напред назад Обратно към: [Искри от храма на Мелпомена][Иванка Денева][СЛОВОТО]



Хамлет и рисковете на себепознанието


"Хамлет"по У. Шекспир, реж. Лилия Абаджиева

 

По неписани закони творчеството на английския драматург Уйлям Шекспир се превърна в мерило за творческата потенция не само на своите интерпретатори, но и за театралната култура и интереси на обществото. Реформаторската стихия в наше време не пожали и този корифей на Мелпомена - днешните театрали тъкмо върху утвърдените авторитети проверяват "иновационните" си подходи, поемайки рисковете на отрицанието и съзиданието.

На сливенска сцена поставянето на "Хамлет" стана възможно с подкрепата на Театрално сдружение "Летен театрален университет", швейцарската фондация "Про Хелвеция" и Културен обмен "Изток-запад".

Почитателите на Шекспир знаят, че за съдбата на тази най-популярна негова пиеса, поставяна близо четиристотин години на сцена, както и за играта на най-проникновените Хамлетовци - Буут, Ървинг, Гилгуд и Ричард Бъртън, са създадени цели театроведски саги, а трагедиите му получиха дълговечен екранен живот чрез режисьорското майсторство на А. Куросава, Гр.Козинцев и др. Всяка епоха ражда неговите тълкователи и претворители - в този смисъл вековете са издълбали незапълнима пропаст между играта на Ричард Бърбидж/най-първият Хамлет/ и съвременните Хамлетовци, приели за свое верую схващането на Коулридж: "Хамлет - това сме ние!"

При интерпретацията на "Хамлет" в Сливен традиционалистите бяха силно разочаровани в очакванията си за спектакъл в духа на елизабетинската мрачна епоха; пуританите - подразнени и възмутени от някои изразни средства, предствавящи жестокостта и фриволността на нравите от онова време, но несъмнено най-далеч отидоха онези зрители с безапелационната си присъда: "Това не е Шекспир!" Да, това е режисьорското разбиране на Лилия Абаджиева за "Хамлет", но струва ми се, че не бива да подминаваме с незабелязване и реакцията на младата театрална публика, оценяваща с одобрение някои оригинално решени епизоди в пиесата.

Името на Лилия Абаджиева стана известно по време на Летния театрален университет с поставянето на Гоголевата "Женитба", за която на театралните празници в Благоевград’97 й бе присъдена награда за режисура. Министерството на културата и фондация "Идея за театър" отпуснаха субсидия за разпространение на постановката й "Отело - мяра за вяра". В този смисъл " предизвестените" любители на театралното изкуство, гледали пиесата на руския класик, пристъпиха сцената с очакване на нетрадиционното режисьорско решение и сътворяване на спектакъл, твърде различен от утвърдените театрални модели по Шекспир.

Впрочем, театралният прочит закономерно ражда продукт, далечен родственик на литературния първоизточник и вероятно е допустимо подобно режисьорско дешифриране на пиесата на Шекспир. За осмисляне подходите на Л. Абаджиева е необходимо да припомним едно нейно твърдение, което в голяма степен отвежда към изразния й език и система: "за усилията в търсене на театрален еквивалент, адекватен на естетическите ми пристрастия и на представите ми за театър".

Очевидно и интерпретацията на "Хамлет" на сливенска сцена младата режисьорка подчинява на това свое схващане в нежеланието да търси буквалистична съотносимост към драматургичния материал и духа на епохата. По-скоро личността на датския принц е провокация за нейното и на творческия екип себеизразяване по някои вечни общочовешки проблеми, които всяко общество и човек си задават по пътя на собственото съзряване и отрицание. Дали е лишен от основание въпросът: "Не е ли спектакълът своеобразно театрално упражнение на тема "Хамлет"! Кое смути повече зрителите - това, че в театралната сплав зърнаха лицето на великия англичанин само в няколкото христоматийни монолога и в "елизабетинското изискване" за претворяване на ролите само от мъже? Или повече ги обезкуражиха необичайните художествени послания на режисьорката и начините на поднасянето им, за които се оказаха неподготвени: ироничната дистанцираност от време, текст, автор-табу, развенчаване битуващия школски "проблемен" прочит, опита да се експонира смазващата човешка шекспириада и безизходността всеки от нас ежедневно да се изживява като един полусъстоял се Хамлет!

Екипът бе подготвил доста афродизиаци за въображението на зрителя: сценографията на Светослав Кокалов и заредените с неочакваност костюми / П. Стойкова/, изпълнената с многозначни внушения игра на актьорите /М. Монев, С. Силвестъров, В. Василев, М. Илийков, Ст. Гуев, Д. Рачков, Д. Донков и др./.

И все пак успява ли постановката, чрез изкривеното огледало от самовглеждането на рационалното съзнание, да надмогне измеренията на пореден прочит на Шекспир? Защото, ако се изразим с многозначителните думи на принца, "останалото е мълчание..." (стр. 126- 129)

 


напред горе назад Обратно към: [Искри от храма на Мелпомена][Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© 2001 Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух