Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

(Приликите със случки, времена и събития, са случайни.)

Димят тревожно дребните ни страсти

и хоризонтът стене като куче.

Боже, просветлението да получим –

да си простим и да пораснем!

Пожарите на разпрата горят.

Човекът е капризно пеленаче:

не дава ризката си – иска две...

(Кавали в тишината скръбно плачат.)

Олтари светли вика пак Христос,

но пред осела се прекръстват.

С любов зове ги да възкръснат –

те крият зад гърба си свити пръсти...

В душата пази верен караул.

Върху палач усмивката се зъби.

В геран пресъхнал слънце се удави,

а смог без жал попари млади гъби...

Но ето – стадото се спуска от баира.

Човек и живинката другаруват.

Чернеят в тръни нашенски чаири,

а кучето с предрешен вълк пладнува...

И тлеят на стърнищата сърцата...

Вулкан клокочещ ли е пак земята?

Луната – стар, прокиснал резен,

жигосва съвести и знак бележи...

.............................

Но нежен звън от селската цафара

облъхва ширинето и олтара.

Овчар сънува бели пеперуди -

Йеронимус Бош да не събуди...

Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

© Иванка Денева. Всички права запазени!