напред назад Обратно към: [Кафепоеми][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]



Светът в кафене "Морик" или География на кафето


Светът е в стъклениците по здрачните витрини:

зърна, изронени от тъмните и светлите пасажи

на африкански и латински слънчеви градини,

в едно зърно - като око на плюшен котарак в последната квартира

на майка и на татко - се крие цялата Америка, щастливо Южна,

във друго - Африка, поръсена със кафеникавата захар на Сахара, топи се точно под провесения нос на Гибралтар...

 

Зърна от думи, думи от зърна.

Спомен от Париж, Уганда Будишу, Венецианска целувка, Етиопия Сидамо, Карибска загадка, Рио Гранде, Виенска разходка, Гватемала амате...

 

Така пътувам по стъклените глобуси, побрали океани от кафе, минавам из плантациите, пълни с песните на още несъбудени берачи

и наблюдавам: златоперите Кариби се плъзгат по смълчаното кафе,

под силна Гваделупа окото ми изтича

от възхищение, под мека шапка дреме Мексико,

пиратите на Корсика заспиват в ром, кафето ги събужда...

Жена ли свети там? Или Брегът на слоновата кост ме разиграва върху шахматната дъска от мляко и кафе: там Бялата кралица е английската, а Черната кралица е дошла от някой остров Фиджи...

 

И ако сред зърната бързо зърна огромното, червеното петно на нерушимия Съветски, под който се е сгушило свенливото зелено петънце на моята България, разбирам:

кафето е изстинало, атласът - стар.

 

Но стъклените глобуси са други.

И вече зная - във захарницата блести Сахара, в солницата е Солун.

Балканите, потънали във песни и шербет, кипят като джезве и пръскат аромат на гъста и убийствена любов, която завършва винаги с любов. И чакат следваща любов да я събуди...

И трябва да прескоча чак към нос Добра Надежда, да продължа надолу, да пия айскафе от Антарктида между пингвини със вежливи папийонки, за да усетя, че светът е повече от мен и повече от нас, и повече от всеки...

 

Така започвам да се кланям на Буда, да паля пещите в Пеща, да посрещам в Прага всички, които се събуват, за да влязат в истамбулската джамия „Света София“, и прекрачвайки, да влязат в София, в някой от виенските салони на България, където сметаната е повече от нов алпийски сняг. Или да влязат в Анкара, във старо турско кафене, да се събуят и изтръскат ботуша на Италия, напълнен с адриатики и слънце и пак да тръгнат...

Тогава всички ще се чудят как Европа куца с единия ботуш.

 

Накрая идва ред на тъмна Индия, където кафето се римува с нощ и нож, и после - златният Цейлон, обвит в английски целофан, навярно подарен на малка уличница от пиян моряк, преди да отпътува корабът, разхвърляните Филипини със онзи див копнеж по едрите очи на някаква невярна Фамагуста...

И така, все по-нататък в океана от кафе,

все по-нататък в упоителния път,

докато целият изчезна омъглен

в астралната далечина, наречена Австралия

и по-нататък...

 


напред горе назад Обратно към: [Кафепоеми][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

 

© 2003 Пламен Дойнов. Всички права запазени!

 


© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух