Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Реч на юбилейното тържество по случай 5-годишнината от откриването на лекарство против безсмъртието

На хълма Господ сам ми обеща,

че аз ще срутя кървавата стълба

и аз ще бъда вашия Баща,

поникнал от исусовия хълбок.

Когато слиза Сляпата река,

аз й подсказвам този гърлен ромон!

Умея да описвам със ръка

дъх на светулка, черен дроб на спомен.

От тях наднича моята душа,

растат очи в широките ми пори.

Аз бавно ставам мъртвият Баща,

запаметен от пещери и хора.

Глас от небето:

Толкова години

Ти ме викаш, сине.

Скоро ще се върна,

За да те прегърна.

После двама, сине,

С тебе ще заминем.

За тялото ми скоро ще тръбят!

Но то потъва, рони се, изплува

подобно дух в мастилената плът,

по който мойта книжна кръв тъгува.

Там властва безсловесна синева

и между кости и меса усойни

заоблените кожени слова

пищят като елени в скотобойна.

Рогата им са черни знамена -

и цъфва Тялото - само и чуждо.

Бащата спи под чужди имена,

но винаги в гласа ми се пробужда.

Глас от небето:

Сине, отвори ми,

нося твойто име.

Отвори вратите

на словата скрити.

Сине, напиши ме,

нося твойто име.

Кое е Името. И кой си ти

зад този глас на майка и сираче?

На думите дебелите врати

отдавна са изгубени. Там плачат.

А може би е майка ми зад тях

и тя в небесната си нямост чака,

но ме размеква бисерния смях:

Бащата е последната ни майка...

Бащата като майчица кърви,

когато ни създават в тъмнината

с отрязани от скулптора глави,

търкулнати в праха на имената.

..............................

Аз се гримирам пред пещта

на Тялото, което не изстива.

И тръгвам си като щастлив баща

с бастуна, който пази и убива.

Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!