Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Положена в началото на септември, Аполония представя – буквално и символически – продължение на лятото. За гражданите на Созопол това е ясно усетено: внезапно се удължава с около десетина дни окъселият курортен сезон и бавно се отваря нишата на културния туризъм. За създателите на изкуство обаче това протягане на лятното време от август към септември носи друг смисъл: отлага се краят на паузата, в която блажено пребивават музиканти, театрали, художници, писатели, разтегля се празното време, в което обаче може нещо да се случи, отсрочва се още малко задъхването на активната есен. Един скъпоценен период за размисъл, за леност или бавно вътрешно действие, особено за писателите, които усещат не толкова себе си в Созопол, не литературата в Аполония, а обратно – Аполония в литературата, нахлуването на морето и созополското пространство и потапянето в спокойната диалогична пълнота на салонните разговори без салон и лежерните спорове. Извеждането на уравновесеното писателско тяло върху подиума на артистичната другост и сложното балансиране на езиковото поведение между карнавала и съзерцанието.

І.Аполонизиране на литературата

За двадесет години фестивалът през септември в Созопол успя да предизвика явление, което можем да наречем аполонизиране на литературата. Белезите за това се разпознават в поредица от думи и жестове.

Най-същественият елемент на аполонизирането е поместването на времето за литература всред другите времена на другите изкуства и вплитането й в курортното време на публиката. Независимо за колко дни си в Созопол – за ден или за десет – можеш да се отдадеш изцяло на вкусването на изкуството и литературата. Не бързаш да отделиш час-два на автор, роман или стихосбирка, а ги вместваш по цялото протежение на созополския залив, в цялата долина на своята почивка. На Аполония публиката не отделя време за литература, тя просто попада в литературата и не е нужно да я напуска след кратък престой. Най-много да преходи към друго изкуство – театър, вечерен концерт или оратория за нощно море върху смокиновите тераси. През цялото време докато си там, изкуството на Аполония те притежава цял, без остатък.

Аполонизирането се състои и в самото писане. Ако четем внимателно, ще забележим, че почти всеки текст в и около Созопол проиграва мита за завръщането. Каква страст по завръщане има в поезията на Иван Пейчев, Христо Фотев и Славчо Чернишев, в преразказаните легенди за Одисей, в прииждането на прилива и отдръпването на отлива. В литературата Созопол възвръщаните любовни спомени зреят и се търкалят заедно с натежалите смокини, а клоните на дърветата се люлеят като ръкави на усмирителна риза за изкусителни носталгии. Това е другото аполонизиране на литературата – завръщането в Созопол е изкуство на спасението. Там се спасяваш от другия живот, животът, който искаш да живееш по-иначе. Градът на спасението затова е върху полуостров – за да можеш винаги да се завърнеш.

Чрез аполонизирането се осъществява полагане на литературата редом до множество удоволствени занимания. Литературата се изпълва с неангажирано реене на погледи и шляене напосоки из тесни калдъръмени улици. Тя се изтяга на плажа или се стаява в сенките на многобройните кафенета. Всеки Фауст е доволен, защото мигът спира без всякакви последствия. Така авторите получават краткия шанс да действат в паузата, да трупат гледки и живот, а вечер – да изпробват нови текстове без страх, че ще ги изпуснат завинаги несъвършени в откритото море на вечността. Затова експериментът на Аполония е задължителен. Новото в изкуството може да се превърне в битие или скоропостижно да умре без угризения.

Най-очевидният ефект на аполонизирането е преместването на центъра на българската литература за десет дни от запад на изток. Литературата идва в Созопол и се отваря към морето. Различни български региони заговарят заедно. Авторите се чуват. По устните лепне медът на любопитството. Това също е аполонизиране – литературата да пребивава на друго място.

ІІ.Опит в Созопол

За първи път участвах в Аполония на единадесетата година от началото на фестивала. През 1995 година. Заедно с Бойко Пенчев, Георги Господинов и Йордан Ефтимов представихме сборника “Българска христоматия”, след който се заговори за новия кръг “Мисъл” и прочее литературно-исторически аналогии. Там проиграхме ролите не само на Славейков, Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев, но и на Иван Вазов, Константин Величков и кой ли не. После с “Българска антология” продължихме към нашата поезия от Герова насам. През 90-те години в епохата на езиковите карнавали и мистификаторските парапародии Аполония се превърна в пространство на литература, която живее чрез спектакъла, в поле за поезията като действие и интензивно преживяване. Литературното поведение се превърна в акт не само на писмеността, но и на гласа и тялото.

През 1998 (Яворовата година) и 2000 (Вазовата година) заедно с Михаил Неделчев, Мирела Иванова, Албена Хранова и Марин Бодаков разказвахме неюбилейно сюжетите на юбилейните чествания. Поетът Яворов – в слепотата на трагическата почит и театралното насилие над личността му. Патриархът Вазов – в сюблима на тържествените заклинания и ниските топки на пародията. Но във всеки случай искахме да чуем как Яворов и Вазов проговарят днес, как говорят нас и как ние ги говорим от собствено име. Така Аполония разгърна и усилното пренаписване на традицията, което извърши не един освежителен ремонт в пантеона на българската литература.

През 2003 година въвлякох на Аполония няколко души в dubbing, чрез който представих книгата си “Кафепоеми”. Dubbing ще рече: посвещаване в рицарско звание; придаване на ново качество на нещо старо; щавене на кожа и т.н. В случая – се случи като пърформънс с мирис на кафе, рисуване с кафе от скулптора Добромир Иван, ретро и техно музика и разказване на литература. И точно тук, струва ми се, е сърцето на събитието: да разказваш литературата, да изтегляш истории, да организираш думите в спектакъл, в битие, което възниква пред очите в споделена игра. Аполония притежава силата да остави литературата да се сподели, да присъства естествено до нас, с нас, като предмет от всекидневието, като книга, която ни служи иначе – за да се пазим от слънцето, за ветрило, за поставка на ваза, и... за четене. Впрочем това правеха във вечерите, в които ги гледах и слушах на Аполония Михаил Неделчев, Георги Данаилов, Генчо Стоев и още няколко тънки ценители на езиковите съвършенства – те беседваха (върху) литературата, разговаряха я в сладкодумните си обиколки из нейните градове, острови и крайбрежия.

ІІІ.Литературата си почива

Барт показа, че изразът “писателят на почивка” е твърде двусмислен. Аполония усилва тази двусмислица до крайност. Фестивалът на късното лято изправя писателя пред неразрешима дилема: да правя изкуство, докато почивам или да почивам, докато правя изкуство. Ясно е, че писателят никога няма да си признае, че почива. Той винаги работи, дори светът понякога да е непосилно тесен, видян през притворените му в просъница очи. В Созопол писателят почти докосва мечтата си – да създава и представя шедьоврите си с лекотата и изяществото на своя мързел, да се отдаде на съзерцателната леност, в която яркият детайл и проницателната мисъл са толкова близки – достъпни, обладаеми.

На Аполония това е като магия. Попадаш в някаква нирвана на безметежното сътворяване. Сънуваш шедьоврите си на плажа или ги разпознаваш в скалистите миражи от някоя созополска тераса. Дори ги размножаваш с тъмносиньото индиго на морето. Опитваш се да ги запомниш, вярваш, че си ги запаметил, че най-после ги имаш тези шедьоври, които цяло лято си мечтал да напишеш. Но когато отпътуваш от Созопол, усещаш, че паметта ти не пази почти нищо. Няма ги сънуваните шедьоври. Само смътна радост от преживяната летаргична свобода. И разбираш, че освен продължение на лятото, Аполония е и вход към есента.

Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!