напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Зарена


Когато онова се случи със Зарена, доктор Спиридонова и за миг не се поколеба, че добрият психиатър за нея е Добрил Орханов. Беше нейна племенница, всички й възлагаха големи надежди - в учението и кариерата, и бе естествено в тежкия момент да избере терапията тя.

Сестра й, съсипана, мълчеше - по-точно преглъщаше сълзите, които се стичаха по повехналите й бузи. Красива жена, за няколко месеца се беше видимо смалила, без прическа и грим, не подбрала и сега облеклото, нещо съвсем необичайно за нея. Траурът правеше лицето й посърнало и без живец. Сякаш я бе напуснала и острата мисъл: безволева, оставила се като марионетка в професионалните ръце на по-голямата, на медичката...

Докато тя обясняваше разпалено колко кадърен е Орханов, я стресна унилият глас на сестра й:

- Хубаво, како, ама си правим сметката без кръчмаря! Къде ще ти иде Зарка на психиатър!?

- Ще иде, ще иде - и ще пита даже! Какво ще прави? - бързо отвърна лекарката. /Тя се изразяваше като покойния им баща - човек от село - здравомислещо и практично./

Недоверчивият поглед отсреща я накара да добави:

- Такива като нея без специалист не се оправят!

- Като кого?! - смутено, но и бойко попита по-малката, засегната от неясния намек за детето си.

Сега вече онази не искаше да уточнява - повтори, че утре ще мине да вземе Зарена и да я заведе при Орханов.

- И ще се бръкнеш дълбоко в джоба, сестро, - настави. - Иска добри хонорари, а не песен да му пеят!

Майката беше винаги притеснена за пари, а сега още повече - за момичето. То стоеше с подбелени към тавана очи, не посягаше към Толкин, нито към любимото си техно, и най-обезкуражителното - към палачинките с малиново сладко...

- Кураж, Зарче! - реши да я ободри майка й. - Няколко сеанса, и ще си друг човек, вика леля ти!

Стресна я безразличието в две очи, които й бяха скъпи и намираше за хубави, защото бяха Кумановите, на мъжа й... “Поне не е жив, господи, тоз ужас да преживява!”, помисли с вина и облекчение, и излезе.

Свечеряваше се, но след нея Зарена нямаше да запали лампата: щеше да лежи неподвижно, да премисля думите на защитника и прокурора, своите - най-много, и да се ядосва, че е могла по-убедително да ги изрече...

Но това бе минало, не можеш да го върнеш назад... “От всички неща в света само времето е с необратим знак и върви винаги напред!”, все казваше вуйчо й, а тя и Огняна се подхилваха многозначително. А то било вярно, реши сега, после я сепна този доктор Орханов - да застане ли пред него... Но майка й и леля Спиридонова няма да мирясат - знае ги тя! “Времето е съдник - напред ходи, но все връща хората назад - с делата им! Минало или бъдеще - винаги е в нас, отговорни сме и от него не можем избяга! И няма да забравя онова нещо, Богородице!”, помисли ужасена.

Покри главата си, после я затисна с възглавницата, от което въздух не й достигна, и отметна завивката, поуспокоена от решението да чуе този Орханов...

Бе го виждала веднъж по телевизията - кабелната, на някаква конференция по здравеопазването. Седеше в президиума и никак не личеше да слуша докладчика, отнесен и вглъбен в нещо свое... При него всичките богати откачалки на П. се лекуваха, по-точно - изповядваха съдречните си работи, и това минаваше за шик, за проява на стил и състоятелност. Каква заможност при майка й - допреди няколко месеца две студентки бе издържала в Университета! Сигурно леля й ще помогне...

Очакването да види Фройд по ъглите /както се говореше за къщите на психиатрите!/, за Орханов не се отнасяше. Томовете на виенското светило, ако имаше такива, бяха скрити зад масивни махагонови шкафове с резби, а от задължителните атрибути налична се оказа черната кожена кушетка. Дълбок сив килим с розови и бели орнаменти хармонираше на огромното кожено кресло, приближено до камината, кахлена и красива. Вградените по нея метални плочки с ловни сцени изпъкваха на лъскавината на антрацита. От всички вещи тя най-много намекваше за склонността на притежателя си към лукс - старинна и строена от задгранични майстори. Модернистичните картини по стените повече озадачаваха новодошлия с отсъствието на гравюри или живопис на класици. Те надничаха зад перестите листа на палмите, полирани и тъмни, и подредбата крещеше за благосъстоянието на доктора.

Той не бе ги изчакал лично, не скочи и да ги посрещне, след като възрастната сестра ги въведе през чакалнята в кабинета. Бе се полуизлегнал на креслото, а в краката му дремеше огромна сива персийка - съответствие на всичко тук. Той кимна, надигна се бавно, даже малко сънено /вероятно бе дремал до идването им!/, от което разкошната котка отвори недоумяващо око.

- Тихо, Саския! - нежно изрече Орханов и върна вниманието си към тях едва след като се увери, че любимката му е удобно разположена на топло до камината.

- Саския?! - облъхна с въпросителен поглед племенницата си доктор Спиридонова.

- Ами - да! Любимката на Рембранд - рисува я като Флора, богинята на цветята! - поясни шепнешком момичето.

- Отива й! - одобряващо-възхитително светнаха очите на лелята.

Сега тя погледна своя колега с намерение да му обясни, но той се бе задоволил с казаното по телефона. Покани ги на високите резбовани столове /с фигури като на шкафовете!/, а сам затърси в джоба лулата си. Докато я палеше, Зарена можа да го разгледа.

Не беше хубав по обичайното схващане: едър, изглеждаше тромав, може би от коженото кресло, което разливаше тялото му. Лицето бе затворено и строго, истинско мъжко лице с добре очертани скули, които му придаваха малко непреклонност. Около четиридесетте, косата му сребрееше по слепоочията и тила, а над челото падаше безредно, по хлапашки. И май единствено красиви бяха очите му: сиви, те гледаха с една волевост, която можеше да бъде разнежена...

Всичко в него създаваше асоциация с голям, охранен и дебнещ котарак - истински другар в игрите и ласките на персийката Саския...

Ето какъв бил този Орханов! И в топло гнезденце си живеел! Затова дамичките на П. са се втурнали да лежат на кушетката му! Бе разбрала защо! Той ги пренебрегваше, не ги приемаше сериозно, а когато една жена е отблъсната, се настървява още повече да покори безразличния! Всичко може да изтърпи тя от мъжа: грубост, нежност, изневяра, само безразличие - не! “Разгадах те, докторе, - преди да си ме гепил с психиатричните си номерца!”, помисли развеселена, но и със злорадство Зарена, което изкара язвителна усмивка на лицето й.

Миг след това съжали и гримаса опъна скулите й:

- Това ли е госпожицата, за чието престъпно деяние говори цял град? - не повярва на ушите си да чуе.

“Престъпление?! На Куковден, котарако!” Беше вбесена, че е лесно разпозната като поведение - в самото начало, без нито един въпрос.

- Точно така, докторе, - хладнокръвно, изпипано и добре обмилено! - ухилена потвърди студентката.

- Ей, Орхане, - по-кротко! - скочи вече ядосана доктор Спиридонова.

Не беше обяснявала, но личеше, че го познава отблизо, за което намекваше свойското обръщение. То бе прието между тях - той не го оспори, само изтръска угасналата лула, и започна да я пълни с тютюн, фин, защото в стаята замириса не сладникаво, а приятно. Не ги погледна, само повдигна високо ръка, предаващ се, но жените усетиха, че битката с този човек предстои тепърва...

Беше измислил как да я ядоса - описана от леля си пространно, без пренебрежението й към психиатрите да бъде спестено... Острите пламъчета още не проблясваха като рапири, но предизвикателството бе поставено, а то беше нужно на момичето да излезе от вцепенението си след процеса и доброволното заточение в стаята.

- Оставям ви, Орханов! Ти, светски лъве, се надявам да щадиш егото на младата госпожица! Тръгвам: и мене пациент ме чака - с болно сърце! И то е важен орган, не само душата!

Когато бързаше или беше ядосана, доктор Спиридонова търкаляше думите в устата си, понякога жестовете ги изпреварваха, но домашните я обичаха.

“Паркетен кавалер ли?! Жените са приспани от добрината, от измамната благост, която стои на лицето му, а после им става интересно от лова, от дебненето! Дали може да танцува? Сигурно - с невротичните госпожички или с ученички, които майките тикат в ръцете му... Може би с някоя набедена представителка на политическия елит? Трябва да разпитам леля си за него - явно го познава добре!”

Изведнаж се стъписа от нещо, което я стресна, защото не бе го помисляла за друг мъж: какъв ли е в леглото? Как ли прави онова?... Може би лежи отпуснат и безразличен и чака инициативата от жената?! Или като котак дебне, за да затисне ненадейно и зад ъгъла с голямата тежка лапа? Запита се иска ли да бъде на мястото на мишката - не си отговори... “Топло и смъртоносно е под котешката стъпка! Ще видим, рано е да се каже!”

Орханов мълчеше, пак се беше излегнал, даже смъкнал върху коженото кресло, а лулата бе прибрал незабелязано. Зарена не издържа, като видя притворените му очи. Очевидно нямаше намерение да води разговор, нито терапевтичен сеанс - просто си почиваше. Защо ли му плащаха скъпите хонорари? Ред чакаха да се запишат! Месеци щяха да гладуват с майка си и Огняна, а таксата за втория семестър виси неплатена... Вноската!

Напоследък не беше се сещала за Университета - най-добрата й приятелка на втората година се бе преместила в чужбина, другите състудентки отначало се обаждаха, повече любопитни за предстоящия процес, после престанаха...

Не звънеше вече язвително в слушалката и онзи глас..., на майката на Денислав, както в началото: “Няма да се измъкнеш от съда, никаквице! Затри момчето ми, но има Видовден!” Беше селска жена, дошла преди години в града, работеше в консервна фабрика по две смени - заради него, и преживяваше силно смъртта на единствения си син... “Нивга да не беше ви срещал, да не ви е познавал, мизерници!”

Гласът й звучеше в ушите на Зарена и нощем, и на лекции /докато ги посещаваше!/, и в читалнята... Все този звук - лицето по-трудно извикваше, само помнеше надвисналите като стрехи вежди на мъж...

“Нещастниците” бяха двете с Огняна, сестра й. Добре, че не знаеше нищо за тези обаждания - би се срамувала от бъдещата си свекърва... “Майка е!”, прошепна тънък гласец, но по-силен от него бе този на доктор Орханов, надигнал се да каже, че трябва на гарата роднина да посреща.

Така мина първият сеанс за Зарена и той беше твърде поучителен...

На другия ден се заричаше да закъснее, но бе точна за уречения час като швейцарски механизъм, смазан от грижлив майстор. Въпросът дали ще я настани на прословутата черна кушетка, или на резбования стол, се реши от себе си: Орханов седеше на креслото, а когато й махна с ръка да се устройва, тя избра леглото. И съжали, защото срещна две присмехулни очи...

Двамата замълчаха, после негодуванието, стаено отвчера, избликна неочаквано, и тя каза настъпателно:

- Престъпление, а?

- Моля? - бе отговорът.

- Молиш - не, а обвиняваш! Ако те беше чул прокурорът в залата, щяха да ме опандизят - за едното нищо! Нали и като вещо лице те викат!

- Спокойно, момиченце, ти нали си сигурна, че си невинна?!

- Аз си зная, но и ти знаеш! - настави ядовито студентката.

- Аз знам, че нищо не знам! - последва невъзмутимият ответ.

- Ааа, - не! Така няма да стане! Да твърдя, че не съм виновна и да ти плащам на всичко отгоре!

- А невинна ли си? До доказване на противното!? Ти си едно кълбо от съмнения и страхове, момиче!

За това - последното, бе прав. Страхуваше се от малка - винаги, за всичко: да не я изпитат, да не загуби мама, която боледуваше, а тя много обичаше /но си отиде баща й!/, от кучета, от високото... От какво ли не?!

И щеше да се бои, ако баба Сантица, майката на татко й, не й ля куршум против уплаха и рече тогава, че трябвало да хване караконджула! “Как, бабо?!”, не смееше да мръдне детето, а старата жена се засмя: “Значи да се възправиш срещу него, чедо! И тогива ще видиш, че не е толкоз чер, а само на страха очите са големи!”

Така момиченцето бе започнало да се сблъсква с мъчното на живота и да го надмогва, защото “чиляк първом в акъла си го поваля, сетне - със силата си!”, бе натъртила старата жена.

И Зарена знаеше, че трябва кураж да застанеш срещу проблема, срещу злото - тогава можеш и да го надвиеш!

- Аз не исках да стане така с кака, доктор Орханов! - продума тихо и се надигна.

- С кака ти?! Какво?

- Ами...това, че все... се дърпахме с нея! За всичко - от малки: за дрешките, играчките, накрая - за Денис!

- Денис? - ръцете му машинално затърсиха лулата.

- Преди него всичко се бе натрупвало... Аз много обичах Огняна - тя е по-голяма с три години, много си приличаме - като капки или семките на една ябълка... Не сме близначки, но хората се чудят на приликата! От мама иде тази хубост - била е много красива на младини, и още й личи!

Знаете как е с по-големите, с първородните: чакани, цялата любов е била за тях, а после... трябва да се дели... Родителите ни бяха почтени хора, справедливи, не са ме пренебрегвали, но аз все си мислех, че по-хубавото е за Огняна... И в душата си го исках точно онова, нейното нещо - да го имам за свое! Сестра ми е добра душа, даваше ми всичко: разменяхме си дрехите, книгите...Разликата ни беше малка и понякога ме вземаха за нея... Това много ме ядосваше, а в сърцето си лелеех да й приличам ...

- От какво, мислиш, че е било породено това желание? - вметна нехайно Орханов, запалил междувременно любимата лула.

- От това, че успяваше, всичко й се удаваше с лекота, всички я обичаха!

- И Денис ли?! - невинно попита докторът.

- Най-вече - той! Ние като малки все си разправяхме какъв трябва да бъде чаканият! А Огняна го беше открила! Знаеш как е...трудно! Нещо като...четирилистната детелина!

- Намерила, казваш! Той да не е вещ, един да го изпусне, друг - да го прикъта!

- Така му е приказката! Беше на първия студентски празник. Аз отидох по-късно, а тя с приятели бе вече там. Като я видях как го гледа, а той - нея, сякаш я поглъщаше с очи, разбрах, че е желаният! Но го беше уцелила първа Огняна! Още тогава усетих, че го искам, точно него, единствен от залата... Много не умееше да танцува, а сестра ми и в танците я биваше, та в общите, бързите игри, Денис стоеше, подпрян на колоната, и я гледаше... Имаше толкова красиви момичета: и художнички, бъдещи архитектки, той следеше само нея - моята Огняна!

На танго я покани, а аз исках да бъда в ръцете му: не смееше да я похване, трепереше над кръхък кристален съд - да не се счупи...

Тя ме запозна тогава, той изломоти някакво име, което не разбрах добре, и пак се вторачи в нея. Излязох да пуша навън - усещах, че се задушавам. Забавих се, вярвах, че ще ме потърсят, но те бяха толкова погълнати от себе си, че не забелязваха никого в тълпата, която беснееше или замираше в едно дихание при бавните парчета. Влязох - танцуваха прегърнати, той леко я повдигаше, сякаш още тогава я качваше на пиедестал...

- За тебе не се ли намериха кавалери? Имаш състуденти, приятели... - доктор Орханов се пресегна да вземе кутийката с тютюна и погледна Зарена окуражително.

От движението му Саския отвори пак едното си око, но погалването на широката длан внесе успокоение, и тя само прибра пухкавата си опашка. Докторът я погледна с умиление, а момичето се запита дали има друго същество, което той да лицезре със същата нежност и обич...

- Моите другари? Бяха там - на терасата, или долу, на бара! Те дойдоха на “няколко облака”, сетне преминаха на “хард”, накрая се метнах на едно такси и ги зарязах всичките: и тях, и Огняна! Един инженер от Техническия вече ме ухажваше, но взе да ми опротивява! Все го сравнявах с онзи, на сестра ми - с Денис! Той се казва Денислав, ама тя му викаше тъй. Такава е - всичко да е различно, шарено, не като на другите хора! Сигурно затова все нейното исках!

А този не можех да го забравя: висок, но си личеше, че е добре сложен, косата му въздълга и черна, а очите - като орехова шума /дето викаше баба ми Сантица!/ , даже по-зеленикави и светли таквиз... Така исках да ме погледне, но той друг в залата не виждаше - само нея, моята сестра!

Един мъж я покани на блус, а той помръкна - не я спря, но се обърна гърбом да пуши, докато трая танцът... Баба думаше: ”Момета, каскани ли - значи обича!” Питахме я какво значи това, но тогава разбрах най-добре...

Инженерчето усети, че нещо не е в ред и пожела да се обясним, а аз тия работи най-много мразя: щом хората се разправят, значи любовта си е отишла, или не я е имало! Избягвах го, лежах по цял ден на кушетката и се правех, че уча, но мама и Огняна не забелязваха никого...

После подобно нещо, като на празника, се случи и на планината: уж бяхме в една компания, а той се отдели с нея по други пътеки и вечерта щеше да я покрие с божур и люляк, които бе събрал с наръчи... Мерех другите и ми се виждаха тромави, слушах вицовете и се силех да се засмея, забранявах си да срещам очите му, а бях щастлива, когато към мен ги вдигнеше... Но разбрах, че става случайно, като за всички: лъчът единствено Огняна грееше! На заранта група ранобудни се спусна в града и бях първа между тях...

- Защо не заряза тази работа, девойче? На сестра ти избраник е бил: той я иска, тя него - дваж! - бе спрял да пуши и се понадигна от креслото си Орханов.

Момичето се беше уморило, махна от кушетката с разтреперана ръка, сочейки гърдите си:

- Бедата бе, докторе, че го желаех и аз! Повече от всичко, повече от нея! И не ми е било лесно - та аз я обичах! Помнех, че ми е сестра - по-голямата и единствената, но желаех Денислав!

- А той? - бе новият въпрос.

- Живееше си щастлив и нищо не подозираше! Идваше да взема от къщи Огняна и вечер я връщаше, защото майка ни е старомодна и много държи на тези работи! Значи момчето има “дълбоки” намерения и уважава избраницата си! Също - че е почтено, а не разхайтено! Считаше го за годеж, така говореше пред нас, а на мене сърцето ми кървеше... За нея беше важно и какво съседите ще си помислят: вдовица, сама отглежда момичетата си... Знаете как е! - обясни извинително Зарена.

Орханов всичко разбираше - че бе започнала да говори и искаше със сърцето си да прости: на себе си, на Денислав - че не я беше избрал...

На следващия сеанс не дойде, после - също. Той позвъни на Спиридонова и не беше изненадан да чуе, че племенницата й е болна: пациентите му по-малко страдаха с тялото и повече - с душата си...

Кръговете под очите й викаха безсънни нощи, страст и вина, негодувание и примирение. Това - последното, идваше най-трудно, а беше желано като балсам за рани, от огнец жигосани: защо стана така, как е Огняна, ще продължат ли двете напред, без Денис...

- Не биваше да виждам онова, докторе! След него нямаше връщане за мене! - пророни сама, след като Орханов бе чакал дълго, без да издава присъствието си.

- Онуй? - като повечето психиатри повтаряше последните думи на пациента - да подаде сламка в ръцете му.

- Да! В бабината къща, господин Фройд! Никой не знае за това - нито мама, нито доктор Спиридонова! Но на тебе ще кажа - така реших!

Беше заради безразличието му. По-чувствителните можеше да убие, по-амбициозните - настървяваше да доказват; и едните, и другите се усещаха безопасно да надничат в себе си пред един нехаен и незаинтересован човек...

- Аз не знаех, че те отиват да нощуват там. Не бяха ми казали - напоследък Огняна бе станала потайна и живееше свой живот, без другите, без мене - сестра си! Така е, когато човек се носи на крилете на радостта! Но не бива тъй - трябва и околните да забелязва: и те са живинки, както казваше баба! Щъкат по белия свят, около нас, пътеките им се пресичат с нашите! И най-важното - имат чувства!

Та Огняна от ден-два се беше някъде изгубила. Мислех, че е пак на хижа с нейния, но се сетих, че сега може само на едно място да бъде с него - в бабината къща на Скарлевица!

Там напролет е такава омая - облаците слизат ниско и надничат в реката, сякаш невести се смеят, като белят меки губери... Така е заради цъфналите вишни - пяна от казана на баба, бухнала! Възправят се, кипнали от живот, а сред тях руменецът на някоя праскова е ръснат за...цвят...

И се ширят тучни поляни - докато дядо бе жив, агънцата припкаха в краката му, сетне на козаря две живинки пращаха, накрая спря да пуши и коминът на голямата къща, където дъхав като душица хляб от бабината ръка сме яли...

От високото водата се хвърля без страх върху облите камъни и ситни пръски къпят лицата на децата, които лете цамбурват с писък в прозрачния вир... Беше се затоплило, но шапката на планината още се надигаше, заснежена, и бучащата вода не бе наместила пътя си в коритото...

Колко бяхме лудували със селските деца, това място носеше носталгични дихания, беше за нас..., как да го река..., - сакрално!

Започнахме да ходим с мама веднаж в месеца, после - още по-рядко. Къщата седеше непобутната, но отдалеч нещо стягаше гърлата ни: все чакахме бавенето на баба вътре да свърши и тя да излезе засмяна, да поотупа брашнени ръце в престилката /от което побеляваше!/, и да се провикне от прага:

- Че влязайте де! Ей - и хлябът огладня!

Но нея я нямаше - завъртяхме се в голямата одая, където огнището чернееше нестоплено, и гледахме да изскочим навън... В другата стая, където дядо и баба спяха на дървеното легло, дюлите дълго стояха върху скрина, сгърчиха се като черни дръвца и ги изхвърлихме, но мирисът им остана, напоен върху чергите, големия губер, чеиза на мама, който тя така и не занесе в градската си къща...

От уголемените портрети в груби рамки гледа строго ликът на дядо - млад мъж, изслужил войниклъка и пуснал мустаците за първи път... Там бе и младоженската снимка: баба с бяла пребрадка, на челото и отстрани - треперушки... Хубава и млада, гледа плахо, поуспокоена малко от силната ръка на дядо, прехвърлена през рамото й. А той - сериозен, какъвто си беше, се мъчи да се усмихне до нея, притеснен в шаячния костюм и калпака си!

Ето къде Огняна бе довела Денислав! Разбрах го по белите перденца, спуснати да затулят от завистливи очи едно голямо щастие!

Свечеряваше се, аз бях награбила учебниците и мислех да се усамотя, да понауча ред от дебелите книги, но някой ме беше изпреварил... Представих си Огняна да бърка нещо на огнището, а пламъкът да осветява сговора на две души... Както е било в българската къща: едно време на покой и омая!

Колко щеше да е лесно да ги видя на трапезата! Но те бяха отвъд, в другата стая - бабината, върху голямото легло, застлано с тънко платно кенарено и с дебело халище... Високата печка бумтеше и хвърляше медни отблясъци върху портретите, дюлите, черната коса на Денис... Лежаха и правеха туй, което най-голяма сладост на мъжа и жената носи, сетне щастливото й лице легна на рамото му...

Не ме чуха, нощна сова сянката ми не видя - взех си сака, и в стария хамбар, немигнала, осъмнах...

Огняна за нищо не се сещаше - тя бе вече негова невяста, благословията и на старите получила! А аз?! Като си спомнях, че пред бабини го бе направила, пред погледа им, като лист се разлюлявах...

- Поиска ли с нея да се обясниш? - запита доктор Орханов, галейки в скута си любимата Саския, която, разтревожена от нещо, ненадейно скочи и се озова пред пламъците на огъня.

- Аз ли? Мислех, но не биваше! С какво право? Тя си го бе открила и го обичаше - защо да се меся? Но изгарях, докторе, вече камък влачех: и ден, и нощ! Все онова пред очите ми: той върху нея...шепне най-нежните думи...

Зарязах учението, за изпити не се готвех, състудентки не срещах. Огняна на бял килим из облаците летеше, на подмятанията на мама за сватба - не възразяваше...

Тъй мина лятото. Един път се случих в къщи - позвъни й отнякъде и тя грейна като кюстендилска ябълка под слънцето, разпукана от сладък сок, а върху нея жужат... оси... Какво ли толкова медено й говореше?! Грях - не грях, доктор Фройд, отидох в другата стая и вдигнах слушалката: след два часа в звънарната я викаше - да гледат гълъбите!

Като ударена от гръм, ми причерня. Това място беше свещено за нас - от деца, а тя го бе показала на Денис! Сигурно му беше разправила как пернатите пърхаха наоколо, а ние искахме като птици да се реем, вятърът да свисти в косите ни! Клели сме се, ако някоя закръжи, другата да я последва, дори да се разбие долу, с поломени криле...

Навярно се бяха смели с Денислав на тези детинщини, за бръщолевене са ги взели! Вярвахме в това, по едно време от старо платно на баба - копринено, леталки си шиехме, на тел опънати...

Сега щеше да лети с него, а около тях гълъбите да веят бели ветрила, да гъргорят нежно и гукат като деца..., когато проговарят... Всичко можех да простя: избора, онова в бабината стая, гукането на гълъбите - не! И се втурнах там, в звънарната, преди нея да го видя, да му кажа...за нас... Какво щях да му река?! Ушите ми бучаха, краката ме носеха, омекнали... Измислях думите, шепнех ги на глас, после ги забравях и търсех други - по-силни и...неповторими...

Звънарната е любимо място на младите, докторе, ти не знаеш. Поколения са правили срещите си на покрива, под звездите, където само луната чува съкровението и дава своя благослов. Има нещо магично да ги шепнеш на върха, а над тебе камбаните - голямата и малката, да бдят като... майка над младенеца си!

Градът спи, в ниското се е усмирила буйната иначе Владеница, а ти се катериш по клатещата стълба искра да вземеш от небесните светулки - за любовта си... Наоколо шумакът глъхне, заслушан сякаш в шепота на сърцето. На векове е тази кула: клисарят Тодор, вече остарял, не можеше да се качва по скърцащите стъпала, затова бяха извели “звънливото” долу, а той на празници, благообразен и побелял, дърпаше дръвцето със синджирите и известяваше на света божията милост...

А малката църквица, наклонена напред, е реликва за тукашните - опелата и венчавките поп Манасий бе пренесъл в новия храм, величествен и бял. Само на големи празници от старата звънарна над града се сипеше сребърен звън: плахи и нежни, тревожни и зовящи звуци, а хората правеха разходките си край реката и високата кула... Нощем стрелата й прорязваше черното небе, а светликът на кования фенер обхождаше спокойния сън на гражданите...

Там сестра ми беше завела Денис! Усетих се ограбена и малка, като в детството, когато плачех за парцалената кукла /на нея баба беше зашила дантелен нагръдник и фустани/, но тя по старшинство бе винаги в ръцете на по-голямата, на каката... Имаше и друго... Веднаж, докато се надпреварвахме коя по-напред ще изкачи стълбите, Огняна падна и си нарани коляното, а аз плаках с нея и я превързах с кърпичката си... Кръвта шуртеше, тя стоеше с отворени очи и я гледаше, после - мене, и отново крака си... Тогава усетих, че е слаба и се срахува като другите, че ми е мила и... омразна... тази Огняна! И по-често беше второто, докторе, защото човекът е бог и дявол едновременно, но “става рогат, когато същината му нащърбиш”, както викаше баба, а най-често - егото му, мисля аз...

А за онова... Аз отначало тичах - да я преваря. /С нея все се съревновавахме, и аз - по-малката, много се напъвах и пъхтях, но не се давах!/ Тъй ми е казала баба: “Когато ти е най-трудно - червата ти по земята да се влачат, ще викаш: “Поясът ми се е разпасъл!” Та аз, запенена, летях, после гърлото ми пресъхна, дъхът ми се затъкна, и виждах огнени пламъци да лумтят в тъмното... А той, фенерът на дядо Тодор, мъждукаше на кулата! Колко му се молеха: и поп Манасий, и настоятелите - да не се качва по онези стълби, които свистят като гърдите на охтичав човек, когато катери баира, но той по празници допълзяваше горе газения фенер да запали. Беше прекрасно, сякаш светулка е кацнала на върха на иглата и задълго задържа пламъчето, за да се пребори с мрака...

Огняна не бе дошла още, тя по обичай закъсняваше, разбрах го по скрибуцането на стълбата - някой отгоре слизаше да присрещне дошлия! Денислав! Беше на първите стъпала отгоре, сетне крачките му се ускориха, нетърпеливи: с едната ръка се държеше, а другата бе разтворил за прегръдка! За кой ли път видях, че е хубав: косата му, порасла, закриваше челото, а по краищата бе започнала да се подвива...

- Огнянче! - изрече само, а аз се молех, какъвто е шантав, ръката си да не пусне, и да хукне да тича по стълбата надолу...

- Аз съм, Денис, - Зарена! - не се стърпях и изрекох, яснота да изкова.

- Ти?! Защо си дошла? Къде е сестра ти? - можа да изрече само, а името й заглъхна в грохота на търкалящото се по стъпалата тяло, та до най-долното, в краката ми...

Не можех часове да отворя очите си, да го погледна - бях ги затулила с ръце, усещах, че нещо в мене се поломи там, с Денислав, че светът от този час става друг: черен и ненужен... За Огняна се сетих, когато видях, че някой ме прегръща... Тя плачеше като... обезумяла и... се притискаше в мене...

- Ти не можа да се качиш горе, момиче, нали? - попита строго доктор Орханов.

- Аз ли?! Ние говорехме и не стълбата - целият свят беше между нас! Още като изрече “Огнянче!”, разбрах, че моето място не е там, не биваше да идвам... Бях се оказала за пореден път излишна и на... стръмната пътека!

- А после? - бе лаконичният въпрос.

- Сетне - знаеш! - троснато отвърна студентката. - Обвинения, процес...

- Кажи ми за майка му...

- Тя, горката, превъртя - и с право! Искаше зад решетките да ме види и тогава... да умре! Мислеше, че съм го блъснала! По-добре аз да бях се строполила, докторе!

- Как понесе това Огняна - сестра ти?

- Ооо, най-тежко ми беше заради нея: една хулна дума не изрече, не попита защо съм била там: по цели дни за Денис плачеше и ме утешаваше, че така било писано... На процеса свидетелства в моя полза, също и... дядо Тодор!

- Онзи старец?! - вдигна вежди въпросително психиатърът.

- Да, той! Нали къщичката му е открай време до звънарната!? Щял да се качва газ на фенера да налива, когато чул тупурдията - Денис се свличал по стълбите вече! Затуй през цялото време някого усещах зад гърба си, а той бил божият човек!

- И те спаси!? С думата си?...

- От следователите - да! От мене не може никой ме закри! Нито от Денис! Насън и наяве виждам очите му - лешниковите, обвиняват, че ограбих любовта им! Но най-страшно ми е с Огняна: нищо не казва, само ме милва, а в прегръдката й искам на пепел да стана, на прах - по широкия друм вятърът да ме отвее...

- А университетът, Зарена?

- Реших да прекъсна. Засега... Не е ли животът най-голямото училище, докторе!? Не сме достойни за уроците му и трябва добре да ги усвоим - почтено този свят да напуснем, ако... като човеци сме живели!...

- Да, момиче, както казва един умен човек /С. Бекет/, ние “цял живот се учим само да губим по-добре!...”

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух