Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

за последен път

Когато стана дума, че тя е писала поезия и още пише,

май стана нещо: поруменя, потрепна и за миг умря,

чух - вгъна слънцето у себе си, смали се във четиристишие,

чух - миглите й литнаха от притеснение над старата игра:

- Аз пиша като всички - каза тя - дори не пиша,

записвам сънищата си със лявата ръка,

със дясната напипвам някакво сърце във гърлото си, дишам

и слушам, после пиша, дишам, пиша и така...

Срамувам се, не съм писателка, по-скоро пея,

това е занимание следобедно, не знам защо,

тогава знам, че мога цялото си тяло да разлея,

разголвам сребърното си бедро, издигам го като...

- Бедро като какво? - усмихвам се от стара кинолента.

- Като крило на президентски самолет! - се смее тя

и двамата забравяме завинаги за президента,

и литваме навътре в нас, по хлъзгавата карта на нощта.

И вече аз не пиша, вече тя не пише,

тя само диша, само дишам, диша...

Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!