напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Податливост


В един миг зад спуснатите клепачи на Аница притъмня съвсем – както бурята угасва газеничето, а ратаят се щура, ненамерил с какво да палне фенера. Тогава в къщата настава глухота, която кънти в тъпанчетата – да ги спука: хората бързат да излязат на светло, обрекли се на мълниите, но се бавят и боят... Уж искат да са тихи, а завличат вещи по пътя – бакъри или нещо друго, забравено край стените: и то прави залутаните сърца да ехтят като даули...

Сега младата жена, лежала до преди миг на поляната, помисли че е надвиснал мишелов и затулил с крилете си слънцето: устремен към змията на страха в нея - да я грабне и издигне във висинето, а сетне да се върна пак... И под клепачите мина за миг животът й – стъпка по стъпка – и все назад, в нищото... Порив да отмахне мрака я изгаряше, но не намери сили да помръдне, вцепенена като гризача, притаил се да не го мерне орлов взор. Но не: безпощаден, се насочва... тук, живинката цвърти, безпомощна да се отскубне от закривените нокти - и им се оставя с трепета на сладка обреченост...

Някаква беда налиташе пак – защото винаги ставаше така, а Аница бе слаба да й устои. Оная превръзка на очите се отслаби някак, виделото пропълзя, но не докрай, готово да върне тъмнината, която обгърна лицето й с длани... И те ... викаха да бъдат разпознати! Мозъкът й се залута – да търси и застана нащрек за... лоши хора, които бродят из горите, но човекът не бързаше да се открие. Пазеше и гласа си – да не го издаде и затрие изненадата.

Ядът у чифликчийската дъщеря пропълзя като излюпило се змийче, непокорно да открива света, далеч от майка си. В миг да скочи и да разкъса обръча на дланите, които замъгляваха с влагата си гледците, тя усети нещо стръхаво да докосва челото й – като осил, закачил се по дрехите... Или... слама, останала след разпръснат от стопанина наръч за добиците... Лицето на другия се надвеси – да я доближи или да стори нещо - и в миг я парна мирис на мляко, който идеше от разтворената му уста. Търпението й бе търтило към гори тилилейски, тя се надигна и с това разкъса обръча на ръцете около главата си. Преди да се разкрещи, я изпревари онзи глас, който не се забравя, идещ с възторг от дълбокото:

- Аничка!

И я сочеше с пръст – както правят децата, непрeсторени и истински. После повтори името, очите се разтваряха – да я погълнат, а у нея нетърпението и ядът се бяха изпарили и я правеха безтегловна. Това бе момчето, което я бе гледало дни наред иззад скалите! Обезсилена, дъщерята на чифликчията върна неволно главата си върху тревата, ръцете сега я обгърнаха отдолу и някак повдигнаха. Сетне обхватът слезе по-ниско – около гърдите, тя усети задух от невидима преса и се закашля силно. Момъкът я изправи, приближи лицето си и носът му се долепи неволно до нейния – и го притискаше, да го счупи. Очите я гледаха, забравили козите, които надничаха из-зад храстите, а по-пъргавите се бяха приближили, вторачени, и мърдаха рехави брадици...

Тя затвори клепачи, онзи млечен мирис задимя над нея като пара, литнала да възседне облаците и да се върне - бял дъжд, нетърпелив да окъпе душите. Около нея светът сякаш заскрежа: устните й и тези четирикраки истукани недалеч, които се усмихваха и нещо лукаво надничаше в очите им. Някой изтри всичко, написано в мозъка й – натрапчиво и черно: той стана книга, неразтворена и девствена, но жадува зрънцата да се подредят по нея – черни мравчици, кретащи към дупката със сламка, по-тежка от тях самите... Ръката му излезе изпод гърба й, надигна се към скулите и понече да застине там, но какво я дръпна и тя падна като отсечена. Боязън и възхита се смесиха и второто бе повече, защото устните знаеха своето:

- Аница!

Сама потънала в нещо, което я повлече в трептеж, девойката излезе оттам с неохота и потвърди:

- Да! А ти си...

Не довърши – знаеше кой е. От селяните и баба Цонка, махнала неопределено с ръка, повече с неодобрение – и то личеше. Сега момичето изправи неволно като него длан и му спомни, сякаш бе забравил или неуспял да се познае:

- Кольо си ти – на Пандурските!

Той кимна и непристорен съвсем, побърза да потвърди, а думите излизаха тихи и скръбни някак от устата му.

- Перушан Колчо... ми викат!

Младата жена бе чула и това. Обяснение, по-силно от смисъла и неузряло още, пъплеше в главата й, но ръката, върнала се под гърба й, сключи кръг с другата и тя се намери на дъх разстояние от лицето му. От него точно идеше тоя мирис на мляко, от който над поляната слезе дъга - извита и прозрачна, не като ония, цветните, които децата прескачат още с капките дъжд върху носа, а те не бързат да изсъхнат на слънцето, развеселени от детската песенчица...

Козарят се наведе и тя, оставила се доброволно в обръча, намери устните си под неговите. Както бе помислила и първия път - след изскачането му неочаквано зад камъка, те бяха корави и с кожички, които облизваше - да омекоти, и стояха като обрулени - на места, разранени даже. Едно сравнение я жегна, дошло неволно и не на място, когато ръката се смъкна надолу, към пазвата й, спря се на гърдата - под сърцето, и се закова там... Очите му се притвориха, залепи лице върху нея и не смееше да диша... Когато все пак го правеше, млечният мирис се залюляваше над дъгата, досегна с нещо и нея – както младенците, неусетливи в чистотата си. Несрещнал отхвърляне, момъкът по-смело я погледна: зениците им на обречени хора се питаха, после потънаха едни в други, а ръката му обхвана заоблеността на хълбоците и... повдигна фустана...

Аница се вкамени: нещо, изпитано отдавна и уж забравено – при французина, обсеби поляната, разкъсало млечния облак, но бе друго и душата й тръпнеше – да го приюти. Един кълвач долетя, намести се недалеч на клона, а всъщност - в утробата й, и беше нетърпелив старателно да я изследва...А се бе заричала по нощите да не познае мъж след...ония в Париж... Сега не искаше да ги изрежда, но не бяха много: художникът и другия – с цилиндъра... Кървава заря, по-нетърпелива от козаря, я викаше сега да се изкачи до небесния свод и да се залюлее там. Младата жена се сепна малко от себе си: забравила срама, се притискаше - с изконния стремеж на Ева към мъжа... От началото на Сътворението на природата, обсебил човека, слаб да му устои... Слънцето, снишено, заключи и двамата зад огнени двери, сетне прати колесница, от която никой – колкото и да се колебаеше, не можа да отскочи навреме. Тя се извиси нагоре, уж търсеше небесните порти, а не искаше да се прибере, сетне се плъзна и затрополи неравно, а откаченото й колело правеше залутани зиг-заги, безсилно да спре...Един съд преля бавно и Ана се усети пак жена, каквато не е била от много време насам, притискаше момъка към себе си и искаше това между двамата да ...няма свършък...

Слънцето отдавна бе нагряло бакъра – да се умие след усилния си ден при хората, а царедворците му прибираха медните си доспехи – за неотклонната си стража утре там. Снагата на чифликчийската дъщеря се затресе в долната част, конвулсии я караха да се гърчи и Кольо Пандурски се постресна, а сетне усмивка на преял котак, из чиято уста се подава миша опашка, го накара да се обърне... Все още в блаженство, младата жена се сепна от подличък глас, който някой хвърли уж мимоходом, а напомнящо и трезво: „Перушан Колчо и...ти!” - и то й бе достатъчно да рипне от колесницата, счупила даже от бързане единия си крак...

Нещо бе станало с нея пак: искаше да е далеч от това място: от поляната, кървавата шипка и момчето, което я гледаше със...задоволство и страх... От раз бе намерило нещо неочаквано и драгоценно: усетило се...победител! Беше се показал и мъжкар, както би сторил всеки с такава...необикновена жена, а нещо му пречеше да се...радва! Подвикна ядно на приближила се коза и не знаеше как да угоди на Ана. Не бе като другите селянки – да я зарежеш: пламтящата глава го хвърли в най-естествения порив – да я милва по лицето, а срещна ръце, разперени като непреклонни ветрила - да стои мирно и надалеч! Жената, без да се сбогува, хукна надолу и той напразно чакаше да се обърне... И този път щеше да извика високо: „Ти!”, а учудването и тревогата – да го пият безотказно, но спря и името увисна като...забравен месал над баира: да уличи...двамата!

Тогава Колчо скочи в смътна яснота, каквато можеше да даде помътеният му мозък – и подбра стадото; изпускаше живинките и ги догонваше, най-шугавите го ядосваха и откъслечен вик, приличен на закана и псувня, удари чифликчийската наследница в гърба... Така беше бягала вече веднаж – от… цилиндъра в Париж*... Помисли всъщност за грубия мъж с модната шапка, черна и грамадна – да скрие нея, Аница, навеки, както фокусникът прави с предмета и показва сетне неочакван и друг. Тя бе потънала в страшната й кухина, в която можеше да се пъхне... дете, и ...седяла там като... мокър врабец, нацелен от нехранимайковци с прашка. С пърхане и бързина все пак можеше да се изскубне из лапите на Котака, но от острия камък, запратен от жестоки длани – да усмърти: никога!

Вечерта, припаднала неочаквано бързо, я подгони по петите: те се разраниха и под тях някой хвърли пътека, върху която стенеха, премазани, децата на шипката. Така плачеше сърцето за детенцето й с цепнатата устна: искаше да е там, до люлката му и кротките очи на майка си, готова да изтърпи даже наръките на баба Цонка...

После се въртя дълго и все... онова й беше в главата: тялото...одобряваше и искаше още, а разумът, изпълнен с горделивост и вина, дълбаеше до дъно... Бе се сринала до... Перушан Колчо, вървяла натам от първия миг - до днес. Утробата й пламтеше, невидим огняр подхвърляше на кладата съчки, но не бързаше да я подпали, а нетърпението викаше пламъка – да лумне и изпепели... И се уплаши от... себе си: желанието...да има мъж – пак и пак, без свършък, стенеше между краката й... Нещо връщаше в главата й момъка, ръцете и изпръхналите устни и оная твърдина – като копие, на което обречен жадува да се наниже... Другият гласец – тъничкият, дълбаеше упрек и падение, но тя го заглуши без усилие, защото огнената колесница чакаше отвън, пред портата й, а конете риеха нетърпеливо с копита...

Така мина нощта: в мятане и пот, просмукала завивките и тялото – да ги изцедиш, а тя искаше...да хукне към...поляната пак, осъдена на огън и...слепота. Начеваше страшния път на Голготата й...

На сутринта нещо бе изсмукало силите: стана със сиво лице и се вглеждаше повече в домашните, отколкоте те – в нея. Струваше й се, че знаят, подозират нетърпението й и неизрекли, вътрешно я...корят за всичко, очернило с катран чифликчийската порта. Неочаквано изскочи отнякъде челюст и захапа гърлото: „Сякаш малко тиня има – помисли ядно – само кози барабонки липсват!” Злост, заради нещо, което желае, а не може да има, защото хората са решили така, я накара да изругае наум и като баба Цонка: рядко, когато бе ядосана, но изразително: „Майната им!” А покоят пак не идеше, далечен и непостижим...

Не усещаше и какво яде: побутна мазното гюзлеме и се дивеше на себе си: какво зверче се таяло в нея, в тялото, което жажди удоволствие и насищане няма! Но ...ще го...усмърти – да не я мърси, а с всяка гънка усещаше, че ще е битка, безуспешна и люта, в която надмощие щеше да има не тя, а друг... Този Колчо, Перушан или както там му викат... Той дойде, когато кладата извиваше език към небето и някой трябваше...да я...поеме... „Прости ми, Боже,ти прати...него! А той – като птичките: хвърчат, чирикат и като всяка лекокрила твар искат...зрънца! А може би аз – повече от него...И както ще рече старицата: „Твоят акъл изфиряса пак!” Нещо неясно се прокрадваше – да утеши, но напъдено, се затаи в прашасал ъгъл. „Никой няма да знае! Само ние, двамата!” Пазачът на кладата се закиска – бе натрупал дървата и нетърпелив да види огненото зарево над шипковия храст, искаше да палне...пак!

И момчето не можа да мигне, ненамерило покой: не само тогава – дни наред през листата се мержелееше онова лице, бялото, което няма да сбъркаш. Бе сторило него, козаря, друг някакъв – лек и безплътен, който не посягаше вече с ищах и да яде. На другата утрин остана в къщи и другарят му наглеждаше животинките, които, поведени по нови пътеки, знаеха все една: към поляната под хълма. Момъкът затискаше очи, една корава длан притулваше клепачите, но и под тях идеше онова, което жадуваше да види. После пропълзя страхът: не бе мислил за него – нито там, нито сетне, когато се прибра, глух за приказките на майка си. И недоумяваше защо това го...напълзя: не бе сторил нищо лошо на Ана – напротив: тя тръпнеше като него в изнемога и не искаше...онуй да свършва! Зад нея се възправяше сянката на... Янаки, баща й, висока, грамадна даже с вдигнатата десница, готова да размаже него, Колчо, като...гадина! „Защо е толкова мъчен тоя свят, Боже?!”, нещо неясно, но близко до това припълзя и разпъваше акъла му, не дотам развит - и не връщаше смислен отговор, затова момъкът се отказа да дълбае...”Ти да не си учен, Колчо, - философин няк`ъв? Глей си козите!”, зашепна другарят му, когато труден въпрос се изплъзваше от устните, а такива – дал Бог... Сега запрати всички питанки в тръните, но остана една и тя заседна в гърлото, по-боязлива от другите: „Защо не мога да живея с ...нея, господи?! И ще бъде всеки път... хубаво, както там, под шипката горе!”

Оная десница на чифликчията се спусна ниско – почти над неговата, Колчова глава - да я смачка, а гневът му се търкаляше, страшен и ядовит, сякаш пророкът бе замятал от небесния покров кълбести мълнии към хората, многоо недоволен от тях. Този Янаки, който не приказва високо даже, с нещо държи другите надалеч и те му се побояват, а и него самия: с какво точно не знаеше, но го усети с онова неназовимо нещо, от което седиш постоянно нащрек. Не ходи дни наред там, бягайки от случката, но нищо не можеше да изтрие легналото между него и Ана. Когато мислеше за нея, се задъхваше, бузите му пламтяха, опръскани сякаш с нар, чиито примамливи топки децата крадяха от единственото дърво по тоя край – на баба Градинарка. Спеше неспокойно, с неясна тревога и очакване, което той не можеше да определи, но селските умници или учените хора биха казали, че го вика тих гръмовержец... Янаки Писанколев...

По-страшен беше само Слав, брат й: Колчовата мисъл се отдръпна, опарена, защото той можеше да стори на всеки – всичко, че и повече даже... За щастие бе зает повече със своите работи и нямаше много време да се занимава с чуждите, включително и с Аницините. Виж – баща й бе друго нещо: за нея би зарязал лозя и чифлици и хукнал – заради момиченцето си. А тъкмо на него, козаря, бе се спрял взорът й – върху Перушанлията на селото: бе щастлив по своему и с една възбуда и доволство, което се усеща – напоследък, опъната струна, че нещо не е... както трябва и ще... се разбере... За края, който неминуемо ще чукне, кръвта му се вледеняваше и засега...отлагаше да мисли. Като пощурял нерез бе нагазил млада кукурузена нива, а стопанинът и авджиите са наблизо и без бавене ще... го отстрелят...

Дните минаваха - за едни – незабязано, за него – без свършък, но когато никой не го потърси, се поотпусна малко. Но друго - жаждата за Аница, за тялото и ласките й, пиеше без остатък силите му, сякаш бе вляла биле или...зехир в него, от което не жадуваше друго, запътен всеки път – с краката и мислите си, към шипковия храст...Когато се намериха там, не се питаха нищо: телата следваха пътя си, желан и познат и неизгубен в треволяка. Огненото слънце – безпощадно зарево, напираше тогава да избие и през облака, сетне заседна в женската глъбина и не бързаше да се върне на небосклона. Не мислеше и за хората дори, осиротели без него: медният диск, разжарен и ярък, чакаше гонга – да досегне и извести на света...

И у Ана угризенията не свършиха тогава, но бяха някак по-малко: оная жад за удоволствие и плът, връхлетяла внезапно – да помете, я понесе през дърветата, издигна я като...езическа невяста – високо, да я видят всичките твари на балкана; сетне я положи на дървен сал и спусна плавно по течението... Тя прегръщаше момъка – ненаситна, а той я гледаше с очи, в които увереността, че може да бъде редом с нея, си правеше полог – да се настани трайно...

Сега скочи пак: този път ядна, че е податлива и зависима от това момче – не докрай наред с ума си, но надарено с...други работи, от които снагата й омекваше като близната от пламък вощеница, съгласна без ропот да се стопи... След нея Колчо оправяше конопената риза, зааленяла на гърба от смачканите шипки, които дразнеха с власинките кожата му. Крачейки след козите, се мъчеше да стигне плешката си през рамо, не можеше, но сърбежът го влуди – и бе готов да псува. Задържа го не приличието, на което бе неподвластен с безхитростния си ум, а един призрак, който, чумосвайки, го посичаше във въздуха с ръка – него и бързащата напред Аница.

Вдовицата Неша, в дрипи цяла, ги бе видяла, тръгнала да бере коприва и гъби, населили трайно тия места. Жената се закова и не вярваща на гледците си, мереше ту тръгналата през драките чифликчийска дъщеря, ту – козаря, с щастливото и възглупаво лице – и възмущението й преля – както тестото из нощвите, когато престои...

- Да знай бай Янаки само! Хукнала по горите с...туй...

Щеше да го нарече в заслеплението си „копеле”, но се сети все пак, че има родители. Кротка жена, която гледаше на легло болен баща и три деца, замахна неочаквано с пръчката си към козаря, а той се дръпна навреме. Не посмя да изрече и „кучка” заради чифликчията, който понякога помагаше с каквото може, но думата се затъкна на гърлото й. Седеше там, сетне слезе, уморена, да полегне на сянка, и неподвила опашка като всички хули, щеше да я навири, изскачайки изневиделица, или да захапе зад ъгъл...

До часове селото знаеше, че „оная хубостница” и гламавото „мърсуват на баира”... Този път сърцето на козаря изстина от нямо вледеление и се отчая: Неша разправи, то ще стигне до Янаки, за да дойдат със Слав и да подберат... осквернителя! Ще го...натирят по чужди краища даже, далеч от Аница и ...вълчето й.../Заради устната и от безсилие помисли така за детето й и срамът го бризна леко, а усетил се странно някак, плю! Но това не го успокои дори след като разтри храчката с крак – само разрани ходилото и заподскача на един крак.

И в кръчмата селяните бяха непреклонни: искаха от извора да пият за станалото, бутаха се многозначително и сучеха мустаци. Най-далеч отиде Крушата: стори неприличен жест, после удари одобрително момъка по рамото и неочаквал това, той залитна. Не бе в природата му да се бие, но сега ръката се надигна сама и тикна стиснатата в юмрук длан под брадата на хлевоустника, без да го досегне. До него скочи ратаят Коста – и другите забързаха да ги разтърват.

Отначало единствен Баръма, неразговорлив и достолепен, бе слушал същата вечер и мълчал мрачно. После не устоя и хвърлил унищожителни погледи на кръчмаря, затръшна след себе си вратата по-шумно от друг път. След него като вярно куче се затътри дядо Кузман, пазачът на чифлика му, също и Яшо, кочияшът на Янаки.Той, щом станеше дума за господаря или челядта му, нищо лошо не търпеше да чува. Всички вървяха, без да приказват, знаейки строгия нрав на стареца, а направили вече и главите, светът в тъмното им се виждаше още по-черен и залюлян. Накрая, със свито гърло, гледачът на конете направи опит да уточни:

- Какви ги плещи онуй - на Скумрията, Баръм! Гаче е светило там!

Никой не му отвърна, старият чифликчия само изсумтя неодобрително и те знаеха, че е по-страшно от присъда. При него действително думата риеше дупки, когато се накани да я изрече. Яшо в тоя миг бе поискал една сила да затъкне устата му, защото е мъка да слуша за щерката на господаря – и само прошепна на Баръма с извинителни нотки, които давеха гласа му:

-Язък! И да беше с някой по-такъв, а то с онуй...говедо, Колчо! Тъй де!

Възражения по присъдата нямаше, но за всеки случай замълчаха, подвластни с частица от душата на малко милост ли към гламавия, или на ...мъжка завист... Нещо дращеше гърлото и искаше вино – разредено и кисело дори - че обсъждат човек като Янаки и отрочето му. А дядо Кузман, като най-възрастен, усети негласно право да обобщи, обърнал се към тъста му:

- Ша прощаваш, Баръм, - рода сте! Еее, не една кръв, ама почти! И тебе зная от дете, и него!

Не довърши, търсейки думите. Другарите му спряха и чакаха, продължи, даже бяха склонни да поседнат на дънера пред къщата на Киро Дамгата и се разберат, но Баръма им показа друм – като на непослушни добици, изтървани от жегли. Умора и срам бъкаха в сърцето му, станало нетърпеливо да се продъни далеч от хорските глуми и където се стеле... пелената на покоя. Старият чифликчия не мислеше толкова за чифликчията, нито за внучката си: той се тревожеше за...Мила, дъщеря си, майката на Аница!

Не бързаха да си вървят. От хладнеещия въздух започнаха да изтрезняват и сега стореното им изглеждаше още по-страшно:

- Ама и той, Янаки, - хептен кабахат! – промълви тихо дядо Кузман и се спря, защото изричаше нещо важно, а другите го зяпаха осъдително, сякаш е тръгнал с ножа към свещено добиче.

И си отговори сам, а с това осветли някак и другите:

- От...обич! Дете е туй – мило му е! – довърши на себе си.

- Що рече?! На него му било! А на нас – за своите – какво е? Ама не се вихрят по Парижи, нито по баира! – отвърна неочаквано ядно за всички Яшо и с думи, които го изненадаха и затърси чакмака с треперещи ръце.

- Тъй стана тя: от много волност – и накрая - резил! Ама жива да е: чедо, щерка – свидно!

На завоя пътеките се разтроиха, Баръма, забързал напред, се отдели от тях с мълчание и по своя си начин – инак му дойде в повече да го утешават пазачите и кочияшите на Янаки...

След тях сякаш падна пердето на кръчмата, каквото запрашените и оплюти от мухи пенджери, не са виждали никога. Мъжете се скупчиха около Перушан Колчо – и колкото младокът да махаше с ръце срещу оси, искаха да го черпят: да разправи. Не бе виждал от много време Аница – тя го избягваше, нетърпелива да внуши на двамата, че онова е случайно и не е било. Той влачеше дните, залутан около козите, и безпомощен с отхвърлянето, страдаше със сърцето на различния. Сега дядо Сотир, любител на скоросмъртницата, го бе придърпал на своята маса още от вратата. С него не смееха да се закачат много и момъкът се усещаше приютен под крилото му. Старецът гледаше с алчни очи очукания поднос, на който кръчмарят носеше каните с вино, но той уважаваше повече юзчетата с ракия или лимонадените шишета с порцеланови запушалки, които се отварят със залп, а след тях „гърмяната вода” шепти и пипериже на гърлото. За себе си предпочиташе тези шиша да са пълни с друга вода – огнена – и се смееше беззвучно, а пожълтелите му мустаци се повдигаха смешно нагоре като на сом, изваден на сушата, който - огромен, хората не са могли да усмъртят и той бере душа без въздух...

-Ти, момче, не ги слушай тях! Те – кат`лисицата: искат, ама им не стиска, че гроздето - кисело !

Козарят се заслуша: старецът говореше нещо такова, каквото усещаше и той. А последните думи го насърчиха и привързаха съвсем:

- И от меня да знай`ш, Коле: любовта – голямата, идва един път, ама колцина я разпознават и могат...да я задържат?!

Момчето отначало бе кимало, после възрастният мъж му сипа в една чаша „малко – да загрее и отпусне душата!” И почувства как тревогата се сви, прибра бодлите си, даже му стана топло и някак драго, а една гергьовска люлка бързаше да го привика и приласкае, запратила го сетне нависоко... Когато дядо Сотир оброни глава на масата, взел дажбата си, Перушан Колчо си поръча сам, след малко - повтори. Някои, намерили сгода за нови закачки и смях, се преместиха на масата му: отначало притихнали – да не подплашат птичето, после, хвърлили зрънца върху шепата, чакаха да се приближи и да кълве. Момъкът ги гледаше в мъглата, те се кривяха, приказваха му, но дали през облаците не ги чуваше добре – не всичко разбираше, а и бе малко притеснен, защото отскоро бе започнал да отскача до кръчмата. Най-накрая бе сред хора и той – не само край кози: усещаше се някак свой и слят с тях – за малко. До момента, в който Киро Дамгата, леплив като името си, изрече с немигащи очи и искаше да слуша точно това, което и всички очакваха:

- Ха рекни сега, Колчо, как е с чифликчийката? С младата де, че ти онез – бабата и майката Баръмки, няма да досегнеш: те изфинени и със златни лъжици в устата родени!

- Сякаш малката не е! И тя, ами нея по` я веят ветрища! – поправи го другарят му.

И започна да се смее нехайно – върху нещо незначително уж, а злобата избиваше под малките мустачки – към жените и късметлията-козар. Другите край него избухнаха в смях, един настръхна и рече да го оставят, но повечето зачакаха с интерес.

- Бе тя, младата Писанколева, ако питаш мене – и черпаче има: да гребе и да остане, че и ...бели кълки! Да не е кат` наште скумрии...

Не довърши, защото юмрукът на Перушан Колчо се стовари неочаквано върху брадата му, помете малко и мустаците и те увиснаха върху фенера, оттам се преместиха още по-високо и не искаха да слязат... От тези думи момчето изтрезня, от удара се стресна – импулсивен, но доста силен, след който Дамгата триеше жалостиво челюстта си. Тя почервеня, наду се и го правеше смешен – като лапнал картоф, но малко съчувствени очи привлече: мъжете не го обичаха. Сега Киро се сви ядно на стола и оттам хвърляше ненавистни погледи към козаря. Но така усещеше нещата и пастирът Зарко – заради стоката, която селяните деляха и пращаха при двамата: и при Колчо бе повече. Не му идеше наум даже, че тукашните почитат и отглеждат повече кози: усещаше се някак ощетен и винеше другия. Сега бе дошъл мигът да му върне и да забие нож в слабините, от който човек трудно се въззема – и вече не е мъж...

- На някои им върви: бели кози, бели...кълки!...

Смях заглуши последната дума, но я разбраха. Взривът затихна и не след дълго, отшумя съвсем, за да последва пак питане, дръзко и любопитно:

- Сигур бута, Колчо, ааа?

Разбуден от оживлението и шума, дядо Сотир поотвори и подбели гледци, но се захлупи пак – и го оставиха. Сега държаха под око младока: след удара върху брадата на Дамгата очакваха много... Кой знае как ще го подстори гневът! И любовта ли или другото – каквото и да е там... С глава, замаяна като на стареца, Перушан Кольо схвана смътно, че приказват нещо лошо за Аница – и му идеше да скочи пак срещу Киро, против онзи чобан Кальо, срещу всички! Вълната от подигравки идеше, настъпателна и нетърпелива да се разбие не в краката, а върху бедната му глава, заради една...отритната любов, която Бог му прати отведнаж. Но преди да тресне гърмът, го понесе реката – ласкава и топла, и изми някак желанието у него за свади и крамоли: само хвърли на Зарко това, което той заслужаваше:

- Питаш: еее - тъй е! Тебе си що не гледаш? Пастир се викал: на две магарици сеното не мож` раздели!

Сега вече оглушителният залп се повтори - селяните се разсмяха удовлетворени и без задръжки: гламавият повтаряше техните думи. Кръчмата се тресеше от буботещ мъжки смях, който стигна гредите, но не бързаше да свали от фенера мустаците на Дамгата и той само попипваше подпухналите си устни, усетил се кьосе. Това не му попречи да пусне „зехир”, както оса - жилото си:

- Че що да го дели, бе Коле? По-харно и за тях, и за него е да...оправи живинките! И те душа носят! – не се стърпя Зарко, Киро заклати утвърдително глава и въпреки подпухналата брадичка, която помнеше доста удари, мъжете го загледаха с интерес.

И никой не спря козаря, тръгнал да си ходи. Дядо Сотир се размърда и отворил очи, вече търсеше дружина към къщи – да го носи под мишка, но скоро бе оставен да си допива. Козарят тича натам като подгонен, а после изля в градината цялата жлъч, отровила душата му. И дълго време не търси другари в кръчмата – като в оная приказка за двамината и мечката, посъветвала единия да не тръгва с такива приятели на път. По трудно щеше да завехне и просеката му към Ана, но там думата имаха ... тя и... Бог...

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух