напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Витрината на младите: декември 2002


Декември е месецът, в който българската книжна витрина зазвъня от обилието на нови книги, написани от автори, които критическият навик определя като млади. Коледният панаир на книгата като че ли беше само добър повод за това. Иначе явно някакви трудни за удържане общосподелими писмовни (и предимно поетически) енергии са се трупали в редакторските чекмеджета на две-три издателства и през декември вече – няма как – трябвало е да се излеят… Като цяло – мощна вълна на добра млада литература/поезия. Нека обаче започнем по ред.

 

Оля Стоянова, “Проза”, ИК “Жанет - 45”, Пловдив, 2002: Ще кажем, че това (разбира се!) не е проза, а прозата на живота в стихове. След “Фотографии” (2000) Оля Стоянова довежда до предела предпочитаната от нея стилистика – изчистено, регистиращо, късо, леко писане. “Къде са ти метафорите ти, бе, момиче?” – ще изнедоволства читателят/критикът, който не иска да чете проза, а поезия. Няма ги метафорите, но поезията е тук: подреждаш прости изречения, внимаваш за вътрешните отражения в думите, за множествените им значения, имаш ухо за гласовете от улицата, чуваш и паузите между тях, знаеш къде лежи поезията и трябва само да я повикаш с обикновени думи (без заклинания, без пророчества, без екстази), записваш ритъма, дишането, крясъка, спираш фактите, избираш си нужните, другите отпращаш и разбираш, че е точно това – да удържиш чувствителността си към въздуха около теб и към хората, които се реят в него.

 

Тони Теллалов, “Тук, през девет планини”, изд. Академичен център за литература и култура, С., 2002: Открояваща се поетика сред днешната млада поезия. Някои биха казали: етнопоетика. Но не само това. Тони Теллалов съумява да съчлени “далчевската” конкретност, митологичните алюзии и социалния ангажимент в безмилостния почерк на отчаянието и бунта. Нелицеприятна поезия. Думи, които крият тежки спомени и недоразказани ярости. Авторът е носител на първата награда за поезия в националния студентски конкурс в Шумен тази година.

 

Александър Иванов, “Музи, гарвани и други прибори”, изд. Академичен център за литература и култура, С., 2002: Ако някому се стори, че в този дебют има премного Буковски, нека веднага се усъмни в леснотата на подобно усещане. Разбира се, сянката на добрия стар Буковски личи почти навсякъде в отвесните стихотворения на Александър Иванов, но в българска среда тематизирането на живота на маргинализирания поет и социалният бяс звучат настъпателно, свежо радикално. Стилен дебютен декаданс в началото на века. Атрибутиката на аутсайдерството и упадъчното съществуване могат да ни пресрещат зад всеки ред, но пък какво изящество на омерзението!

 

Дана Белева, “Пеньоари и ладии”, изд. “Макрос”, Пловдив, 2002: Не съм сигурен дали си струва да припомняме (пред)историята на тази поетическа книга. Нека опитаме обаче. Имало преди години много и различни конкурси – за младежи, за студенти, за дебюти. Почти на всеки от тях Йорданка (Дана) Белева взимала награда. Но все не била достатъчна наградата, за бъде издадена първата й книга. В един момент имало дори такъв случай: популярният музикант Стефан Вълдобрев издал дебютната си стихосбирка “Катапулт” и обявил, че с приходите от продажбите (!) ще финансира друг дебют на млад автор. Станало така, че Дана Белева дори спечелила персоналната награда на певеца и дори продажби големи реализирала стихосбирката му, но издаването на младата поетеса пак се разминало, както се казва, на косъм, защото пък издателят не бил сигурен дали имало достатъчно продажби от първия дебют, които да финансират втория дебют… И така – до ноември 2002 г., когато най-после книгата на Белева излиза във формата на бележник за съкровени мисли. Въпрос: Колко награди, номинации и обещания трябва да поеме един млад автор днес, за да издаде първата си книга, макар и като бележник? Или, ако перифразираме стиховете на авторката, колко време трябва да се чака на опашката на поезията и да се чете октомври, докато другите те пререждат?

По-важното за мнозина обаче са текстовете, а не подробности от приключенията на книжното тяло. И какво четем? Силни стихове, излъскващи иронията до саркастичен блясък, остър скепсис, преливащ в горчив цинизъм, океан от недоверие, което потапя езика – скършва думите, къса сричките им и затъква с тях устата на традицията, на традициите. А те продължават да говорят… Казано пъргаво, първият дял на книгата е за поезията, вторият дял е за родината. Но каква поезия, каква родина? Неистов стремеж за невъзможно освобождаване – от поезията (от Багряна, която чуваме да рецитира “Вземи ме, лодкарю, в своята ладия лека…”), от родината, която е “офис за професионални патриоти”. И дебне зад всеки стих всекидневната етическа бездна: Каквото и да напишеш, все си прецакан.

 

Лъчезар Лозанов, “Иго”, ИК “Жанет - 45”, Пловдив, 2002: Авторът е сред най-екзотичните имена на съвременната българска поезия. Макар по възраст присъствието му да не съвпада с днешните млади поети, чрез неоавангардната си поетика той несъмнено принадлежи към поколението, явило се в публичното пространство през 90-те години на миналия век. Завършил българска филология и журналистика в Софийския университет, днес Лозанов е журналист във в. “Българска армия”. Автор е на отпечатаната в библиофилски тираж стихосбирка “Скъсай опаковката!” (1995) и на направилата силно впечатление на критиката книга “Звярът” (1999). В новата си книга “Иго” Лъчезар Лозанов задълбочава търсенията от предишните си творби като оголва напреженията между битие и език, а чрез поредици от радикални жестове среща историята и настоящето в трудно разрешим конфликт. Т.С. Елиът и Хайнер Мюлер могат да бъдат разпознати сред учителите на Лозанов, който създава поезия, чиито неотменими екзистенциални опори са несъгласието и съпротивата.

 

Ида Даниел, “Бавните неща”, ИК “Жанет - 45”, Пловдив, 2002: Тя е измежду най-младите и успешни автори от новото поколение поети, дебютирало в средата на 90-те години на ХХ век. Нейната първа поетическа книга “Дантелени разни парчета” (1996), издадена пак от ИК “Жанет – 45”, веднага беше забелязана от авторитетните критици и новите читатели на поезия. Сега във втората си книга “Бавните неща” Ида Даниел остава вярна на вече изкованите в предишните й стихотворения особености: изключително внимание към начина, по който се изричат думите, разрушаващо-съзидателна игра между изрази, думи и значения, трупане на неологизми, които имат способността да съчинят наново света по най-неочакван езиков проект. И всичко това – правено с радост от самото занимание със словото. Поезията като щастие от съществуването в езика – ето силата на “Бавните неща” от Ида Даниел.

 

Марин Бодаков, “Обявяване на провала”, ИК “Жанет - 45”, Пловдив, 2002: Литературното редакторство в такъв “стар” авторитетен седмичник като “Култура” прави присъствието на Марин Бодаков в тази голяма витрина на младите до голяма степен условно. Все пак след “Девство” (1994) и “Бисквити” (1998) идва третата стихосбирка, в която красотата на неудоволствието от разореното бъдеще побеждава. Чух изпълненията на Марин Бодаков по време на колективната премиера с другите автори на ИК “Жавет – 45” на 14 декември и останах поразен, че толкова несмели стихове за провала могат да бъдат четени на глас толкова смело. Това още повече усили валидността на една от ключовите характеристики в “Обявяване на провала” – несигурността, достигаща до сърдечна чупливост, при посмяването и непосмяването на езика; огъването и плахото изправяне в края на надеждите. След края – ето другото заглавие на тази книга.

Писане, за което добре звучи поговорката: “Скромността краси човека, а мързелът го грози”. Но красотата се разраства.

 

Вергил Немчев, “Голямото глезене”, ИК “Жанет - 45”, Пловдив, 2002: Да се каже, че това е най-вещата градска проза през последнта година, означава да се изрече само задължителната рекламна истина. Какъв град обаче разказва Вергил Немчев в своя дебют? Първи отговор: град, в който е леко да се живее, леко е да се умре. Втори отговор: град, в който графити, улични обяви, случайни гласове и подсвирквания са естествена част от литературния език. Трети отговор: град, в който най-повтарящият се модус на съществуване е чакането, един град-чакалня. И какво става в тези разкази тогава? Последен отговор: всичко или очарованието на нищото.

 

Атанас Игов, “Онтология на отсъствието”, ИК “Жанет - 45”, Пловдив, 2002: Атанас Игов може да бъде предвиден като едно от забележителните имена на утрешната ни хуманитаристика. “Онтология на отсъствието” е неговият дебют, който респектира с ерудиция и аналитични способности, с неочакван поглед и прозрения, вещо сновящи между плитчините на съвременността и дълбочините на миналото. Философските есета на Атанас Игов се отличават с тънко познаване на българската и европейската философски традиции, но и същевременно стоят далече от епигонските рефлекси, характерни за мнозина от начинаещите мислители и анализатори. Най-сериозното достойство на книгата “Онтология на отсъствието” е приносът й към съвременното изграждане на т.нар. български философски език – умелото съчетаване на понятийната строгост и евристичния есеистичен изказ, нюансирането в значенията на уж близки думи и понятия, внимателното им полагане в контексти, където се оглеждат в нови изненадващи смисли. Това е книга за новото удоволствие от тълкуването на текстовете и световете.

 

Явор Константинов, “товасамотонякакво”, изд. “Хейзъл”, С., 2002: Стихове, привидно положени в прозаически контури. Стил, който залага почти всичко на анжабманите и старателно постигане на свежи думи, променяйки дори обичайния буквопис. Скършването на синтаксиса и освежаването на езика съвсем логично извикват теми и фигури от природата – хубав опит за извличане на природна чистота чрез поетическото говорене.

 

декември 2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух