Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Справката веднага ще ни посочи, че глобализация произхожда от globo (окръглявам, събирам се в групи) и съответно от globus (кълбо, тълпа, множество, голямо количество). Въпрос на статус и ценностна ориентация е с какви образи и с какви оценъчни знаци ще бележим понятието. Дали в думите ни ще доминира радостта от ново световно единство, дали ще вземе превес ужаса от предстоящо обезличаване на регионалните и националните култури или пък ще предпочетем спокойното (из)следване на процесите и говоренето за тях.

Първа метафора за глобуса

Принадлежа към поколение, за което детството премина подир сенките на какви ли не мечти за безброй шарени, лъскави, чуждоземни подаръци. Един от тези магнетични, желани и сравнително достъпни подаръци беше глобусът. В разстояние на няколко години аз и повечето ми връстници се сдобихме с глобуси – всеки със своя си кръгъл свят.

Завърташ кълбото, затваряш очи и изведнъж го спираш със забоден в някаква точка пръст – “Ето, това е мястото, където ще отида!” Понякога попадах в безутешното синьо петно на Тихия океан и останалите деца ми се смееха. Понякога уцелвах червеното петно на Съветския съюз и всички ми завиждаха. Понякога спирах върху светлокафявото петно на Америка и някой ми се подиграваше “Ей, каубоец…” Никога нямаше опасност да попадна върху бялата Антарктида – тя беше все някъде отдолу на глобуса. Така пътувахме. Единствено така можехме да пътуваме. Чрез детската си идентичност обгрижвахме глобуса. Целият свят беше в ръцете ни и ние си играехме с него – без никакъв ангажимент, освен ангажимента към играта.

Детският глобус е малък, личен кръгъл свят, модел на видимостта и всичкостта на планетата. Детската идентичност се конституира от постижимостта на глобуса, от ясната, конкретно налична събраност на света в детската стая, където той става усвоим чрез въображението и играта. Глобусът е в ръцете на детето тук и сега – предмет, подвластен на прищевки и желания, един радостен обект на притежание. Да има глобус за едно дете означава да има себе си, да бъде в свободата на играта и фантазията.

Едно съседско дете разцепи двете половини на своя глобус и заплака. То искаше да види какво има вътре, искаше да стигне до сърцето на света, искаше да разбере какво движи глобуса. Вътре нямаше нищо.

Втора метафора за глобуса

Във филма “Диктаторът” героят на Чарли Чаплин изпълнява знаменития си танц с един огромен глобус. Глобусът е кръгъл балон, танцувално удрян, подритван, гален от вдъхновения в това лесно притежание на света диктатор. Диктаторът на Чаплин прилича на дете, омагьосано от близостта и полета на своето притежание. Той фантазира притежанието си.

И все пак това е вече едно пораснало дете, инфантилизиран владетел, упоен от възможността да си поиграе с целия свят и в тази игра да го победи, да му се наложи.

Диктаторът не пътува, той има света. На него просто не му е интересно да обхожда, да открива и да преживява всяко различно петънце по глобуса. Радостният обект на притежание е заменен от екзалтацията да притежаваш всичко, всички. Казано изобщо, това е невинно агресивната игра на националната идентичност с целия свят: Аз те имам, аз те зная. Ти си еднакъв. Мой. Така тоталната идентичност притежава глобуса.

Сцената с диктаторския танц на Чаплин завършва, когато огромният световен балон се спуква.

Без метафори

Една от най-ярките емблеми на глобализацията в края на ХХ и началото на ХХІ в. без съмнение са новите информационни технологии, Интернет, свръхбързите комуникаци. Разговорите за и против новата глобализация текат по всевъзможни канали, като безспорно тъкмо младото поколение е въвлечено най-пряко в този дебат. Младите обаче са повече обект на този дебат, отколкото субект в него. В повечето случаи те са обгрижвани от предходните поколения с констатации, че биват “ощетявани” от Компютъра и Мрежата или пък оптимистично се привиждат пред мониторите като нови “носители на човешкия прогрес”. Тези гледки обаче би трябвало да се рационализират.

Може ли Интернет и новите информационни технологии да бъдат Голямото събитие, конституиращо ново поколение в края на ХХ и началото на ХХІ век? През последната година лавина от текстове много настоятелно поставиха това питане.*

Какво се случва с днешната виртуална младост? Глобалната мрежа както никога досега проблематизира Пространството и Тялото. Оказва се, че пред монитора може да застане всеки и да се скрие, да бъде друг, да се представи в каквото си пожелае виртуално тяло, да изобрети гледката за себе си и в крайна сметка да стане един от всички – вечен и млад. Тъкмо липсата на тяло и на телесно усетливо социално пространство проблематизира конституирането на ново младо поколение чрез голямото събитие на Интернет и новите комуникации. Във всеобщата обратимост на телесната липса се губят възрастовите ориентири. Всеки е завинаги млад, защото във виртуалния свят тялото чезне, за да остане само заменимия образ. Социалното комуникативно пространство на глобалната мрежа е място на вечната младост.

Разбира се, всеки човек би могъл да избере дали да се представи като “млад” или “стар”. Но почти всички избират да представят свои подчертано “млади” образи. Това е ефектът на доведената до край култура на новото. Постмодерността като никога несвършваща хипермодерност.

Така новото Интернет поколение се превръща в най-многобройното и мащабно ново поколение в досегашната световна история. Това е своеобразно хипер-поколение, което събира в себе си не само представители на различни раси и нации, но и представители на други, предишни поколения, получили шанса чрез глобалната мрежа да бъдат постоянно млади. Новото поколение обитава своя нов световен polis, чиито правила не са напълно ясни, но вече се чуват нови езици и се налагат нови стилове на съществуване. И точно тук възниква неизбежната необходимост младото поколение да оживее, да напусне местата си пред мониторите и да се включи в друг вид публичност: техномузиката, любовните паради, клубовете и пр. В трудно пренебрежимите пространства на всекидневието възниква нуждата от спектакъл на живо. Глобалната мрежа не може да задоволи необходимостта от екзистенциална пълнота, от преживявания. Светът е пъстър и множествен, съдържа десетки и стотици публичности, в които човек може да се яви ту виртуален, ту истински. И от всяка публичност, от всяко различие новите млади имат нужда.

Диалектика на антиглобализацията

Реакциите срещу гобализацията са елемент от широко разпространената от края на ХХ век култура на страха. Умноженият образ на апокалипсиса наднича от почти всяка медия, покрива всекидневието с пелена от представи за близкия край на света и човека. Това е страх от привидното нарастване на света, от увеличаващите се връзки с други хора, култури и интереси. По този начин новата глобализация не се затруднява да създаде собственото си отрицание, носено от също толкова младо поколение, колкото онова, което се създава чрез Интернет.

Антиглобалистките протести в Сиатъл, Прага и Ница през последните две години на ХХ век показаха, че тъкмо глобализацията улеснява своите противници в придвижването им от едно на друго място, където се събира световния икономически елит. Бързото и свободно придвижване на млади, леви и екологични движения, които се борят срещу дефектите и ефектите на глобалния свят всъщност бива обусловено от самата глобализация. В същото време тези протести проблематизират идейната и поколенческа идентичност на протестиращите. Например, в Прага между представителите на различни раси и националности се промъкваха групи от екстремисти и отделни екстравагантни ексхибиционисти. Всеки може да дойде и да се включи в глобалната антиглобалистка акция.

Така както младото поколение пред мониторите на компютрите и телевизорите е незнайно младо (включва в себе си реално неустановими и неизброими представители), по същия начин протестиращото срещу глобализацията поколение е изначално разнородно, единно в своята непостижима чистота на протеста. Така както пред мониторите всеки е “млад и глобален”, по същия начин на протестиращия площад всеки е “млад и антиглобален”. Тази диалектика казва: антиглобализацията е глобална.

Този малък голям свят

Една от големите заблуди на антиглобализма се състои в тиражираната представа, че глобалният свят е непомерно тежък, смазващо огромен и неусвоим от човешките сетива. Но е точно обратното. Този огромен глобален свят, който изглежда непоносим за “малкия човек” всъщност чрез глобализацията прави света по-малък. Именно в глобалната мрежа светът е по-усвоим от човешките сетива, в различните електронни страници и адреси той става об-гледаем, об-мислим, об-ходим, общ. Светът става макет на света. Електронен глобус. Човек се среща с избрани образи от този електронен глобус, пътува целенасочено или напосоки сред безкрайно, но в същото време екзистенциално усвоимо множество от гледки, ситуации и послания. Детето пак има своя движещ се глобус. Светът става отново радостен – вече електронен – обект на притежание.

Голямата тишина

В “Непосилната лекота на битието” Кундера описва акцията на голяма група западни интелектуалци през 70-те години, които се събират от различни краища на Европа и Америка за да помогнат на ранените и гладуващи хора в Камбоджа. Разбира се, интелектуалците са придружени от още по-голяма група журналисти с камери и фотоапарати. В този твърде ранен глобален спектакъл постоянно възникват дрязги и съперничества между европейските и американските интелектуалци – на какъв език да говорят пред медиите (английски или френски), кой да води колоната към камбоджанската граница под обективите на камерите и фотоапаратите. Непрекъснато се разгаря неизтощима борба за образи, за вписване в суетния екран на света.

Интелектуалците достигат граничния мост и призовават невидимите оттатък реката въоръжени виетнамци да ги допуснат на техния бряг, за да помогнат на болните и гладните. През мегафона интелектуалците обявяват, че идват с хуманитарни намерения, че носят мир. Отсреща – нищо. Повтарят призива си няколко пъти. Отсреща винаги им отвръща абсолютна, тежка, безкрайна, терористична тишина. Тишината на затворения свят.

Спектакълът на глобалния свят стига до границата и не може да включи в себе си нито болните и гладни камбоджанци, нито въоръжените до зъби виетнамци. Отсреща винаги е тишината, вееща от невидими, насочени към граничния мост дула на оръжия.

Може би точно такава голяма, безнадеждна, терористична тишина навява от паническите заклинания в защита на тоталната, затворена, недиалогична национална идентичност. Тишината след оглушителното спукване на световния балон. След танца на вдетинен и жесток диктатор.

P.S. Интернет-езикът в българската литература

По проблема литературата в Интернет вече се правят конфенренция след конференция, издават се монографии и се завихрят спорове и скандали. Какво би се получило обаче, ако обърнем гледната точка, и насочим вниманието си към “по-малкия” проблем – “Интернет в литературата”, към въпросите, които налагат употребите на речника на мрежата в традиционното поле на гутенберговите текстове. Тъкмо в този случай поколенческата идентичност на днешните млади български автори придобива особенни нюанси.

По редица, предимно икономически и социални, причини България изостана в усвояването на глобалната мрежа. Достъпът до компютрите и Интернет за масовата аудитория се отложи за към края на 90-те години, а за някои части от провинцията все още е безкрайно далечен. Вероятно заради това специфичният www-жаргон навлезе едва в говоренето на т.нар. второ поколение на 90-те и придоби изключителна популярност в междувековието. Тук няма да се впускаме в подробни анализи, а само ще откроим хипотезата, че в България интернет-езикът е поредният маркер за нова общност, но не и последователно извършван концептуален избор.

Най-ярките примери с романа “Фани по опасните пътища на светлината” от Райна Маркова или с някои стихотворения на Димитър Кенаров в “Пътуване към кухнята” (2001) отвеждат в писане, за което електронната идентификация само подсилва (а много често – иронично дистанцира героите от) екзистенциалната драма, но не води до същностната цел – създаване на друго литературно битие.

Най-характерно в това отношение е стихотворението “Приказка в мрежа в приказка в мрежа в прказка” на Антоний Петров от стихосбирката му “Съвсем” (2001), където струпването на приказни персонажи, сведени от “чатещите” във форумите чрез употребата им като псевдоними до имена-емблеми (питър пан, палечка, алиса и пр.) само задава асоциативни посоки, по които текстът се отказва да поеме – достатъчна е единствено мрежата от възможности, от досещания – нещо, характерно и за текстовете на същия автор, написани извън интернет-жаргона.

Не е съвсем сигурно дали мнозина от използващите Интернет-езика автори са на “ти” с Мрежата, но те прибягват до него именно заради вписването си по този начин в пространството на “новите млади”. Интернет-цитатите и интернет-жаргона са знак за (желание за) приобщаване – маркер за принадлежност към новата общност от далечни един на друг автори/хора. Тази “глобална” лексика изпълнява ролята на онзи езиков резервоар, какъвто беше българската класика за много от авторите на 90-те години. Цитатите – скрити или явни – от класиците и пренаписването на традицията предлагаха кодове и важни иронически стратегии, каквито сега предлагат думите и фразите, извлечени от електронните форуми и сайтовете. Но тук принципните прилики между ситуацията от краевековието и ситуацията от междувековието приключват. И започват разликите.

ноември 2000 – декември 2001 г.

* Вж. особено ценните в това отношение текстове на Дичев, Ивайло. Краят на териториите и на Знеполски, Ивайло. Интернет поколение и традиционна култура – В: Три дискусии. С., 2000

Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!