напред назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Всекидневни и абсолютни места на книгата


Ситуации и фигури в края на ХХ и началото на ХХІ в.

 

 

Ще започна с един квазицитат, цитат-мистификация, (пре)написан по повод една акция на Авторския литературен театър в средата на 90-те години, съчинен от името на Пенчо Славейков: “Да пишеш книги не е като да щипеш момите по мегданите. За щипането два пръста и един мерак стигат, а писането иска ръка, работа!”

Това е Пенчо Славейков в една постмодерна версия за мястото на книгата във възхождащия модернизъм. Този възглед ние проиграваме и до днес. За книгата се мисли като извънредно място, като пространство, което се охранява от самата вечност. Много често обаче тази представа ни пречи да забележим взаимното проникване на абсолютното и всекидневното във фигурата на книгата, по-точно – книгата като конкретна вещ на всекидневието, като предмет, който ни е под ръка, настолна книга, оставена и представена буквално – на стола. Казано чрез семпла диалектическа метафора: във всекидневните места се носи дъха на абсолюта, а в абсолюта се вият познатите миризми на всекидневието.

Един спомен. В сиянието на моите детски представи домашната библиотека на баща ми беше една абсолютна библиотека, в която се намират всички възможни книги, излизали на български език. Това беше тотална, всеобхватна библиотека, съдържаща хиляди томове – абсолютното място на книгата. Затова, когато гостувахме на роднини или на семейни приятели, винаги ме поразяваше друга гледка: само два или три рафта с книги. Нищожно малко. Сравнението между огромната библиотека на баща ми и скромните библиотечки на нашите домакини ме караше да се чувствам като дете на абсолюта, като малък пришълец от царството на книгата, който живее в своя пълен със знание дом. Дори стигах до там, че при гостуванията ни си мислех понякога, че нашите роднини и приятели вероятно не живеят постоянно в своите къщи (как така имат толкова малко книги?), може би живеят там по принуда, за кратко време, в попътна квартира – все още не са се установили в своя истински, абсолютен, населен с хиляди томове дом. Къщите с малък брой книги ми се привиждаха като текущи места, които създаваха напрежение в детската ми представа с абсолютните места на книгата, едно които за мен представляваше бащиния дом. Смятах, че наличието само на няколко книги в един дом създава опрелен вид екзистенциален дефицит.

Днес разбирам, че този възглед е детска заблуда, която се корени в доминирането на високата култура на книгата и книжното тяло от епохата на Просвещението. Писането и книгата като цел на човешкото съществуване, като абсолютно място на Знанието, Разума и Красотата. Този възглед подценява схващането, че всъщност книгата е всекидневен продукт – вещ на всекидневието. Тя се разпознава не само в капиталистическите представи за пазара, но и редом с човека – на нощното шкафче, върху две-три етажерки в нечий дом, да ни среща на най-неочаквани места и това да я прави не по-малко “ценна” в сравнение с полагането й в идеята за книжовен абсолют.

Разколебаването на този абсолют се дължи на постмодерната ситуация, в която смесването на висока и масова култура, обиграването на книжното тяло като пазарен продукт и карнавализирането на общуването с текстовете – доведоха до разбирането, че книгата е просто един от посредниците в социума – обикновена медия. Макар че – трябва да признаем – все още сме подвластни на модернистката забрава на факта, че книгата е и медия. Колкото и да се говори за криза и дори край на просвещенския проект, той все още задава парадигмите за рационализиране на книжовната ситуация.

Един от белезите на това е феноменът “премиера на книга”. От началото на 90-те години на премиерата се гледа като на основна част от публичната легитимация на всяка нова книга. Премиерата стана един от най-съществените елементи на литературния протокол: провеждана с подобаваща “тържественост”, случваща се на знаково място – част от културната топография на града. В София такива премиерни пространства през 90-те бяха НДК, Столична библиотека, читалище “Славянска беседа”, някои художествени галерии. Много от тях преживяха своята умора и упадък, за да се откроят в началото на ХХІ век други “обичайни” (Унгарския културен институт) или “алтернативни” (“Червената къща”) места.

Чрез премиерата книгата се опитва да си набави авторитет – с ритуала на представяне, на публично показване и колективно споделено признаване – опаковани в прецизен сценарий: фигура на водещ на премиерата, слово на критик (представящ книгата и автора), четене на актьор (или на самия автор) на откъси от издадения текст, дискусионен епилог (въпроси и отговори по повод книгата), цветя, автографи, малък или по-щедър коктейл. Разбира се, могат да се случат и много варианти на този сценарий, но основните фигури и техники в него се повтарят в по-скучен или по-интригуващ ритъм.

Премиерата е място в литературния протокол, в което по празничен начин се скъсява дистанцията между книгата/автора и читателите. Тази “празничност” има пряка връзка с реториката на новото: премиерата е появяване на нещо ново, за нея понякога се използва знак от човешкия живот – “рожден ден”. Рожден ден – раждането на ново книжно тяло. Авторът – и майка, и баща.

В последните години феноменът “премиера на книга” се намира в очевиден упадък. Извън верните констатации за мрачната стагнация на книжния пазар, важна причина за това е появата на “другото” на книгата – електронната публикация или Интернет. Електронната книга е радикалната другост на книжната книга, но няма и не може има “край на книгата” – тя може да сменя местата си. И ако не виждаме наоколо книги, това не означава, че книгата е изчезнала, че е свършила. Просто трябва да се отместим, да отидем другаде – там, на новото място, където се е преселил обектът на нашето всекидневно желание.

 

декември 2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Литература в междувековието][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух