напред назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]



Разпятие


Аница пресече пътеките си към козаря – сякаш не бе ги имало. Онова, обнадеждило девойката да лети, умираше или се спаружваше бавно, а тя дори не се запита грешно ли е било, или не. Нещо в нея си отиде, а с него – и чувствата под шипковия храст – и се дивеше била ли е там, когато, залутано, сърцето й бе подскачало от скала на скала след блеещите кози... Вече рядко си спомняше и за стихията, изпълзяла отсреща, която ги вдигна като вихрушка, насмете душите им и ги хвърли в пропастта, откъдето няма излаз – пътека стръмна даже, а как да пълзиш по нея с поломени кости?! Отгоре се вие змеят с трите глави, усмирен и тъжен, а змеицата се киска със зловещ глас и го зове от пещерния чертог... Бесове, изпълзели бавно, с черни и жълти петна, се щурат и не искат да се приберат, но вятърът търкулва дънер върху тях, огромен и остър, и те малко притихнат: някои – сплескани, други шаваха, полуслепи, неукротени съвсем и чакаха своя час...

Постепенно душата й се посмири, уморена от лутане и присъди. Седеше край детето си, не се смущаваше от цепнатата устна, с която се роди, и за нея то грееше с мила усмивка. Реши да остави и козаря на живинките, на чукара и пропастта, над която се бяха опитали да надзърнат, а змеицата ги направи свои роби и не искаше да ги пусне. И няма по-тежко нещо да се усещаш мокрица, захлупена под камък... А човешката душа е родена за светлото – не да се лута като къртик в земята, а да жажди вис и се рее над всичкия треволяк... Тоя порив не й прощава никой – чуждите или близките даже: оковават и я хулят, плетат клетки да я затворят или слагат тежък катинар, а тя търси пролука да излезе на ширине...

Така е било и с нея, Аничка, от малка: все се забъркваше в нещо, което смущава хората, те не я разбираха докрай и тичаха с огненото клеймо към челото й... Не я проумяваха, а и тя себе си понякога, не видяха и друго: че онзи нажежен печат досегна душата, застигна белите й криле и завехнала, тя не пърхаше вече. Стана безразлична такава – към всичко, и уседлива: животът минаваше край нея, а тя, като селяните тук, го гледаше с чужди очи отстрани и най-лошото – не можеше да му се зарадва. Това ставаше само край детенцето й, но и там една пръчка с подострен край (като онези, с които малчуганите нижат за трофей сърцата на врабците!), пречеше да й се отдаде целокупно и докрай...

До нея стигаха слухове, изпуснати из устата на змеицата: тя топли яйцата и потомството на змея , но отегчена, напуска пещерата и кръжи наоколо, тромава и присмехулна. Понякога слиза ниско и плаши деца и добици и къщите вечер гасят рано газеничетата или спускат скъсаните черджета, с които затулват от хорско око прозорците. Тя хрипти злобно, каца над нечий покрив – уж да си почине, а под търбуха й сламата започва да дими и току-виж – завихрил се пожар, който стопаните са безсилни да потушат...

Скоро младата жена чу нещо, което я зашлеви – не, извади от унеса на равност – да стане пак предишната Аница. Жената на Киро Дамгата, задирчива като него, бе разнесла какво е ставало с козаря в кръчмата. Нещо като онова на реката (когато тя като дете щеше да се удави!), я влачеше към тинята, зажадняло да напълни дробовете й, но тя реши този път да я заобиколи... Защото чист ли е или кален, човек усеща сам: някой е черен като кюмюрджия и хората го гледат такъв, но видимото не винаги е най-точно за същността човешка, а истинското е скрито и не се явява всякога...

Този ден Аница бе решила да излезе малко от черупката – както ядката иска пътник да строши накрая младия орех – с риск да посегне и я изяде. Защото е създадена да услади гърлото на добър и гладен стопанин, а не на онзи, който няма да оцени свежестта, ще плюе отегчен и бърше устата си с ръкав... Чифликчийската дъщеря сама бе сложила стобор – да изтлее далеч от всичко, което цеди душата, прави я тричава и без ищах да се рее и познае. Този порив не можа да определи докрай, но той я раздвояваше: да скъса синджира и да хукне пак далеч, в задморски земи или Париж (началото на XX век) дори човеците да я анатемосват и горят. Една струна свиреше друго: да се смири и приеме нещата и даже повече – да е милостива и добра. Първото бе неизпълнимо, но във волята човешка, второто искаше друго: Бог да простре десница над изнурената й душа и да я води там, където ще подбие нозе, а плювките ще досегнат лицето й... Да даде най-трудното: прошка – и на зложелателя дори! За това се готвеше Аница – с тяло и мисли, но бе тежко, защото младостта смирение не знае, буни се и все тича да оправя тоя оплетен свят...

Качена сега на коня, се зарадва истински: вятърът, уж слаб, минаваше през дрехите, повдигаше фустана и тя, развеселена, шибна леко Сивогон – да полети. Бе минал опасните места, където се стесняват, но за него пречки няма и копитата му ги познават. Завоят, след който пътят се отделя – да се спусне към съседния чифлик, го накара да запъхти с оживление, което се предаде и на Аничка: след минути ще се покаже селото и къщата на дружката й.

Тогава Бог реши друго: той нали все изпитва човеците, спуска ги от високото, а отдолу няма чепкана вълна – те се търкалят и вият със строшен гръбнак: някои се въздигат, но други не могат и се смъкват още по-надолу – в нищото; трети се влачат и не познават себе си и хора ли остават след стръмните изпитни... Това, последното, идеше към нея сега: усети го, когато атът се закова, в колебание да изправи копита – до главата й... Нещо го бе подсторило: тя се ядоса, че занесена, не го е забелязала навреме. Насреща стоеше... той! Козарят! Очите я мереха боязливо, но онова между двамата, му даваше право... над нея! Бе със същата конопена риза, открила окосмени гърди и с коса, бухнала от вятъра купа сено – да се разпилее...

Но чифликчийската дъщеря стегна усилието си на възел – и се втурна сама да го посече. От смирението не остана следа – скочи от коня, пуснала го без юлар, и се хвърли към момчето: пръстите, сбрани в юмруци, удряха ребрата му; безогледен бяс я душеше – да стисне шията, накрая, неразбрала как, дръпна силно и полуразнищената дреха. Тя се развя свободно и оголи докрай мършавите му гърди... Слисаният момък я гледаше отначало с изненада от срещата и с обич, както там – край шипката, я пиеше с очи; после стисна юмруци и ги вдигаше все към лицето – да го запази, а женските ръце барабаняха по костите му... Той се пазеше, но накрая се намери издран под ямката и с браздулици, по които пролазилата кръв засъхваше бързо, а те някак кафенееха. Други избликваха, както под котешки нокти плътта не бърза да се затвори и смъди, болезнена и тръпна... Главата му пламтеше, той прокарваше всичко през нея и не се сещаше защо: нали последния път, когато бяха заедно, "се познаха" хубаво на поляната, Аница бе щастлива и се топеше под него?! Нещо бе станало: момчето се чудеше и това го отслаби да се отбранява...

Младата жена се умори, юмручетата и душата й – също: отпусна ги, обезсилена, и хвърли тихо в лицето му, за яснота:

– И да помниш, Колчо, че чифликчийската дъщеря... "бута"!

Сети се, че го бе изрекъл, пийнал в... кръчмата, когато любопитстваха и го изнудваха. Червенина, по-страшна от кървавите резки по гърдите, го заля: вдигна умолително ръце – да обясни, но отсреща не търпяха възражение, а очите го гледаха унищожително: него, козите, тревите даже, които сега... запламтяха с оранжев гняв.

– И не само на тебе, нещастнико кози: на всички!

Тези думи – последните, по-силни от удар, го сториха ням – повече, отколкото от природата. Гледаше я смален, стиснал този път ръце пред гърдите, а лицето му пламтеше с... огнения печат! И стана истукан, когато тя плю – като мъж, както бе виждала да правят селяните в безсилие и гняв. Шибна Сивогон назад – към бащината си къща, към недосегаемия за хули дом на Писанколевите...

Там се изми и легна, безпаметна, но стана бързо и запали лоената свещ – и молеше Богородица за прошка... Защото животът ни влече – по-често към дъното, но ние, пряко силите си, със задавени гърла ще изпълзим към светлик... И ще му се възрадваме!

А светът вече бе видял случката през немилостиви очи:

– Чу ли ма, Тоно, – оная, лудата, била Перушан Колча с юмруци!?

Даца виеше очи към дружката си – да види "какъв сурат ще извърти!", после й зашушна нещо и стеснителната Тонка си пусна боята, по-алена от димитровчето; след малко прижълтя, та заприлича, оранжева – на латинката, а окръглените, като риба очи, й рисуваха картини, които и с изповедник не можеш да споделиш... По едно време двете се спогледаха и неочаквано се... прекръстиха!

Селото този ден осъмна между "ниското" и "високото": любовта искаше да лети, възседнала семка на глухарче, да гледа отгоре тоя свят с очи, прозрачни и чисти – като измити от дъжд, окъпал покрива. Някъде бе напоил градини, пориви и чувства, а другаде – се залежал и превърнал на... локва, в която бъкаха гадини: с опашки или без тях, тумбести и плоски... Те се бутаха, надуваха гърди за надмощие, а най-силните бяха щастливи да закусят с другите. И лягаха, преяли, на дъното – с търбуси, които пулсираха като гушите на жаби, с надвиснали под брадите торби за... зоб... И по-страшни от лойта бяха само кръвясалите им очи, вторачени и празни: огромни стъклени топчета, зажаднели да се търкулнат... Но не: по-удобно бе да стоят там и да контролират всичко – господари същи, досущ като Големия жабок...

Локвата понякога съхнеше и човек би се запитал къде са се дянали всичките обитатели?! Друг път валежите я захранваха – да кърми доволството си от луга, стаена и отровна, която пропъждаше едни твари, а нови привличаше – да цамбурнат нетърпеливи при останалите. Сини водни кончета се стрелкаха гнусливо над тръстиките и бързаха да отлетат към ливадите, където се щураха над посърналите треви...

И над цялото блато трептеше зловоние – невидим саван или облак, забързал да се излее напоително. Но нещо го задържаше да просмуче докрай душите, залинели незабелязано като всичката живина...

Първият гръм на оловното небе въпиеше очистение и човеците жадно разтваряха зениците си...

 


напред горе назад Обратно към: [Иванка Денева][СЛОВОТО]

 

© Иванка Денева. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух