напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Срещи и разлъки


Черните мисли не напускаха и за миг Славяна, сломена от капана, в който бяха хлътнали децата й след смъртта на Синяк Мутаф. Надеждата, покълнала и буяла зелена на слънце, нощем се спаружваше и на заранта я изхвърляха като прекършено цвете. Сякаш зъл маг простираше ръка да скрие и последния грош в процепа на калдъръма: тя повдигаше камъка, разравяше корените на треволяка, но в него щъкаха мокрици и плоски червеи... Предстоящото бе тягостно – да изгубят хана, за който мъжът й беше пестил всяка пара с упоение, че наближава денят за темела. Сега бе започнала люта борба на нерви с кредиторите.

Стефан Станимашки бе по-милостив и не препираше толкова, но Драгоя Писанколев от Черковната каса я гледаше с немигащи очи, които предварително внушаваха нещо и не търпяха възражение. Този, последния, тя от моминство не харесваше: из селото тръгна мълва тогава, че се има нещо „горен”. Родът му бе дошъл от Влашко и когато не ставаше на неговата, започваше бързо да сипе думи, които си разбираше сам, но акраните му се подсмиваха, че са псувни. Баща му, наследил едри земи и чифлици в Добруджа, беше пращал сина си в Атина, в университета, но недоучил, Драгоя се върна и захвана на широка нога имота. Като ерген задиряше Славяна, но девойката усещаше, че една черна сила пъпли в този човек – уж скрита, а клокочеща тихо, и когато види пролука да избие, нито той или другите ще могат да я удържат...

Членовете на Касата я викаха няколко пъти, стояха с каменни лица, даже Станимашки гледаше в краката си и тя без вътрешното си око прозря, че са непреклонни. Славяна искаше само отсрочка и си тръгна без да каже излишна дума. Писанколев мълчеше намусен, само смръкна един-два пъти енфие от инкрустираната кутийка и я щракна шумно нарочно, а на излизане, настигайки я, прошепна мрачно:

- Има просека, Славяно, - и ти я ... виждаш!

Тя се досещаше: меракът, който го обсебваше и душеше от години- да я има! Писанколевите, натрупали неусетно и по неведоми пътища хергелета, чифлици и мебели от Виена, си бяха наумили и искаха нея – безпомощната... Вената на шията му, изпълнена с гъста кръв, застина сякаш, после стана морава и затуптя заплашително – да рукне:

- Ти си сама жена, ей и аз – един! Не съм се женил - знай`ш ...защо! Ще платя всичко на Касата: и ханът ще е твой, и децата – сити! Помисли!

Чифликчията не мирясваше, бленувал години бялото тяло в сънищата си. Упорството й още повече го настървяваше, търпението му бе на свършък и се смесваше със злост, след която идваше...пустота. Ръцете му на четиридесетгодишен мъж затрепераха: не ги криеше, лицето му потъмня, изостри се и доби профила на керкенез. А Славяна, куражлия по природа, малко я достраша, разбрала отдавна, че трудно ще се бори - без Синяк Мутаф, с едно желание за мъжко себедоказване.Бе уморена и заотстъпва тъжна назад,а той приближаваше с тънкото бастунче в ръка, каквото носеше от времето на франт в Атинския университет, и заби последния си коз:

- И никой няма да разбере! Най-сетне: аз и...ти!

Това не биваше да казва – никога! Вля в нея упорство да се бори с този самодоволник: умората й се стопи пред гнева и я върна да грабне сръчно лакираната вещ - с филигранна резба и седеф , от рамото му, където я бе провесил нехайно, ненужна и ехидна като усмивката му. Писанколев бе стъписан и не очаквал това, я гледаше без да мига, когато пречупи като захарна пръчка бастунчето на две, перна го с едната половина по лицето и хвърли останалите части в краката му... Удивлението го парализира за миг, сетне – за кратко изпепели. Накрая тъмен порив го разтрои: да я срита, повече му се искаше да я държи в ръцете си, повалил я още там, на площада, пред хората и... да я има - пред всички... Или...да коленичи пред нея и да... плаче в нозете й! Това, последното, се мярка като далечно и бледо желание в главата му, а угасна първо: другите две го разкъсваха, натрапчиви, и идвали много пъти нощем в мечтите му... Сега виждаше как блянът му се отдалечава, развял белите поли на дрехата й с решимост, и можа само да промълви: „Кучка!” Славяна очевидно чу, защото забави ход и се обърна със саркастичен поглед и гняв – обещание на двамата да се срещат драматично и занапред...

Не знаеше защо се бе сетила и за Вензелос в този миг, люлеейки рожбата си и щастлива с игрите на децата? Заради тревогата по тях, която пулсираше неукротима денем и нощем,а безхлебието търсеше приют нетърпеливо под стряхата й... Тогава седяха под дървото с малката Пройда, момиченцето й... Дечурлигата оставиха топката, поиграха без ищах на „Кралю-порталю”, правиха за кратко пляскала и се пръскаха с вода, после пак подеха с въодушевление вълшебното кълбо. Играчката преминаваше от ръцете на Стамен в големите лапи на Митко, после пак у средното й момче: другите недоволстваха и пищяха, чуваха се обиди на прякори. Това, че в един момент облото чудо се закачи за бряста и после тръгна надолу, по течението, всички приеха драматично: развикаха се, залутани я сочеха с пръст, а то, безценното им съкровище, ту се скриваше или показваше изрядко, но очевидно натежаваше, защото мишинът го затегли към дъното... Децата спряха да пищят, гледаха я онемели с увиснали долни устни, приели постепенно и безизходно липсата... Гърбата, в готовност да я догони с плуване, бе възпрян от категоричната забрана на Славяна, която взе голям чаталест клон, заметна полите си и нагази в дълбокото. Бе решена на всичко, за да върне радостта в очите на малките: не гледаше бучащата вода, забрави и притеснението, че е повдигнала над коленете фустана си пред тях. Тя почти успя да възпре играчката с пръта и да я задържи върху бентчето, когато я стресна викът на дъщеря й: „Мамо, мамо, - гъркът!”

Оказа се действително той – странният чужденец, който се задаваше с файтона по пътеката. Вторачени в топката, не бяха забелязали почти безшумното возило с гумени колелета, които се плъзгаха с мек съсък по ръждивите листа. Славяна вече бе изкарала злополучното кълбо отгоре и посягаше да го грабне, когато за миг я пресрещнаха очите му, вторачени в... краката й! Нежни и стройни, примамили като магнит погледа и на по-големите момчета, раздвоени между тях и игралото си, за Теодорос Вензелос бяха царствен дар, за какъвто човек мечтае цял живот, а съдбата му го поднася неочаквано и отведнъж... Той ги гледаше вторачен и с невиждащи зеници, сетне затърси лорнета: белотата го заслепяваше, но жадуваше тая...омая да няма край – мраморна и съвършена...

Младата жена се обърна, когато конят се изправи на крака, пръхтейки: тогава се и сети да спусне полите си, а гъркът остави возилото в ръцете на стария Ставрос. Не усещаше, че конят влачи файтона и поискал неудържимо да докосне тази хладина, непритеснен от желанието си и децата, които после наобиколиха майка си с облекчение щом излезе от реката... По-малките я прегръщаха, а Пройда, полуплачейки, изцеждаше водата от подгизналата й дреха. Уморена и засрамена, Славяна едва сега погледна госта. А Вензелос се дивеше в ума си каква е тази жена, която Бог бе надарил с толкова кипрост и кураж! Оная изнемога – при запознанството им, сега се върна и го обезсилваше докрай...

Но ханджийката усети сърцето си бодливо, постепенно -и сгърчено като... варен пашкул: той дойде все пак! Откъде ли? В чии земи го бяха отвели търговските му работи и заради тях или ...нея се връщаше сега в Българско? Ядосваше се, че съдбата му позволи да види нозете й, с които се гордееше, а това право бе отредено само на Синяк Мутаф! Но ето – днес Господ допусна друго и прати Вензелос на съдбовното място и в същия час: от всичко беше объркана... Лежеше до запаления мангал тръпнеща: „Защо стана тъй?”, питаше душата й, прелиташе до прага на неговата одая в хана – съседната, и не смееше да прекрачи по-нататък.... Мозъкът й пламтеше, студената вода бе просмукала костите, в които усещаше остриетата на шишове; в гърлото се сливаха огньовете на десетки клади - все като тази, в душата, и тя не знаеше как да ги потуши... Това, че чуждият мъж видя краката й, я отчайваше и радваше: да знае, че не са по-лоши от бедрата на изнежените гъркини, които ги завиват с копринажи и мажат с благовонни масла и мускус... Искаше да затули някъде надалеч гнева на Синяк Мутаф, но друго викаше в сърцето й опасение и жал: нали очите на мъжа, щом видят женската плът, губят ищах да... зърнат пак, а това...не биваше да става!

Накрая, изтерзана от този кръст, заспа с мисълта, че за всичко, което се случва с хората, Бог си знае работата...

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух