напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Зад междата


Първата нощ в затвора Дилян Рачев прекара без да склопи очи: когато ги притваряше, пълзящата по стената хлебарка се свличаше надолу и не го тревожеше; повдигнеше ли уморени от мъждеещата светлина клепачи, виждаше черното й туловище там: тя мърдаше антени, разколебана коя посока да избере... “Проклета гадина!”, промълви ядно младият мъж и малко се стресна, защото цветистите думи не бяха стихията му. Стана, и тъкмо залепи широка длан върху стената, в очакване насекомото да тупне в краката му, ясно проумя, че хлебарка няма и никога не бе имало...

Стъпките на дежурния Влаев заглъхнаха надолу - бе надникнал през прозорчето, а положението на тялото (в покой!), го беше накарало да продължи обиколката си. “Ако искам да духна, ти ще ме увардиш, байо!”, щеше да каже дядо му и да се усмихне с цепките на очите си.

Сега Дилян се обърна, уморен, някъде дълбоко в главата му проблесна онова за Мушан и Кротака - къде ли се бяха сврели с парите... “Най-голямата глупост ще е онзи кротушко да ги зарови в градината на Дюлево! Първо там ще копат ченгетата, бе аланкоолу!”, го парна тревожна мисъл, но вярата, че благоразумието им ще надделее, се върна бързо. Бяс го душеше, че се бяха отървали, а той ще търка наровете и ще гони дребните бобчета в казана... “Няма да е за дълго!”, го застигна успокоение, тъкмо когато се унасяше...

На сутринта тревогата се върна пак - той едва докосна твърдите като камък макарони и зачака адвоката. Майка му нямаше да го остави да гние тук - сигурно беше вдигнала на крак цялата колегия и избрала най-добрия - по взломовете...

Единадесет часа преваляше, а благата вест се бавеше - той бе оставил закуската, която дежурният прибра без притеснение, седеше на кревата с изпразнена глава и не разглеждаше даже творчеството по стените, с което лежалите преди него бяха увековечили присъствието си. “Тук даяни три години Джуро Кютека!”, бе изписала ръка до изразителна цепеница, а друга, по-неуверена, беше задраскала “Дерзайте, братя, спасението е близо!”, и нарисувала, кой знае защо, изкривен кръст...”Дървеняци!”, помисли с презрение Рачев, и тъкмо да се опъне на дюшека, го извикаха в стаята за свиждане.

Беше адвокатът - онзи, чието име майка му изрече сподавено, щом й се обади по телефона, че е задържан за взлом. Фамилията “Синяшки” бе най-известната във В. Човекът имаше малко изгубени дела в кариерата си и го знаеха и децата. Не беше точно по “проникването” - наричаха го “адвоката на кримките” и хубавото бе, че майка му го беше уговорила. Когато поискаше, тя можеше да бъде доста убедителна...

Той седеше малко смешен в поизносения си костюм и с очила, излезли вече от мода: да се чудиш какви аргументи вадеше този невзрачен човек да стъписва обвинители и прокурори! Надигна се да посрещне следствения, после затършува в изгубилата цвета си кожена чанта, но бързо щракна ключалката й, старомодна като всичко по него, и каза неочаквано:

- Много си я загазил, момче!

Дилян, който жадуваше утеха, го погледна стреснат, но вторачи очи в изпочупените си нокти. Мълчание, лепкаво като съсирек, легна между двамата и не искаше да мръдне, а Рачев не бързаше да осведоми защитника си какво се е случило.

Синяшки постоя кротко, без да насилва клиента, и когато сметна, че престоят му за днес е изчерпан, се надигна да си върви, само му поръча да помисли за детството си...

Щом го върнаха в килията, младият мъж се усети близо до бяс или сърдечен удар: лицето му се зачерви, вената на челото запулсира, косеше се на майка си, че е избрала “този загубеняк”, на себе си - че не можа да прескочи чертата между двамата, на другия - че бе мълчал, без да му протегне длан ... “Майната му!”, заключи с отегчение, но сега го задълба поръката. “Детството! Все за него се държат тези адвокати и психиатри - като удавници! Надничат в него като в дълбок геран и тръпнат какво ще извади въдицата им от тинята: мряна или пробит галош! Какво толкоз има в детството, умнико?!”

“Има!”, казваше училищната психоложка на родителите след онази кражба в дома на баровците, когато задигнаха иконите и редките монети. “Всяка по-сетнешна стъпка на човека има аналог, подобие или влияние от детството - той може да не го съзнава, но разтърсила ли го е, бележи пътя му за цял живот и му напомня!”

Неговото детство бе добро, така мислеше той, и в семейство, което беше като на останалите. “Еее, не като на другите!”, щеше да се засегне майка му, която считаше дома и децата си за изключителни, за специални. Лично той смяташе за различен баща си - морски капитан, който се губеше дълги месеци в годината в екзотични земи, и когато се връщаше, носеше огромни вкаменели звезди и раковини с шипове, които нареждаха на резбования скрин. През тях слушаха шума на морето: сестра му крещеше от възторг, майка им мълчеше унило, но Дилян бе по-склонен сега да мисли, че бяха чували тогава ударите на сърцето си, а кръвта бучеше в ушите им, буйна и неудържима...

Благ и едър човек, все отсъстващ от къщата си, капитанът бе оставил цялата власт в ръцете на жена си, а това беше немалка сила: да разполага с парите, които той печелеше в самота и битки с морските бури, и най-важното - да се разпорежда с възпитанието на децата, което тя бе възприела буквално - с живота им...

Жена строга и властна, получила с много лишения образованието си в педагогическо училище, майка им бе обходила в младостта си балканските селца с дръзновение и плам, угаснал постепенно в себераздаване на сополивите деца. Най-хубавото нещо в живота й бе женитбата с този странен човек, баща им, който я беше пленил с романтичните приказки за морето. Потомък на стар рибарски род, той без котва я бе приковал към сърцето си и тя го чакаше години, вярна на брега като една поостаряла, но все още красива Пенелопа. С годините бе станала мълчалива, вкаменена от грижи и самота, свикнала да посреща всичко без вайкане и да бди като орлица над децата си. Тя им беше за майка и баща едновременно, ходеше по родителски срещи и слушаше откъслечните признания на дъщеря си, първородната, за сърдечните й трепети.

Дилян отначало не я тревожеше, тя се доверяваше на разума у децата си, но се стресна, когато я извикаха за негов побой над съученик и бягство от училище. “Растат, с това - и големите грижи!” Постоянно бе уплашена и от друго: идваха съкращения и първи щяха да паднат от “педагогическото”, а тя така и не съумя да продължи учението си, надвесена над люлката на едното, а после - на второто си дете.

Парите, които капитанът пращаше, стигаха, но като лек го чакаше да изплаче цялата мъка на гърдите му. Дилян вече й отвръщаше, нехаен и неуважителен, губеше се с приятели по цели нощи, а тя се усещаше безсилна да спре счупената моторетка, която без спирачки бумтеше по нанадолнището... В жилите й течеше малко гръцка кръв, от баба й, коренячка от Месемврия. Мечтателна, майка им в младостта бе чела с вълнение гърците - трагедиите и комедиите им, разгръщала албумите с репродукции и заспивала с надежда да се качи на Партенона. Беше успяла до курсовете и скитането по Балкана, пленена от мекостта на капитана и намерила пристан във В. От баба си, гъркинята, знаеше, че ако боговете са искали да накажат някого, лишавали го от чувство за мярка. Тя казваше “мяра” и за нея това бе всичко: граница, праг, до който човек бива да стигне в поведението, отношенията си с другите, възпитанието - до една линия, до чертата!

Често бе стряскала децата си с това, когато очите им се бяха разтваряли да надзърнат какво има там - отвъд нея... Беше ги сепвал строгият взор на две очи и заплашително вдигнатият нагоре показалец...

Сестра му, Севдалина, по-малко се бе изкушавала да наднича там, но той, Дилян, усещаше едно любопитство да го разпъва, да го тегли напред: какво ще стане, ако прекрачи браздата, невидима и издълбана от хората негласно!

Сега, като човъркаше главата си за детството, паметта го върна в онзи ден, когато майка му и баба Гроздица го люлееха в градината. Трябва да е бил шест-седемгодишен, не ходеше в школото още, и това бе голямата радост на живота: да усети въздигането нагоре, нагоре, в небесата, лек като перце... И сега, вече мъж, нещо стягаше гърдите му, когато минаваше покрай детските люлки и виждаше разширените от опиянение и ужас зеници на малчуганите... Тогава искаше да литне нависоко - до птиците чак, които се рееха, а телата им се сливаха с крилете в дълга стрела и тя неочаквано пикираше на земята...

Така правеше самолетчето на Гошко Бънев от техния клас, което баща му бе донесъл от една командировка в чужбина. Колко моли татко си такова апаратче да му донесе, което излита с устрем, набира скорост и плавно се приземява! Той все обещаваше, но при следващото слизане на сушата вадеше поредния модел на кораб, а не онова жадувано аеропланче, което бе сънувал всяка нощ да разсича синьото небе...

Та люлееше се той, молеше баба Грозда да го засилва, а тя добре го разбираше: без страх запращаше синджирите нависоко, при жеравите, които сякаш го чакаха горе да се влее в ятото им... “Мале, ще убиеш детето - не е закопчано!”, изпищя майка му и мигом се хвърли като керкенез, сне го от люлката, чийто ход удържа с ръка, за да я уравновеси като везна, но тя я повлече към земята... Старата жена тихичко се оправдаваше, че сладостта на люлката е високото, но това още повече разгневи майка му, тя го плесна по бузата и му рече думи, които съскаха от устните й: “Колко пъти съм ти казвала да имаш мяра - лекичко, прилично, като добро дете! Не се изхвърляй толкова, момче, - до чертата, до чертата!”

Той не знаеше къде е тази важна линия и когато заспиваше вечер, все се питаше, а тя, сякаш да му посочи, го беше люшнала тогава бавно, но на него вече му се бе отщяло всичко, да се люлее даже, готов със Севдалина да играе...

Детството! На човек му е пълна душата когато не е запряна в клетка, а ликува без прегради и се радва, готова като глухарче да се взриви на малки сърца, а те като перушинки се закачват: коя в косите на момиче, някоя се понася над тополите, а друга засяда върху дъбов лист и той се стрелка по течението...

“Опъвай, опъвай, Диляне, - още може!”, викаше баща му през един от малкото дни, когато бе намерил време да играе с децата си, а лицето му грееше като слънцето на опашатото хвърчило, което повдигаха с макарата нагоре. То проби облаците, но това не бе му стигнало: поколеба се, опашката затрептя с багрите си като слюдата на огромна риба и се стрелна да целуне другото слънце - голямото, своя брат, който искаше да опърли крилете на самозванеца... И сигурно защото няма на небето две слънца, едното затрептя учудено и започна бавно да пада като сгърчено сърце...

Баща му се смееше и търсеше думи за утеха на детските сълзи, а майка им, излязла с тях на поляната, каза с непреклонна правота: “Чертата мина, сине! Не знаеш докъде!”

Беше я възненавидял в този миг: ядосваше се, че хвърчилото тупна бездиханно, а ликуваше, че целуна синята вис и зърна какво има горе, гдето човешко око не наднича... Неговото хвърчило!

Мислеше с упоение, че това усети тогава и Севдичка, сестра му, и баща им, който рядко се смееше: зъбите му белееха като полирани, а очите гледаха без очила огромния небесен прожектор, обрекли се без остатък на ослепление...

Майка им ги подбра пред себе си да закусват, а капитанът подвикваше след тях утешителни думи, че като си дойде, пак ще пускат хвърчила - по-писани и нависоко, но това не се повтори, а и тогава никой от тях не му вярваше...

Корабът се бавеше с месеци - бури ли го подмятаха, или чужд пристан го задържаше, той все по-рядко слизаше на сушата, а жена му бе почерняла от дългото чакане недочакано...

Друго от детството май не си спомняше. Ааа, това за иконите, но то беше по-късно, вече ученик в последните курсове на техникума. Беше ли в детството то? Дилян се колебаеше и отново не можеше да тури чертата - преди, или след него се пада!? Кога човек се разделя с малкото слънчево петно на челото, след което бурите го карат да помръква и да се вторачва в себе си като в чужд човек?

Той не посягаше към чертежите, сякаш някой щеше да му подготви дипломната работа тогава. Черкеза го бе завел в онази дупка, където лампите правеха нощта на ден, а тревата тресеше тялото от божествени тръпки... Бе прекрасно да не мислиш за нищо: нито за домашни, нито за изпити и матури. “Това са дивотии за балъци, братле, дето им се връзват!”, бе махнал нехайно с рамене Черкезов, и те виеха до първи петли тела под звуци, които вклиняваха ръждясали гвоздеи в мозъка, или го размекваха като пихтия...

“Майната им на задачите!”, мислеше с омерзение Дилян и се прибираше, когато хората от първа смяна плахо светваха електрическите крушки в къщите си. Промъкваше се като лалугер в дома, стъпваше на пръсти да не види вдигнатия високо показалец, но колкото се снишаваше, толкова повече предмети завличаше по пътя си, а шумът измъкваше майка му с укоризнения поглед от постелята. “Мярата, момче!”, сякаш я чуваше и без да говори, но напоследък и това не се случваше: тя се притаяваше в стаята си и гълташе неми сълзи, примирена, а Севдалина бе започнала да се заключва... Щеше ли да му каже някой как да усети чертата, която теглят хората и човек която слага на нещата: за добро, за зло, и докъде в тях се стига?! Че те тъй се някога омесват!

Когато Черкеза му подхвърли, че “една сладка работа се мъти, ама за мъже”, Дилян го погледна подигравателно, но заслушан в онова, което каканижеше подробно приятелят му. Той се мяташе в говора между високите скорости или бавните обороти на развален грамофон - зависи какво го беше залюляло. Сега очите му светеха оживено и в тях се утаяваше патината на сребро от минали векове. “Много са ценни, ти казвам, онова копеле ги е зъркало и знае къде да ги пързулне! Канал има - сигурен! Просто ги чопваме, а той мисли как да ги прехвърли по-нататък! На експерти няма да ходят даже, защото са оценени вече!”

Първият порив у Дилян бе на дива радост, сетне лепкава хлад пропълзя между плешките му: виждаше вдигнатия показалец на майка си, а при провал - истеричното й тръшкане, че “бог я наказал с “такива деца”! От тези думи Севдалина щеше да се свива зиморничаво, отначало ще го гледа с недоумение, после - обвиняващо-заплашително, но той бе решил да отиде този път отвъд междата...

И стана онова... За другите мина с шумен процес, за него - с влачене по педагогически стаи и денонощно подсмърчане на майка им, която осъмна един ден с побеляла коса... Непълнолетието го отърва от затвора, но вече бе разбрал каква тръпка люлее хората, когато надничат непозволеното...

За ТВУ-то не искаше да си спомни - бе тревожен сън между будуването и кошмара, а след него - връщане във В. и изпитите, да завърши “онзи скапан техникум”.

- И намери ли си работа, Диляне? - с умерен интерес попита Синяшки, който търпеливо слушаше трети ден накъсания разказ на младия мъж.

- Работа?! С това досие? Че то дебело като библията, адвокате! Само като разберяха за ТВУ и ме гледаха като прокажен! Не - със съчувствие и ужас! По-вярно го кажи: като прозрачен, то ест - през мене, сякаш не съм там, не съществувам! Нямали места, бройките били закрити, чакали съкращение на персонала - все от този сорт, че и по-страшни! “Ти преди да идеш в панделата, да беше мислил, млади човече!”, ми каза една лелка, личен състав още пишеше на табелата й. Грозна една, бабка вече, ама нафукана такава! “Чакайте, викам, каква пандела?! Това е ТВУ!” “Ами че то е същото, бе другарче, все едно пандиз за малолетни!”

Така ме заболя, ама й тръшнах вратата и реших да не търся повече, докато една вечер майка ми не се върна с блеснали очи, че неин познат ме уредил в една тенекеджийница! Аз, завършил техникум, щях да чукам смачканите ламарини и да благодаря доземи на благодетеля си! ”Да си по-нисък от тревата, сине! И умната - до чертата!”

Напуснах скоро, а човекът бе решил да отваря автомивка, но не ми предложи да остана.

И пак лутане, чакане: там да се отвори нещо, тук да захвана друго, а не става и не става!

- Защо не опита нещо ти да започнеш? С твоята специалност си могъл и авторемонтна работилница да отвориш, и такси да караш! - вметна като осенение Синяшки, но личеше, че го е премислил.

- Можех, ама за всичко трябва капитал! А ние живеехме с пенсията на мама, парите на баща ми се разредиха, и колкото ги имаше, се топяха бързо! Малко поработих в едно МТС, ама беше преди да ги разтурят! Сетне приватизатори и роднините им разграбиха всичко, но това е друго...

- Не е, момче, същото е: за това как човек, като се откъсне от труда и корена си, може да стане чужденец в собствената си страна! - доста строго настави Синяшки, да се чудиш откъде се бе взела твърдостта в гласа му.

И пак беше в онзи смешен костюм и демодирани очила, сякаш нямаше други, но Дилян не го погледна този път с пренебрежение.

- Значи стана примерен гражданин? - каза уж меко адвокатът, но язвителната нотка се въздигна повече от другите и накара младият мъж да застане нащрек.

- Че аз съм такъв, защо да се променям?! - попита самоуверено, но умората личеше в отпуснатите му край тялото дълги ръце.

- Примерните хора не стрелят в касиерките, Рачев!

- Така е, господин адвокат, то е, защото бях предизвикан! А тогава връщане няма - кълбото на баба тръгна да се развива и котката се омота в него...

Защо каза това? Бе избликнал онзи спомен, който го топлеше, когато дишаше учестено, объркан и самотен в стаята си. Беше го връхлитал и в ТВУ, когато другите все нещо крояха по ъглите, а той седеше като единак в тъмното и се чудеше кой път да хване, а всеки от тях бе заснежен и кален...

- Баба Грозда, тази, която ме люлееше... Тя навиваше прежда, а аз размотавах витката върху ръцете си. Топката като жива растеше, понякога подскачаше и разстилаше дълга нишка в стаята. Котаракът Фръцко се стряскаше в съня си и с ръмжене захапваше кълбото, друг път се заиграваше с него, тупваше го с лапа, или го вземаше за мишка, за жива мишена... Печените картофи в печката изпускаха най-сладката пара, разпукнали кафявата си коричка...

Баба оставяше преждата - молехме я да ни почете от най-хубавата книга, единствената, която исках да не свършва: “Малкият принц”... Вън виелицата извиваше на сто гласа, желаех да бъда цял живот онова малко момче, и се боях от едно: че ще влезе мама и ще ни строи до чертата...

- Но всички хубави чудеса имат край, Диляне! - отрезви го Синяшки.

- Да, и хубавото, и лошото имат край - и това кара човека да тръпне и да очаква!

Аз пак се лутах без работа - МТС-то го бяха затрили по реда му! Един ден се мотаех по “Песи пазар” - ей така, без нищо - да позяпам, и ме среща Мушана, а с него от ТВУ-то се знаем, заедно са ни превъзпитавали. Пуснали го и него преди година, същата зодия като мене, че и по-лоша: не е започвал да работи! Заформяли една работа с Кротака, и Черкеза знаел, ама хубаво било и аз да се пришия - голям келепир имало в нея!

- Какъв - да ни опандизят този път!? - да го предизвикам попитах, а той още повече се навива.

Даже ме прегърна през рамо и ми шепне, така вървим покрай сергиите, а една бабка, като ни видя, и прибра плетените чорапи - съмнителни й се сторихме...

Соча я на Мушана, а той какъвто е кибритлия, готов да се върне да се разправя с нея! По едно време се укроти и казва:

- Зарежи я! По-важното е друго - край на кучешкия живот, брате! На това да се молим за скапана работица! Вземаме парите, духваме през границата, а там - може и да не работим! Ще ни стигнат за първите двайсетина години, пък сетне, като ги вложим в банка - от лихвите ще живеем, и децата ни даже! Еее, може и да захванем някой бизнес, ей така - на себе си полезни да бъдем, и на обществото, че ни е приобщило, а не отхвърлило!

- Вградило - викаш! Грънци! - рекох да го вразумя, че се беше много увлякъл.

- Кратуни, ама здрави! Добър оборот пада в този ченч всеки божи ден, Дилянчо, а е разградена кошара!

- Как така?! - зяпнах вече с интерес.

- Ами тъй! Касиерката - млада девица, сигур икономическия техникум е завършила тази година; охраната - пенсионер, възрастен човек, не е левент някой с дебел врат, да се разпуца! Към седем идва джипът за парите - не е брониран, кара го младок! Малко роднински ми се вижда този ченч, та и персоналът му такъв! Шарен!

- Писан! Да, бе! Така викаше Черкеза и за иконите, но той се покри тогава, а аз в ТВУ с дамга за цял живот стоях!

- Няма нишан, Диляне! По-важно е ти дали се усещаш жигосан, ама ако ме питаш мене, май сме шугави овце и ни личи!

Та той ме кандърдиса да “зарежем анализите” и да отидем да огледаме бюрото.

Момичето седеше зад стъкленото прозорче с роман в ръка - сигурно въздишаше над поредната сълзлива история... Не изчаках да видя джипа - доверих се на впечатленията на Мушана.

Побързахме да излезем, той нямаше търпение да ми даде пистолет, а аз - да го разгледам. Дотогава не бях държал оръжие в ръцете си, еее - в казармата де, но то е друго...

Няколко дни се сменяхме да наблюдаваме “движението на потока” - колко е буен се ориентирахме по големината на чувалчето с оборота. Но не се въртяхме заедно - Черкеза забранил. (Той все конците дърпаше и се правеше на невидим кукловод!, сякаш ченгетата трева пасат!)

Споделяхме си видяното, беше се включил и Кротака, и чертаехме планове как да ударим... Обмисляхме го до детайли, Мушана намери отнякъде ръкавици и маски - връщане назад нямаше!

Най-удобното време беше преди идването на джипа, който отнасяше парите в “трезора” (железен грамаден сейф на собственика), откъдето дневният оборот потегляше на другия ден за банката.

- И ти сложи пак главата в торбата?! Сам плачеш за затвора, момче! - констатира безпристрастно Синяшки.

- Така е - да прекрачиш първия път е страшно! Сетне тръпката е по-малка, но е риск, и всеки път е различно! А аз още не бях разбрал докрай какво има “зад междата”!

- И какво ли? - попита уж с безразличие, но и подигравателно адвокатът.

- “Отвъд чертата”, както казваше баба ми, е пустош! Там растат отровни цветя и мамят хората, онези, със слабите ангели! И е интересно да надникнеш! Ледена пустиня! Ама кучетата и впряговете бяха потеглили през нея, аз не можех да ги изоставя! Дадеш ли дума - връщане няма! Ще ти кажа...

Не беше запролетило съвсем и мръкваше рано. Към шест часа следобед улиците пустееха. Касиерката бе преброила и описала парите, човекът от охраната пушеше отпред, пред стъклената кабина, и чакаше да му свирне джипът - да изнесат чувалчето.

Хора почти не се виждаха - бе валяло и те бързаха на топло да изстискат влагата от дрехите си, да изтръскат чадърите и изпият чаша топъл чай.

Когато ние нахлухме в предверието с маски на лицата и извадени пистолети, човекът от охраната само можа да захвърли цигарата си, без да свари да изтегли пищова от кобура. Кротака го блъсна в гърдите и той падна, Мушана бързо взе оръжието и с две насочени дула подплашихме касиерката. Тя беше зад метална врата, но с един изстрел разбихме ключалката, а после не беше трудно да влетим... при нея...

Момичето пребледня, понечи да звъни, навярно на полицията, но Мушко й изви ръцете преди да успее да задейства алармата. В това време Кротака бе хлопнал белезниците на гарда, но момичето се развика за помощ и не искаше да дава чувала. И тогава нещо ме подстори да стрелям - колкото да я сплаша: щом отвори сейфа, двамата ми другари припнаха навън с парите, а аз, с моето меко сърце, се забавих да видя за какво оная се дере като заклана... Бях я ранил в корема...

Докато се пипках около нея, бързаците скочиха в колата на Черкеза и отпрашиха, а мене жандарите ме сгащиха. Съседи бяха позвънили на полицията за гърмежите и тя начаса довтаса...

- Точно за това казах, че си загазил, я! - напомни Синяшки, изтъквайки по косвен начин предстоящата си роля на спасител.

Дълги нощи мисли той каква тактика да избере: родителите на момичето настояваха за бърз процес, вестниците шумяха, майката на Дилян не мигваше и идваше на свиждане с подпухнали очи...

Отскоро адвокатът бе спокоен. На процеса роднините в почуда щяха да научат, че тираничната жена е депресирала в детството сина си и го подбуждала да надзърне “отвъд чертата”. Това и направил той с този взлом...

“Днешният случай не е типичен с мотивите на деянието, господин съдия! Това е една от проявите на влияние върху личността, не по-малко опасна от самото деяние! И такова въздействие е направило момчето раздвоено - да търси себе си...”

Бяха го гледали с опулени от недоумение очи, докато пледираше...

Изпратиха Дилян Рачев за освидетелстване, а след престоя в психиатрична клиника, го осъдиха условно...

Касиерката се оправяше трудно от раната си и щеше да остане безплодна за цял живот, но не това е темата на този разказ...

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух