратория” представлява в патоса на своето отчаяние саркастична трагедия, посветена на социалното битие на хората от т.нар. трета възраст. В автотрагическата визия на Радой Ралин се проектира демонстративно масово самоубийство на “милион и шестотин хиляди” пенсионери – протест срещу глада и мизерията. Финалът е прицелен срещу следващото поколение, което позволява това:

 

Слава на вас, дъщери и синове,

мълчите си чинно и достойно.(…)

Хайде, обезкоренете се, щом толкова ви харесва.

 

От позицията си на съвременна социална жертва възрастното поколение саркастично препоръчва изличаването си. Неизречено остава възможното проклятие към дъщерите и синовете.

Съвсем различен диалогичен модел предлага Иван Радоев. Ще го назовем “мъдър баща предвижда децата си”. При него липсват преките обръщения към следовниците, може би затова във връзката бащи-деца се усеща дистанция на тъга, но и на скепсис:

 

Аз съм склонен да ме няма.(…)

Но… да оставим децата си на хълма.

 

Все някой трябва да ни прокълне.

 

Въпреки че се казва “Озверяване”, въпреки привидното сходство с реториката на Радой Ралин, стихотворението на Иван Радоев се изгражда върху решаващо за антиморализаторската поезия двусмислие – няма категорична яснота кои са “добрите” и кои “лошите” – старите или младите. Има някакво достойство в смирението от идващия край, някакъв лъх от осъзната вина, някакво гордо съзнание за излишество. И същевременно – парадоксалната ироническа връзка между поколенията е “прокълнаването” като необходим знак, че “старите” са съществували, а “младите” съществуват. Това е всеопрощаващата и разбираща родителска доброта: Нека не повличаме децата след себе си – нека ни прокълнат, нека ни продължат.

Ако Валери Петров е умиляващо се съпричастен към младите, а Радой Ралин е гневно-саркастичен към тях, то Иван Радоев е горчиво (само)ироничен и към старите, и към младите. Така разговорът между поколенията в антологията демонстрира притежания на множество регистри.

Най-отличаващият се тематичен сегмент в първата и втората част на антоголията е диспозицията “тоталитарно минало – демократично настояще” и по-точно – проговарянето за миналото, неговото поетическо припомняне като централен ценностен ориентир на 90-те години.

Впрочем тъкмо прякото обръщане към миналото позволява да се даде друга перспектива на поколенческата тема. В “Непроизнесено на глас” Иван Цанев вмята на финала:

 

(Ония синковци, които душеха и вдън душите

за мисли, забранени в татовското общежитие,

едва ли са умирали от първороден срам?)

 

Въведено в пространството на поколенческия дебат, това състояние може да бъде наречено предисторически срам – неизбежната греховност на всяко поколение, изтеглено във фокуса на сменения фотоапарат на историята. Попаднало в този фокус, всяко раждане превръща пъпната връв във въже. Затова никой не може да избяга от вината си, която е преди него, но въпросът е как работи езика върху това съзнание за виновност. В най-добрите стихове от антологията патосът отстъпва пред смирената възвишеност на колебаещия се Аз и разтерзаното пред неустановимата си правота битие.

Това смирение пред моралното усилие, проектирано във взаимната виновност на света, отличава писането на Иван Цанев, Константин Павлов, Николай Кънчев от високопарните почерци на Любомир Левчев и Стефан Цанев – единият се гордее, че не е избягал от Помпей, а другият зове “Спасете нашите души!”.

Вместо това, трагичните дилеми се разразяват в прочутите убийствени иронии на Константин Павлов (“Нашата съпротива?/ – еротична игра. Боричкаме се сладострастно,/ отдаваме се доброволно,/ а стенем, че сме изнасилени.”), в плетениците от парадокси на Николай Кънчев в “Диктатура” и особено в “Балът на невинните”:

 

Вярва се на истината, без да й се вярва

както клетвата се дава, без да се прекръства…

 

В представлението на тоталното онищостяване на света има само абсолютни роли – на минало, което не е минало и на настояще, което не е настояще, на равносметка, която никога няма да бъде равна.

Така първият дял на книгата ни се представя като една малка гранична антология, побираща удвоените фигури на автори, писали преди и след 1989 г., присъстващи в паметта на четенето и в белите полета на новото си появяване.

Неочаквани са напреженията във втория дял на антологията – може би най-излишно голямата част, която вместо 45 поети, можеше да включва 15. Обратно на Светлозар Игов, смятям, че не за най-младите, а тъкмо тук – при средните генерации – “кредитът на доверие” е най-голям. Във втората част съседстват всякакви почерци – 70-те, 80-те и 90-те години виснат в общ стилистически грозд. От Биньо Иванов до Мирела Иванова се вместват постмодернизъм, (нео)авангард, феминизъм, наивиствична лирика, сантиментализъм, нова сантименталност, мощен метафоризъм и пр. Срещат се млади поети, които са дебютирали още през 80-те и поети на възраст, започнали да публикуват едва през 90-те. В цялата магма от имена ясно личи липсата на същностни връзки между тях – може би така трябва да изглежда широкият масив на отказаната поколенческа идентичност след т.нар. априлско поколение.

Третият дял на антологията осигурява сериозен превес на онази поезия, която с известни уговорки можем да определим като постмодерна. Броят на авторите е за сметка на броя на стихотворенията – повечето са представени само с по един текст. По този начин младата поезия на 90-те усилва своята “лоша обозримост”. Казано по-точно: лирическата ситуация на 90-те се деперсонализира и слива в един дискурсивен поток автори и почерци. Оттук до фразата “Всички млади поети си приличат” остава едно бързо разлистване разстояние.

Все пак по-спокойният поглед ще забележи специфичната работа върху съвременността – новото като пренаписване на старото – една от емблематичните характеристики на поезията от 90-те. Именно в третия дял – при най-младите – преобладава вниманието към далечни, несвоевременни пространства, към другата актуалност на езика, освободен от разбирането на съвременността като непосредствена социалност.

Като цяло антологията “Начало на века” пресова поезията на 90-те години на ХХ век – едновременно подчертава и нивелира разликите в почерците, представя поетическия период след 1989 г. като тотално историческо време. Изправени сме пред богатата картина на едно несправедливо многообразие.

В сравнение с “Лирика 2001”, в антологията на Св. Игов има 8 поети повече. Резултатът между двете е 111:120. Това е нормално – представеният период в “Начало на века” е десетилетие, а не година. Между двете антологии обаче се сплитат по-интригуващи сюжети. Например, 13 поети са прелели от “Лирика 2001” направо в “Начало на века” – и в двете книги участват с по едно еднакво стихотворение. Отделни текстове на други поети също се повтарят. Очевидно е проработило харакерното взаимно влияние между антологичните цялости, възпроизводството на имена и текстове, което гарантира устойчивост на налагащата се нова антологична традиция. Светлозар Игов е проявил ценената от него обективност, възприел е част от вече направен в друг антологичен ред избор.

Сакралното и омагьосващото число 120 е донякъде разомагьосано от 121-ят поет в антологията – самият съставител Светлозар Игов. Като послеслов към книгата той е включил стихотворението си “Тракийска гробница”, чрез което едновременно затваря (приключва текста) и отваря (символически) антологията за нейното четене.

За капризните читатели от междувековието няма как да не липсват на антологията категорично явилите се през 2000 г. с дебютните си книги Ралица Чернева, Галина Николова, Николай Бойков, Красимир Вардиев, Оля Стоянова… Бих прибавил още от младите автори, дебютирали през 90-те години – Владислав Тинчев и Николай Атанасов. Бих си припомнил и стихове от стихосбирката “Четене в тъмното” (1990) на известния днес повече като политолог Иван Кръстев. Бих непременно предпочел текстове на Ангел Ангелов – Джендема. Бих свил числото на представените 120 поети близо наполовина. Но, както се казва, тези които не са влезли в тази, ще влязат в следващата антология, а които са влезли сега, после ще излязат.

 

* * *

Всяка антология на актуалната поезия носи за съвременния автор залога на признанието. Тя е поредно ситуативно преброяване на днешните поети, експлицитното уверение, че си “вътре в играта”, че означаваш нещо, че са те забелязали или не са те забравили, че принадлежиш към контекста, че те има там. С едното си око актуалната антология гледа към съвременността, а с другото – към предстоящата история. Но тя помни, че изразът историята ще си каже думата е илюзия, не защото няма да си я каже, а защото онова, което винаги си казва думата не е историята, а ситуативните консенсуси за миналото, ретроспективното проговаряне на бъдещата съвременност. Актуалната антология знае: историята е днес.

 

 

декември 2001 г.

 


1. Вж. М.Б. Каквато е – Култура, бр.29, 27.07.2001. В тази кратка бележка един от съставителите на антологията М.Бодаков пише, че “Лирика 2001” би трябвало да изгради “средното аритметично в сметките на най-новата българска лирика”.

2. За данните от гласуването се позовавам на публикуваните в сайта на НДК резултати, обособени в специална таблица.

3. Вж. предговора на “Лирика 2001”, с.7.

5. Все пак единственото изключение е Добромир Тонев, който почина внезапно след приключването на селекцията на имената и само неговото стихотворение не е предоставено лично от автора за “Лирика 2001”.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух