напред назад Обратно към: [Искри от храма на Мелпомена][Иванка Денева][СЛОВОТО]



Градежът на самосъзнанието през вековете


"Зидарите и попът" по С. Врачански, П.Ю. Тодоров и поп М. Кънчев, реж. Пламен Марков

 

Юбилейната осемдесетгодишнина от създаването на професионален драматичен театър в Сливен Театрално-продуцентският център "Открита сцена" отбеляза с постановката "Зидарите и попът" (по творби на П. Ю. тодоров, "Житието" на Софроний Врачански и "Видрица" на поп Минчо Кънчев).

И в това има символен смисъл.

Когато театралното представление се гради върху повече първоизточници (някои от които адаптирани за сцена), трудностите са неимоверни, а рисковете от еклектиката и механичното сцепление - реални. Тук те в голяма степен са избегнати чрез успешни преходи между текстовете и сътворяване на единно театрално пространство, върху което се разиграва драмата на българското съзидание - на националната ни идентичност, вяра и характер. Затова "драматургичното скеле" следва да се съотнася не само към конкретното историческо време, място и творби - пространствените и времевите рамки са разширени, а героите - в яркото си индивидуално поведение създават типизирания образ на българското страдание, бунтовност и пребъдност - в годините на робството и след него.

Сценарият "докосва" основни епизоди и образи от почти всички драми на П.Ю. Тодоров (не само от "Зидари", но и от "Самодива", "Страхил страшен хайдутин", "Невеста Боряна" и "Змейова сватба"). Главният за пиесите му проблем - за взаимопроникването на личността и обществото и произтичащите от това последствия - социални, морални и др., в спектакъла звучи пълнокръвно. Характерното за стила на П.Ю. Тодоров сливане на съдби и епохи благоприятства "приобщаването" и на другите източници към общата идея за вградимостта на човека във времето и художественото й изследване чрез типични за народния живот сцени и образци на поведение. Така индивидуалното и общото се сливат и утвърждават белезите на религиозната и националната ни самоопределеност чрез стремежа към духовност и нравствено извисяване. Епизодите - тъжни и комични, наслагват като в онзи народен съд "видрица" счупените късове от българската душа, която търси изцеление и съприкосновение с Бог. Чрез градеж - на новото светоусещане на пробудилия и себепозналия се човек, на взаимоотношения, извисени над консерватизма на средата и стародавните порядки, в построяването на храм - обиталище на сговор, чистота и вяра...

Спектакълът на Пламен Марков изгражда внушенито за българската психика, дух и бит чрез прецизната работа на хората от екипа, създали визиите на епохата: мобилната сценография на Светослав Кокалов, която изненадва с възможностите за сливане с драматургичната идея и саморазкритието на актьорите; с пластиката на хореографката Татяна Соколова, костюмите на Петя Стойкова и музиката на А. Аврамов. така "народното" е втъкано в органиката на спектакъла, произтича от нея и й придава измеренията на драматизиран народен епос.

Преценката и усетът за качествата на актьорите е намерил проявление в поканата на творци (над 20) от всички поколения, които с играта си оживяват сцените от народния живот, патилата на възрожденската личност, драмата на несретника и битката му с обществените догми. Те сътворяват епизоди от "тази неподозирана българска "Видрица", от една написана с бдение на духа, кървите и хумора автобиография, особената романтична аура на Петко-Тодоровите драми. Приносът за това е на всички актьори и особено на В. Янков, Д. Рачков, Д. Попова, Т. Николов, П. Горанов, на П. Апостолов, Л. Гяурова, Ел. Страшимирова, Л. Василев... Със запомнящи се индивидуални щрихи надаряват образите на своите герои М. Николова (баба Марта Билярката) и М. Илийков, пресъздал поетико-митичния Змей. Пристъпването към този образ е нелеко предизвикателство - от вече претворилите го "големи": Кръстьо Сарафов - през 1911 г., под режисьорския поглед на П.К Яворов, Владимир Трендафилов (1921 г.), а в наши дни - Йосиф Сърчаджиев в "магическия спектакъл" на Вили Цанков...

"Зидарите и попът" вградиха живата си душа в здравите темели на българския театър, на Сливенския театър. Разбира се, един по-синтетичен подбор на епизоди и сцени и сцеплението им биха изчистили драматургичния материал от "разтеглящи" действието детайли и допринесли за засилване внушението на постановката.

Тя е емблематична в развитието на театъра. Така я възприеха зрителите и творците, когато на тържествената вечер сведоха чела пред творческата всеотдайност в храма на Мелпомена.

Градежът и преображенията на духовното във времето продължават... (стр. 81-84).

 


напред горе назад Обратно към: [Искри от храма на Мелпомена][Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© 2001 Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух