Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

я се срамува. Той се старае.

Ето - докосва небцето с език,

ала се люшва внезапно трамвая

и се разделят към двата безкрая

тя - изчервена, той - по-велик.

Той се гордее. Тя се тревожи.

„Нещо нагазвам в дълбоки води...“

Той пак опитва: Може ли? Може.

Някаква памет в будната кожа

тънко припява: Бързай, иди!

И приближават далечните устни,

и се докосват, и после - докрай...

Ето - езикът пътува изкусно,

само случайно прозрение хрусва:

пълен с деца е този трамвай!

„Всички ни гледат!“ Всички ги гледат!

„Тия са сигурно към шейсетте...“

Той се засяга. Тя става бледа.

Грее във своята тиха победа

всяко щастливо жестоко дете.

Той потъмнява. Тя се владее.

Слизат накрая с горчиви лица.

Тя си отива. Той чува след нея:

слънчев - трамваят от смях се люлее,

пълен със знаещи стари деца.

Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!