напред назад Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]



Само един ъгъл


"...възпитана да не мечтае за невъзможни неща..."
J. Glass

 

 

...Препълнен пепелник върху охлузеното дюшеме, до него бутилка сода, с големи полепнали по стените мехурчета, два фаса и заблудено слънчево петно. Светлото на деня в стаята вяло се настанява сред набъбналите от мрак стени на стаята, а кафеникавата им патина я прави така тясна, утробна... по-скоро бърлога; отколе шепти битката между ароматите на почти столетна суха дървесина, здравец, индреше и мушкато с постоянната лека миризма на стар котарак, която сякаш спи на леко дразнещ мъркащ кравай в някой ъгъл, миризма на куче, прах, дъх на жена...

Те се вплитат в някаква обща тъкан тук-там с ярка и гъстообагрена нишка от тъмен парфюм и спомените за пепел и дим от деситки километри цигари... Които често изгарят сами, подпрени на ръбчето на пепелника, на някоя случайна чинийка или дори на края на прозоречния перваз, който като че непрекъснато си сменя кожата на едри и различно бели в безбройните си пластове люспи.

Над корниза на прозореца се протяга грамадна тъмна паяжина. Привечер тя сякаш е вратата, през която денят напуска, целта й е да изсмуква светлото, всяка струя,глътка,малка капка светлина, така щото нощта да се настани леко и необезпокоявана.

В ъгъла на стаята мрънка стар телевизор, изглупял сомнамбул в дебел юрган от прах, недокосван от години;включен веднъж и завинаги. Ветеран-политикан, на неизменното си място като старец в кафене, клекнал върху шкафчето си от вехто светло дърво с огледални вратички, зад които се трупат скътани непотребни съкровища.

Върху телевизора лежат черно керамично дългоухо ловно куче, друго плюшено и меко, напълнено рехаво с изкуствен ориз и дървена къщичка за птици с отвор във формата на цвете и изящно издължена конусовидна кацалка отпред.

Някой е поставил бронзова птичка в отвора на къщичката. Врабчетата отвън, въпреки привидното си шумно безгрижие са твърде свенливи и благоразумни. Надали на някое от тях би хрумнало да влезе в тази стая и да се засели в къщата върху телевизора.

Над него окачена на прозрачна нишка виси препарирана риба-балон, вбесено натаралежена и покрита с тънък пласт лак. Човек би си помислил, че е жива и се рее във въздуха, ако хвърли само поглед към нея. При по-внимателно вглеждане обаче мъртвите й пластмасови въртящи се очи правят нелепо впечатление.

Дясното, което е обърнато към стаята се кокори надолу, сякаш за да не пропусне прогнозата за времето, или някой сериал по телевизията, а лявото, както може да се види в огледалото отзад е вперено нагоре към тавана... покрива... небето... или още по-далече. Тази риба явно не може да се гледа даже в огледало. Сърдита си е и се надува.

Огледалото пък е огромно. Високо е два метра, а е дълго колкото цялата стена, върху която е закрепено. Така, отразена в него, стаята става дваж по-малка и дълбока в сенките си. Това е парадоксално, разбира се, но точно така се получава и надали би било възможно да се направи нещо срещу това.

Случва се понякога огледалото да не отразява нищо. Стои там празно, кухо, или блестящо пусто. Много рядко явление, свързано с необичайни обстоятелства и то необичайни до степен такава, че когато се съчетаят никога не остава време и възможност за наблюдаване и описание на самото явление. Можем само да отбележим, че се случва...

В долния край на огледалото има тесни рафтове, върху които препускат насън, заключени в помътнели стъклени съдове, пъстри скъпоценни спомени. Десетки и стотици...безброй... лесно е да се изгубиш в шепотите им.Те са от песни и сълзи, страхове, тревоги, молитви, надежди... намерения, възторзи, въпроси,... отговори... отдавна намерили своето значение и така загубили всичко. Те са пътни знаци, водещи наникъде, подобаващо неподвижни за очите.

Сега ще отворя един от съдовете.

Аромат на коледни сладки с пъстра глазура, сухи елови иглици, луничави пъдпъдъчи яйца - едното леко и кухо, другото - каменно; късче червена панделка, шарено стъклено топче, ключ от забравено Някъде и парченце бяла свещ.

Вдъхвам дълбоко и се сещам откъде е ключът... Свещта отново е цяла. Пламъчето й трепти токущо запалено, отнякъде се чува тих звук на тапа, извадена от дългото гърло на винена бутилка. Ароматът на черно вино нахлува, смесва се с Коледата в музика, все по-ярко и силно и... захлупвам стъкления съд с капачето му преди да... ме отнесе...

Грижливо го връщам в кръгчето сред прахта на мястото му, пръстите ми отместват внимателно друга стъкленица, полупразна, само с няколко прашинки пясък на дъното и черна мидена черупка.

Не, нямам сили за този спомен...

На същия рафт е обърната с отвора надолу голяма тънкостенна чаша с високо краче. Под нея има малко бурканче с черен скорпион. Върху столчето на чашата се гуши преспапие от гладко полиран опушен кристал с меки ръбове. Вземам го в ръка... не.

Само посягам, но пръстите ми не докосват бистрата повърхност. Преминавам навътре, отвъд... Стените пребледняват от необясним срам, стават рехави, прозрачни... изгубват смисъла си и изчезват...

Аз седя върху островлакнесто одеало от сура вълна на едри квадрати. То е проснато върху туфа дребнолиста августова коприва, която мирише още повече от това. Зад дясното ми рамо наднича стрък див джоджен, чиято баба навярно е била упойна грешна горска мента.

Отстрани равнецът укорно поклаща беловласата си глава с кацнала върху нея мека черна пеперуда.

В клонака на габъра, с чийто ствол сливам гръб, някакво птиче цика: "Чест! Чест!", а после с кикот отлита,преди да разбера дали се глуми с ароматния внук на греховни горски билки, или изразява почитта си към бързата зелена река, която влачи блестящите си дипли в краката ми.

Реката...

Върти в усмивката си кръгли камъчета досущмалко момиченце, което смуче пълна шепа шарени бонбонки, тича нанякъде като младоженка в бяло дантелено було над зеления си поглед, искрящ от радост, че някога... някъде... ще се венчае с огромното море.

Щастлива ли е?

Пита сребристата върба по-надолу по пътя й. Тя навежда вейките си досами водата дали за да огледа колкото може повече от скъпоценните си сребърни листа? Или с нагарчащ от самота любопитен шепот?

Не чувам. Иска ми се да доплувам тихичко до сенчестия свод на клоните й, за да разбера.

Може би реката, това дете-невеста-старица ще открие мъдра тайна?

Но...

Пеперудата е напуснала белия мърморко и незабелязано от мене е кацнала на коляното ми. Потрепва с крила и пипалца и вероятно изобщо не ми обръща внимание.

Стоя така и я гледам.

Посягам предпазливо към парченцата бяла халва, които ме очакват върху одеалото и лапвам едно без да отделям поглед от пеперудата.

Черна мекота, танц на плюшено късче от нощта... очите ми потъват в него.

Реката се отдалечава, звуците заглъхват, уханието на гората изчезва, остават само тези две парченца потръпващо Нищо, а аз се смалявам като прашинка и се смесвам неусетно с другите тъмни прашинки от нищото... и наистина там няма нищо.

Няма прашинки. Мене ме няма също....

 

Пълен, съвършен покой

 


напред горе назад Обратно към: [ Лутембе][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух