напред назад Обратно към: [Връщане в нощта][Васил Давидов][СЛОВОТО]



Поет? Днес?


„Лесно ли е да си поет в съвременния свят? Със сигурност не е. Понякога за творчеството се плаща много висока цена ­ заплаща се със собствената чувствителност и индивидуалност“ ­ казва полският поет Стефан Юрковски. След три стихосбирки, издадени през 90-те, българският поет Васил Давидов ни поднася поредното за литературата ни „Избрано“. Страх, самоизчерпващ се талант, съчетани с ежедневната борба с битието, или… Ще оставим отново Ст. Юрковски да довърши: „Да бъдеш поет като че ли е не само занимание, но и характер. Това вече не мога да променя, защото такъв съм се родил. И затова съм длъжен да призная: струва си да бъдеш поет, макар че днешното време съвсем не е за поезия“.

„Връщане в нощта“ крие в себе си антиномия, която не е трудно да бъде номинирана. Заглавието е оксиморон, ако вземем предвид оптимистичния финал на думите на Юрковски. Въпреки това поезията в „Избраното“ на Давидов топи подозренията в липса на авторова самоувереност, трупана през годините; тази изчистена лирика субординира писаното през 70-те и 80-те години, рефлектирало тук в една по-тиха гама от тропи и конкретност. В този смисъл надделяват интенции от „Употребена надежда“ (1999) и „Зад мълчанието“ (2000), в които лирическите късове не са толкова позакъсняла рефлексия на едно радикално политическо мислене, което фиксира стихосбирката „Епицентър“ (2001). Връщането в нощта в случая е ползотворно ­ епикризата е връчена, болният е още жив…

Васил Давидов открива „Избраното“ с едно успокояващо интро „Кротки думи…“ В него е казано ­ програмно ­ почти всичко: пътят е навътре, към „вътрешната ниша“, без крайности и гръмки фрази; път към простотата и яснотата на изказа. Разбира се, че е максимализъм, но поетът следва вътрешната логика на стихотворенията, вътрешната логика на своя живот, което все пак е вид носталгия: през 85-а пише „Граница“ ­ връща се в тоталитарната българска „нощ“ от Гърция; тази факционална разделителна е повторена в различни варианти и преди това. Вероятно демаркационните линии от подобен тип са „извинението“ за включените текстове в края, визиращи обществено-политическата ситуация след 89-а година. Поетът има нужда от този катарзис след дългите години комунистическа „нощ“; смятам, че тезата на автора е художествено защитена като продължение на онази поезия на „състоянията на духа“ (на Ив. Цанев, да го наречем Учителя), която в крайна сметка се оказа по-качествена и дълготрайна от поезията на „състоянията на ума“ (на Н. Кънчев, да речем у нас). „Съвременният поет не може да живее в изолация, в противен случай творчеството му би било мъртво“ ­ казва в допълнение Ст. Юрковски през 2000 г.

Иначе „Връщане в нощта“ не изненадва: тя следва цикъла на най-новата българска поезия за завръщане към „класицистичното“, „успокоеното“ метризиране на речта. Доказателство за това са стихотворения като „Адаптация“, „Размразяване“, „Игра с огъня“, „Инерция“, „Старият ерген“, „Средновековие“, „Преди финала“, „Възвръщане“ ­ все неща, в които съзирам поне капка метафизика, отдалечаваща ни от естетиката (и етиката) на „ония“ години. Да не забравяме обаче ­ и тази стихосбирка не принадлежи на себе си. Тя прилича (говорим за „Избрано“ все пак) на онова, което наричахме „поезия“ през 70-те и 80-те. Затова и нейната рефлексия (ще) е влизаща в някакви диалози с поне вековна назад българска традиция. Или както би казал Готфрид Бен (според есето му „Проблеми на лириката“, 1951), тази поезия не е „модерна“, защото в нея присъстват компонентите: поетически обект, сравнението „като“, цветова скала. Въпреки това поетът е работил върху формата, а, казва Г. Бен, „тъкмо формата е стихотворението“. И нещо друго: В. Давидов умее да поправя, защото повечето от стихотворенията са редактирани, изваяни отново, за да зазвучат поновому (А. Дьо Сент-Екзюпери: „Когато се натъкна някъде на цитат от своя книга, винаги и винаги се оказва, че това е изречение, което съм преписвал 125 пъти.“). Разбира се, че не в това е работата. Поетът е гледал дълго с любов и мисъл написаното и не поправя заради самото поправяне…

Чувствата, които ни внушават отделните стихотворения (особено показателни за някои от тях са „буквалистичните“ заглавия от типа „Окастряне“, „Връщане от излет“, „Командировка“, „Дюлята, която спря да ражда“, „Студ“, „Нов квартал“ и др.), отговарят на съдържанието им ­ често това са общовалидни чувства, мисли и впечатления, по-малко или повече сюблимни в случая; важното все пак е, че те стават автохтонни, носят фасцинация именно чрез формата. Ще се повторя: без да бъде „модерен“, В. Давидов е мислил дълго върху формата на своите стихове, „износил“ ги е, моделирал ги е, за да можем и днес, през дистанцията на годините, да изпитаме онази емпатия, която вероятно е била заложена в концепта им. А това е важно за художника: всъщност това е неговата екзистенциална и социална мисия, неговата цел.

„Поезията е призвана да съхрани езика“ ­ писа някога Х. Л. Борхес. Днес, в „железния век на поезията“, това е утопия. Поезията не въздейства толкова върху другите езици, но крие потенциал за бъдещето. Може би и затова си струва да бъдеш поет. А може и затова: да запазиш цветните петна в тресавищата на мозъка си, а после да ги излееш в букви.

Васил Давидов е поет, който търсейки себе си, е открил, че само истинската лична криза, съчетана с всеобщата, ражда онези няколко стиха, които ще останат след него.

 

Владимир Шумелов

 


напред горе назад Обратно към: [Връщане в нощта][Васил Давидов][СЛОВОТО]

 

© 2003 Васил Давидов. Всички права запазени!

 


© 1999-2020, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух