Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

Ден денува царя Самуила,

нощ нощува, сън го не улавя,

нощ нощува, черна мисъл мисли,

черна мисъл за вярна дружина.

Проговаря царя Самуила:

„Де сте мои най-верни юнаци,

четирнайсет иляди войника -

да не ви е слънце послепило,

жълто слънце - византийско злато,

да не ви е вино напоило,

гъсто вино - вашта кръв юнашка,

ил’ ви галят малки византийки,

византийки - хлъдни гръцки сабли.“

И дорде си тез думи изрече,

що да види царя Самуила -

от баири, горе от сокаци

път извива славна му дружина,

четирнайсет иляди войника,

сите слепи идат му насреща,

а отпред им - едноок войвода.

Па си викна царя Самуила:

„Ой ви вази най-верни юнаци,

четирнайсет иляди войника,

кой ви в тая черна нощ изпрати,

в черно царство, пусто господарство!

Що да сторя - ни да ви завърна,

ни в земята черна да ви пратя!

Виж, погледай, Господи отгоре -

патриарх си нямам да опее

тез юнаци - тъжни венценосци,

и певец си нямам да възпее

тез юнаци - славни богатири.

Ой, певеца Пейо ще да пее

чак след осем века и половина!“

Отговаря едноок войвода:

„Ой те тебе, царю Самуиле,

що не видиш с твоите две очи

и що дириш баш певеца Пейо

чак след осем века и половина!

Виж, погледай твоите юнаци -

как очи им слепи мълком пеят,

мълком пеят и по нощи светят,

и клепачи тъмни си огряват,

та кога ги морно те притворят -

под тях лазят призраци огньове.

Чуй, послушай, царю Самуиле -

как очи им страшни песни пеят,

секи от тях е един черен Пейо,

очи празни, а сърцата пълни,

четирнайсет иляди войника,

четирнайсет иляди поета!

И да чуят хитри византийци,

дето зло кадят и нощи сеят,

да не видим ни четмо, ни писмо,

нека тъй да е, да е по тяхно -

те да пишат свойте пусти книги,

ний пък слепи да викнем да пеем -

па да видим кой от нас ке биде -

дето дращи или дето пее!“

Тъй си рече едноок войвода

и око си друго той извади -

а отсреща планината иде -

четирнайсет иляди войника.

Па ги зърна царя Самуила

и си срещна там Пейо до Пейо -

очи слепи, а очите пеят,

пеят празни, към небото гледат,

а небото дъждец си излива

право долу във очите празни,

а в очите - езера от сълзи.

Не изтрая царя Самуила

и сърце му тежък гръм удари,

и утихна страшно разломено.

Век са пели слепите юнаци,

дето пели, там гора израсла,

ред по редом явори високи,

четирнайсет иляди корони.

Кога минеш пътниче от тамо,

стой, послушай - яворите пеят:

Ой те тебе, моя сляпа горо,

море пуста чемерна изгоро!

Обратно към: [Истински истории][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© 2000 Пламен Дойнов. Всички права запазени!