Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Тялото на непознато момиче, около 4 часа сутринта на 10 януари 1994 година

За трети път над мене пада бялата луна

на мокрото момичешко лице от снощи.

Търкулва се надолу по реброто ми - разкошна

като ранена в гърлото сърна.

Следи ме тая сърнена луна, върти очи,

забива мигли, с вежди ме повива,

пречупва се - за миг устата й разкриват

как млечният език щастлив мълчи.

Потъвам във луната. Звън на розов похлупак

разрязва погледа ми и проглеждат двама:

познавам в галещия мрак утробата на мама

и в люлката отърквам мраморен гръбнак.

"Бъди ми жива, мамо! Жива като мен бъди!",

люлея моето момиче и му пея,

а бялата луна над мен в смъртта старее

и се покрива с пъпки от усмихнати звезди.

С това дете ли съм преспал нощес? Или не съм

си махнал очилата в бързината сляпа?

Детето е пораснало във мрака и сега ме зяпа

с изцъклени очи - като луна огряла калдъръм.

И как да махна камъка на мокрото момичешко лице,

освен да го разбия на парчета звънки?

В анатомическата зала влиза лъч отвънка

и аз го вземам вместо скалпел в сигурните си ръце.

Записка на Р.С.: "Аз веднага скочих и преди още тя да се залюлее, я прегърнах. Понеже тя вече увисна на ръцете ми, успях да я завъртя към канапето и я сложих върху него с главата към краката на канапето. Ужасно беше моето положение в този момент, защото така неочаквано беше всичко това за мене."

Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!