напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Кръстопъти и ветрове


Изпитни

 

Аница се залежа: уж взимаше хаповете на хекимина, а магарешката кашлица само се затули надълбоко и не искаше да си тръгне. Когато неведомата сила пращаше остър нож - да раздере гърлото и разполови гърдите, тя се тресеше и тогава стискаше и натежалия си корем. Нека Бог й праща мъки: тя ще ги изтърпи, само да не досягат рожбата й! Младата жена почиваше в душния следобед и пак стискаше клепачи, а пред очите сенките на краткия й живот се люлееха, като в пансиона в Париж: да завлекат и нея на хорото си. Уж се съпротивляваше, искаше да ги прати на тавана при парцалените топки на момчетата и своите кукли, а те, упорити, не мирясваха: дърпаха я, изникваха, когато ги смяташе за приспани, и се кривяха неистово в дяволския си въртеж... Сега бе отмахнала завивката, а огромният плондер, взел пулс от невидимо духало (онова, на ковача Мето, с което даваше живот на пламъците да играят!), се спускаше и повдигаше пак. С него бе готова да се възправи срещу целия освирепял и безразличен свят, зинал да я усмърти... Затворила очи, молеше Божията майка да даде сили на неизвестното същество в нея, което бе заобичала. Тежките дни ще свършат, то ще бъде редом и ще я...заслони от всички, скочили заради реда, който им бе разбъркала...

Сега се стресна, неразбрала какво се случва в тоя миг: глас, неуверен и тих, донесе до нея: „Аница!” Тогава се надигна, искаше да извика някого, побояла се за живота в себе си, а мозъкът й се луташе, насилен да сглоби парчетата и да извади шепота на човека тук. В следващия миг колебанието отлетя, тя разтърка очи и се дивеше... откъде се е взел в стаята й... онзи странник – козарят!... Това бе той: с конопената риза и острата като осил коса, която се бе опитвал да приглади навярно с плюнка, а тя, непокорна, стърчеше още по-смешна. Бос и със засъхнала кал по петите, не го бе чула как се е промъкнал в къщата. И я гледал, от което я доядя: ха да му кресне грубо, но само го мереше непреклонно, когато се приближи до кревата: и дланите й го отпъдиха назад...

Остави недалеч от кревата гюмче с мляко – за нея - не от щуравите живинки, които не можеше да сбере из храсталака, а от магарицата. Гламавият бе тук и смотан да изрече каквото и да било, я съзерцаваше с разширени гледци, червени като на заек, защото залезът процеждаше в тях оскъдното си зарево... После се върна и застана на крачка от кревата и не смееше да мръдне, а от това, кой знае защо, й домиля. Надигна се и придърпа ръката му: нейната длан захлупи напуканата, а душата й бавно докосваше отсрещната, която бе... мислила за нея и болките й! След като го отпрати, легна пак – окуражена за пръв път от много време насам, че един човек, белязан и не като другите, е пресякъл с милостта си нейната пътека, а от това светът засия по-обещаващ и лъчист...

Постепенно кашлицата се посмири: не изчезна съвсем, но по- рядко напомняше за себе си, а домашните – без да признаят, мислеха за друго, стъпваха на пръсти и все гледаха да го заобиколят. След десетина дни, разпознала „знака”, старицата хукна да доведе Кушарката. До Аница седеше майка й, и без да говори, стискаше ръката на детето си, поискала, ако може, да го замени в мъките. Когато жената надигна постелката, природата бе свършила преди нея половината работа и дясното краче се показваше. Родилката стенеше – не, въпиеше покой от силните болки, които късаха плът от нейната – да дадат крепкост на новия живот, а Мила плачеше заедно с нея. Първата грижа на баба Кушарка бе да се разпореди за вряла вода и платно, непипнато, което в чифликчийската къща чакаше, надиплено и тънко. После тя изведе уж за малко майката, прегърнала я през рамо, защото адските мъки на детето й не бяха гледка за крехка душа. Тя остана пред вратата – да чака доктора и Янаки, надзърваше често и не смогваше да реди наум умолителни думи към Богородица. Сръчна друг път, сега Кушарката се залута, разбрала безпощадно, че не бива да сбърка: заради дъщеря си чифликчията е способен да върти бабувалата на шиш! Милка ще я гледа с печални очи - без да каже лоша дума, а тя, запомнила ония зеници, ще ги провижда и насън до остатъка на дните...

Сега, като съзря мъжкия белег между краченцата, се възрадва истински: така щеше да подскочи и стопанинът към първия си внук... Детето идваше с нозете напред, оставаше да видят главичката и... пропищи новият живот в къщата на Писанколеви! По едно време родилката спря да стене и лепкавата тишина уплаши повече от сърцераздерателен вик баба Кушарка. Сякаш безмълвието бе подготвило остър сатър, преди да го стовари: и я достраша от нещо, надвиснало над чифлика с пъхтяща паст... Мила надникна пак, но две изразителни ръце я приковаха зад прага. Тогава Аница писна, сякаш нещо отприщи в нея бездни, където задържаното нетърпение бързаше да бликне и да стъпи в правата си. Главичката се показа с коса, чернееща и рехава, но друго смрази кръвта на акушерката: това личице имаше уста, голяма и разчекната някак, изпод която се подаваха венци, набраздени и сини! „Бабата”, видяла всичко в трудния път на кълна към виделината, се стъписа от друго: горната устна бе цепната и когато детето проплака, образът се изкриви някак... животински! Възрастната жена стоеше, вкаменена, после мярна Аница, която, затворила очи, стенеше: и се възпря да й съобщи! Преряза пъпната връв, върза я и попи телцето, а сетне го закри цялото: да го прикъта сякаш от самото него... и от целия немилостив свят...

Щеше да го задуши и то с първата глътка въздух се замъчи: риба, на която жестоки деца са откъснали без жал хрилете,а сетне стъпкали мехура с крак... После отви бавно горната част и се силеше да отклони взор, а нещо я подсторваше да наднича – отново и пак: тя повдигаше крайчето на платното и го спускаше. Нозете й омекнаха, сетне цялата стая с елеусата стана люлка, от която бе падала като дете: и стомахът й се разбърка съвсем... Но тази къща щеше да гледа нея: Янаки се приближаваше към чифлика, а с него – и онзи многознайник – докторът, мълчалив и някак... „Ще го видя сега, чистофайника!”, помисли злорадо Кушарка, и нещо я върна към по-неотложна работа: извика баба Цонка, която едва не припадна на прага, зърнала повдигнатото дете. Главичката се хилеше като... „Прости, Боже, от тревоги напоследък съвсем изкуфях!”, помисли старицата, не смееше да се доближи и се надяваше да се събуди от зъл сън...

Накрая го стори и като разгледа повторно – писна, по-силно от родилката... Тя отвори за миг очи, а сетне водата, мътна и дълбока, я понесе нанякъде – надолу и надалеч, устремена сякаш да се влее в ... Лета... Кушарка залепи оцетена кърпа на челото й и я зави до брадата, оставила малкия пакет в ръцете на старицата, която седеше на крайчеца на стола като... молепсана. Сетне се примести близо до Аница – с очи, раздвоени между нея и странното същество, за което не й идваха думи наум... Силеше се да стори кръст и не всеки път успяваше, с ръка, паднала като посечена... Детенцето се прозя, очите се подбелиха, а устицата - разтвориха в крива усмивка, и тя искаше да... захапе! Баба Цонка се огледа – да го положи, но разбрала, че Бог й праща изпитни, се насили да придържа главичката, даже го притисна до гърдите си. Малкото се унесе, а с това двете устни се изравниха някак и ако не бе цепнатината на горната, изглеждаше мило даже. Заченато в Париж, щеше да разбуни окончателно селото...

Дали тишината хвана Милка за сърцето с цялата си недоизреченост, но тя, противно на кроткия си нрав, се втурна: да разбере! Нещо се беше случило и то засягаше драматично всички! Старицата, която имаше за майка, заотстъпва в най-далечния ъгъл, чифликчийката я следваше и молеше да даде новороденото. Накрая се приближи и неполучила го, успя все пак да отгърне пелената над лицето му. Баба Цонка държеше ... дете, но... Различно! Анициното! И с него трябва да свикнат всички: да го имат за свое, заживели, и да общуват; селото - също, бе първата и последна мисъл в главата на Мила, преди да се свлече на пода. Сега жените плачеха и около родилката се носеха не химни или лъх от херувими, а свадливи гласове, които върнаха ръфащия страх, надвиснал над живота им, над обичната й дъщеря и Янаки...

Тогава влязоха той и хекиминът: първият пропусна доктора, който, видял червената грамада чаршафи в ператника, се устреми към Аница. А чифликчията се раздвои: съпроводи го и се втурна към мястото на старицата. Детето му бе на ръба, но Богородица е... милостива и го е възнаградила за тия мъки и всички тях, свидни в къщата му!

- Янаки, рожбата ни... - надигна се от своя ъгъл Милка , а там старата жена с едната ръка й вееше с кърпа - да се свести докрай, с другата държеше малкото.

Чифликчийската съпруга отначало се отдръпна, сетне се надвеси над него и този път нищо нямаше да я отдели. Стопанинът, на половината път между двете, се озърна пак, но го върнаха тревожните думи. Всички го гледаха, после - малкия пакет в скута, и проумели решението на природата, усещаха инстинктивно, че примирие... искаше да пропълзи и да облъхне сърцата им... с омиротворение... Янаки изтръпна: ето какво било! Аница! Идеше му да тръгне с юмруци срещу хекимина, който държеше ръката й, сякаш нищо не се е случило, докато ням ужас пълзи по гърбовете на близките му хора и ги...вкопава! Искаше и да рухне – пред всички, да се стопи като леден къс, крепък и голям, който, близнат от адска топлина, се превръща в локва и изпарява, без да е бил... Усети, че Мила се взира в него или другаде с...милост и страх! „Господ ме наказа! Защо отиде дъщеря ни надалеч - да й...сторят... туй?” Кой не вижда, че детето му не бе като другите момичета: все търсеше нещо, а гърдите пъхтяха и искаха повече и друг въздух, защото се задушават от цялата смрад ?! А Мила? Как ще оцелее след това чупливият й съсъд? Но не: има нещо, което ще крепи всички и такъв стожер трябва да е той сега за тях, Янаки, иначе всичко градено ще се размие и свлече като кирпичена къща, която първите поройни дъждове отнасят в реката...

Зачакаха елеусата да се събуди. Докторът подаде сламка за кратко и това призова надеждата:

- Детето е живо, Анице!

Тогава горещата природа на старицата не издържа: втурнала се да кове яснота, тя се забърка да обясни и те все пак схванаха, че е нужно да отрежат гнилостта отведнаж: повече достойно е някак и по-малко боли:

- То, дъще, малечкото... Че какво му е? С пет пръстенца на нозете и толкова – на ръчички...

Страшният поглед отсреща я отказа да продължи и тя загледа умоляващо доктора. Чифликчията поиска да посрещне детето си – тревожна и питаща вселена, готова да изригне и се самоунищожи:

- То, Анице, си е добре...Устничката...малко...

Но не бързаше да подаде вързопа, който се размърда в ръцете му. Родилката се надигна – да го сграбчи най-сетне, а баща й се дръпна и тя, почтителна друг път, сега се сопна, ядна:

- Дай го, тате, накрая! На криенка ли играете с мене?

Взе го, лицето й прибеля и всички мислеха, че ще се отнесе пак, което и стори в първия миг. Сетне се върна бавно, пое детето си и го целуна, взряна повече в себе си:

- Каквото е: грозно, читаво или слабосилно – мое е! И не го давам никому! Тъй да знаете!

Прошепна нещо, което ги смрази, а го схвана само баща й:

- Човек е... неотделим... Той е силен в... страданието...

Блъскането във всички сърца се изтегли в черта и замря: увиснала над стаята мълния, забързала да зачеркне тези хора от радостта. А те щяха да се стремят към нея и в различието: с милостта - неотменно и с... мравешки стъпки...

Защото неведоми са обходните и Божиите пътеки, понякога най-близки до сърцето: и си струва да ги извървиш!

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух