Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

I

Вгледан в мокрото пране, той срича

азбуката на семейството отсреща:

ризата - огромно А - изтича

в послепис от дълги водни свещи.

Сластно В в издут корсет се крие,

панталонът между Л и кратко И трепери,

правата пола е тясно П - фуния,

през която гледа тънко Г от жартиери.

Нещо леко жартиерите поднася

и опъват ластичното Е, то капе,

потникът във дълго М израства

между запетайките на черните чорапи...

Съхне азбуката. Вътре - хора ситни

газят дъното на стаята, говорят -

говорът през гъсти гласни струни литва,

но се блъска в одимения прозорец.

II

И не ти, Боже на разума,

защитниче на сухите,

не ти, Боже на празните,

големите и глухите.

А ти, Боже на малките,

на пещерите в робите,

тоз, когото не празнуват

семействата и народите.

Вдъхни в устните им, Боже,

глас кристален - до небето,

да премине кой как може

кривините на сърцето!

Да излезе вън - да викне

в азбуката от коприна

и гласът му на изникне

като облак над пустиня!

ІІІ

И пак пристига вятърът, разхвърля надалеко

всички букви - целия език отвява.

Мъчен Кирилиметодий е  човекът,

който азбуката на съседите си съчинява.

Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!