|
Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО] Небцето"Спи ми, биле, под небцето, под небцето - крехка плоча, крехка плоча - над юнака, над юнака - който чака, който чака - с мъжка сила, с мъжка сила - че да вземе, че да вземе - знойно биле, знойно биле - в зимна урна." Така си пеех, паднал върху нея, проврял се целия във кухината, оглеждах свода на небцето златно и чувах ангели сълзи да леят.
Прокапваха очи на стенописи, реки от акварелни карамфили - две ранички и глас омесен в писък. Чер зъб се клатеше като кандило.
И кучешките зъби - дълги свещи рисуваха високи сенки, впити една във друга. Гол венец кървеше, а отстрани мълчаха мъдреците. "Ой те, небо, ниско небо, ниско небо - стой, не падай, стой не падай - пукнат купол, пукнат купол - гроб ще стане, гроб ще стане - храм опален, храм опален - с поп невидим, с поп невидим - призрак празен, призрак празен - под небото." Тук населявам болните пролуки сред грохоти от литургии кратки и на небцето всяка нощ блещукат безброй звезди от стари едри капки.
Край килнали се кътници и жили изпънати над сливиците родни вървят изгърбени певци с прогнили издъно корени, жужат народи
с изпуснати съдби и безпризорни родители се спускат към сърцето й, само глухите деца се борят сами между езика и небцето.
Но винаги небето се откъртва подобно гръб на костенулка мъртва...
Записка на Р.С.: "Смърт. За да проникна в смисъла й, аз искам да си я въобразя надвесена над мене."
Обратно към: [Висящите градини на България][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]
© 1997 Пламен Дойнов. Всички права запазени!
|