Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Дядо, дядо, разкажи ми приказка...
    внучката ми

Когато тя дойде, не вярвах. Сигурно

се е объркала насам по стълбите,

загърната във пелерина бархетна.

Навярно пелерината е литнала -

и тя се е уплашила от сянката...

С ветрилото на скрити в мрака гълъби

е махнала страха си с леко ахване

и всички тръпки в тъмното се сипнали.

Но как е влязла. Сигурно с покашляне,

да не уплаши някого със себе си,

със сенките, с червилото, със всичкото,

с очи в мъгла и с токчета наточени -

видяла ме е да си бъркам кашата,

навярно в този миг ме е харесала,

въздъхнала е тихо от приличие...

И щом я зърнах, казах си, започна се!

Че бил съм толкоз хубав като ябълка

от двора на съседите, подадена

е някаква бележка за годините,

че хич не ми личали или мъничко -

съм бил на възраст някъде към триесе...

- А, ново двайсе, казах й, жив дядо съм!

И тъкмо да предложа от къпините,

тя се уви край мен - сама и тъничка:

- Недей така! Затуй съм днеска в блока ви,

в неделя идвам да нахраня дядо си...

И в този миг - гърдите й! По-силни, те

се врязаха в дъха ми като бивници

на древен слон от порцелан и тропици.

И после - ех, луканката от Смядово,

и ох, и ах, на Стамболово виното -

горят в гърлата ни червени Сливници...

Защо са ти големи, дядо, зъбите?

- За да отхапя топлите ти викове.

Защо са ти широки, дядо, устните?

- За да отпия тялото ти бликнало.

Защо очите ти са като камъни?

- За да остане тук под мен лицето ти.

Защо косата ти е, дядо, сламена?

- За да мълвим из нея: запалете ни!

Така горещи се стопихме в нишата,

а над скосения таван се мръкваше.

И както във леглото бавно дишахме,

един далечен дядо в мен издъхваше.

Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!