напред назад Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]



Привидението


Имало едно злобно привидение. То се криело на тринайстия етаж в една сграда. Дванайсет от етажите били за живеене, а тринайстият бил разделен на множество мънички тавански помещения. В сградата имало, чакайте да сметна: 12Х5=60, шейсет апартамента. В 59 от тях живеели по трима-четирима души, значи - нещо около двеста общо. Само в едно жилище живеел сам човек. Той бил мъж. Стар, белокос, с бръчки навсякъде. Имал малко бели косми даже в ушите си. Живеел на дванайстия етаж и когато асансьорът бил повреден, старият човек много се измъчвал и успявал да се покачи до горе само след най-малко пет, шест почивки между етажите. Той живеел сам, защото си нямал никого. Някога, много отдавна, имал жена, но това било още когато бил съвсем млад. След половин година живот с него, младата му съпруга (която била руса, синеока и недотам умна) избягала с някакъв пътуващ майстор на олуци. Той святкал с очи-въглени и намигал много умело с едното от тях. Жената оставила бележка върху употребявано трамвайно билетче, в която пишела:

"Заминавам завинаги.

Нина. "

Повече място върху билетчето нямало, така че това било всичко.

Мъжът й в това време бил на работа. Когато се върнал видял върху дантелената покривчица на масата в стаята мъничка хартийка. Тя нарушавала идеалния ред, който царял в дома, защото жената Нина била много уредна домакиня.

Той прочел бележката без да я докосва, после сгънал дантелената покривчица и я отнесъл на боклука. Оттогава там, където живеел, не влязла нито една ни най-мъничка дантелка. И нито една жена.

И така, този човек продължавал да живее без дантелени покривчици, без жена и без много други неща, докато съвсем остарял. През това време бил на много различни места и в най-разнообразни жилища, но никога на партера, както когато бил женен за русата и синеока Нина. Напротив - стараел се да живее колкото може по-нависоко. Та чак на тринайстия етаж. Той никога не канел гости и не отивал у други хора. Преди да се пенсионира работел в една малка печатница за билети. Цял живот печатал какви ли не билети, но най-мъчно му било, когато трябвало да прави билети за трамвай. Те винаги го връщали назад. Той си спомнял. Споменът бил мрачен и човекът също помръквал. Така си и ходел - в една непрекъсната привечерност на душата, когато очертанията се размиват, тревожно ти е около ушите и трудно преценяваш кое е близо и кое не е.

Сега вече, от петнайсетина години, той бил пенсионер и не печател билети. Споменът не идвал така често, но старият човек си останал мрачен по навик.

В другите апартаменти по етажите на високия бетонен блок живеели семейства. Някои нямали деца, повечето имали, а тук-там имало котка, куче или канарче - обикновени същества. Както навсякъде.

Единственото особено същество, което живеело там, било злобното привидение, но никой не знаел за него. То бродело всяка нощ, увито в извънредно стара, прокъсана бяла мантия, цялата на големи, средни, малки и много мънички дупки. Тази мантия му била зачислена още откакто се появило на света. Дал му я главният за този район шеф на астралните същества, напердашил го едно хубаво и го изхвърлил сред природата, като му поръчал да плаши, да всява ужас и да ръси тръпки от страх до второ нареждане. Тъй като до този момент второ нареждане не му било дадено, привидението плашело, ужасявало, настръхвало коси и сгърчвало от страх откакто се помнело.

То, обаче, работело в други части на града, далече от своя тавански дом, за да запази личното си спокойствие. Такова решение взело след като се изнесло една вечер от предишното си обиталище. През деня не могло да мигне от воплите на съседите си. Така ги наплашило предишната нощ, че всички хора пищели, крещели и се изразявали кой както може цял ден. Злобното привидение едва дочакало да се мръкне и излетяло с твърдото намерение да си намери нов дом, най-добре - необитаем от хора или други призраци и привидения.

Летяло в нощта и никого не уплашило, защото било много заето с търсене. Това не се оказало никак лесна работа, защото навсякъде в гъсто населения град се натъквало на заети от студенти, стари моми или ергени тавански терени, или пък на котешки, миши и птичи спални. Някъде под покривите много духало или пък било много задушно. Другаде било така задръстено със стари мебели, натъпкани с човешки спомени, че било невъзможно да се седи и минута. Привидението най-много от всичко на света мразело светлината на слънцето и човешките спомени. Те - лоши, добри, тъжни или радостни - всичките били така противни за него, толкова проникновено го гъделичкали, че място не можело да си намери. Затова ги отбягвало.

Имало някои подходящи сухи и тихи празни тавански помещения, но те били с големи или малки капандури, през които сутрин влизало сл..., не можело дори наум да произнесе омразната дума, не.

Така злобното привидение обикаляло целия град, но никъде не намирало подслон.

Най-после, преди първите светли лъчи да запържат крайчето на хоризонта от изток, то видяло този чисто нов, чисто сив бетонен жилищен блок и попито с неизпищени писъци влетяло през стената, точно под покрива.

Почакало малко, преди да отвори очи. Подушило. Нищо. Ослушало се. Нищо. Отгърнало лекичко крайчето на бялата си мантия. Никакво течение отникъде! Чак тогава отворило едно по едно очите си и се огледало. Гледката толкова му харесала, че се разподскачало, а радостният му призрачен кикот огласил сивите стени.

Намирало се в малко, празно таванско помещение, което нямало никъде ни най-малко отворче - ни прозорец, ни врата. Явно, на мързеливите строители им се били свършили панелите с дупка за врата и те лепнали един цял, какво сега...

Като не се броят осемте смачкани фаса, двете изгорели кибритени клечки и празната бутилка от гроздова ракия с внимателно завинтена капачка, таванчето било празно, празно, празно!

Сухо, тъмно, хладно и празно!

Идеално място за дневен сън, почивка и намисляне на злобни нощни планове, открито съвсем случайно, мястото би се харесало на всяко привидение.

Когато се поуспокоило малко, привидението откъснало едно парцалче от мантията си и тържествено го поставило в идеалния център на стаята. Парцалчето трептяло във въздуха и тихичко заискрило. Това било знак за всички други призраци, привидения, вампири, навяци и банши, че теренът е зает. Нещо, като табелка "запазено" или визитна картичка.

Чак тогава злобното привидение въздъхнало хъхриво, свило се на кравайче и потънало в сън.

Привечер то се събудило и взело твърдо решение онзи му радостен кикот да бъде последният сред тези стени, за да не се налага никога вече да си търси ново жилище.

Така минало много време. Жилищният блок се изпълнил с жени, мъже, деца, кучета, рибки, котки и канарчета и никой не подозирал, че под покрива живее едно злобно привидение. Освен котаракът от осмия етаж, но той не можел да каже нищо. Само стопаните му понякога се чудели защо котето иска да излезе на балкона и мяучи там. По една чиста случайност таванското помещение обитавано от привидението принадлежало точно на този апартамент, с котарака. Но още преди години, когато се нанесли в този дом, мъжът и жената се повъртели горе пред бетонната стена без врата, потюхкали се и толкоз.

Последен в блока дошъл да живее старият човек от дванайстия етаж.

Ето как станало.

Една сутрин той излязъл от старата кооперация в центъра на града, чийто тавански етаж обитавал. Искал да си купи два пакета цигари, черен чай, лук, салфетки и това-онова. Запътил се към бакалията. По пътя обаче усетил как нещо малко, топличко и меко звучно пльокнало върху главата му. Вдигнал ръка, попипал, погледнал си после пръстите и... каква гадост! Някакво птиче намерило точно там, върху голото му теме да се изцвъка, пфу!

В едната си ръка човекът държал торбата за пазаруване и някакъв затворен син чадър, а другата му ръка била безобразно оклепана. Как да си бръкне в джоба за кърпата сега... Огледал се намръщен и видял на тротоара да се търкаля захвърлен лотариен билет. Навел се, вдигнал го да си поизбърше пръстите и в този момент чул смях. Вдигнал очи нагоре и видял от един прозорец да надничат две ухилени детски лица. Видели са всичко и сега се заливат от смях... Човекът ужасно се притеснил, пъхнал изцапаната си ръка заедно с билета в джоба и се махнал оттам. Когато свил зад ъгъла си извадил кърпата, изтрил се колкото можал и влязъл в магазина.

У дома се върнал по друг път, да не би онези деца още да са там и като го видят отново да му се присмеят.

Когато стигнал до входа на старата кооперация, където живеел, извадил ключовете от джоба си, отворил пощенската кутия и взел от там днешния вестник. Решил като се качи у дома да си направи голяма чаша черен чай и да прочете целия вестник без да бърза, защото няма за къде. Колкото повече стълби изкачвал, толкова по-силно у него се обаждало някакво съмнение, че нещо не е наред. Ноздрите му уловили миризма на дим. Той забързал нагоре колкото можел и когато стигнал до тавана, видял с ужас, че всичко гори!

След десетина минути пристигнали пожарните коли и пожарникарите угасили огъня. Така по-долните апартаменти не пострадали, но от таванското помещение на стария човек не останало нищо. Той се качил да огледа.

Черни, пушещи и мокри остатъци от целия му живот...

Човекът въздъхнал и тъй като държал все още вестника в ръка, го разгърнал и го постлал внимателно върху прогорелия под. После седнал върху него. Колкото и мрачен да бил иначе този човек, така седнал върху белия вестник сред черната опустошена стая, изглеждал съвсем светъл. И заплакал.

После извадил кърпата от джоба си, да си изтрие сбръчканото лице. Заедно с нея оттам изпаднало още нещо. Той проследил с поглед лекото движение и видял онзи смачкан билет от лотарията, с който избърсал пръстите си същата сутрин, да лежи точно до карето с обявените печалби, отпечатано във вестника. Човекът, за да се разсее, потърсил с очи дали не съвпадат последните цифри от неговия билет с печелившите. И - да, те съвпадали! После прочел целия номер и го сравнил. Всичките цифри съвпадали, и серията съвпадала, и номерът на тиража също! Човекът разбрал, че държи в ръка най-голямата печалба от лотарията - двустаен апартамент!

Без да губи и минута той станал, скътал внимателно ценната хартийка в портфейла си и с вестника в ръка се упътил към управлението на лотарията. Там любезно го посрещнали и докато се усети вече се качвал с асансьора към новото си жилище, на върха на онази висока сграда.

И заживял там.

Вече нямал нищо от вещите, които му напомняли.

Постепенно си купил легло, стол, маса и шкаф. Купил си и чайник, пепелник, една лъжица, една вилица, една малка лъжичка за чая и две чаши - стъклена и порцеланова. На пазара намерил дебела кафява вълнена черга и си я постлал на пода, да не му мръзнат старите крака.

Минали години. Човекът ставал все по-стар външно. И вътрешно. Но, като че с времето, тези мрачност и печал които го изпълвали, ставали все по-леки и мъгливи, като суха пепел. Не станал по-ведър, но някак си нещата били различни.

Купил си малко радио и го пускал да му свири и говори, защото очите му били вече съвсем слаби и трудно четял вестника си.

Един ден старият човек пиел чай, гледал през прозореца и слушал радиото. Куп глупости, ясно е... Някакъв млад женски глас дърдорел за скъпотията, времето, престъпността и нивото на реката в сантиметри. После старецът се заслушал, защото говорели вече чисти дивотии: Как в радиото се обаждали настръхнали хора и разказвали, че нощем нещо ужасно плаши и тях и децата им. Врещи, буботи, мести мебели, троши вещи и къса телефонни жици. От нечий таван потекла синя слуз с лимонов аромат, от каналите извирали стъклени топчета и кокалени зарчета, които се превръщали след малко в обикновени хлебарки...

Човекът се замислил защо хлебарките не плашат никого, въпреки че са отвратителни и гнусни, а топчетата и зарчетата плашат.

"Пфу", казал си той и изключил радиото.

Чаят бил изпит.

Минали няколко дни и нощи.

Една нощ злобното привидение летяло дълго и изпоплашило сумати хора. То чувствало в себе си голяма енергия и се забавлявало чудесно.

Най-смешно му станало в края на нощтта, когато така стреснало една заспала леличка, като се престорило на мишка и зацвъртяло в ухото й, че тя скочила, запищяла и самичка изпотрошила цялата си покъщнина, защото искала да улучи мишката на всяка цена, с кя.аквото й попадне под ръка. Когато стигнали до банята, привидението се превърналов огледало. В него образът на жената изглеждал ту като мутра на маймуна, грозна и дебела, ту като мучаща крава с навити на ролки коси. Накрая изобразило лицето й с уста разворена за писък, но вместо език от нея бликал огън. Тогава жената грабнала в ужас гъбата за баня, наквасила я на чешмата и се опитала да я глътне. Тука вече злобното привидение не издържало от смях, превърнало се в огромна, хохотеща уста, полетяла в електрическата крушка. Крушката изгърмяла и настъпил мрак и тишина.

Полузадушената жена успяла най-сетне да извади оранжевата дунапренена гъба от устата си и сцепила с писъците си кооперацията, но привидението не ги чуло. То бързало към сивия си бетонен дом над дванайстия етаж, защото разбрало, че се е улисало в забава. Денят вече толкова набъбвал, че скро щял да строши черупката на нощта и тогава... Не, не му се мислело какво би станало, ако онова гадно сл... го опари, не.

Бързо, бързо - привидението развявало бялата си надупчена мантия и летяло с всички сили. Ето го високият бетонен блок долу, но все още много далече. Бързо, бързо - ето, още малко и привидението се спуснало светкавично като мисъл. Решило да влезе направо през покрива, нищо че във въздушната възглавница можело да срещне гълъби, които иначе много мразело.

Но, за съжаление, злобното привидение закъсняло с една едничка мъничка частичка от мига. Първият слънчев лъч се стрелнал, шибнал го и се увил като здрава златна тел около него. То изпищяло от болка. Слънцето погнусено изтеглило лъча си обратно и привидението се завъртяло толкова бързо около оста си, че загубило ориентация напълно. Видяло стена пред себе си и преминало, но се оказало, че е паднало по-надолу от тавана и се намира в някаква стая със спуснати пердета, легло, маса, стол. Обезсилено от премеждието, то писнало тихо и паднало на масата.

Старецът в леглото го чул и се пробудил. Привидението нямало сили за каквото и да е. То разстлало мантията си и припаднало. Старият човек отворил очи. Вдигнал глава и се огледал. Отначало не можел да повярва - на масата му имало дантелена покривчица! Каква ти покривчица - гадната дантела била толкова голяма, че почти докосвала пода!

Човекът станал от леглото, нахлузил по навик карираните си чехли и зашляпал към масата. Въоръжен бил с найлонова торбичка, в която да навре омразния предмет и да го изхвърли на боклука. Пътем си мислел дали масата ще се оправи само с измиване, или ще трябва и нея да изхвърли.

Посегнал към покривката, но се спрял, когато чул тих стон. Сложил си очилата и се приближил повече. Не, това не изглеждало като покривка. Това бил някакъв стар, надупчен, но много бял парцал, който треперел и някакси се гърчел.

Дядото хванал пердето, за да го дръпне, та да вижда по-добре.

- Нееее, - измяукала тихо "покривката" - не пускай сссс... - думата "слънце" останала незавършена.

Старецът отпуснал ръката си, прочистил си слепнатото гърло и казал:

- Това пък чудо какво е..

Парцалът изохкал пак, посгърчил се:

- Не ме осветявай, моля те, светлината ме боли... Аз съм нощно привидение

- Сутрешна дъртешка глупост си ти, ето какво си... Толкоз ли вече остарях, че ми се привиждат...

Привиждат?! Абе ти наистина ли си привидение?

- Наистина - отронило изтощено то и въздъхнало жалко. - Закъснях да се прибера, после се обърках, биха ме, ох, и ме въртяха, а сега... Моля те, само не дърпай пердето.

- Къде живееш? - Попитал дядото.

- Точно над главата ти. Откакто този блок е построен, живея в пустия зазидан таван. Никога не съм изпадало в такава беда, ох, моля те, не дърпай пердето.

- Добре, де, няма. Успокой се - казал старият човек и сам се изненадал от себе си. Не стига, че разговарял без мрак отвътре с неканения гост, ами на това отгоре този гост бил привидение и приличал на отвратителна покривка. - Какво ще правиш сега?

- Ще си почина малко тука, ако ми позволиш, и ще си се прибирам горе, в къщи.

- Позволявам. Но, моля те, слез от масата, защото искам да пия чай. Пък и ми приличаш на покривчица от спомените ми, а аз мразя спомени.

- Аз също не ги обичам - казало ободрено привидението, навило се на тръбичка и тупнало на пода.

- Като какво искаш да изглеждам? - попитало то. - Мога да се превръщам почти във всичко, само да не е нещо електронно.

- Изненадай ме - подсмихнал се старият човек, - но недей да изглеждаш като дантелена покривчица или трамваен билет.

- Гледай сега - казало привидението. - Хоп! - и се превърнало в елегантна бяла вазичка с едно прецъфтяло глухарче в нея.

- Така добре ли е?

Старият човек се навел, вдигнал вазичката и я поставил внимателно на масата, за да не накърни паяжинките по главичката на цветето.

- Паешка работа... Добре. - усмихнал се той.

- Не е паешка, духни да видиш.

Дядото духнал и пухчетата се разлетели по масата. После подскочили и се подредили пак както си били върху стръкчето.

- Видя ли сега? - казало доволно привидението.

Старият човек донесъл чайника с горещата вода и сложил малко чай в него. После извадил една цигара и я запалил.

- Димът пречи ли ти? - попитал той и отново силно се зачудил, защото отдавна не му се било случвало да се загрижи за някого.

- Не, наистина - привидението на свой ред се удивило, че то, злобното привидение, стои сега във вид на вазичка с глухарче и кротко и най-любезно разговаря с този старец.

Настъпила малко неловка пауза.

- Разкажи ми за себе си.

- Какво си ти? - почти едновременно заговорили те.

- Ти си много по-млад, като те гледам. - казало привидението - Така че - почвай пръв, ако обичаш.

Старецът погледнал вазичката с глухарчето. Те не му изглеждали никак стари, но от дългия си живот бил научил, че не винаги външният вид носи истината за нещата. Отначало малко се колебаел да заговори за себе си. Да разказваш, видите ли, историята на живота си пред някаква бяла вазичка с глухарче, която е привидение, му се струвало малко странно. Още повече, че до днес никой не се бил интересувал чак толкова от него. Но думите някак сами напирали да излязат.

Затова той отворил уста и разказар на привидението всичко, което знаел и се сещал в момента за себе си.

Разказал му за това, как бил дете и имал майка, баща и дядо. Как пораснал, изучил се и бил войник. Подредил в думи как се влюбил и оженил за русото момиче, което веднъж донесло някаква дребна поръчка в малката печатница, където работел. Как после жена му избягала и вече нищо не се случвало, останала единствено самотата.

- Това е, като че ли... - въздъхнал човекът.

- Не е много за толкова живот - казало привидението, - но не е и малко.

- Ами ти? Разкажи ми за себе си. - Повторил въпроса на привидението дядото.

- Аз съм старо привидение. Има и по-възрастни от мене, но не са много на брой. Изобщо няма кой знае колко от нас, защото не се появаме току така на света. Само когато се съчетаят перфектно някои много специални условия. Това става изключително рядко. После летим самотни и плашим.

- Защо плашите? Ти защо плашиш? - попитал старият човек.

- А, не знам. Когато се появх, шефът на призраците и привиденията ми нареди да всявам ужас и аз всявам, до второ нареждане... Но никой до сега нищо друго не ми е наредил - гласът на порцелановата вазичка ставал все по - квакащ и изведнъж на масата вместо нея се появил грамаден грозен жабок с лигави очи. Той подскочил, взел в лапите си чашата на дядото и си пийнал малко чай. После се уригнал, едното му слузесто жълто око се отделило от главата му и цопнало в чашата.

- Я да престанеш веднага! - сопнал се човекът. - Ако искаш чай си кажи, ще ти дам друга чаша.

- Не, - засрамило се привидението. - Аз въобще нищо не пия и не ям. Само се престорих и на тебе ти се привидя. Ама ти какво каза? Да престана веднага? Това да не е "второ нареждане"? Защото, ако е, с какво ще се забавлявам отсега нататък? Повече от четиристотин години само съм летяло и съм плашило, чак ми доскучава вече.

Жабокът се сгушил и се надул, после станал на бежови и кафяви райета, след това формата му започнала да се променя и се превърнал в мекичко шалче, което се увило около врата на дядото и замъркало.

Той се опитал да остане намръщен, но не успял.

- Така е много по-добре. А колкото до това какво да правиш нощем - не зная. Може би, да летиш както досега по хорските къщи. Но не за да плашиш, а за да успокояваш безпокойните и да приспиваш безсънните. Даже може да се окаже по-забавно. Ти, като си на четиристотин години, сигурно си видяло много неща по света. С всичко, което знаеш, няма да ти е трудно да се справиш. А сутрин можеш да идваш при мене и да ми разказваш какво ти се е случило през нощтя. Ще ми бъде драго. И аз усещам, че самотата след толкова години вече ми тежи...

- Ами... ще опитам - казало шалчето. - Не звучи лошо. А сега ще се сбогувам с тебе и ще се прибера горе. За да можеш да си дръпнеш пердето.

- Добре. Довиждане до утре сутринта - старецът протегнал ръка и погладил мекото шалче. То се смъкнало от врата му, заплувало във въздуха и изчезнало през тавана.

Той поседял още малко пред празната си чаена чаша. Чувствал се леко замаян, някак въодушевен и бодър. Не уплашен, нито учуден. Не че привидението не било странно, в края на краищата - за първи път пиел сутрешния си чай в такава компания, но чувствата му били такива.

После станал и дръпнал пердето. В стаята влязла градската утрин. Нищо ново. Различно било само усещането, че има някой горе на тавана.

Някой, който денем спи.

 

Дядото излязъл на сутрешната си разходка. Понапазарувал, а когато минал край мебелния магазин се замислил дали да не купи още едно столче. Но после си казал, че засега покьщнината му е достатъчна и така. И отминал. Вървял бавно все по-надалече и си мислел. Този път мислите му не били никак мрачни --спомените от живота текли зад очите му леко и бавно, като река в безкрайна равнина. Някои споменчета били като огрени от слънцето звънки вълнички, други били дълбоко зелени и минорни. Едни бързали, други се носели бавно, а трети пускали прашинки и мехурчета светлина.

Било ранна привечер, когато човекът се прибрал във високия си дом. Слънцето се прощавало с тази част от земята и докосвало всичко с целувки от червено злато. Старецът седял до прозореца и наблюдавал как гълъбите се прибират под стрехите за нощта. Някъде далече прогърмял самолет. По небето се влачела бяла диря като оперетна боа. Тя бавно се разкъсвала на пухчета и изчезвала.

Когато навън потъмняло съвсем, човекът се дръпнал от прозореца и дълго въртял копчето на радиото, докато намери музика подходяща за вечерта. Едно пиано и една флейта разговаряли с луната зад стъклото.

Тази нощ старецът дръпнал пердето и заспал удивително леко и спокойно.

Радиото продължавало да свири.

 

Събудил се от звуците на някакъв буен испански танц.

Първото нещо, което видял, бил един грамаден като буркан за компот черен паяк с жълт корем.

Той имал розови джуфки на всичките си лапки и танцувал върху масата като щракал с пръстите на шест от тях, цъкал с език, въртял се и се поклащал.

Старецът изчакал края на представлението, поръкопляскал любезно и смъкнал крака от леглото. Паякът се закланял на всички страни и се разсипал на стръкчета жълта иглика. После те подскочили и се мушнали във вчерашната бяла вазичка, която се появила кой знае откъде.

По-късно, когато чаят вече димял в чашата, дядото отпивал малки глътки и слушал разказа за нощното приключение на привидението.

 

 

Нощно приключение №1

 

- Снощи отидох на работа малко късно, защото се успах - казало привидението. - Ти вече беше заспал. Летях през града и се чудех какво да правя. Почти всички прозорци бяха тъмни и затворени. Погледах и послушах тук-там.

Точно зад голямата градска градина има един квартал от пететажни къщи. В най-крайната от тях, досами гората, клоните на дърветата влизат почти в прозорците. Там открих едно малко момиченце. То седеше в тъмното, въздишаше много тихо и прегръщаше една кафява плюшена мишка. Нямаше да го чуя, ако не бях влетяло случайно точно там. Момиченцето не ме забеляза и, за да не го уплаша (въпреки, че се изкушавах), аз се скрих на най-горния рафт на шкафа.

По едно време детето се разплака, стана и хвърли мишката върху шкафа.

Разбрах, че това е удобен момент за започване на разговор.

Приех формата на играчката, застанах на ръба на шкафа и се прокашлях.

Момичето вдигна очи към мене, ококори се и сви устничките си като за "о", но не издаде звук.

- Какво си ме зяпнала, хвърлячка такава - казах обидено аз. - Обзалагам се, че си си глътнала езика и не можеш да си кажеш името даже!

Тя мълчеше.

- Ето, видя ли, че не можеш? Забравила си е името, ха-ха! - изцвъртях аз и се потупах по коремчето.

- Не е вярно! - звънна момиченцето. - Казвам се Тони Петрова Минкова, видя ли, че си го знам?

- Аз пък се казвам Мишо. - опитах.

- Не се казваш. Аз съм те нарекла Живко - каза Тони, а аз много се зарадвах, че не забеляза малката ми хитрост, с която успях да разбера имената.

- Ти може да си ме нарекла, ама майка ми мишка ми казваше Мишо. А пък аз съм свикнал да слушам майка си, не като тебе.

- И аз я слушам. - Тони отново заплака..

Изглежда бях сгрешил нещо.

- Добре, де, какво толкова има за плачене сега. Ето, не ти се сърдя - изписках аз и скочих в скута й. После избърсах с лапичка сълзичките и я погъделичках с мустак. - Хем голямо момиче си.

- Да, ама мама я няма. И тате го няма. Обадиха се по телефона и казаха нещо, а мама като скочи, обу се и каза, че отива в болницата, защото татко е там и нищо му няма. И каза, че ще ме заключи и ще остави ключа на леля Тинка от втория етаж и тя ще ме сложи да спя и ще ми се обади по телефона. Ама нито ми се обади, нито леля Тинка дойде и си останахме само ти и аз - задъха се накрая Тони и аха да заплаче пак.

- А ти ме хвърляш - престорих се на обиден. - Нищо де, като знам каква е работата... Знаеш ли цифрите?

- Не.

- Ами къде записват мама и татко телефонните номера?

- Чакай - скочи момиченцето и донесе една голяма синя тетрадка. - Ето тука.

- Я да видим сега, разлиствай, Тинка... Тинка... а, ето я. Хайде да отидем при телефона и внимавай да не изгубиш страницата.

Тони ме грабна, мушна ме в тетрадката да пазя страницата и отидохме.

- Хайде, сега вдегни слушалката, дай ми я да я държа, а аз ще ти казвам кое копче да натиснеш. Ето, натисни това, то е "седем"...

Така набрахме целия номер.

Оттатък казаха "ало" и аз предадох слушалката. За да чувам всичко, което се говори, бях пъхнал едно от дългите си мустачета между ухото на Тони и слушалката.

- Ало, лельо Тинке, защо не идваш?

От разговора стана ясно, че леля Тинка нищо не знае за никакъв ключ. Тя се върнала късно от работа, а майката на Тони сигурно е пъхнала ключа под изтривалката, защото оттам стърчало някакво листче. Леля Тинка не проверила, защото била много изморена, но сега щяла да види, а Тони да почака малко.

Зачакахме на телефона и след минутка съседката се обади и каза, че намерила ключа, бележката и че идва.

Тогава аз скочих отново върху шкафа.

Когато леля Тинка отключи, завари малкото момиченце да протяга ръчички към най-горния рафт и да моли мишока си да дойде при него. Тя се усмихна, вдигна Тони на ръце и й помогна да достигне плюшената играчка.

По това време аз вече бях изскочило невидимо и гледах през прозореца как съседката прегръща детето и го хвали колко е умно, че й се е обадило по телефона. Не искаше и да чуе, че мишката играчка му е помогнала.

После отлетях към болницата, за да видя какво става там. На стената в дома на Тони бях видяло снимка на жена и мъж с млади очи, така че знаех кого да търся.

Обиколих всички прозорци на болницата.

В стаите мърмореха, похъркваха или тихо охкаха болни хора. Най-после стигнах до партера. Там, в една стая, в която слабо светеше малка лампичка, на единственото легло лежеше някой. Беше така увит и осукан в бинтове, жички и маркучета, че нищо не се виждаше от него.

Аз се пъхнах под превръзките на горкото му лице и ох, колко зле беше той, таткото на Тони...

Заслушах се.

Сърцето му несигурно, пресекливо туптеше.

Вратата се отвори и жената от снимката влезе. Тя плачеше. Дойде до леглото, седна на белия стол и се загледа в мъжа си. След нея влезе някакъв доктор с мустаци и уморени очи, който каза безсмислено:

- Няма да ви чуе. Но за вас самата не е добре така да се разстройвате.

- Докторе, ще се оправи ли? Докторе... - жената заплака още повече.

- Нищо, нищо, хайде, излезте сега - мърмореше лекарят, а очите му шареха по тревожно мигащите уреди около болничното легло.

Тогава аз разбрах, че трябва да бързам, много. Мушнах се в главата на болния мъж и започнах да гъделичкам мозъка му, като отварях чекмедженцата, в които бяха скрити неговите спомени.

Бащата на Тони видя родителите си, очите им, които го милваха...

...видя жена си, както когато я беше срещнал за първи път....

...снежните върхове, от които обичаше да се спуща със ските си...

...приятелите си, брат си, кучето си, което се беше изгубило още когато е бил малко момче...

После зад очите му се ройна вихрушка от звездички, а когато се разсеяха, там остана образът на малкото му момиченце. То търкаляше колело с една къса пръчка, тичаше след него и се смееше. Едната връзка на обувката му беше развързана и можеше да се спъне...

Мъжът се опита да извика детето си, да го предупреди... нищо не се получи.

Тогава аз настъпих спомена по рошавата опашка. Задърпах ушите и мустаците му. Ритнах го!

Споменът се разбуя, стана ярък и жив.

Мъжът смръщи болезнено вежди, пое колебливо дъх и каза ясно:

- Тони, внимавай! Тони, ще паднеш... връзката на обувката ти...

И се събуди.

Сърцето му заби по-уверено.

Уредите над леглото му се успокоиха.

Докторът не можеше да повярва на очите си, провери още веднъж всичко и отвори вратата, за да извика жената, а аз отлетях.

Цялото ми енергийно тяло така ме сърбеше от спомените на болния човек, че за миг се почудих дали не съм станало материално, ха-ха!

Когато стигнах отново прозореца на Тони, видях как тя лежи в креватчето си, гушка своята мишка и я уговаря да каже нещо пак.

Леля Тинка седеше в кухнята и пиеше кафе, защото беше решила да остане будна, докато съседката се прибере.

Аз се върнах при момиченцето и се мушнах незабелязано в играчката. Казах на Тони, че съм мълчал, защото с магия съм се пренесъл в болницата, където са родителите й. После я успокоих, че татко й ще оздравее, а за да заспи й разказах приказка. Това е.

- Може ли да я повториш? - несмело помолил старецът. - Толкова отдавна беше, когато за последен път съм слушал приказка за сън. А така хубаво разказваш.

- Добре - съгласило се привидението, - но това ще бъде утринна приказка, за тебе.

И така...

 

Утринна приказка №1

 

Имало едно време едно старо царство. В него царувал цар, който имал дванадесет дъщери. Той много ги обичал, но все пак искал да има син, който да наследи престола. Затова събрал всички мъдреци около себе си и ги запитал какво да прави.

Мъдреците започнали да си чешат главите, да поглаждат дългите си бели бради и потънали в размисъл, защото въпросът никак не бил лесен.

Царят заповядал най-пълно мълчане в цялата столнина на държавата си, така че нищо да не смущава мъдреците. Работата на глашатаите в онези дни била много трудна, защото вместо да бият барабаните си и да огласяват с викове царската заповед, те трябвало да обуят плъстени обувки, та да не вдигат шум и да прошепват всекиму на ухото какво е наредил царят.

Глашатаите свършили добре своята работа. Никъде в града не се чувал ни най-лек човешки шум. Само птичките пеели, слънцето греело, а тук-там се прозявало по някое магаре.

Но това не стигало, за да бъде измъдрено как царското семейство да се сдобие с принц и наследник.

На деветия ден мъдреците отишли при царя и обявили своето безсилие.

Тогава той, мъдър владетел, не ги наказал, а отново извикал своите глашатаи. Наредил им да обявят по всичките краища на света, че е готов да даде която и да е от своите красиви дъщери томува, който може да поднесе разгадка на въпроса - как? царството да се сдобие с наследник.

В престолния град се заточили върволици от най-различни умници, стари и млади, жени и мъже, които искали да дадат съвет на царя.

Тука ти може би ще попиташ - защо им е на жените принцеса? Отговорът е - не принцеса им трябвала, а приз, признание за умността им. Това е човешката суета - и мъжка, и женска.

Дните минавали. Царят изслушвал безброй съвети всеки ден от сутрин до мрак. Кои умни, кои глупави, кои още по-глупави. Никой от тях не помогнал.

Това царство било богато и силно. Затова много съседни и далечни владетели на други царства искали да живеят в мир и сговор с него. Те също впрегнали своите мъдреци в размисъл, а каквото те намислели, владетелите пращали синовете си да го предадат на царя с дванайсетте дъщери.

На него много от съветите му се стрували разумни, а пък и дъщерите му били запленени една след друга от чуждоземните принцове. Така че не след дълго единадесет от тях се задомили в различни краища на света с някой принц, който дадял на баща им разумен на пръв поглед съвет.

Останала само най-малката царска дъщеря, красива и нежна като пролетна роса, умна и добра като самата есен, която храни всички ни. Тя не харесвала никой принц и й било трудно да се съгласи, че трябва да стане жена на първия, чийто съвет заинтригува баща й.

Така че една сутрин тя влязла в тронната зала, облегнала се на лявата златна лъвска лапа, която крепяла царския трон и казала на баща си:

- Тате, така и така само аз ти останах за дете, мигар ще ме дадеш на първия, чийто думи и съвети ти се сторят смислени? Не е ли по-добре първо да провериш казаното, а после да ме даваш? Аз съм ти последната принцеса.

- Така да бъде. - почесал под короната беловласата си вече глава царят, царицата закимала и се усмихнала над ръкоделието си, а около очите й се сгънали стотици добри бръчици.

Върволиците все така се точели и все така ничий съвет не помагал.

На най-малката принцеса дотегнали ухажванията на принцове и велможи, пристигнали в царството на баща й да му дават акъл.

Всеки ден тя собственоръчно оседлавала своя кон Светулка, яхвала го и дълго се губела из зелените планини.

Веднъж пак така яздела без посока, когато Светулка се подплашил от една яребица, хвръкнала изневиделица изпод копитата му. Той се изправил на задните си крака, изцвилил, спънал се и паднал.

Принцесата се ударила лошо о един остър камък и я обгърнал мрак.

Свестила се в една странна къща. Тя била сглобена от половинки дървета сцепени надлъж така, че през зирките влизали слънчеви лъчи. Слънцето влизало и през прозореца. Той нямал стъкла, но бил снабден със здрави дървени капаци, сега отворени. Светулка стоял наблизо, до стената в стаята, и хрупал сено. Левият му преден крак бил превързан, но не изглеждало да се мъчи. Като видял, че стопанката му го гледа, тихо изпръхтял за поздрав.

Принцесата нямала повече сили. В главата й всичко се завъртяло, тя затворила очи и заспала.

Събудила се когато вече било тъмно. В огнището алено попуквали дебели цепеници. На края на одъра до краката й спял червен петел, мушнал глава под крилото си. До нея на столче седял някой и я гледал.

- Събуди ли се? - попитал млад глас. - Толкова дълго спиш..

- Здравей. Какво точно е станало? - казала принцесата.

- Ами намерих те при дерето. Твоят кон си беше оплел юздата в една драка и не можеше да се отмести, а ти лежеше с ей тази голяма цицина на главата си и едва дишаше. За да не стъпи върху лицето ти, конят беше вдигнал копито нагоре, но един трън от драката се беше забил дълбоко в крака му. Така ви намерих.

- А ти кой си? - събрала душа принцесата.

- Павел. Тука живея и събирам светлината от света - билки, приказки и ветрове. Ами ти? Как се казваш?

- Бюла.

- Добре. Почини си сега. Утре, като се събудиш, ще приказваме.

Принцеса Бюла затворила отново очи. Върху клепачите й сякаш тежали воденични камъни. Откъм огнището щирел щурец, огънят попуквал, а Светулка тихо изпръхтял, като да й казвал: "Спи спокойно, приятелко."

- Тука вече и Тони спеше - казало привидението.

- Нищо, разкажи ми приказката докрай - помолил старецът.

- Добре - отвърнало привидението, - но понеже си възрастен човек може би да знаеш, че не винаги нещата стават като в приказките. В тази обаче, стана следното :

 

Край на утринната приказка за стар човек и за който я чете

 

На сутринта Бюла се събудила от тичащите трели на косова песен. Отвръщала им свирка. Звуците й се шегували с мелодията на коса, подскачали и се късали в тънък насмех. Косът се ядосвал все повече и повече и вече крещял, но свирката меко го успокоила, докато двамата запели заедно.

Бюла не била чувала нищо по-прекрасно до сега. Станала и тихо пристъпила към вратата, да не уплаши пилето и свиреца. Но косът я усетил, свирнал стреснато и отлетял. Момъкът отлепил свирката от устните си, обърнал глава към нея и се усмихнал.

- Добро утро, Бюла.

- Добро утро - преглътнала тя.

- Ела, хапни ягоди, на роса ги брах. Сочни са и дъхави от вчерашното слънце. И мляко пийни усмивката на Павел светела като днешното слънце.

Така заживели двамата, като никой за нищо не питал. На Павел му стигали звездните зрънца в очите на Бюла, а на нея - слънцето в гласа и в ръцете му.

Двамата заедно гледали градинката пред дървената къща, хранели петела с четирите му кокошки и събирали дърва в гората. Светулка ходел като куче след тях, а кучето Петър си им било куче.

Минали месеци, почти година.

Царят, бащата на Бюла, бил раздвоен. Дали да мисли за изчезналото си дете, или да се терзае, че като принцесата я няма, никой не ще му открие как да се сдобие с принц, наследник на трона.

Грижи, грижи...

А Бюла и Павел чакали рожба. И един ден дочакали. Бюла родила син. Той бил силен, чернокос и красив. Петелът го клъвнал лекичко по челото, хвръкнал на комина и огласил света с радостната вест.

Бюла разбрала, че не може повече да таи коя е.

Казала на Павел, че баща й е цар.

Той я прегърнал и се умислил.

Накрая казал:

- Обичам те. Каквато и да си.

След няколко дни, когато детето и Бюла закрепнали, Павел впрегнал Светулка в каруцата и заедно отишли при царя.

Той силно се изненадал и още по-силно се зарадвал.

Царицата също била много щастлива.

Тя отдавна била много стара, за да роди наследник на царството. Тъй като единадесет от дъщерите им се задомили в различни царства и били погълнати от грижите, радостите и задълженията си там, а най-малката царска дъщеря изчезнала без вест, царицата била потънала в униние до сега.

Но ето, че нещата вече били съвсем наред.

Наследникът на царството ритал сред небесносините си пелени и се усмихнал за пръв път.

 

Това е приказката, както бих я разказало на Тони - казало привидението и се превърнало в синьо яйце, от което се излюпило бяло врабче с пура в чофката. То издухвало димни кръгчета и намигало глупаво под очилата с дебели стъкла, които едва се крепяли пред очите му, поради липсата на уши.

Правело така от смущение.

- Хубава беше - въздъхнал дядото. - Наистина, като че бях отново за малко дете.

- Не те ли отегчих? Не беше ли глупава? - привидението изплюло пурата, тя изчезнала, а на масата отново стояла бялата вазичка с игликите.

- Всяка приказка е по малко глупава и по малко умна, както всичко. Зависи откъде ще се погледне.

На мене ми хареса.

- Ами благодаря. Нали знаеш, ново амплоа, след четиристотин години плашене... Но и на мене ми харесва. Когато плашех, хората само пищяха. А сега си поговорих с Тони и после, когато й разказвах приказка... Беше ми забавно.... А сега - привидението се превърнало в голяма прозявка - лек ти ден. Отивам да спя.

То се изсулило като тънък ванилов аромат покрай електрическата крушка на тавана и изчезнало.

 

През този ден старият човек се чувствал не чак толкова стар, колкото през вчерашния...

 


напред горе назад Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух