Обратно към: [Жана и Александър][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

(Стаята на Жана. Александър е там. С гръб към него Жана изпива няколко хапчета – с резки движения, едно по едно. Рязко се обръща към Александър.)

ЖАНА: Ще ми разкажеш ли как изглеждам?

АЛЕКСАНДЪР: Добре...

ЖАНА: Просто разкажи.

АЛЕКСАНДЪР: Какво да разказвам. То се вижда.

ЖАНА: Какво се вижда?

АЛЕКСАНДЪР: Никак не сте стара. Дори, напротив.

ЖАНА: Какво, млада ли съм?

АЛЕКСАНДЪР: Напротив... тоест... някак стоите между младостта и старостта.

ЖАНА: Къде стоя по-точно?

АЛЕКСАНДЪР: Така сте... Сега изглеждате малко след като сте била млада, тоест... изглеждате така, сякаш преди малко сте била млада.

ЖАНА: Преди малко? Преди колко време?

АЛЕКСАНДЪР: Изобщо не е минало много време, госпожо.

ЖАНА: (троснато) Ужасно много време е минало! Времето направо се е свършило, изчезнало е!

АЛЕКСАНДЪР: (говори бързо) Госпожо, вие сте толкова внимателна и добра. Вие сте нежна. Възхищавам ви се как запазвате младостта си без никакво съмнение в победата над старостта. Аз Ви боготворя, откакто Ви видях да слизате от колата в първия ден на Вашето пристигане. Тогава дори люлякът край къщата, люлякът ми замириса по особен начин. После дълго се питах какво прави толкова красива светска дама в такъв затънтен старчески дом. Разбрах, че търсите отдих за красотата си, спасение от днешната градска мръсотия, спокойствие за уморените си спомени. И въпреки това, всеки път когато Ви виждах, не можех да не докосна с поглед великолепната ви осанка. Но само толкова! О, ако бях малко по-възрастен, бих написал... бих извикал, че Ви обичам. Бих извикал, но прекалено много Ви уважавам и боготворя, за да Ви нараня с нетактичните си чувства. Затова аз унищожавам любовта у себе си, за да Ви поднеса своето безмълвно благоговение!

(пауза)

ЖАНА: (смаяно) Ти ли го каза това?

АЛЕКСАНДЪР: (тръгва към буркана с рибката) Да сменя ли водата на рибката, госпожо?

ЖАНА: Остави рибката. Повтори това, което каза!

АЛЕКСАНДЪР: Какво ще искате от града, госпожо?

ЖАНА: (приближава го) Какво може да иска една достолепна дама на достойна възраст, която се чувства в един старчески дом като заточеник на пустинен остров?

АЛЕКСАНДЪР: Може би крем против бръчки...

ЖАНА: Какво може да иска една красива достолепна дама от един привлекателен силен мъж на един пустинен остров?

(Жана притиска Александър.)

Да бъде отведена час по-скоро от острова. Да избягат двамата. За последен път. Няма време. Няма време...

(пауза)

Да избягаме!

АЛЕКСАНДЪР: Така ли!

(пауза)

ЖАНА: Повтори това, което каза преди малко!

АЛЕКСАНДЪР: Така ли!

ЖАНА: Не това! Онова – за... мен... Какво би извикал, ако беше по-... малко по-възрастен...

АЛЕКСАНДЪР: Мисля, че няма да мога да го повторя.

ЖАНА: Разбира се, че няма да можеш. Беше неповторимо. Аз само така си говоря.

(пауза)

Най-после! Какво ми беше само докато стоях сама в тази стая! Това тяло щеше да се пръсне от самотата си! Откъм гардероба ми се причуваха някакви шумове... Сякаш дрехите разговарят... Сякаш въздишат по раменете на своите притежатели, по извивките на талиите... Яките тъгуват за белите шии, ръкавите – за ръцете, палтата – за всичко...

(пауза)

Но ги няма старите тела, те вече не са това... И затова дрехите тъгуват и нещо шумолят, говорят си за своята тъга.

(пауза)

Но един път чувам – да, хора влизат в гардероба... хора са... Чувам звуци на сласт, на прималяване... Беше глас на отдаваща се жена...

(пауза)

Искам да избягаме! Двамата. Ти и аз.

АЛЕКСАНДЪР: Така ли!

Обратно към: [Жана и Александър][Пламен Дойнов][СЛОВОТО]

© Пламен Дойнов. Всички права запазени!