Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Слово по време на Ритуала на забравата, извършен на 14 февруари 1994 година

Пред факлите излизам сив и свъсен,

носът ми крив напомня мокра брава,

заключила сърцето ми заспало.

И аз продавам бавните си пръсти

на оня, който в тъмното остава

и може само скришом да погали.

Аз подарявам бавните си пръсти,

но не от добрина - от алчна хитрост,

от меден егоизъм с вкус изкусен,

защото в пръстите съм скрил дъха си.

И оня в тъмното се смее ситно,

и той ще милва, ала аз ще чувствам.

Под ноктите дъхът ми розовее

и в чуждата ръка въздушен шава,

и виждам как момичета пощипва,

но те дори да изпищят не смеят,

защото моят дъх шепти лукаво:

- По тихо, онзи поглед ви изпитва!

Аз наблюдавам радостния изпит:

момичетата стискат бедни рокли

и чуждата ръка е вече бясна,

понеже нищо не усеща, пипа

навсякъде, от горда страст е мокра...

но моят дъх към мен плътта отнася.

Очакват ни шептящите ковчези,

но как забравата ще ни обвие,

когато всяка кост от дъх трепери,

дори по стълби от очи да слезем

и най-накрая мъдро да се свием

в изтеклото небце на топъл череп?

Там някъде дъхът ни се възнася

и в погледите ни плътта завръща.

Докато виждам - споменът ще свети.

А в слепите очи забрава властва.

И затова аз тъмен се обръщам:

гърбът е плочата върху сърцето.

Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!