Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Литературният преглед в критиката е нещо като актуалната антология за поезията. Както в актуалната антология големият залог е кой и с колко стихотворения е включен, така в литературния преглед фокусът улавя предимно кой и с колко изречения е посочен.

Но не бива да се поддаваме на подобни привидности, когато става дума за толкова неамбициозен критически жанр, какъвто е обзорът или прегледът. Защото често единствено случайността на четенето решава кой и с колко изречения да бъде посочен. Затова и този текст ще прелита над имена и книги, ще се плъзга по релефа на литературния пейзаж, ще припомня четенето (ми) през годината, т.е. ще чете четенето, случило преди месеци, инвентаризирайки витрините, които съм подреждал понякога в “Литературен вестник”, възвръщайки разговорите и обсъжданията в рехавото критическо всекидневие, продължавайки започнати теми, спомени за премиери на книги и бегли запознанства в периодиката или на улицата.

Ако си струва да се отбелязва някаква окололитературна тенденция, проявена в последните месеци и година, това несъмнено е възраждането на литературните награди. По-точно, стремежът да се конституират и утвърдят награди за нови книги, които излъчват авторитет, укрепват името на автора в писателско-читателската общност и стават част от успеха на книгите в полето на иначе скования книжен пазар.

По стечение на обстоятелствата отблизо наблюдавах процесите около присъждането на две от раздадените в края на 2002 г. награди – на “Хеликон” и на Сдружението на българските писатели. Особено впечатляващо се разгърна едногодишната процедура по номиниране на претендентите за наградата “Хеликон”. Всеки месец комисията, в която участвах и аз, номинираше няколко новопоявили се български прозаически книги. В края на годината номинациите възлизаха на близо тридесет заглавия, от които – след гласуване в комисията – се излъчи победителят – Алек Попов със сборника с разкази “Ниво за напреднали”. Тепърва предстои проследяването на пазарния ефект от номинациите и наградата “Хеликон”: дали номинирането за съответния месец осигурява друго равнище на продажби; дали и как се срещат или разминават предпочитанията на купувачите на книги и критиците, избиращи заглавията; как оценката за една книга се влияе от публичния образ на своя автор… Всяко месечно обсъждане в комисията за наградата “Хеликон” беше своеобразен критически брифинг. Дано тази важна акция, която се опитва да сближи капризите на пазара и на критиката, продължи и през 2003 година.

След тригодишно прекъсване Сдружението на писателите възстанови годишната си награда за нова книга. Журито предпочете “Еклектики” на Мирела Иванова – поетическа книга, която през годината вече беше получила не едно признание. Мощната критическа вълна през 2002 г. принуди журито да учреди и специална награда за критика и хуманитаристика, с която открои “Алеко Константинов. Биография на четенето” от Инна Пелева.

Освен да създават обичайни интриги, литературните награди имат силните възможности да бъдат сериозни инвестиции – да лансират автори и книги, да концентрират дебати и да трасират тенденции. Остава да видим дали тези възможности могат да бъдат задълбочени в заразената от дребнави битовизми българска литературност.

Поезията – умерено силно

Казано изобщо, силна година за поезията. По всичко личи, че постмодернизмът продължава да капитализира (илюзията за) своя край: книги – компендиуми, разпадащи се цялости, опашки от познати теми. Затова все повече расте съмнение: Наистина ли приключи постмодернизмът?

Вече се разбра: след седемгодишна пауза Мирела Иванова издаде нова поетическа книга – “Еклектики” – в годината, когато пожъна няколко чуждоезични успехи, сред които блести наградата “Херман Ленц” в Германия. Зад краткото, изразително и точно заглавие стоят 77 стихотворения, от които около 1/3 нови. Но в концептуалната еклектичност на тази книга всички текстове на Мирела Иванова звучат като нови – вече с усилена документалност, с иронически въдворените реторики на новия автентизъм, с преобразувания патос на всекидневието във висока метафизична болка. Един патос на постомодерната болка от началото на ХХІ век.

Пламен Антов с “Америките ни” реши да предложи късна българска версия за постмодерното пренаписване на географското пространство като литературно. Затова един дял от стихосбирката му “Сантиментална география” (1999) прорастна в нова книга – наративизирането на лириката и лиризирането на нарацията в тежък поход за (пре)откриването на езика. След откривателите обаче винаги идват завоевателите, затова Антов предпочита да не оголва всички тайни места на речта, а да изобретява миражи – знаци за несъществуващи пространства, илюзии за битие, в които възниква съществуване… България се проектира смело в Америките си, умножава отвъдокеанските образи – тоталността на българския постмодерн. Накъде повече! С появата на “Америките ни” от откъснатата опашка на постмодерния литературен гущер израстна ново тяло.

Петата стихосбирка на Петър Чухов “Малки дни” твърде масово очарова – не само критици, но и все повече трудно изкушаващите се читатели. Този автор без комплекси е докарал нещата дотам, че с лекота на илюзионист извършва успешни лирически опити с високи имена (“Денят на независимостта” и “Есента на патриарха” са само две от заглавията), назовава всякакви всекидневни случвания с емблеми (“Спящата красавица”, “Jesus Christ Superstar”, “История на окото” и пр.) Той не само прави вече ясното – да придърпва високото към ниското и обратно, но и продължава да демонстрира своята най-добра способност – да вижда процепи в света и да превежда през тях връхлитащите значения. Това е “Малки дни”: 33 стихотворения, 33 ситуации на смайването.

Дори да прозвучи двусмислено или поне като опит за леко измъкване, но ще напиша, че третата стихосбирка на Амелия Личева “Азбуки” е най-добрата й книга. Но наистина мисля така. Сега личи една веща драматургичност, постигната в напреженията и спреженията на различните гласове. В граматиката на раздвоението между детството и зрелостта се откриват залежите от смислови съкровища – оттам тръгва всяка азбука. Изобщо това е книга за началата: азбуката и детството, предезиковото съвършенство на мисълта и словото. Амелия Личева осигурява достъпността на новите си текстове чрез подчертан вкус към историите за възпитанието и обучаването, прораснали в буйна драма – драмата на неизбежната задлъжнялост на израстването.

Втората стихосбирка на Пламен Пенев (след “Императорът и северният вятър” от 1999 г.) се нарича “Дните през 2000 година”. Тя представлява една поема, за откъс от която във Вазовата година авторът спечели голямата награда в конкурса за студенти и младежи “Език свещен на моите деди…”. Ако трябва афористично да се определи тази поема, тя представя поетически трактат за абсолютното неслучване на битието, облъхнато от траурните криле на историята. Съзнанието за трагическо неразбиране между настоящото и миналото кристализира в прекъснати изречения, във вплетени антични фигури и цитати, в невъзможен за удържане на съществуването език. Едно изящно отвращение от тази невъзможност.

Друга втора книга – “Странствия” от Михаил Кръстанов. С нея той окончателно застава сред поетите на 90-те години – капризно внимание към езика и неговата памет, отгласи от градската предметност на поезията от 40-те, впускане в метафорическите дълбочини на географията… Това, съчетано с вкус към съчиняването на странни и отварящи нови значения думи, превръща писането на Михаил Кръстанов в търпеливо надникване зад видимостите, където открива кръговрат от екзистнециална празнота – митът за вечното неслучване. Надиплената през книгата бразилска тематична нишка звънти от опването на непознати за българската поезия усещания.

“Цитаделата” на Георги Тенев не доведе до дебата, който през цялата година предизвикваше и заслужаваше. Труден за обглеждане текст от иначе изобилните наоколо мързеливи читатели. Площадна поема, която вика други изкуства и други екстази. Модернизъм, който вече не може да се преструва, че е на пост. Затова му отпуска края.

Втората стихосбирка на Калин Раймундов (след сборника му с хайку “Пъ-ту-ва-не-то” от 1998) “От съня надолу” е представителна за изостреното му внимание към всяка изречена дума, която в стиховете се сдобива със звук, цвят и мирис. Първоначалното впечатление за безразборното натрупани думи и изрази бързо се размива, ако читателят се остави на асоциативните преноси и на играта на внезапни значения. Постепенно привидните натрупвания се проясняват като последователно и бавно наслагвани мазки с леки и някак меланхолични жестове. Много от стихотворенията се раздвояват в успоредни колони, които текат почти независими една от друга. Но поезията се появява тъкмо там – в напрежението между две пространства, две движения, две същества и усещането за неизбежното им сливане в езика.

Българската т.нар. женска поезия не може да се похвали с особен интерес към темата за родното и към традицията на неговото изписване. Затова книгата на Кева Апостолова “As sam balgarka/Edna balgarka” се откроява с ироническия си интерес към българското и превръщането му в латинизирано клише. Книгата е особена и с това, че събира заедно няколко стихотворения и една пиеса от монолози, които непрекъснато обменят смисъл помежду си. Заиграването с латиницата, с темата за малките и бедните хора постепенно се разраства в трагикомически ужас между неизбежността да си българка и случайността да си европейска жена. Кева Апостолова знае къде да закове този ужас.

Ако искате да разберете докъде може да стигне (в добрия смисъл на думата) една от характерните линии в женската лирика от 70-те и 80-те години, “Кръговрати” от Весела Димова е най-подходящият пример. Изповедният лирически герой/героиня (ту самодива, ту нестинарка, ту обикновена жена…) попада в доста познати състояния и често търси доста познати думи, за да ги сподели. Въпреки капаните на такава изповедност, като цяло стилът се разминава с кича, за което очевидно решаващо се оказва умението на Весела Димова да гради метафори, но и да опростява изказа, където е нужно.

Сред новите поетически книги блестят още заглавията: “Среднощен човек: биографии” на Палми Ранчев, “Не питайте еднодневката” на Богдана Зидарова, “Искам да ти кажа нещо, свят” на Вътьо Раковски, поредното многоезично издание на стари стихове от Николай Кънчев – “В гората има някой”…

Дебюти и млади в поезията

Ще изброя най-категорично явилите се дебюти в поезията през 2002 година: Марио Коев с “Quasi” , Александър Иванов с “Музи, гарвани и други прибори”, Елена Янева с “Градуси”. Към тях донякъде причислявам и Милена Радева с “Лица”, издадена от непознатото (ми) ловешко издателство “Обектив”.

Леко встрани остава Ралица Михайлова с “Тревичките случайни в пясъка”. Малко подранил дебют на авторка, чието писане иначе притежава несъмнени качества. В най-сполучливите текстове от книгата Ралица Михайлова успява в пестелива употреба на думи да предизвика изненадващи метонимични открития и съответствия. Ето: “Какво е листото, което се свлича/ Накит от ухо на жена”. Но в много от стихотворенията се срещат стилистически неуместни прилагателни, струпване на думи с издайническа претенция да изкажат “силни чувства”, еднопланови алитерационни игри с повтарящи първи букви в поредица от думи… Текстовете в книгата можеше да бъда наполовина по-малко, а редакторската работа – по-прецизна.

За младите поети, явили се особено масово през декември – писах сравнително подробно другаде – в последния, коледен брой “Литературен вестник” за 2002 г. Сега само ще отбележа съмнението си, че струпването на голям брой нови поетически заглавия от млади автори в границите само на месец и дори дни – пък било то и по повод панаир на книгата – не работи за внимателното четене и трайния ефект на тези книги. Сред безброя от новоогласени заглавия дори критическата воля за справяне с книжното изобилие често се оказва слаба.

24 прози

Чрез участието си в комисията за месечните номинации и наградата “Хеликон” имах рядката възможност да бъда близък свидетел на ритмичната поява на достатъчно на брой фикшъни и нонфикшъни от български автори. В разбъркан ред само ще изброя номинациите през цялата 2002 г., без претенции, че не съм изпуснал някоя:

“Нефертити в зимна нощ“ от Христо Карастоянов, “Седем дни“ от Дилян Вълев, “Доколкото си спомням 3“ от Георги Данилов, “Прозрението на Буридановото магаре“ от Асен Сираков, “Краят на една незапочната любов“ от Джони Пенков, “Ниво за напреднали” от Алек Попов, “Далеч от Толедо” от Анжел Вагенщайн, „Да избереш себе си“ от Любен Дилов, “Сватбата на Акакий“ от Любен Петков, “Изповеди” от Рени Цанова, “Послушни момчета” от Николай Вълчинов, “Докато Бог не покаже лицето си“ от Магда Карабелова, “Юридически казус” от Влади Киров, “Това е, както става” от Албена Стамболова, “Неведоми пътища” от Красимир Крумов, “За теб, за мен” от Здравка Ефтимова, “Любовните истории и авантюризъм на българина” от Иван Радев, “Старите квартири” от Любен Станев, “Ковчежникът” от Петър Маринков, “В началото бе Книгата” от Климентина Иванова, “Книгата” от Сашо Стоянов Експертът, “Камъче от Палестина” от Рафаел Смирнов, “Влюбени разкази” от Димитър Шумналиев, “В сянката на трона” от Михаил Топалов…

Това са 24 заглавия.

Проекти и литература

Очевидно ще трябва все по-често да очакваме литературата социално да се озвучава чрез проекти, финансирани по-малко от български и повече от евро-американски програми.

През 2002 г. се откроиха следните литературни проекти:

“Достъп до литература” на Център за изкуства “Сорос”, структуриран и като преводаческа работилница (14 – 21 юни) – взаимно четене и превеждане на няколко поети и белетристи, представители на малки литератури. Част от резултатите са пет тънки книжки с тексове на няколко езика. Един въпрос: Защо преводите на английски са правени от българи?

“Литература в действие” на Британския съвет в София (1 - 5 октомври) показа, че професионализмът на литераторите пърформъри от Британия може да бъде доста освежителен за българската нова литература.

Поетическите семинари с четенията в Центъра за академични изследвания, които “с всяка следваща сбирка се узаконяват като най-добрите рецитали в града” (М. Бодаков – Култура, бр.8, 21.02.2003). Впрочем, идеологът на този проект – Александър Кьосев обосновава своя ход чрез камерните четения, като посочва, че един от шансовете пред българските литератори е в “камерните микропространства” и в тях – “общества (нещо като групи по интереси, хоби и пр.), където малко хора, които се интересуват, общуват без гилдийни напражения, без непременно да се правят на медийни учители на нацията като Стефан Цанев например.” (“Литература по време на Internet-врява” – “Европа”, кн.3/2002, с.17) Тази платформа звучи прекалено хубаво и изненадващо ретроутопично. Напомня за завръщането към модели от епохата на Третото българско царство, когато са се формирали сравнително затворени литературни кръгове около издание, кафене или малък салон в някоя от просторните къщи на София.

Днес обаче изпитанието за един такъв проект и за щастливата заедност на литературното микропространство ще започне тогава, когато парите по проекта свършат. Дано организаторите са се сетили да записват (с камера или поне на аудиокасети) четенията и по този начин да са заложили някаква утрешна историческа публичност.

Други, по-малки (като финансов ресурс и брой на участници) проекти се случиха еднократно и интензивно през годината:

Вторият етап на проекта “Писане от натура” се състоя като пореден поетически пленер през месец май във Велико Търново. През 2003 г. очакваме финалните му прояви.

Проектите на литературните четения – пърформънси: рециталите на все по-тавтологичния Тома Марков, който като че ли вече е готов на всичко за да се хареса на всички; смелата джем-сешън премиера на шестима автори на ИК “Жанет – 45” в НДК съвместно с група “Субдибула” на 14 декември; Авторският литературен театър (АЛТ) – един поизоставен през последните години проект за сценично представяне на литература и предимно поезия – беше припомнен в края на декември по повод 10 години от началото му.

Проектът “Творци на живо” в НДК е само понякога литературен – когато водещият Анго Боянов покани за основен гост поет или белетрист. Гостуването на Едвин Сугарев на 28 ноември обаче излъчи един симптом на този проект: повратливата му всеядна политичност, която на всяка цена се стреми да предпостави медийно събитие.

Дали не следва да си отговорим на едно твърде обикновенно питане: Кога се получава нещо стойностно? Когато първо намериш пари за него и после решиш каква литературна работа да свършиш с парите? Или когато първо решиш какъв литературен проект ще изпълняваш и едва след това тръгнеш да търсиш пари за осъществяването му?

Тепърва литературата ще разчита на проектите, ще диша чрез тях, ще се бори да я бъде.

Антологиите: изтъняващият проект

През 2002 г. антологистите се умориха, антологиите оредяха.

Новата “Лирика 2002” (едно продължение на “Лирика 2001”) очаквано не предизвика същия критически дебат. Антологичният модел вече беше подробно коментиран преди година. Впрочем, възможности за различни коментари съществуваха в публикуваната в Интернет таблица с резултатите от гласуването на журито, съдържаща този път имената и получените точки на невключените в антологията поети.

Друга втора версия е “Ектении от божия рог. Българска поезия от втората половина на ХХ век”, съставена от Венцеслав Пейков. Тя е продължение на появилата се през миналата година и отново съставена от него “Българска поезия в ХХІ век”. Този път участниците са повече, макар съставителят да твърди сдържано: “Около двадесетина стихотворения могат да бъдат наречени поетични шедьоври”. Иначе едно от възможните подзаглавия на антологията звучи доста забавно: “От Дора Габе до Тома Марков”.

Други антологии: “Цветето” (хайку поезия), “Светулки в тунел’02” (реабилитираща епиграмата – къс жанр, но с достойнство), “Антология на ромската поезия” (за съжаление, съвсем непрочетена, все още)…

Една антология на българската поезия се откроява категорично през 2002 г. Тя е назована “Bronzpillak” (Бронзови мигли или Мигли от бронз), с подзаглавие “125 години българска лирика”, издадена в Унгария под съставителството на Дьорд Сонди. Очакван парадокс: най-впечатляващата българска поетическа антология излезе на унгарски език.

Критика и хуманитаристика

Преобладават мненията на наблюдатели и анализатори, че литературната 2002-а респектира предимно с критическата продукция. Ще се огранича с девет безспорни заглавия.

“Алеко Константинов. Биография на четенето” от Инна Пелева: Ако днес изобщо е възможно определението капитален труд, то в литературознанието през 2002 г. няма по-подходяща от тази книга, за която то да се отняся. Книга, която е натрупала в себе си целия капитал на досегашните прочити, изследвания и фолклорни преразкази за текстовете Алеко и Бай Ганю. Книга, която сама е капитал, който олихвява, умножава значенията си, накъдето и да поемеш. След този труд всяко интерпретаторско усилие върху Алековиадата и Байганювиадата ще изглежда странно непосилно.

“Български интертекстове” от Албена Хранова: Личният литературоведски роман на 90-те. Сюжетите на литературната история, сраснали се със сюжетите и дебатите на съвременното литературознание.

“Критика на прелома” от Милена Кирова: Фрагментарната авторска критическа хроника на 90-те. Потвърждение на любимата на цяло поколение максима: историята е днес.

“Биография и нормалност” от Даниела Колева: Интригуващо изследване на (авто)биографичния дискурс в контекста на нормативността. Емпиричният материал стъпва и върху т.нар. устна история – разкази на всекидневни хора за себе си и времето, което са живели. Животът в записания разказ, изговорения спомен и институционалния дискурсивен режим. Още една дисертация, която успешно е пораснала до книга.

“Светът на циганите. Кратка история” от Атанас Славов: Зашеметяваща книга, популярно и подробно проучване. Сладкодумната наука, на която ни учи Атанас Славов е сред упованията на мнозина млади хуманитаристи днес: един нов, артистичен енциклопедизъм и честната прямота на разбиращия, споделящия човек.

“Възрожденският човек – утопии и реалности” от Елена Налбантова: Рядко топла литературоведска книга, разговаряща с историята и антропологията. Дяловете й повтарят етапите от човешкия живот – Раждането. Детството. Младостта. Съзряването. Залезът… Един тотален възрожденски човек, превърнат в книга. Една книга, преобразена в човешка фигура. Изследване, което не се свени да разказва истории. И истории, които търпеливо из-следват основания, процеси, феномени и случайности. В подобно пространство на активна обратимост книгата на Елена Налбантова постига дефицитната днес човешкост на литературознанието.

Критическите дебюти на годината: “Яворов. Археология на автора” от Бисера Дакова и “Изгубената история” от Елка Димитрова.

Бихме могли да си припомним и десетки колективни сборници в областта на литературознанието, хуманитаристиката, историята…

Съвсем накрая – в студения залез на литературната година – се появи масивният труд на Михаил Неделчев – “Размишления по българските работи”. За него изрекох едно концептуално пожелание: че ми се ще това да е последната междувековна книга. Защото наистина тя като че ли събира (почти) всички литературни и окололитературни теми и дебати от края на ХХ век и неговото междувековно ехо. Но дали 2002-а ще бъде последната междувековна година? Това по никакъв начин вече не зависи от нея, а от 2003-а… А засега тя нищо не казва.

март 2003 г.

Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!