напред назад Обратно към: [Мирела Иванова][СЛОВОТО]



Европа, един личен прочит


За първи път чух името Европа в едно стихотворение на нашия национален поет Иван Вазов. Той се обръщаше към нея като към скъп и близък човек, комуто все още вярва и то най-вече, защото знае цената на свободата. По тази причина и недоумява, и страстно я упреква за равнодушието, с което гледа зверствата и кланетата на турските поробители у нас. Някъде по средата на това и драматично, и епично в жестоките си подробности, и полемично като патос стихотворение, Вазов възкликва от името на своя народ: „Европо! Дай ръка си — и аз съм отърван!— Бях диворастящо селско дете и вечер майка, уморена и много тъжна, завърнала се от работа, ми четеше стихотворения от българските класици. Вероятно така самата тя е намирала паралелен свят, в който да се чувства различно, вън от действителността, твърде несправедлива към нея, младата и красива, едва изгазваща селската кал и бедността си зъболекарка.

Така, още от детството си, привикнах с паралелното съществуване на световете. През деня бе просторът на нивите, прахът на полето, дивите игри, катеренето по дърветата, безмилостният до кръв език на селяните, а вечер - магията на големите думи, чувственото им сияние, реещият се трагически дух и съдбовният патос, ореол от трептящи, звънки, главозамайващи стихове около косите на моята красива и тъжна майка. Европа на Вазов също бе паралелно съществуване на световете: „Каква е таз Европа, с човещина прочута,/ и зрителка спокойна на таз картина люта...— Свободолюбивите идеи на „светли кат лампади люде— редом с надменното равнодушие и икономическия интерес, които предизвикват „страшната присъда— на „разгневената муза—. Тогава съм била на четири или пет и наистина си представях Европа като човек, който не проумява и не иска да проумее същността на несправедливото ни страдание. Човек, с когото трудно ще намерим общ език, защото стремежът да разбереш другия е едничкият мост, който те отвежда в различността като свой. Но освен това открехнах сетивата си за страданието и запомних думата свобода, направо я понесох като дамга върху участта си.

След време, в часовете по география, усвоих скучните факти за континента Европа, хилядите квадратни километри и броя на държавите, природните особености и залежите от руда, най-високите върхове и всичко останало. Но натрупаната информация си остана информация и не досегна трепетната ми детска представа, в която свободата и страданието се надвикваха сложно, необяснимо и многогласно с гласа на един-единствен човек, чието име бе Европа. Митовете на древна Елада не ми свършиха особена работа, само потвърдиха вълнуващата ми детска представа, че Европа е човек и я доусложниха с болезнеността на юношеството, възраст, в която и божествата не ни помагат.

 

Или по-скоро и те са ни криви: Зевс направо ми бе противен и изобщо не разбирах красивата Европа, встрастена в тайната си любов към Бога, преобразен в бик, комуто самопожертвувателно ражда трима сина, задоволявайки се с три подаръка. Приемах го като лична обида.

Едва когато започнах да уча в немската гимназия, в първите седмици, наизустявайки по стотина думи на ден, се досетих, че Европа вероятно е и език, на който ще ми заговорят нови светове. Но в началото бе само предчувствие, а сетне открих немските експресионисти, поетите и художниците. Бягах от училище, за да се скрия в библиотеката и да обладавам в преброени часове тази сила, тази обсебваща и непозната страст. Едва покъсно щях да я открия у испанеца Федерико Гарсия Лорка и българина Гео Милев, и двамата мракобесно убити в Европа на революциите и утопиите за справедливост.

На двайсет знаех твърде много за Европа, на двайсет и пет бях закачила картата й в мазето, което обитавах тогава в един софийски квартал. Не вярвах, че ще мога да пътувам свободно из нея другояче, освен чрез въображението и литературата. Така Европа, със съучастничеството на големите гръцки поети Кавафис, Сеферис и Секилианос, се превърна в красива и митологична Аркадия, в невъзможно и копнежно Отвъд. И отново — не континент, а държава на думите и духовността. Сега си мисля колко романтични жестове извършвах по онова време, за да си набавям недостига на свобода. Тръгнах на уроци по френски, за да доусвоя езика и да чета символистите в оригинал. Дни наред, например, се занимавах само с това да препрочитам и сравнявам различните български преводи на Бодлер и Рембо с оригинала, или да чета на глас стиховете на Аполинер и така да ги уча наизуст. Моето „мазе от слонова кост—, както го нарекох по-късно, с влажните си стени и мрачния си неуют, ми помагаше да отворя душата си за всевъзможния и несвършващ трагизъм на европейската поезия. Привличаха ме Фридрих Хьолдерлин и Марина Цветаева, Георг Тракл и Езра Паунд, тъмната страна на словото, което ни превръща в изгнаници навсякъде, владееше ме патосът да проектирам участта си върху техните участи, лудости, самоубийства.

Това минало време, в което ми бе отнета конкретната Европа, за да си съчиня и да се встрастя в своята Европа, сега разглеждам като подарък. Образовах се безразборно и алчно, поглъщах знания и печал, за да имам куража да бъда такава, каквато съм. Днес си давам сметка с колко безкрайно време съм разполагала. С колко самота, която може да се засели само от думи. Водех си дневници, пишех и четях, самоизграждах характера си и търсех знаците по пътя. Разбира се, в същото време търсех и работа, защото животът е конкретен и всекидневен, и освен всичко красиво и възвишено, изисква хляб и дрехи, например. И така продължих да обитавам паралелните светове. Те бяха по-несъвместими от онези в детството ми, прекрачването от единия в другия ми струваше неимоверни усилия понякога, друг път направо ме довеждаше до пълно, неизгазимо като тресавище отчаяние.

 

Тогава не излизах с дни, гледах в някоя точка от картата на Европа и до умопомрачаване броях забраните, сред които ми е отредено да съществувам. Естествено, младостта и поезията са по-силни от всевъзможните отчаяния, които самите те пораждат, съдържат в себе си непредставими енергии, въображение и гордост, заинатена да се справи с изпитанията.

През 1988 година, подир безброй унизителни перипетии, вече работех като редактор в едно списание за детска литература. Подготвях и втората си поетична книга „Самотна игра—, заглавие, взето назаем от едно есе на Херман Хесе, като водех дълги и безнадеждни почти разговори с добронамерената си редакторка, относно песимизма и оптимизма в стиховете, бранех всяка дума, борех се срещу всяко съкращение. Когато ръкописът влезе в плановете на издателство „Български писател—, ми дадоха малък аванс за книгата. Всъщност достатъчен, за да се включа в една екскурзия до Гърция, организирана от издателството. Беше и въодушевяващо, и вълнуващо, и жалко. Към групата бе прикачено щатното ченге на Съюза на преводачите, Ангел. Весел тип, който си носеше няколко шишета ракия и не се престараваше в нищо. Мнозина пък носеха разни неща, които да продават в Гърция: овче сирене, хавлиени кърпи, автомобилни гуми дори. Тогава бе позволено да размениш само тридесет лева, сума смехотворно малка за каквото и да било начинание. Екскурзията до Гърция бе първото ми живо и конкретно съприкосновение с Европа. Всъщност пътувахме из някогашните български земи, посещавахме градове, които имаха имена и история и на моя роден език. Но голямото смайване идваше от друго, от пъстротата и многообразието, от цветовете, динамиката и кипежа, завихрили живота тук денем и нощем. В стихотворението си за Кавала съм написала, че „този град е тераса, с изглед към свободата—. Европа от въображението ми съвпадна с действителността и всичките ми сетива, цялата ми душа настръхнаха от възторг през тези преброени дни, в които една колежка, гостувала на братовчедка си в Западна Германия, все не пропускаше да отбележи: „А там ако знаете какво е!—

Ето така, в приповдигнато настроение, дочаках падането на Берлинската стена и първата покана да замина в Литературния колоквиум на Ванзее. Получаването на визи в началото не бе кой знае колко сложно и унизително, достатъчно бе да предоставиш необходимите документи и да си платиш. Сетне обаче, додето чаках на опашки, на които никога не ти идва ред, често си припомнях онези Вазови стихотворения и отмъстително си представях високомерното равнодушие на Европа, отегчена дори от мерките, които е взела срещу застрашаващите уюта й източноевропейски скакалци. Аз също си отмъщавах на дребно, като отскачах за по ден-два до Амстердам или Париж, до някои от градовете, по които бях изгаряла от копнеж през затворената си младост. През перилата на мостовете се втренчвах във водите на Сена или Некар и се оставях да ме носят прочетените и любими стихове. В мига, когато стъпех на някоя берлинска, лондонска или парижка улица, веднага се разтварях в свободата, изпълвах се с нейния необят, съзерцавах я, седейки с часове в някое кафене, радвах й се и лакомо, и протяжно, преброждайки галерии, музеи и хора.

 

Одухотвореността на Европа, която винаги мъкна със себе си като раница, не ми пречи да съзра и конкретния ред, правилата, по които тече животът, усмихнатото всекидневие. Пътувам, напрегната от смисли и символи из градовете и знам, че пътувам към себе си. Към своето детство, което красиво, наивно и добронамерено съвместяваше паралелните светове, необята на словото с необята на полетата и нивите, градежите на цивилизацията с праха на играта, празника на общуването с метафизичната болка на човека, „който е сам върху сърцето на земята—. „Лентяйството на поета—, каквото го описва Унамуно и стресът на модерния човек, погълнат от безброй взаимоизключващи се задачи.

Европа е духовна и житейска сложност, привиден ред, който обединява нашите човешки и национални несъвършенства и дарби, несвършващ урок по търпимост към другия, доброто място за съществуване на паралелни светове, които не могат един без друг. Европа е част от моята биография, от стиховете ми и свободата ми. Не континент, а държава на духа и думите. Човек, у когото живеят безброй хора. Вазов, нашият национален поет, в чийто музей работя сега, е назовал в стихотворенията си имената на онези от тях „що кат лампади светят във мрачината обща—.

 

Текстът е четен на 9 май 2006 г. - Ден на Европа, в кафене "България"

 


напред горе назад Обратно към: [Мирела Иванова][СЛОВОТО]

 

© Мирела Иванова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух