Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Слово при награждаването на победителите в първенството по ориентиране на домовете за сираци в България на 30 юни 1995 година

Запомнил съм детайлите, просветва

голямата идея помежду им:

край къщата - гирлянди от потоци,

на покрива - кълбо на спяща птица,

сто червейчета в десет черчевета

пилят в стъклата танц на пеперуди

и смеят се раззинати прозорци

с пленителни оплезени дечица.

Децата се поклащат - рой пияни

комари трепкащи във здрача хлъзгав,

устите им разтворени разкриват

души от жал, зад млечни зъби чезнат,

а сливиците в тъмните мембрани,

полюшвани от вдъхнатия въздух,

напомнят за излапаните сливи...

Защо децата вече час се плезят?

Те може би ще правят свой театър?

А може би прозорците ще мият

преди да ги заблъскат дъждовете?

Или се перчат и изпъват жили?

Или пък крият нещо във устата

и искат да покажат, че не крият,

защото бързат - в столовата свети

обгърнат в мрак, фенер на вкусно пиле!

Но те се плезят: ранни бръчки пукват

или младежки пъпки - все едно е,

и пак висят езиците прекрасни,

тъй сякаш са обесени децата,

обесени от дух престъпен духнал,

или сами - с въженцата си нови,

с разтегнатия от усмивки ластик

тиктакат на прозорците телата.

Децата имат дом и ще се плезят,

и те се плезят вече век - олекват,

там, в дробовете им къртици дращят,

из кухините се разхождат раци,

тактуват прости приказни протези...

И проумях избликналата гледка:

със този детски дом с деца висящи

объркал съм в нощта дома за старци.

Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!