напред назад Обратно към: [Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Една добра жена в една лоша зима


Действащи лица:

ЖЕНАТА - жена на около 40 години

СЪПРУГЪТ - мъж на неопределена възраст

ТАКСИДЖИЯТА - мъж на около 40 години

ПОЛИЦАЯТ - мъж на около 40 години

(Малък апартамент в стара сграда. Стая от апартамента. В стаята - огромен радиатор, високо кресло на колела, закачалка, телефон, радиоапарат, прозорец, маса, шкаф, обикновен стол, ваза с цветя...

Малка част от стаята е прикрита с подвижна завеса.

В центъра и в дъното на стаята във високото кресло, обърнато към прозореца с гръб към публиката, седи Съпругът. Той е скрит зад креслото, фигурата му едва се различава. Над креслото се вижда единствено голото му плешиво теме.

Влиза Жената, която носи две торби, пълни с продукти.)

ЖЕНАТА: Ау, че вятър... Студ, студ, студ... Ау, добре, че парното...

(Отива към радиатора, обгръща го с ръце.)

Топличко, топличко, топличко! А навън - студ, студ! Ой, ой, ой, колко приятничко, каква топлинка, какъв покой...

(Жената здраво обгръща радиатора - едва не го залюлява. Извръща се към Съпруга.)

Ти откога си тук?

(Мълчание.)

Току-що си дошъл. Нали?

(Мълчание.)

Навън е голяма поледица. И да бързаш, пак вървиш бавно. Някои предпочитат да се пързалят. Обаче пак е опасно. Пред мен един без малко да си счупи крака. Дори мисля, че си го счупи. Дълго време не можа да се вдигне... А като се изправи, тръгна така сякаш си е счупил крака - малко на една страна...

(Мълчание.)

Какво прави днес?

(Мълчание.)

Радвам се, че всичко е наред.

(Мълчание. Жената забелязва цветята във вазата.)

О, ти си донесъл свежи цветя!

(Мълчание.)

Не... Това са старите цветя.

(Мълчание.)

Изглежда са се запазили. Дори изглеждат съвсем непокътнати. Странно как така се запазват при тази топлина. Парното все пак си казва думата. Нали?

(Жената се връща при радиатора, докосва го.)

Ау, как са го надули! Ау, че весело ми е загряло! Радвам се, че всичко е наред.

(пауза)

Пак си ходил в големия сняг. Обувките ти са вир-вода. Ще ги сложа на парното.

(Тръгва към входната врата, но спира.)

Мислиш ли, че онзи човек си е счупил крака? Все пак вървеше. Но на една страна, едва, едва... Все едно, че не вървеше. Е, стъпваше на една страна... Чувала съм, че болките са нетърпими, обаче този студ действа като замразител. Кракът ти може да е смазан, а ти да си ходиш.

(Жената взима големите обувки на Съпруга и ги слага под парното.)

Кажи днес случи ли се нещо интересно?

(Мълчание.)

Днес една припадна в трамвая. Припадна, но без да пада. Трамваят - претъпкан и тя се крепи върху другите. И никой не я забелязва. Първа аз я видях - оклюмала върху другите и не мърда. Първо я попитах: „Как сте?“ Тя мълчи. Викам й: „Да не сте припаднала, извинете?“ Тя не отговаря. И малко се развиках на другите: „Ама не чувате ли? Тя не отговаря!“ Но двама - такива - с хубави палта и със сибирски шапки - само си извърнаха главите и ме гледат. „Жената е припаднала върху вас“ - им казвам... А те ме гледат - ей така - сякаш след няколко дни няма да е Коледа. Обаче в това време трамваят спря и двамата със сибирските шапки слязоха, а с тях слезе и жената, както си беше припаднала и се беше залепила за раменете им.

(Мълчание.)

Мислиш ли, че е била с тях? Имам предвид - жената. Предварително ли е била с мъжете или просто са използвали, че е припаднала и са я дръпнали да слезе с тях на спирката? А може да са я упоили специално така, че да изглежда като припаднала! Ами да!

(Тръгва към телефона, вдига слушалката.)

Да се обадя ли на полицията?

(Мълчание.)

Ама какво те питам!

(Започва да набира номера. Изведнъж спира.)

Мислиш ли, че е била с тях?

(Рязко затваря телефона.)

С тях беше. Колко съм глупава!

(Смее се, говори през смях.)

Полицаите ще се пукнат от смях: „Ало, една жена припадна в трамвая и двама мъже със сибирски шапки я отвлякоха...“

(сериозно) Ами да е гледала жената! Може и пияна да е била.

(пауза)

Какво ще ядем за вечеря? Взела съм от любимите ти полуфабрикати. Познай какво към купила. Познай де! Можеш ли да познаеш? Ако познаеш, в събота ще ти направя... Познай какво ще ти направя! Познай де! Ще познаеш ли какво ще ти направя в събота?

(Мълчание.)

Днес явно не си в настроение... Телешко с грах. Като му добавя от моите подправки, ще стане истински оригинал.

(Започва да приготвя зад завесата вечеря.)

Как смяташ - дали жената от трамвая е била предварително с мъжете или нещо са й направили в трамвая?

(Подава се иззад завесата.)

Представяш ли си, ако с мен се случи такова нещо!

(Скрива се зад завесата.)

Всичко е заради зимата. Не мога да свикна. Всичко е сняг и поледица. Много е опасно. И е едно бяло и безразлично. Опасно, бяло и безразлично... И всички са настръхнали.

(Подава се иззад завесата.)

Викам на магазинерката отдолу: „Ама какво си се свила и настръхнала цялата! Сякаш след няколко дни няма да е Коледа!“ А тя - нищо. Гледа ме и се зъби... От студ се зъби, ама се зъби. Никаква деликатност в тия магазинерки. Ама усмихни се, бе, зъбло! Какво като е студ!

(Скрива се зад завесата.)

Добре, че е парното! Иначе досега да сме се вкочанили.

(Излиза иззад завесата.)

След десетина минути ще е готово...

(Отива към радиатора.)

Всичко друго мога да изтърпя, само парното да не ни пипат. Първо искаха да го изключват, после да го намаляват... Помниш ли като ни казаха да сваляме радиаторите, защото щели да ги сменят уж с по-нови, ама два пъти по-малки. И пак за същите пари! Ааа, да си ги нямаме такива номера! Всичките ребра на радиатора искаме! Плащаме си. Не им щем новите пеперудки - още на първия месец протичат. Това е стар, хубав радиатор...

(Обгръща радиатора.)

Ох, как целият пламти! Ау, как са го надули! Ау, че силно бумти! Надувай, надувай! Колко ни е уютно тук със теб! А нека зимата да фучи, да блъска, да чупи... Ние сме си тук - в бърлогата. Представяш ли си? По едни тръби към всеки дом лети грамадна хала топлина - бучи и идва - бууу... Търкалят се вода и пара и правят от всеки дом малък оазис в зимата... Толкова просто звучи: парно... Дори някак унизително звучи в този среден род: парно... Обаче колко е възвишено всъщност в тази своя простота от тръби и ребра! Дава топлина и на бедния, и на богатия, и на простия, и на прекалено умния... Само някой трябва да запали огъня под огромния като вулкан котел...

(пауза)

Ако можех, щях да отида при онзи незнаен огняр, който пали парното, щях да погледна в големите му искрящи очи...

(кокетно)

... и щях да го целуна: „Благодаря ви, че с топлината, която пращате по домовете, правите толкова семейства щаствиви!“

(пауза)

Как мислиш - дали лицата на огнярите са все така черни от сажди, както навремето учехме в училище?... Нищо. Пак ще го целуна. Най-много на носа ми да остане черно петънце. Е, преди да го целуна може да му изтрия леко бузата...

(Отива към Съпруга.)

Ама ти изобщо не ме слушаш! Не чуваш ли как искам да целувам незнайния огняр! И така ли ще стоиш докато го целувам? Ще видиш ти! Само че тогава ще бъде късно! Ще има да обикаляш около топлоцентралата и да ме търсиш!

(Отива зад завесата. Изнася оттам две чинии, слага ги върху масата. От чиниите излиза пара. Жената сяда на стола при масата.)

Ще обикаляш около топлоцентралата и ще викаш: „Любов моя! Прости ми! Подцених ситуацията! Подцених тоя прост незнаен огняр! Обичам те!“ Обаче аз ще стоя някъде там - в далечината, обвита в пара. Над главата ми ще струи сиянието на светещи никелирани тръби за парно, тук-там ще проблясват винтили, инкрустирани като древни символи на любовта, а над всичко ще грее усмивката на моя неизвестен огняр... Той няма да е прост огняр-работник. Ще бъде висок, строен, интелигентен - огняроинтелигент...

(пауза)

Докога ще седиш там? Всичко е готово, ела! Само не ми казвай, че не си гладен.

(Става и отива до шкафа, отваря го.)

Ама ти си изял всичко. Всичко! Нищо не си оставил. Нищо!

(Връща се и сяда до масата. Започва да яде.)

Значи не можа да ме изчакаш. И аз ще започна да правя така. Ще видиш!

(пауза)

Сигурно си бил много гладен. Цял ден не си хапвал, нали? Казвала съм ти да си вземаш нещо... Ох, милият ми! Сигурно цял ден си гладувал!

(Вглежда се в цветята на масата.)

Наистина ли не си носил нови цветя днес? Нещо си пипал по вазата. Май си сложил нови амбразури...

(смее се)

Спомняш ли си за амбразурите? Как веднъж поисках да ми купиш свежи амбразури? Първия път ти направо онемя. Когато аз за първи път чух думата „амбразура“, веднага си представих някакво бяло, голямо и искрящо цвете. Бях много малка. „Амбразура“ ми звучеше като амброзия, като лазур... Мечтаех си из цялата ни градина да засадим хиляди амбразури. Татко ми се смееше, когато го молех да подарим на мама за рожденния ден амбразури и ми казваше, че амбразурите растат само далече на юг, а при нас цъфват много рядко - само когато започне война... Тогава си казах, че войната не е чак толкова лошо нещо, колкото ни учат в училище, щом през нея полето се изпълва с огромни, бели, искрящи амбразури. После в училище така плаках, когато ни разказаха историята на руския войник Александър Матросов, който във войната с германците се хвърлил върху амбразура и загинал. Божичко, бедният матрос, се е хвърлил, за да прикрие с тялото си една прекрасна разцъфнала амбразура и фашистите са го убили заради това! И когато разплакана разказах на мама всичко, тя ме гушна и прошепна: „Понякога слагат в амбразурите картечници и те гърмят“. И тогава амбразурата стана за мен нещо колкото красиво, толкова и загадъчно, страшно. Вече знаех, че е някакво скривалище за картечници и оръдия, обаче пак имаше блясък и мрак в думата, имаше нещо, което си грее отвътре, което убива и омагьосва... Амбразура! Букет от амбразури! Кога ще ми подариш букет от амбразури?

(Мълчание.)

Цяла вечер ли ще мълчиш?

(Мълчание.)

Вечерята беше доста вкусна. Няма ли да дойдеш да я опиташ?... Какво ти става? Винаги готвя превъзходно.

(Става и отива при Съпруга.)

Станало ли е нещо? Кажи ми! Нещо в работата? Добре, не е в работата. Нещо... някой приятел? Добре. Нещо друго? Добре, кажи ми какво има?

(Мълчание.)

Ами като няма нищо, защо мълчиш?

(пауза)

Добре, можеш да си мълчиш, обаче ще ме слушаш!

(Отива и разтребва масата - пренася чиниите зад завесата. Връща се при Съпруга. Гледа го. Дълго го гледа. Вглежда се.)

Пак си се бръснал с ново ножче. Бързо ги изхабяваш напоследък. Студът е виновен за всичко. През зимата брадата расте по-бавно, но е по-твърда. Виж се, на какво си се направил!

(Отива и донася широк бинт. Започва да го връзва.)

Вече аз ще ти купувам ножчетата. Какъвто си сръчен, не искам някой ден да те заваря без глава. Сега ще стоиш и ще търпиш. Така ли ще посрещаме Коледа? Един мъж имам аз и няма да го оставя да се реже като касапин.

(Приключва с превръзването. Обляга се на парното.)

Ох, радвам се, че всичко е наред. Сега остава да надуят още малко парното... Удобно ли ти е така?

(Намества Съпруга.)

Милият ми! Любовта ми ненагледна! Единственият ми! Чудя им се на другите жени как могат еднакво да обичат няколко мъже, и то на един път! Мен поотделно пак ме затруднява, а какво останало да обичам няколко мъже по едно и също време. Само теб зная аз!

(пауза)

Обаче винаги съм чувствала някаква тревожна загадка в жените... моите приятелки, които са се омъжвали няколко пъти. Не че гледат по-особено, обаче... обаче, когато заговорим за мъже, лицата им като че ли се отдалечават, оттеглят си се в своя опит, в загадката си се оттеглят... Фани си има втори мъж. Кристина си има даже трети.

(пауза)

Винаги съм се чудела...

(пауза)

Какво ли изпитват жените, които могат да кажат: „Пък моят, вторият, беше доста силен, толкова силен, че вечер като се събличаше преди да си легнем, бицепсът му играеше под нощната лампа по-силно от адамовата му ябълка, например. А адамовата му ябълка! Тя беше толкова голяма!...“ Или пък някоя друга може да каже: „Третият ми съпруг обичаше да разказва за службата си. Аз много не го слушах какво разказва, но ме изпълваше едно умиление от неговата грижа за успеха в работата, а той внасяше в семейството ни романтиката на своя успех.“

(пауза)

А аз дори не мога да кажа: „Пък моят първи мъж еди какво си.“ Как да кажа „първия ми мъж“, като нямам дори втори...

(пауза)

Казвам само „мъжа ми“... Малко е бледо. Не че се оплаквам, не ме разбирай превратно, обаче е прекалено естествено... Делнично...

(пауза)

„А пък вчера с мъжа ми ходихме на гости у вторите му братовчеди“... Ужасно!

(пауза)

А тези жени по телевизията, някои от тях, дори повечето, имат по четирима, по петима мъже. Сменили са ги за по десетина години... Четири и пет! О, ако аз имах толкова съпрузи, щях да съм съпруга на нацията!

(смее се)

Щях да съм преминала през всички социални групи, през всички стадии на развитие на чувствата... щях да съм крехка като полско цвете, а отвътре - загадъчна като амбразура...

(пауза)

Убедена съм, че първият ми мъж щеше да бъде много млад. Вероятно щеше да ми е ученическата любов. Щеше да е футболист, едно такова малко и сладко футболистче с русо бритонче и леко, леко криви крачка и щом тръгне да върви, щеше да се поклаща като ябълково дръвче от вятъра. Той щеше да бъде дясно крило на местния отбор, дори щеше да играе в младежката национална гарнитура... И щом отиде да играе мач в чужбина, щеше да ми праща чудни картички... Картичка от Италия с наклонената кула в Пиза: „Мила жено, стоя пред наклонената кула в Пиза и се възхищавам на гения на човечеството. Кулата ми напомня за теб, когато любвеобилно се надвесваш над мен сутрин. Пак паднахме, но аз вкарах гол и ти не се тревожи. Тук не е много скъпо. С обич, вечно твоето дясно крило!“... Аз - ляво, той - дясно крило! Една птица - двамата!

(пауза)

Обаче... един ден... сигурно щеше да се контузи. Щяха да го ритнат и той щеше да започне да си върви цял живот като още по-силно се поклаща - като дръвче от още по-силен вятър. Щеше да се откаже от футбола и постепенно да изпадне в депресия, а на мен сърцето ми през това време щеше да се къса, да се взривява ежеминутно като го гледам как се пропива: „Защо пиеш, миличък?“... Щях да го питам и да плача: „Защо пиеш, бе, крилцето ми? Ами на малко ли футболисти им строшиха краката и пак живеят. Като хора живеят, като треньори живеят! Защо и ти не станеш треньор - да тренираш тия футболисти, дето още са им здрави краката. Стани един треньор на десните крила! И на левите крила можеш да бъдеш. На всички крила национален треньор можеш да станеш!“

(пауза)

Обаче той нямаше да ме чуе. Щеше да продължава да пие и да се пропива... Докато един ден... убедена съм... щеше да ми посегне, да ме удари през лицето. Бузата ми щеше да се подуе и тогава нямаше да издържа: „Сбогом! Щом ме удряш, сбогом, животно такова!“ и щях да си събера багажа в един куфар и да тръшна вратата - „Сбогом!“... Щях да хвана такси... Именно такси. И... о, тогава - таксито! Шофьорът на таксито! Той щеше да погледне в огледалото над главата си и веднага да види подпухналите ми от плач очи, синината над веждата, накрая - хълмчето на ударената ми буза и щеше да разбере всичко. Ето така щях да се запозная с втория си мъж. Всичко щеше да се случи без сътресения, без депресии, без дълго тъгуване, без никакво тъгуване. Просто излизам от входа на блока, махвам на таксито, влизам вътре и там ме чака той - вторият... Такава приемственост в любовта! От оня блока - при този в таксито. Спокойна и плавна нежност...

(пауза)

Но изведнъж - рязък старт! Скорост! Давай! Вторият ми мъж щеше да кара таксито с двеста километра в час и косите ми щяха да се веят на вятъра авантюрно, а очите ми щяха да се насълзяват от вятъра издълбоко, от самосебе си... Вятър, вятър! По целия божи свят! Вятър!... Тогава той щеше да надвика мотора на колата: „Защо плачеш, любима?“... „Не плача!“, щях и аз надвикам колата, „Просто вятърът изтръгва сълзите ми и ги разпръсква както си иска“... „Да намалим тогава вятъра!“, ще предложи той и ще смъкне на сто и петдесет километра в час. И сълзите ми ще намалеят, но щастието ми ще прелива като водевил през пролетта... Сигурна съм, щях да обичам втория си мъж повече от първия.

(пауза)

Докато един ден... Ужасна катастрофа!... По телефона: „Ало, вие ли сте съпругата на таксиметровия шофьор? Госпожо, случи се нещо което...“

(пауза)

„Не, говорете направо!“

(пауза)

„Вашият съпруг...“

(пауза)

„Говорете направо! Какво се е случило?“

(пауза)

„Можем да сме доволни, че не е возил клиенти, зцащото... огън и кръв, госпожо...“ Аааа!

(Жената припада театрално. Отваря очи. Става. Леко потръпва. Като че ли усеща хлад. Отива до радиатора, пипа го.)

Щях да се свестя от настойчиво позвъняване. Щях едва-едва да се вдигна, да отворя като в сън вратата и да видя пред себе си един полицай. Полицай с чувал в ръка. Той щеше да каже: „Госпожо, аз съм полицаят. Вие ли сте вдовицата на таксиметровия шофьор?“ Аз едва щях да кимна. А той: „Знаем как се чувствате, госпожо. Затова решихме да не ви разкарваме излишно и тук Ви нося Вашия съпруг... ако не възразявате... да го идентифицирате.“ Аз наивно ще попитам: „Къде е той?“

(пауза)

„Ето тук, госпожо... Катастрофата е била страшна... Едва го прибрахме...“ И полицаят щеше да разтвори чувала...

(пауза)

Този красив и внимателен полицай! Той веднага щеше да забележи колко съм отпаднала, колко съм нежна и обичлива към почти безследно изчезналия си съпруг. Щеше да вади една по една частите от чувала и аз само щях да кимам в необяснима любовна отмала...“Тази ръка, госпожо?“

(пауза)

„О, да, негова е!“

(пауза)

„А това?“

(пауза)

„О, да, да!“

(пауза)

„А този показалец?“

(пауза)

„О, да! С него той ми показваше природата, когато преминавахме с колата покрай нея...“

(пауза)

Ето така щях да се запозная с третия си мъж. Докато идентифицирам втория, щях да припозная третия. Без сътресения, без депресии, без дълго тъгуване, без никакво тъгуване. Просто отварям вратата и на прага ме чака той - третият носи в чувал втория. Изпепеляващата приемственост на любовта!

(Жената оново потръпва. Като че наистина й е хладно. Пипа радиатора.)

Защо ми се струва...

(Става малко тревожна. Пак пипа радиатора.)

Пък моят трети мъж - полицаят - щеше да бъде голям професионалист, щеше да разследва катастрофи, убийства, самоубийства, изобщо всичко, свързано със смъртта... Вечер щеше горчиво и нежно да ми шепне: „Когато съм до теб, разбирам, че животът ми е поделен между любовта и смъртта, между Ероса и Танатоса... Какво да направя, мила? Цял ден газя в море от кръв, а вечер припадам в безкръвния оазис на спокойното ти тяло!“ Аз ще му шепна: „Откажи се, откажи се от тази работа!“ Но той: „Не мога, не мога...“ Сигурна съм, че щях да обичам третия си мъж повече от първия и втория, взети заедно.

(пауза)

Докато един ден... Да, зная, щях да забележа промяната. Докато той реже хляба за вечеря, ножът в ръката му щеше да проблесне някак странно невъздържано... Моят добър, внимателен полицай нямаше да усети как вече полудява от многото кръв и смърт през деня... Дори щеше да ме погледне с две обезумяващи зеници, да се ухили срещу мен като в някакъв филм-кошмар и да ми каже: „Защо тази вечер хлябът е толкова мек?“... И докато усетя какво точно става, щях да се отскубна от идващите насреща ми грабадни ръце на полицай и убиец и щях да хукна надолу по стълбите, да изляза на улицата, да тичам, да тичам, докато си изпочупя всичките токчета на обувките, накрая щях да взема такси... Именно такси. Но този път - не, никакви таксиметрови шофьори! Защото вече щях да знам: една случайна катастрофа и отново ще се озова при полицая. Затова просто щях да извикам на таксито: „Карай към следващия, карай към последния ми мъж! Карай!“

(Мълчание. Обръща се към Съпруга.)

А ти щеше да ми бъдеш последния.

(Отново като че ли потръпва от хлад. Отива и пипа радиатора.)

Защо ми се струва... Някаква хладина усещам. Да не са намалили парното... Точно вечер да го намаляват... Сякаш след няколко дни няма да е Коледа...

(Обръща се към Съпруга.)

При тебе щях да се появя в една стая - топла, гореща от лумнало, просто луднало парно... Щях да дойда с целия си опит.

(кокетно)

Ти знаеш ли какво е жена с опит? И аз не знам точно, обаче предполагам, че е нещо страшно и внушително, и изкусително, внушаващо уважение и страст. Един голям опит... като питон опит. Във всяко мускулче, във всяка фибра чувстваш - опит! Самата ти кожа знае какво да очакваш, какво да правиш, тя вече е преживяла всичко каквото е могла да преживее и може да опитомява онова, което идва насреща... да го приласкава, да му говори топли и винаги нащрек думи: Ооо, миличкото! Ооо, неясното ми бъдеще, бъдещенце! Ама ела тука, бе, не се плаши, миличко... Аз знам, знам всичко, което може да ни се случи... Ти си ми четвъртото бъдеще, което ми предстои. Ако знаеш колко бъдеще е станало минало при мене...

(Мълчание. Жената се отдръпва рязко от Съпруга.)

Обаче ти си ми първият мъж. И аз нямам опит. Никакъв опит като питон нямам. Какво още ми мълчиш там! Ами аз с тоя опит като питон щях да приличам на руска стриптизьорка! А ти щеше ей така пак да седиш и да се пулиш през прозореца! Какво гледаш! Не разбираш ли, че май намаляват парното и след малко ще настане пълен студ тука! Направи нещо! Пак ли аз трябва да оправям нещата!

(Мълчание.)

А как ми говореше преди!... Толкова красиво изтегляше думите - леко, отгоре, без да ги одраскаш с език, направо ги пееше... Казваше ми: „Дантелите около деколтето ти са като пеперуди, които се колебаят дали да литнат или да останат, за да пият светлина от бялата ти кожа.“ После отмяташе назад главата ми, държеше я в ръце и ми шепнеше... Помниш ли какво ми шепнеше... „Ако слънцето и луната могат да видят добре лицето ти, любима, ще последва объркване в целия космос. Слънцето ще изстине, а луната ще изгори - все от завист...“ И аз идех срещу тебе с щедро лице, с усмихнати... не, не с усмихнати очи, а с очи, които се губят в светлина... Причерняло ми беше от светлина, не те виждах от любов, не виждах нищо от това, което чувах... Косата ми се държеше само от една малка фиба - толкова малка, почти невидима - фиба като фибра, любовна фибра... чувствах я как се движи... Тогава ти махна тази фибра и косата ми литна...

(пауза)

После как потънахме в топлината и как тихо ме понесе в шепота си... Помниш ли какво каза? Каза ми: „Колко грозни думи измислят хората! Казват, че „пускат“ и „спират“ парното. Не, те не го пускат, нито го спират. Те палят парното, после го гасят.“

(пауза)

После палихме, гасихме, палихме, гасихме... Колко зими минаха... А сега спират парното. Не го гасят - спират го. Чу ли ме?

(говори натъртено)

Спират го! И няма да го пуснат! Чу ли? Спират го и няма да го пуснат!

(Жената пипа радиатора.)

Ама то наистина намалява. Ела да пипнеш! Това са твоите глупости с думите... Казах го и то стана. Ами ако наистина го спрат! По-добре тока да спрат... Водата, всичко да спират, но да не пипат парното... Направи нещо! Нали знаеш какво да кажеш, като оная история с предишната ти жена...

(Отива към Съпруга.)

Защо не ми я припомниш? Хайде, че след малко ще се вкочаним. (Имитира Съпруга)

„Най-невероятната случка в живота ми! Написах разказ, в който на главния герой му се ражда син. Прочетох го на жена ми - на предишната ми жена - и на другия ден тя ми съобщава, че е бременна! Представяш ли си? Вечерта й го прочитам, а тя на другия ден - бременна. О, любима, в думите всичко е магическо. И сега си мисля, че ако тогава не бях написал разказа, синът ми никога нямаше да се роди.“

(Надвесва се над Съпруга.)

Аз обаче ти отговорих. Помниш ли какаво ти отговорих? „Ами щом всичко се прави в думите, защо тогава спиш с мен? Защо ме сграбчваш? Защо ме любиш, като всичко става в магическите ти думи?“

(пауза)

Обаче ти ми каза...

(говори разстроено)

Помниш ли какво ми каза... Каза ми: „Че аз затова спя с тебе - за да не ми родиш син. Аз като искам да имам син, ще си напиша разказ.“

(пауза)

Как можа да го кажеш! Затова нямаме син. И дъщеря нямаме. Защото оттогава нито един разказ не си написал.

(пауза)

Мълчи си! Целият ми живот ей така ще измълчиш! Стой така, не пиши разкази и си мълчи! Замръзни тука! Обаче аз изобщо няма да стоя и да мълча. Ще изляза навън и ще хлътна в първия топъл вход и там с първия срещнат...

(пауза)

Какво можех да направя? Стана изведнъж... Така като гледам май някакъв футболист беше... с едни такива криви крачка и русо бритонче...

(Тъмнина. В горния край на сцената се появява светъл квадрат. Може да бъде и монитор със запис. Там се случва сцената: Борят се Жената с непозната мъжка сянка. Изнасилване в тъмен вход на жилищен блок. В тъмното проблясва радиатор. Сцената свършва.)

Зимата е виновна... студът е виновен за всичко. Трябваше да се скрия на топло и той ме последва... или вече беше там... Не знам. Във всеки случай изведнъж го видях... А ти мислиш ли, че можех да вляза другаде? Просто влязох. Това беше първият топъл вход. С това старо тънко палто в тоя студ... Къде да ходя? Да ми беше купил нещо по-дебело! Как можех да постъпя? Май беше футболист от местния отбор... бях го виждала май по телевизията... имаше едни такива криви крачка и русо бритонче... Какво да направя? Това си беше безизходица. Той е вътре, а навън - студа. Вътре е топло и е той, а навън - само ужасен студ... Не ме е изнасилвал. Съпротивлявах се, обаче не ме е изнасилвал. Съпротивлявах се и се дадох. Помислих си: „Защо пък да не опитам син да имам.“... Ей така, помислих си го...

(заплаква)

Какво искаш? Ти като не пишеш разкази... И такъв хубав радиатор имаше във входа...

(Спира да плаче.)

Не ме интересува какво мислиш. Ако искаш, грабвай си шапката! Без никакви пари ме беше оставил... И в тоя студ... Трябваше да взема такси... Обаче пари нямах...

(Тъмнина. В горния край на сцената се появява светъл квадрат. Може да бъде и монитор със запис. Там се случва сцената: такси; в таксито - Жената и Таксиджията.

ТАКСИДЖИЯТА: Бързаш ли?

ЖЕНАТА: Защо?

ТАКСИДЖИЯТА: Можем да свием в една пресечка и да ти излезе безплатно.

ЖЕНАТА: Карайте си по пътя!

(пауза)

Колко безплатно?

ТАКСИДЖИЯТА: Съвсем безплатно.

ЖЕНАТА: Съвсем?

ТАКСИДЖИЯТА: Абсолютно. Ще видиш.

ЖЕНАТА: Бързам.

ТАКСИДЖИЯТА: Тогава защо питаш?

ЖЕНАТА: Какво питам?

ТАКСИДЖИЯТА: Питаш колко безплатно ще ти излезе.

ЖЕНАТА: Говорете ми на „вие“, ако обичате!

(светлият квадрат угасва; след малко отново светва; таксито е спряло в тъмна уличка)

ЖЕНАТА: Тук ли?

ТАКСИДЖИЯТА: Тук е добре.

ЖЕНАТА: Много е тъмно.

ТАКСИДЖИЯТА: Затова е добре.

ЖЕНАТА: Ако някой се появи отнякъде...

ТАКСИДЖИЯТА: Кой ще се появи?

ЖЕНАТА: Някой от тъмното.

(Таксиджията понечва да я прегърне)

ЖЕНАТА: (дърпайки се) Това ли било?

ТАКСИДЖИЯТА: Какво друго?

ЖЕНАТА: Мислех, че ще по-различно.

ТАКСИДЖИЯТА: Какво друго?

ЖЕНАТА: Добре. Обаче по-накратко.

(Светлият квадрат угасва.)

ЖЕНАТА: Поне колата беше топла... Оня беше надул парното... Какво да направя като ти ме беше оставил без никакви пари в тая ужасна зима... Не се притеснявай - таксиметровият шофьор никак не беше сръчен.

(пауза)

Обаче... трябва да ти кажа нещо... Тъкмо вече се оправях, някаква сянка закри стъклото на таксито и почука. Оня смъкна стъклото... Гледам някакъв полицай...

(Появява се светлият квадрат. Сцена: лице на полицай, който зяпа през отворен прозорец на такси.)

ПОЛИЦАЯТ: Нещо сме в издънка, а?... Както се казва: май прелюбодействаме? Нещо случайно женени или омъжени да има тука? И какво сега? В участъка ли да ходим? Или да не ходим? Семейство ли да разваляме? Или няма да разваляме семейство?... Ако госпожата дойде за малко на гости оттатък в моята кола, ще гледаме да пазим семейството, основната клетка, така да се каже... Е?...

(Полицаят отваря вратата на колата; Жената излиза)

ПОЛИЦАЯТ: (отдавайки чест) Здраве желаем!

(Светлият квадрат изчезва.)

ЖЕНАТА: Зимата е виновна. Този змийски студ! Какво можех да направя? Полицейската кола беше толкова топла... А ти ме беше оставил без никакви пари...

(Отива при Съпруга.)

Няма да ме накараш да се чувствам виновна. Не съм искала да стигам до тези мъже. Но попаднах. Човек попада на това, което не иска, но ей така, без дори да знае, това му липсва. Защото ти нищо не искаш. Какво искаш ти? Седиш, зяпаш навън и мълчиш. Правиш се на обиден. Правиш се на много задълбочен... Засегнат философ! Мислител!... Но знаеш ли какво искам аз? Какво искам повече от всичко на света? Знаеш ли?... Искам никога да не спират парното! Това искам! Ама искам и друго. Не само да не спират парното, но да не го намаляват даже! Нито за секунда. Да бучи, да къркори, да пламти стоманата му. Топлина искам в моя живот!... А знаеш ли какво искам повече от всичко? Целият ни апартамент, тук - всичко от пода до тавана, тук - плътно окололо прозорците, по стените, навсякъде да е опасано от дебели, полирани, искрящи тръби за парно! И да пеят тези тръби, да ехтят от гореща музика и ние с теб да танцуваме валса на Вечната топлина... Защото искам и през лятото... да, и през лятото искам да не спират парното - тогава целият свят ще танцува топъл и любвеобилен в своята мека, дълбока мараня - всички ще трептят от топлина... Целият свят ще бъде една огромна, безкрайна фабрика за топлина и щастие... А аз... О, какво още искам аз! Да си стоя в топлината и нищо да не правя на пръв поглед. Но в същото време да правя нещо дълбоко в себе си, без никой да го вижда. Ей така - да си стоя и да го правя, без нищо да се забелязва. Само от време на време ще ти давам на теб да поглеждаш... вътре у мен... ако искаш... И после можеш поне един разказ да напишеш - как ти се ражда втори син...

(Мълчание. Усеща остър студ. Отива при радиатора.)

Господи, тия съвсем искат да го спрат. Ще ни побъркат!

(Тръгва към телефона. От тук докрая на действието Жената играе все по-нарастващ студ - до вкочаняване.)

Ще видят тия!...

(Вдига слушалката и набира номер.)

Ало, търся дежурния на топлоцентралата. Добър вечер! Ще ми кажете ли защо намалявате парното?... Как „не“!... От кога го намалявате? Искате да знаете от кога го намалявате? Постоянно го намалявате!... Как кой! Вие сте виновни!... Намалявате го откакто съм се прибрала... Как къде! В къщи съм се прибрала.

(пауза)

Идиотка... Този ми каза, че съм идиотка и ми затвори... О, чакай сега да видиш...

(набира номер)

Хайде, вдигни де!... Защо не вдигаш телефона, да ти кажа кой е идиот и коя е идиотка!...

(затваря; после веднага отново набира номер)

Не вдига...

(доплаква й се, приплаква)

Мръсник... Не иска да ми вдигне... да му кажа аз... Ще ми казва „идиотка“ той...

(затваря телефона, отива при радиатора, пипа го)

Ето, още са го намалили. Нарочно го намаляват. Защото им вдигнах скандал. И сега си връщат... Ох, ще отида при тоя загубен огняр и ще му кажа право в просташките очи: „Пускай парното! Пали котела, долно параджийче! Искаш да ни умориш ли? Да ни вкочаниш? Да замразиш цялата ни любов...

(отново пипа радиатора)

Съвсем го спряха... Леден е... Какво ще правим?

(Отива при Съпруга, докосва го.)

Ръцете ти са студени. Малко са хладни, но скоро ще станат съвсем студени...

(Жената започва да разтрива ръцете на Съпруга.)

Сега ще се загрееш... Ама ти съвсем си замръзнал.

Хайде двамата да се сгреем... Ще я хванем топлината. Коледа идва и всичко ще запламти весело, нежно, любовно... Ще я хванем топлината... И слънцето ще се покаже за малко. Тогава ще кажа на онези инженери, за които писаха вчера - да хвърлят огромните си мрежи от ултрамарин и да хванат в тях слънцето - да го разтопят и да го пуснат в тръбите на парното... О, тогава в радиатора ще си имаме цяло слънце! Една жива река от огън!

(Жената зъзне все повече.)

Какво искат тези от нас! Защо са такива изверги!... Добре, че с тебе се обичаме, иначе досега да сме се вкочанили съвсем... Обаче, колкото и да се обичаме, откъде да вземем толкова топлина! Откъде да я изровя!

(Жената става и започва да трупа одеала върху Съпруга.)

Не могат да ни я отнемат, не могат да ми я вземат топлината! Обичаме се! Никой не може да ни спре да се обичаме! И на кубчета лед да се превърнем, пак ще звъним от любов!

(Жената спира да трупа одеала.)

Нека се пръскат от завист... Не ми пука за безлюбовните! Нека и те си направят такава бяла, светла, топла, зимна любов... Господи, ти съвсем се вледени! Мили, миличък, кажи нещо! Какво става... Кажи ми... Не, нищо не искам да чувам... Само не ми казвай, че те няма... Нищо не чувам...

(пауза)

Не - чувам те. Ти ми говориш, говориш ми... Хубаво, красиво ми говориш... О, как ми гъделичкаш ухото... Как ми шепнеш!

(пауза)

Какво? Аз съм твоят ангел? Двамата сме ангели? Бели, пламтящи... Идва Коледа... Коледа пристига, да...

(Жената отива и пуска радиоапарата - зазвучават коледни песни. Жената обръща креслото, в което седи Съпругът, към публиката.)

Ти - моят ангел, аз - твоят ангел се понасяме в дълбоката коледна нощ, горим от любов - два пламнали ангела... и целият лед на света около нас се топи и плаче... И тогава ще видим как от нас, от ангелския ни огън се отделя едно дете и се изкачва подобно малък цар - нагоре по небесното дърво от разклонени пеещи светкавици, с коронка от око на месечина, в шпалир от гукащи молитви гълъби... Детето ни ще поиска да докосне самолетната бразда след някой самолет, а пръстите му ще усетят корени на ветрове - то ще ги разтърси и две звезди ще паднат в очите му - ще зажуми... детето ни ще зажуми и ще полети надолу в танц на падащ ангел - ще падне в мрежите от ултрамарин на великите инженери и те ще го положат в нашия уютен топъл дом... Детето ни ще сънува тъмния растеж на крехките си прешлени върху възглавница от пера на овъглени ангели... и ще расте в топлина, в топлина и огън...

(От радиоапарата зазвучава песен на детски хор:

Тиха смърт, свята смърт.

Всички спят в този Път.

Свята двойка от Там ни следи,

бди над Пътя с две черни звезди,

те - любов или смърт,

те - любов или смърт.

Жената е застанала зад креслото на Съпруга - движи устни с песента, пее тихо, постепенно замръзва, вкочанява се.)

 

КРАЙ

 

Публикация в: сб. „Млада българска драматургия на 90-те“. Изд. Фондация „Концепция за театър“, С., 2000. с. 243-264. ISBN 954-90584-1-7

 


напред горе назад Обратно към: [Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух