напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Две прошки


Майка Евмолпия отвори магерницата и пусна гостите да я разгледат. Бе им показала църквата с параклиса, манастирската градина с кошерите и килиите на послушничките — сега отпусна немощното си тяло върху бастуна и зачака търпеливо интересът на туристите да се поуталожи.

Групата бе пъстра: няколко чужденци с камери, двойки влюбени, семейства с деца, извели ги за празника извън градеца, който отстоеше на минути път с автобуса. След смъртта на сестра Макрония и сестра Теофимия миналата есен, обителта сякаш заглъхна и още повече се вгледа в себе си, слята с безмълвието на околните планини. Долу Манастирска река се изтътрузваше лениво, обрасла с огромни лъскави листа, под които се спотайваха плужеци и водни жаби. Случваше се да изкрякат, после цамбурваха внезапно, засрамени сякаш от волността си..

Биенето на камбаната прорязваше заспалата тишина и спомняше на хората от градчето, че в ниското часът отмерва живота на двете последни стопанки на божия дом. Някои дотолкова бяха свикнали с кристалния звън, че отбягваха да гледат часовниците си, доверени изцяло на точността и богоугодността на игуменката...

Бяха останали с клисарката Параскева — превита на две старица, която не знаеше годините си, но щъкаше от сутрин до вечер като мравка, отдадена да подреди манастирските работи. И успяваха: за тежката даваше рамо Никон, синът на Кева, който идваше от града, а напоследък се случваше и щедри хора да от ворят кесиите си, та обителта възправяше бяла снага с медните кубета на църквицата, сбираща по празници миряните — да се видят и за покаяние... Здрав и работлив, той въртеше еднакво добре секирата и косата: ливадите бяха навреме подравнени, а дървата за огрев — строени в дълги редици до магерницата. Този човек биеше камбаната, когато майка Евмолпия бе болна, грижеше се за кошерите — да са подхранени и навреме зазимени, напоследък беше забелязал някой да отмъква дървата, и въртеше глава заплашително, не смеейки да ругае пред старите жени...

— Харни са енориашите — дават, Кево! То кой ли има сега — мъчно е за всички, бог да ги поживи! — казваше игуменката след някой благороден жест пред Богородица, който помагаше на манстира.

Тя считаше всички хора за изначално добри.

— Дават, майко, повече — грешните! Да се откупят искат, ама Бог помни! — отговаряше й винаги еднакво непреклонната Параскева.

— Да не съдим, да не ни отсъдят, сестро! Човек да прости: първом на него си, подир — и на другите! — тихо отронваше Евмолпия, а целуването на ръката й слагаше знака на помирение — между двете и със света...

Никон в тези разговори не участваше — бе далеч от делата и помислите божии и го занимаваха повече земните грижи на людете.

Евмолпия изчака да излезе последният човек и се запъти към голямата ябълка в градината — там се бе прислонило момичето, което вървеше последно в групата. Другите заничаха кошерите и се тълпяха да видят майката и пилото — то стоеше самотно под дървото, което с белите си клони сякаш въздигаше нежна корона около главата му. Изглеждаше унило, черната коса правеше бледината на лицето неестествена, тъмните кръгове под очите напомняха за нощните бдения на духа... „Млада страдалница! Севда трябва да е!“, предположи игуменката, а се чу да казва:

— Нещо те мъчи, чедо! Ако не го хвърлиш — душата ти изпива! Богородица да те дари с изцеление, дъще!

Бе видяла момичето да пали голяма свещ пред лика й, сега седеше тъжно, но се наведе да целуне с благоговение пръстите на старата жена. Нейното лице се проясни, тя простря осеяната си с кафяви петна ръка над косата на девойката и изрече бавно:

— Душата ти е на кръстовище, дете, — блъска се кой път да хване! Спри и се огледай, и не бързай — по-напред надникни в себе си! Човек най-мъчно него си познава: какъв е, от кой друм иде, що иска, някъде се е запътил...

— Много грешки сторих, майко игуменке, много хора накърних, и е трудно да ги поправя! — сведе очи младата жена и дълго не мо-

жеше да ги вдигне. — А и трябва да вървя — ще търся легло в хотела на градчето...

— Първом ще те гостя с мед, чедо, и с нашата вода — изворната, душата да се услади, по-благи мисли да дойдат, по-верни! За къде бързаш — не знам, но почини си: кога тялото е крепко и в покой, и духът е по-висок! Сега всичко черно ти се чини, но ще се оттече!

Тя поведе девойката към стаята за гости, застлана с голяма вълнена черга и миндери покрай стените. Малко кандило осветяваше от иконостаса страдалния образ на Богородица, а върху белите пердета на прозорците аленият цвят на мушкатото внасяше българска чистота и святост в това аскетично място...

Старата жена донесе малка глинена паничка /на дъното й медът искреше с кехлибарени лъчи!/ и димящо кафе в поочукано от употреба джезве, калайдисано и с красиви фигури на обкова. Бе посрещало не един път драги гости на манастира.

— Как те думат, дъще? — попита преди да замълчи, загледана как момичето отпива с наслаждение горещата течност. То не чу въпроса, само го догади по сериозните очи на игуменката, която повтори:

— Как ти казват — викам?

— Ааа, на мене ли?! Искрена! Добре ми пасва, защото много приказвам — и каквото не трябва! „Право куме— та в очи!“ Стряскам хората, майко игуменке, а да се върна после е трудно...

— Тъй, чедо, думата лети по-бързо от камъка и устрелва чиляка в душата право! Чувствата му цели, та като всяко нещо е харно с мярка да бъде! Добре е приказката да преспи, ама къде: бързаме ние и сетне се каем! Сърцето от лошо наричане вехне!

Искрена усети едно нещо да я люлее: стана й леко — дали медът я ободри и отпусна, или словата, които се застигаха, премислени и добри... Съгласи се да нощува в манастира.

— Няма да си първата тука! Кога пътник замръкне, все има хляб и гуна за него! — успокои я на излизане майка Евмолпия. — Ама времената ли станаха разделни пак, людете ли — понякогаж на доброто със зло отвръщат! Тъй става кога човек не е целокупен, не се е познал докрай! — довърши.

„Виж ти — мислеше девойката, докато се гушеше под белия китеник — благост и мъдрост носят манастирските хора, че много са страдали! На Бога се обрича онзи, който е препатил тук, на земята!“

Люлката в нея се заклати пак, сетне притихна, успокоена и разхлабена, сякаш по течението се носеше лодка без гребла сред води, сънни и злачни... Нежните вейки на върбите ги допираха, сплитаха заслон срещу ветреца, който браздеше ситни кръгове. После всичко замря, даже птиците се притаиха, смълчани, а ладията изтърва греблата си и те потънаха в дълбокото... Неочаквано тя се стрелна — да премине праг, а подмолните камъни я мамеха, и коритото летеше срещу тях...

Бе спала няколко часа като упоена и се стресна от неласкавото око на месечината, която надничаше с пълно лице в стаята и пръскаше лунно сребро по стените. Маслото в кандилцето догаряше — Искрена стана да долее, решена да се върне в постелята пак, но сънят, изнурителен и чакан, не идваше.

Беше времето преди разсъмване — тогава светлото пъди мрака и дава упование на хората да захванат деня си с надежда... Все още призрачна тишина облъхваше манастира, той се гушеше между зъберите, необитаем сякаш, а луната местеше взора си от голямата порта с желязното мандало върху чемширите, които се будеха след прегръдките на снега, и го спря на зеленясалия кладенец, чието геранило започна да се развива — внезапно и само...

Докато се чудеше дали мястото е магическо, или с човешко лице, кукуригането на объркан в тъмното петел накара сбраната й за молитва ръка да застине като отсечена. Сетне лайна, несмело и накъсано, куче, сигурно онова, което беше видяла в колибката на двора, под шипковия храст. И отново се стелна лепкава тишина...

Решена да не ляга повече, гостенката целуна бързо лика на Божията майка и коленичи пред иконостаса, търсейки в ума си думите, които бе чувала свещениците да изричат в църквата. „Сбъркаха в училище поколението ни: нито атеисти, нито вярващи — мелез някакъв! Затуй в гърдите ни е смутно — кои и какви сме не знаем!“

Мислеше, че всеки човек има своя молитва, която вика в час на страх и колебание, на горест или съкровение: кое от тях душеше

Искрена? Тя търсеше словата, а мозъкът й пламтеше, безпаметен, и не й пращаше помощ да нареди зов за целение и благослов. Стигаше до онова, с което започва всяка благодарност за божия дар: „Отче наш, ти, който си на небето — да се свети името ти...“ Тук всичко й се губеше, сълзите се стичаха по бузите, тя ги изтри с ръка и можа само да промълви: „Помогни ми да забравя!“

В стаята отсреща се размърдаха — още докато дръпваше пердето заради луната, Искрена видя оскъдния сноп, който цяла нощ се процеждаше под прага: там бе килията на майка Евмолпия и тя с часове се молеше. За какво ли вдигаше към Бога съкровените си очи старицата? Хората от околността я имаха за светица — при нея идеха отдалеч, стоплени от благостта и себераздаването й...

— Не спиш, дъще! Чувам аз, ама кога душата боледува, иска да бъде самичка! — открехна вратата на килията си, като видя девойката да се отправя към кьошка.

— То и аз не мигнах — продължи, — костите като гнили ме въртят: пак ще вали!

Гледаше ласкаво гостенката: тръпки разтърсваха тялото, преминаваха и се връщаха, тя донесе китеника и наметна раменете й.

— Изречи го, чедо, да се излей черната вода! Тогаз и душата ще блесне, окъпана!

Момичето бе затворило очи и седеше вцепенено, не усети тупването на дрехата върху жълтеещите като лимон дъски, нито излизането на старата жена, която се върна с чаши димящ чай.

— Пийни — да се стоплиш! Билките по високото са дъхави, че са най-близко до слънцето! Параскева им отбира и ги суши: маточина и мащерка, риган, кантарион и мента, и какъв ли не треволяк — тя си знае, но отварата отмаря и силите повдига! Ката ден го пием — и през лятото даже!

Избелелите гледци се свиваха, окуражаващо, и накараха Искрена да се размърда под китеника.

— Аз не исках така, майко игуменке! — продума тихо и затвори клепачи.

— Какво, чедо? — питаха без звук отсрещните очи — старческите.

Момичето дълго не отговаряше, най-после издума:

— Онова, със Станил дето стана... Не, не казвам право — случи се, а не биваше! — каза бавно и отчаяно.

— Подред, Искре, — кой е Станил?

— Той ли!? Братовчед мой, първи, родна кръв — на леля ми Божана. Пµ е голям, отрасли сме заедно на село, по мерата сме тичали...

Старицата нищо не казваше. Надигна пак чашата с чай, отдавна изпит, и загледа възлестите си пръсти.

— Мама като почина, леля вика: „Ела, дете, на село — тука има всичко: сирене, мляко, на баща ти пµ е да е леко...“

През лятото бивах там, Станил беше започнал работа в града, ама вечер с рейса си идваше. (Той тогава вървеше редовно — през няколко часа.) Сякаш къщата грейваше!

Аз учех във втория клас на гимназията — момчетата вече ме задиряха, селските — и те, ама ми бяха скучни, дървени едни, а Станил — грамаден и мълчалив, с него ми беше хубаво и без да говоря... Леля Божана все го подкачаше: „Какво прави Мигленка?“, а той свиваше вежди, намръщен, и гледаше навън да излезе. Тя сякаш нещо подразбра, защото както на обща работа ни пращаше, така взе да ни разделя, и домашните се чудеха... Аз завършвах гимназията, та сопнато казваше: „Станил да върви сам, Искрена уроците си да гледа!“

И аз взех да го избягвам, а като брат ми е бил — все заедно: той коси — аз събирам сеното, сече дърва — аз ги нареждам. /А оная Мигла, магазинерката, все се увърташе около него — накрая взе и в хоремага да не стъпва!.../

Когато се забавяше, не можех нищо да правя — все се услушвах и го чаках да хлопне вратата... Като влезеше в стаята, ушите ми бучаха, бузите ми — ще изгорят, и все мислех, че всички мене гледат... Ама той взе да се задържа в града, понякога изпускаше рейса — последния, аз се качвах в стаята си и плачех... Сякаш и той е усещал с кръвта си накъде вървим: към пропаст, отдето родни никога не се връщат...

Сестричката му, Динка, дете в прогимназията, се опитваше да ме дразни: „Искрено, бате си е хванал някаква градска кокона, пък ти стана селянка!“ Идеше ми да й извия тънкото вратле, ама нали и тя ми беше първа братовчедка!...

А Станил все гледаше часовника си за разписанието на рейсовете, не ме забелязваше и понякога лека кола със свистене го оставяше пред дома ни, подпийнал...

Наближаваше матурата, аз си развалих бележките, та леля ми подхвърляше, че беля си била взела с мене, ама нали е заради паметта на сестра й, моята майка... Аз се взирах с невиждащи очи в задачите: онези — тригонометричните, ме мъчеха най-много, и реших да ги зарежа. Батко искаше да наеме квартира в града и ме тревожеше. По нощите редях какви силни думи да му кажа, после се сепвах, че ми е първа родІ, на сутринта едва се надигах с подпухнали очи и поемах за града.

Дружките ме питаха да не съм болна, но Касияна, най-доверената, се бе раздрънкала и те се присмиваха: някои — окуражаващо, други — ехидно-пренебрежително, а обвинителите бяха най-много. „Що не се пръждосате!?“, си казах, и онова бе по-силно от мене! Стоях на чина — пред очите ми Станил, качен на дърво и ме замеря с ябълка... Стигнах дотам да го причаквам пред работата му — да видя с кого се прибира... Нехаех вече, че камъкът се е отместил и се търкаля по стръмното — да ни затисне, ако навреме не се отдръпнем...

Този ден леля заведе свако и Динка при роднини в града, аз учех, а на Станил заръча да прибере сеното, ако завали. Той се запиля нанякъде — с Керин Митьо клечеше до мръкнало по реката, когато не бе в града.

Все поглеждах вратата — бях решила да му разкрия сърцето си: и той, и Бог виждаха на какъв огън се пека от години...

Първите капки затупаха, едри и неочаквани, а братовчед ми не се връщаше, затова хукнах към ливадата както бях боса, само хвърлих големия шал с копринените ресни върху раменете си. Харесваше го много и все казваше, че ми отива като на циганка — най-хубавата, принцесата на катуна... Аз му се сърдех — сякаш все волници е любил, а той се смееше високо, после се оглеждаше виновно да не го чуе майка му! Сега разбирам как невинните закачки са подклаждали огъня, а тогаз ми беше драго да гледам, че очите му светят за мене...

Кериният зет беше зарязал риболова, а Станил — отишъл на ливадата: двете купи покрил, прясната трева — нахвърлял върху сенова

ла. Седеше и пушеше, мрачен, до него Лопуш, лелиното магаре, дъвчеше с наслаждение едър бодил.

Като ме видя, кална и прогизнала, се сопна ядосан:

— Защо си дошла? Виж какъв поток се лее навън! Не е за момиченца! Язък за хубавия шал!

За него селските девойки много ми завиждаха, а сега от влагата ресните му бяха се сплъстили, светлината на коприната — помръкнала... Дядо, маминият баща, й го беше донесъл от Божи гроб, и след смъртта й остана за мене. „Да му опустее шалът дано, мислех гневна, сега ще се разберем с тебе какво е дирела на реката оная усойница, на Петмезите: жаби ли, плужеци ли, или водни змии!? Че тя въдица и в съня си не е виждала, и през крив макарон даже! Що не си гледа студентчетата в университета, ами и през лятото е навирила опашка и не оставя чуждите на мира!?“

Беше ми подхвърлила Динка за нея: друг път се криви и ме дразни, сега ме гледаше с тревожни закръглени очи, разбрала сякаш колко това, за батко й, ме наранява...

А Станил бе стъпкал цигарата недопушена и ми нареди да се преоблека — щяла съм да хвана пневмония, а той и леля ми Божана били отговорни за мене! Малко ме досмеша, но се подчиних: от дългото стоене под дъжда, докато тичах към ливадата, ледените тръпки ме пролазваха, изчезваха и пак се връщаха, та свалих лятната рокличка и маминия шал. Бе се обърнал, после ми подаде работната си рубашка, която висеше на гредата, даже разтърка гърба ми с трева, без да чува протестите ...

На душата ми беше леко, исках дъждът да вали без свършък, или друго: аз да боледувам, а той да ме лекува... Знаех, че е брат, майко игуменке, а го желаех— него, единствен сред мъжете!

Лелини щяха да нощуват в града, братовчед ми бързаше да си вървим, а аз молех звездите по окъпаното небе да светят само за нас тази нощ... След нея нямаше да има утре за мене!...

Не помня как се намерих в прегръдките му — усещах, че онова ме влече и е по-силно от всичко: бях го прочела в очите му, които ме милваха и отбягваха едновременно, по ръцете му, топли и силни, които изгаряха по снагата ми рани... Една жена с кръвта си напипва

кога мъжът я желае, майко, — аз го разбрах и не го спрях, затова съм прокажена, да нямам мира в съня си, а дните си в сън да минавам!

Голямата лоена свещ догаряше с пращене, Евмолпия не възпираше дори с неволно движение съкровената изповед на сърцето. Момичето се бе изтощило, наклонено назад — тя повдигна китеника, свлякъл се в краката му, и погледна очите: те искаха да доизрекат...

— А Станил, дъще? — едва прошепнаха устните.

— Той — какво?! Тази грешна любов го преви — не, изпепели го, както и мене! Из корен!

— Тъй, чедо! Човек жажди да познай отвъд — зад браздата, а зад нея — какво: змей пий душата и покоя й краде, кога закон е сгазила — човешкия и божия! И пµ е тежко, ако е неписан — от векове върви той и към бъдното отива! За ред и почит между людете!

— За онуй никой не разбра, майко игуменке, — само се досещат! Аз от село излязох и в града се замомях, Станил се запиля по далечни земи моряк... Не пишеше, картички не пращаше и леля всяка вечер оплакваше момчето си... Знаеше, че от зла севда бяга то! Взе с лоши очи да ме поглежда вече, а комшии разправяха, че кълняла часа, когато в къщата съм влязла!

Аз все чаках вест и мислех, че щом заспя — на прозорчето ще потропа, и няма да съм будна да го чуя! После реших, че не бива повече и трябва да свърши всичко..., защото нямам право: като гръм го ослепих и той се лута, омразен на себе си и другите! Затуй няма покой за мене, майко, и на онзи свят, че голям грях сторих!

— Бог е милостив — моли се, дъще, за изцеление и пощада! — скръбно продума Евмолпия и закрепи голяма жълта свещ върху светилника.

Гледаха, без да говорят, как лойта се стича надолу, реди ситни гроздове, които застиват върху бронза като кехлибар. Старата жена не каза друго за утеха, но момичето с дълбината си улавяше, че сърцето й разбира...

— От всички работи чиляк най-мъчно прошка дава, чедо, — от себичност и страх! Да не загуби ближния, или той да повтори злото, от боязън — и повече за него си, нежели за другия! — внезапно промълви тя.

Искрена, обърнала очи към злощастието си, се сепна и я погледна внимателно:

— Бог може да прости, но човекът как да си прости, майко?

— Трябва, дъще, първом той да го стори, и тогава и Бог няма да го подмине в милостта си! Ох, дете, да знаеш на каква жар съм се пекла аз — от младини, та досега! И мъчнотията е там: съвестта покой не знай, кога мира душевен си накърнил...

— Как тъй, игуменке?

— Човек е из корен добър и свестен, чедо! Злина прави кога го подсторят или от глупост, често — и за келепир, напоследък — повече от немотия! Но моето е друго,ще ти кажа...

— Затуй ли на Бога се обрече, майко? — попита със съучастие девойката, но зачака търпеливо старческата мъка да се отприщи.

— Моят човек беше благ, Искре, и милозлив към хора и стока. А на село живинката с чиляка наравно чини! Взехме се с мерак и тъй гнездо вихме, че то гради се с обич и отстъпки. Младите днес на сговор не умеят да се научат, и на разбирателство: след год-две любов бързат от стряхата навънка да живеят! Къде си хукнал, айол, с човека до тебе стой — и в мир! Ще прощаваш — отпуших се, ама приказката ми беше как се вричахме един на друг, с отворени очи ожидахме дом и челяд да завъдим... Добре, ама що чиляци искат, не всякогаж е благословено отгоре! Мина година, че и повеке— — аз не зачевам...

Моят Цоло нищо ми не вика, само го гледам как жадува мъжките агънца, кога се пръкнат, като на деца им хортува... Хеле, кога пукнеше зеленото: кучето лай, живинките припкат край назе, той ги милва с такива едни очи — с радост и жал едновременно! Вечер взе да не посяга към мене, все работа да си намира по двора, че и в избата ката ден слазяше — при бъчвите... Аз се смалих, то не беше онзи живот, предишният! Седи и мълчи: аз му хортувам нещо, изхъква и излиза. Той, моят благ чиляк, стана навъсен и зъл. Чудех се при мама ли да се прибера, на баячки ли да вървя?!

Вица Кратункова ми каза да си мажа кръста с яйце — да стегне, и месец като пояс да го нося, затоплена... И през дупката се провирах, мале, на Джендемите: мястото тъмно, тясно и само праведните минават! Не стана!

По-рано ходех на нивата я пита да му занеса, я баница с лапад или сирене — вече не ме искаше и там. Мама вика: „Не би живот за тебе с тоз човек, Свилено! /Моето мирско име беше такова зарад косата ми — не я гледай сега, че е бяла къделя!/ И от мене повеке плаче... Ще те водя, вика, за последно на Божи кръст, да преспим! И там мъки, Искре, — все такива бездетки като назе, вакли очи навели, да ги вдигнат не смеят, а мъжете им думкат в кръчмата с юмрук по масата... После ги подкарват напред, кат’ добици, сал един вървеше до жена си редом и очите му червени, не от ракията... Голяма е горест за птицата, Искре, пиленце от гнѕздото й да не излети!

Аз се спаружих и смирих: срещу волята господна що да сториш, пък и обичах Цола... Каил бях до него да крея, да ме хока даже, но да съм в къщата му, можеше да си вземем и някое сираче!

— Той беше ли съгласен, майко игуменке? — едва намери сили да попита девойката.

— Той ли?! Не му споменувах — взе да се губи и нощем, после чух, че вдовицата Мата, на надничаря Запрян, го прикоткала... /Него скеле го затисна — мир на праха му!/ Имаха момчурляк, в отделенията да беше, пък тя все насред село — бяла и червена! Хубава беше, пущината, а той — мъж, слаб, просто да му е — залибил я!

През няколко къщи от нас живееше, по едно време момувахме наедно даже! Акранките ни все: „Мате, — туй, Мате, — онуй!“, а тя се смее и отмята бяла шия назад — като мляко, устните й — малини, пък косата — в катран топена! Колко я искаха като овдовя, ама на моя Цоло бил късметът! Сигур зарад табихетя я взе, мислеха комшийките, че е весела и нищо на сърце не слага, пък аз съм една... Темерут не съм, ама свита падам, плаха, в себе си го тая и трупам... А мъжът, момиче, харесва булката му да се смее и къщата да върти!

Та ми вика Аца, на Рашковите: „Твоят май край Мата се увърта — отваряй си зъркелите за резил да не станеш!“ Аз ли не знам, че той там замръкваше, а заран от тях хукваше наш’те ниви да оре, пък сетне — нейните! Нали беше сама...

Мина време, мойта дружка, каквато беше цапната в устата, ми шепне: „Мата май е навирила корема — от него! Трудна била — от кой друг да е?! Казах ти да го заключваш!“, и се подхилва. Рекла ми

била! Сърцето е птица, чоджум, — в пранги да го оковеш, ще ги счупи и излети!

Всяко страшно нещо, Майко божия, можех да чуя — не и туй! Погинах там, на вратника: залоша ми, душа бера, а Аца ме пръска с вода, и пак: „Не се коси', ами се вземи в ръце и го подбери — да не мишкува по чужди хамбари!“

Лесно беше да се каже, не и да се стори, Искрено! Щях да кандисам с Мата пред село да го деля, само под моя покрив да седи — аз да съм стопанката му, да го гледам как заспива... Ама не би! „Ний, вика, Свилено, с Мата ще се съберем! Да ме прости бог, и ти ми прости!, вика. Наш’та къща огън да я гори — студена стряха остана тя, без пламък! Ей и Мата — сама жена, с дете, никой си няма... Харна душа си ти, ще ме разбереш, пък и за тебе ще се найде добър човек!...“

Мата, та Мата! За нея се затъжил, тя остала едничка! Нещо ме блъсна в гърдите, дъще, — като при Аца: денят ли потъна в бунара, слънце ли залезе, уморено: без въздух остаях! И се давя като риба, пък той си сбира кошулите в една бохча, и весел даже, че при оназ отива...

Много мислих що да сторя: сълзите няма да го спрат, ако се хвърля в герана — хорските за два дни ще пресъхнат, но устите им все ще мелят, затуй реших... калугерица да стана ! Да се прислоня — да ме жалят не ще понеса!

— И си в манастира толкова години оттогава?! — не се стърпя девойката и не можеше да се долови кое натежаваше с гласа й: учудването или милостта. После добави:

— А онова трудното,майко, — опрощението?

— Сама ще разбереш, чедо, нали и при вас със Станил е тъй! Ветрища брулят раната, балсам я маже и тя пак кърви! Но човек е силен затуй — да прощава на ближния, от грешките си да се учи и напред да продължи!

— А Цоло, майко игуменке? — сети се Искрена.

— Цоло — какво?! — отвърна с въпрос старата жена. — Идва с двете си деца преди години — с момчето на Мата и природеното... Ръка ми целува, разплакан... Милост му дадох! Той и бог сигур му прости — кога почина тя, недълго, след като владиката съюза ни разтрогна и

той под венчило с втората мина! Едно знам аз: няма щастие, ако сториш зло! Такова благо е нетрайно и със сълзи платено! А за пощадата — по-важно е сам да си прости! Но това самият чиляк знай...

Искрена отметна китеника от раменете си и се надвеси: долу реката напираше и първите лъчи като слънчеви шипове я пробождаха. Манастирът осъмваше, обитаем и земен с мученето на крава, кучешкия лай и кристалния звън, който металното езиче сипеше с искри от камбаната...

В призрачната нощ бе отлетяла като дихание историята за любов и прошките на две жени — случили се или не били...

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух