напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Литература 2001: година за преговаряне


Каква ще остане 2001-а? За българската литература това е година, преговаряща имена, търсения, стилове и идеи от края на 90-те или дори от предходната, средишната 2000 година. През дългите месеци на 2001-а доминираше усещането, че това което четем и виждаме в момента, вече се е случило преди малко, в някакво току-що изсвирило покрай ушите ни време, но сега се връща в бавен каданс, сякаш за да видим по-добре онова, което преди ни е убягнало – подробностите на структурата, особеностите на случването, спецификата на поетическите и прозаическите техники и тяхното функциониране, траекторията на цялото поведение на литературата. Тази траектория като че ли беше повторно описана.

 

Романите

 

За романите на 2001 г. трябва да се пише по-обстоятелствено другаде. Тук те могат само да бъдат посочени, като предложим отговор на питането: Как, след продължителната липса на мощна романова вълна в литературата ни, се случи струпването на толкова равностойно силни заглавия в една-единствена година?

Струва ми се, че това се дължи преди всичко на един ефект, свързан със съответствието между публикувани дебютни романи и познатите имена на техните нови, но вече утвърдени автори. От една страна, се случи дългоочакваната за българската литература поява на краля на литературните жанрове, а от друга, върху кориците на романите се четяха имената на белетристи, с които вече се бяхме виждали другаде. Получи се благоприятно засрещане на жанровото очакване за нови български романи с персоналистичното очакване за изяви на конкретни автори, които вече бяха осъществили забележими дебюти в по-кратката проза или в драматургията.

Професионалните читатели просто очакваха от година-две или три първият роман на Алек Попов, на Теодора Димова, на Борис Минков, на Райна Маркова… Говореше се, че Емилия Дворянова пише не първия си, но най-добрия си роман. Ако авторството на романите през 2001 г. в преобладаващото си мнозинство принадлежеше на добре отлежали в този жанр имена или на съвсем непознати дебютанти, едва ли щяхме сега да говорим за година на романите. Но 2001 г. е забележителна, именно защото ознаменува груповата поява на особен тип нови романисти – вече познати белетристи, които за първи път предложиха свои романови визии. Все по-засилващите се читателски очаквания бяха безапелационно задоволени със залповото издаване на поне десет откроими с качествата си романа. Затова тук ще се задоволя само с говоренето за тях в превъзходна степен:

“Мисия Лондон” на Алек Попов беше най-шумният, най-медийният роман.

“Виена” на Антони Георгиев – най-дебатираният и най-европейският, каквото и да означава това. Според строго личната ми преценка – най-добрият роман на годината и на последното десетилетие.

“Фани по опасните пътища на светлината” на Райна Маркова – най-междувековният роман: ще рече – спрял в една дълга пауза между питанията на късния екзистенциализъм, рафинирания наркодискурс и жаргона на интернет-поколението.

“Емине” на Теодора Димова – най-случилият на критици и проникновени прочити, поради силен стил и сюжет.

“Синята стълба” на Елена Алексиева – стилово най-внимателно изплетеният роман.

“Пола” на Златомир Златанов – най-деконструктивисткият, най-енигматичният, най-трудно дочитаният роман.

“Госпожа Г.” на Емилия Дворянова – най-изкушаващият за концептуален прочит.

“Омбре” на Емил Тонев – най-кинематографичният.

“Животът в очакване на портокаловата топка” на Борис Минков – най-разочароващият роман, заради високите очаквания към романовия дебют на този автор, за когото и в разказа, и в критиката тайните стават все по-малко. Но тук нещо не се е получило.

“Каталог на душите По” на Мария Станкова – най-последователният роман спрямо изграждането на образа на своя автор.

“1300 години стигат” на Христо Леондиев – най-публицистичният роман, който за малко да се случи толкова успешно, колкото и “Мисия Лондон”.

През 2001-а тенденцията на преговарянето сред романите е най-сдържана – читателите преговориха само имената на белетристите, но пък романите си бяха нови.

 

Другата проза

 

Друга проза или – разказите. Един все по-старомоден литературен жанр, може би заради отслабващият му пазарен ефект. Все по-често новсъздаваните разкази са предназначени повече за литературните приложения на ежедневниците и за малотиражните специализирани вестници, отколкото за рядко пожелаваното от читателите книжно тяло. Те са нещо като лабораторни упражнения преди написването на Романа.

“Решения” на Мирослав Димитров рязко се отличава сред всички дебюти в прозата и сред останалите сборници с разкази през 2001 г. Разказите му оформят фигурата на автор, който знае да фабулира и едновременно с това да философизира. Демонстрира ранно постигнато умение в разказването и цялостност на това умение – т.е. без пропадания. Изключително правилно взети решения във всеки разказ.

“Щраусовете на Валс” на Чавдар Ценов задълбочават стилистическите му характерности от първата му книга “Удавената риба” – при него езикът винаги е готов за провокации и тъкмо оттам тръгват парадоксите, пленителните абсурди.

Чрез “И други истории” на Георги Господинов преговорихме успешния му “Естествен роман” (1999) – все така автоцитатен, с някакво по радичковски настойчиво рециклиране на историите, но проведено в градска среда. С този сборник Г. Господинов се утвърждава като изключително добър стилист, на който само му остава да изостри нюха си в лова за сюжети.

Разказите на Юрий Юнишев в новия му сборник “Изроди” са все така оголени към реалността и стилистически чепати. Героите му преминават от разказ в разказ, изплитащи в съдбоносната си зареяност прекъснатите дири на един непрестанно разбягващ се роман. Нещо става в низините на обществото, в низините на сърцето и Юнишев е един от малцината, които изтръгват оттам сюжети и персонажи – търпеливо, с упорството на следотърсачи, които знаят, че рано или късно ще попаднат върху скритите залежи на възвишеното.

За другите сборници с разкази – или добро, или всичко.

 

Нонфикшъните

 

През 2001 г. продължи да се търкаля лавината от мемоари, започнала от отдалечаващите се литературни възвишенения от края на 90-те години. Несъмнено, ако днес има книжен пазар за български автори, това се дължи най-вече на нонфикшъните, които играят с ефекта на реалността и истината – толкова харесвани от цялата четяща публика.

Така през годината извършихме преговор на Вера Мутафчиева с книга втора на “Бивалици” и на Георги Данаилов с “Доколкото си спомням 2”. Успехът на техните първи части през 2000 г. ги задължи да продължат с носталгично-ироническите си прочити на миналото. За “Бивалици” това се оказа по-трудна задача, защото трагическото там наднича отвсякъде.

Някак изневиделица излезе от печат втората част на мемоарната книга на “Доколкото си спомням” – безвъпросното събитие в нонфикшъна за 2000 година. Онези, които и преди бяха запленени от стила на паметта на Георги Данаилов, сега отново с удоволствие се оставиха да бъдат въвлечени в срещи с известни и абсолютно непознати биографични персонажи, преведени през разказа, подхванати нежно и иронично под ръка от автора. Да разкажеш живота си чрез другите около теб – възвишена етика на мемоара. Редуването на истории и анекдоти с кратки есеистични фрагменти прави така, че плътно да усетим вкуса на времето – на 70-те, на 80-те…Тази втора част завършва с посрещането на Новата 1990 година. И ако все пак чакахме социализмът да приключи, то изобщо не ни се искаше да свършва спомнянето на Георги Данаилов, колкото и да е доколкото… И дочакахме третата част, пристигнала в ранната пролет на 2002 г.

В автобиографичната книга “Време под линия” Иван Динков продължи да следва своя категоричен, изкован през годините, етически ангажимент. Преценките за личности и събития са прями (вървят точно направо) в изключителната последователност на езиковото поведение на Иван Динков. Познатата от поезията му метафорика отглъхва леко мрачно и тежко съсредоточено в раздиплените “мемоарни халища”, сливащи памет за случки и памет за литература, злъчна ирония и афористична острота. Писане, което се скулптира в отривисти жестове. Писане на жеста. Нонфикшънът като спектакъл на ясното тяло и строгия език.

Друга втора част прибави към себе си и “Страсти и скандали в Царска България” от Петър Величков. За разлика от началото си, в което имаше доста страници за царе, политици и обикновени авантюристи, продължението много повече е обърнато към персоните на литературата и изкуството – Алеко, Кирил Христов, Димитър Бояджиев, Дебелянов, Йовков и т.н. Жълтите страници на старите вестници отново са проговорили колкото на един пикантен език, толкова и са отворили коридори на разбиране, в които клюката често се превръща в доверителен шепот.

Като емблематична за нонфикшъна на бившите комунистически функционери ще посоча още една “втора част” – сборникът “Равносметката в документи, спомени, статии, интервюта, писма" от Георги Чанков. Своеобразно продължение на мемоарите на Георги Чанков, наречени “Равносметката” (1999), но този път чрез материалността на документите. Личната реабилитация на известния комунистически функционер Чанков продължава. Събраните публикувани и непубликувани текстове – от изказвания пред пленуми на ЦК на БКП до лична кореспонденция – правят поредната дълга сянка около фигурата на Тодор Живков, който е безспорният персонален демон в живота на Георги Чанков. Като приемем спокойно досадния идеологически баласт, вероятно ще се уверим, че книгата изобилства с полезни документи, без които трудно можем да си представим речника на тоталитаризма.

Трайно остана изобилието на документалистика, която постоянно претендира, че разбулва “тайните” на миналото. Но нека по-добре отбележим кога се постига стойностното спомняне върху листа. Според личното ми досещане: когато честно се тематизира драматичното несъвпадане между исторически период и биографично време – диалогичната разтерзаност между голяма история и конкретен човешки живот, постигането на съзнание, че съществуваш в три или поне в две епохи едновременно – Третото българско царство, Народна република България и Република България – и не можеш да избягаш от границите между тях, които се превръщат в твои вътрешни граници.

 

Поезията

 

Според мнозина, поезията през 2001 г. е по-скоро бледа. Жаждата по събития обаче обикновено подвежда внимателното четене. Все пак и в поезията преобладаваше преговорът.

Чекмеджето на Константин Павлов от времето на соцреализма вероятно не е чекмедже, а доста обемист сейф, откъдето поетът продължава да вади на бял свят цензурираните му от социалистическата издателска машина ръкописи. През 2001 г. той отново изненада новата публика с издаването на “Надпяване” – поема, определена от автора като “пасквил”, върната му от издателство “Български писател” през 1967 г. Жестът удивително напомня случая с издаването през 1998 г. на “Спомен за страха. 1963”. Но този път публикуването на поезията-документ е извършено далеч по-прецизно. Отпечатано е факсимиле от папката с ръкописа на “Надпяване”, както и фрагмент от досието на К. Павлов в комунистическата Държавна сигурност, разработван под псевдоним “Отшелник”. Четенето ни обаче, както и преди, се учудва на собствената си неспособност да прочете текста. Как да се справи с него? Като стара или като нова поема? Писана през 60-те на ХХ век, но четена едва сега. С “Надпяване” генеалогическите корени на българския поетически постмодернизъм продължават да растат и след процесите на линеене на плода.

Смъртта на Георги Рупчев предписа и дописа книгата му с поеми “Приковаване на огъня”. Ако досега можехме да се колебаем, то вече ще казваме: с писането на Георги Рупчев българската поезия постигна своя висок модернизъм. Съчленяването на почерк и съществуване, предписанието на романтическия бяс и възторг в езика, умножаването на разбирането на непосилните неща в битието, изследването на нищото, на времето, на несигурността – всички тези ходове в “Приковаване на огъня” извършват гигантския преход към голямата метафизична поезия, чийто български владетел е Георги Рупчев.

Друг поет от първото поколение на 80-те написа най-силната си книга. С прочита на поемата “Разчленяване” на Илко Димитров си припомнихме търсенията в питанията за българското и родното, характерни за постмодернизма от 90-те години, както и автокоментарните похвати към стихотворните книги оттогава. Но това е тематично-композиционен модел, който само на пръв поглед изглежда, че е същият. Тази поема се гради върху един голям отказ – отказът от идентичност. Не става дума за самата идентичност, а за системата за рационализиране на идентичността. Отказ от мисълта за идентичност, за уникалност и неповторимост. Такъв вятър вее от знаменития стих “Да не позволим сега България да ни надвие!”. Квазикритическите коментари към отделните сегменти на поемата снижават високите градуси на патоса в стиховете, но ефектът на трагическо пречистване се случва – нека го наречем така: в култивираната самота на поетическия разум.

С “Поправка на талисмани” Кристин Димитрова добавя още едно заглавие към тенденцията на своето писане от “Образ под леда” (1997) насетне. За новата й книга бих преговорил няколко изречения за нея от стара статия: “Лирическата реакция често се осъществява чрез афористичното вмятане, което внезапно демаскира тривиалността на ситуацията. Зад баналното кърви дълбока метафизическа рана.”

Една от изненадите през поетическата 2001-а дойде откъм Бургас – Димитрина Равалиева с книгата си “Пробойни в паметта”. Бавното време на отрепетираното многократно всекидневие и неговото меланхолично изплъзване през пробойните на паметта, на езика, на съществуването – това представя тази стихосбирка. Поетическото в нея се случва чрез специфичната си повторяемост предимно в топоси на изоставеността – в провинциалната гара, в Бургас, в селото, в градината, на брега… Изоставеността на мястото превръща копнежа по всяко друго място в път за никъде: “И нямаше къде да се пристигне в девет.” Кръговото време на часовници и на сезони протича в една овладяна до виртуозност поетика на органическата метафора, така добре позната ни от 80-те години. Това метафорическо съсредоточаване във всекидневието превръща малкия свят в предмет на философията:

 

О, август, в светещия като люспа град,

узрели, дребните неща

изглеждат важни.

 

Важността на привидно малките неща може алюзивно да се съотнесе към три стихосбирки от ранния край на 2000 г., които изпаднаха в четенето си за следващата каледарна година.

Оказа се, че “Тибет” е втора стихосбирка на Николай Найденов, в която той се зарича да му бъде и последна. Снабдена е с предговор, в който авторът прави жест на симпатично отдръпване от суетата за критическо признание и за успех сред “литературните среди”. Във всички случаи това е извънвремева книга, в Далчевска успокоеност пред нещата и техните тайни, със строг класически стих.

Така дочакахме първата стихосбирка на Иван Сухиванов – “Лакуни”. Красноречивото му присъствие в литературната периодика през последното десетилетие на ХХ век логично се окръгля с “Лакуни” – отвесни стихотворения, дълбаещи в очевидностите на езика, наблягащи върху откръшлеците на синтаксиса, спиращи се в точките на геологически и антропологически разпад. Пестелива откъм глаголи поезия. Щедра на гледки и състояния.

Дебютът на Галина Енчева “Временни убежища” (пак от 2000 г.) събира стихотворения, датирани между 1983 г. и 1995 г. Има поети, които живеят някъде из България и просто записват стиховете си – дневникови бележки, включвани един ден в книга. Такъв поет е Галина Енчева – без да е професионално пишещ човек, овладяла е до най-скритите нюанси изповедността, позната ни от 80-те години и следва битието отблизо, вълнува го с неочаквани или по-познати метафори. По стечение на обстоятелствата аз (П.Д.) познавам Галина Енчева, но колко още добри поети съществуват, за които дори не подозираме? Литературната ни критика трябва да бъде по-подозрителна в диренията си на нови и стойностни автори.

Впрочем, един от патосите на този текст би искал да прогласи по-високо тревогата на питането: Какво става с книгите, които не четем? Какво става с думите на авторите, които не достигат до нас? Какво се случва с авторите на тези думи? Това е не само литературна, но и екзистенциална тревога.

 

Дебютите в поезията

 

Традиционно изостреното внимание към дебютите остана незадоволено през 2001 г. За разлика от 2000-а, едва три са категорично открояващите се първи стихосбирки.

“Сбогом, деветнайсти век” на Иван Христов е един от знаковите дебюти през годината. След качествения дебютен бум в поезията през 2000 г., доста почакахме докато се появи нова силна книга на млад поет. Победителят в националния студентски литературен конкурс “Шумен ’2001” Иван Христов едновременно поглежда през рамо към отминалия ХХ век, но парадоксално казва “сбогом” на ХІХ. Двайсти век сякаш не е бил. Или двайсти век като пауза. Или двайсти век, който просто трябва да бъде забравен. Книгата уж предлага някакъв мистификационен код, но всъщност го иронизира. Реабилитира изповедността и автобиографизма, но ги издърпва в дистанцията на илюзията за “свой” живот. Предлага завладяваща етнопоетика, която не иска да знае нито за пошлия “фолк”, нито за “автентичния фолклор”, а направо изтръгва етническите корени на съвременността. Включените в книгата кратки прози приглушено тълкуват лирическите текстове. “Сбогом, деветнайсти век” силно напомня за т.нар. книги-проекти, толкова характерни за 90-те години, но и ги преодолява чрез нова органика. Проблемът за рода и родовото се разгръща в пространството на трагическата нестаналост и предопределеност: “Ний никога не сме били/ и няма да ни има”. Сърдечната неграмотност на родовото и високо положеният образ на бащата са средоточието на загубата на същностното битие – смъртта, която е повече от нищо, защото дори тя е отказана.

Вторият дебют през 2001 г. “Съвсем” на Антоний Петров е ново обяснение в любов към междуметията и наречията в младата поезия. Дебютът на Антоний Петров като че ли окръгля тенденцията за завръщането към нонсенса, забележима в някои стихосбирки още през 1999 – 2000 г. “Вместо”, “Съвсем”, “Между” – това са заглавията на трите цикъла в книгата, в които се случва поетическо увъртане на изричането, задъхано спираловидно завъртане около разносмислието. Нищото е може би най-активният лирически герой, който реторически се изличава в онищостяването на езика. Езикът е разобличен в невъзможността му да понесе съществуването, но и приет в неизбежността му като съществуване. Натрапва се главната роля на ортографията – изневиделица прораснали главни букви, думи, разсечени от тирета, букви, вдълбани в скоби и т.н. Точно така Антоний Петров поставя на изпитание способностите ни да говорим и той прави нещо, на което е способна само добрата нонсенсова поезия: да общуваме приятно без да се разбираме.

Третият поетически дебют е на Димитър Кенаров – “Пътуване към кухнята”. “Рецепти за двама”, “Национални ястия”, “Аламинути” – трите цикъла на книгата описват тематичната кулинария на поетическото. Изобилстват персонажите от рода и предметите на бита заедно с техните интернет-образи, понякога сближавани чрез позоваване на български класически стихове. Може би трябва да лансираме понятието “етновиртуалност”, за да опишем спецификата на почерка на Кенаров – хубав късен постмодерн.

 

Антологиите

 

Освен година на романите, 2001 година може да бъде провъзгласена и за година на антологиите. След антологичния бум към средата на 90-те, вероятно се възражда антологичната жажда в пресъхналото гърло на литературата ни. През 2001 г. се появиха “Начало на века. Най-нова българска поезия. 1989-2001” (съст. Светлозар Игов), “Лирика 2001” (съст. колектив), “”Българска поезия в ХХІ век”, “Дъждовни семена. Българска хайку поезия”, “Дъждът”, “Пристанище за обич”… И се нароиха питанията: Какво всъщност четем? Списъците? Имената (си)? Стихотворенията (си)? Надписите върху кориците на книгите? Как четем антологии?

Писах достатъчно за знаковите антологии “Лирика 2001” и “Начало на века”. Но заедно с тях се появиха отбелязаните по-горе тематични, регионални, жанрови антологии, които окръглят целостта на антологичния модел – ситуация на избор извън границите на актуалното.

След колективно съставената “Лирика 2001” и “Начало на века” на Св. Игов, “Българска поезия в ХХІ век” (издадена в ловешкото издателство “Сафо”, съст. Венцеслав Пейков) е третата антология, която през 2001 г. се стреми да бъде представителна за цялата съвременна българска поезия. 117 поети – повечето с по едно стихотворение – които, според уводната бележка “са прекрачили прага на 2000-та година”, изграждат противоречива картина чрез ненадейни съседства: Стефан Гечев до Богомил Райнов, Константин Павлов до Петко Колев, Златомир Златанов до Иван Гранитски, Романьола Мирославова до Румен Леонидов, Елена Алекова до Кристин Димитрова… Вероятно от Ловеч такава гледка се открива към българската поезия. Онова, което в София изглежда като политически компромис, в Ловеч звучи като национално поетическо съгласие.

“Дъждовни семена” е първата представителна антология на българската хайку поезия. Екстрат от досегашните български дирения в стила хайку. Макар броят на представените автори да е твърде голям (91 поети), като цяло съставителите от редакционната колегия (Георги Тодоров, Гинка Билярска, Димитър Стефанов, Николай Кънчев и Станко Нацев) са удържали добрата мяра и не са допуснали между чудните открития да звучат и графомански напеви, характерни за този стил. Подборът съдържа текстове от “предтечите” на хайку у нас – Александър Геров, Стефан Гечев и Блага Димитрова до най-нови поети, изявяващи се предимно в кратките форми. “Дъждовни семена” се явява своеобразна “манифестна” антология на създадения през септември 2000 г. Български хайку клуб към Световната хайку асоциация. Въпреки че Иван Методиев, например, вероятно би възразил, че включените от него текстове са в стил “нава”, а не “хайку”. Тъкмо в режима на дискусия могат да се прояснят амбициите и възможностите на този стил в българската поезия.

“Дъждът” (съст. Людмила Малинова) е първата тематична антология в българската поезия за този любим на поетите образ. Тя събира по едно или две стихотворения от общо 93 поети – от народната песен “Ситен дъжд вали като маргарит” и Вазов, през символистите, поетите на 40-те до двама автори от 90-те години на ХХ век. Дъждът като метафора, символ и алегория, лирическото говорене за дъжда, езикът на дъжда – всичко това може да се види, мисли и сподели от читателя в калейдоскопа от сменящи се поетики и стилове. Предговорът на съставителката Людмила Малинова представя посоките на възможните по-подробни изследвания на този предпочитан от мерената реч художествен образ. Фокусът върху една тема чрез подобна антология “разваля” лесната очевидност на образа, преекспонирането му неизбежнто го прави друг – подготвя го за ново поетическо битие.

“Пристанище на обич” (съст. Анита Коларова и Йордан Палежев) има по-непретенциозното подзаглавие “поетичен сборник”. Към няколкото регионални антологии, излезли през последните две-три години (във Варна, Стара Загора и т.н.) и поетите от Русе прибавиха своята. Както съставителите отбелязват, “сборникът включва творби на няколко поколения поети, родени в Русе или трайно свързани с него” – общо 42 автори, между които Иван Цанев, Веселин Тачев, Владимир Попов, Станка Пенчева, Стефан Цанев… Изданието конструира своеобразни поетически масиви – български дунавски текст и текст Русе/Русчук – корпуси, за които у нас все още не са положени подобаващи тълкувателни усилия.

 

Литературната история и критика, хуманитаристиката

 

Както обикновено след средата на 90-те години на ХХ век, и 2001-а е традиционно изобилна на критически заглавия. В категорията литературна история и критика най-проблематичната книга се яви в самия край на декември (а може би и в началото на 2002 г.) – “Литературни търсения през 90-те години. Проблеми на постмодернизма” от Розалия Ликова – първи мащабен опит да бъдат обозрени промените в литературата след 1989 г. Основното питане към концептуалната рамка на книгата би прозвучало така: Доколко период (90-те години) и тенденция, движение, процеси (постомодернизъм) съвпадат? Доколко 90-те могат да се идентифицират предимно като епоха на постмодернизма в литературата?

Амбициозното заглавие “Генеалогия на българската модерност. Яворов” от Виолета Русева ни прави много внимателни в прочита на тази книга. На “Мисъл” и на Яворов е възложен много тежък концептуален товар, който обаче те няма как да не изнесат до очертания от Виолета Русева фукоистки връх. Просто българската литература не разполага с по-ефектен материал за подобно сизифовско усилие! Ето защо, книгата стои убедително, въпреки бързите зарисовки на някои проблеми. От този ъгъл “Генеалогия на българската модерност” се нуждае от една следваща, втора част.

С “Йордан Йовков. Митове и митология” Милена Кирова утвърди литературоведския метод, демонстриран в сборната й книга “Сънят на Медуза” (1995). Яни Милчаков със “Социология на литературата, език и политика” отвори нови възможности за изследване и разбиране на литературните текстове от епохата на социализма.

Два са мегапроектите за българска литературна история през 2001 г. Познатият и от други текстове на Светлозар Игов мощен периодизационен импулс този път е събрал и концептуализирал цялото време от ІХ век до наши дни в “История на българската литература”. Друг случай е “Въведение във философията на българската литературна история” от Панко Анчев. Тя представлява амбициозен проект, който предлага семпла двоична схема за българската (литературна) история, в която циклично се редуват две общества – колективистично (време на синтез) и индивидуалистично (време на разпад). За Панко Анчев в литературата е ключова ролята на “обществените идеи”, което в книгата избива в някакъв не съвсем ясно изведен обективизъм и социологизъм. Трудно е със стар (хегелиански? шпенглеровски?) теоретически апарат да се откриват нови входове към историята.

Екзотично стои книгата на Стефан Влахов – Мицов “Отхвърлени страници. Без цензура”. Да обявиш, че след 1989 г. някой те цензурира или е саморекламен трик, или е ехо от параноя. Сложно е да отговорим какво е точно при Влахов-Мицов. Все пак нашите предпочитания са към литературната публицистика (последователна в субективната си честност) във втората част “Без цензура”, а не към литературно-историческата “Отхвърлени страници”, където в повечето случаи има тривиалност и слаба мисъл.

Сборникът с литературно-критически статии от епохата на НРБ “Литературните погроми”, съставен от Иван Радев, наред респекта от важните за историческите концепти на социализма материали, смущава с лесната пейоративна квалификация “погроми” на сложни тенденции в сплитането на дискурса на властта и литературата.

“Българските литературни полемики” на Елка Трайкова е синтетичен опит да се обгледат т.нар. литературни процеси през оптиката на дебата.

Историкът Владимир Мигев изненада с “Българските писатели и политическият живот в България. 1944 – 1970 г.”. Но дисбалансът в книгата между ценните архиварски находки и отчайващо слабия стил на писане е огромен. Истинско съжаление буди теоретическото неумение на автора да се справи текстуално със събрания материал. Странно е използваното свидетелско време на повествуване – “казваше”, “беше” и т.н. – при положение, че става дума за историческо изследване. В книгата все пак могат да бъдат правени някои справки, а дори и да тръгнат от нея интересни идеи.

Сред най-силните заглавия на 2001 г. в хуманитаристиката са “Бартвежи” на Митко Новков, “Картини на миналото, картини на бъдещето” на Антония Колева, “Протоколи за Другия” на Златомир Златанов, “Култура или война” на Румен Спасов.

 

* * *

Тук оставих без думи книгите от набралите височина поредици “Нова българска библиотека” на издателство “Слово” и “Българският канон” на издателство “Анубис”, защото исках да посоча заглавията с нови текстове, колкото и условно да е това опреление. Личните антологии със стихове на Николай Кънчев – “Бяла врана”, на Иван Цанев – “Дърво на хълма”, на Константин Павлов – “Персифедрон”, на Екатерина Йосифова – “Нищо ново”, на Иван Теофилов – “Амфитеатър”, както и задаващите се нови антологични цялости, доказват, че новият персонализъм бележи трайна победа в литературната публичност. Кризата на новото през 2001 г. се засили до степен на застой и се наблюдава възвръщане на интереса към устойчивия, утвърден и познат авторски образ. Дали не се състоява смъртта на смъртта на автора. Нека оставим отговора на това досещане за после.

И през 2002 година ще продължим да преговаряме.

 

май 2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух