напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава IV. Въстанието в 1875 година


Българският революционни комитет броеше вече пет години от своето съществувание. В разстояние на това време много нещастия достигнаха неговите главни деятели, от които някои избесиха, а повечето изпратиха на заточение из Азия. Освен А. Кънчев, Васил Левски, Д. Общият, с участта на които читателите са вече запознати, в разни времена, после това в много градове, турското правителство сполучаше чрез своите шпиони и със съдействието на верноподаните си чорбаджии да открива гнездата да революционните комитети.

Така например, малко пред хващанието на Левски, правителството беше успяло да открие в Софийско съществуванието на тайните комитети в Тетевен, Етрополе, Орхание, от които места се хванаха мнозина работници, които по-после бяха изпратени на заточение. Тия се обвиняваха още в ограбванието на царската поща, което нападение се направи ако и със знанието на Левски, който гледаше да събира средства за покупванието на оръжие, но и не напълно с неговото съгласие.

Атанас Узунов, който беше заел мястото на В. Левски и работеше повече с Тракия, а най-много със Стара Загора, така също се хвана в къщата на някой си изедник хаджи Ставри в Хасково, когото той отишъл да убива, като сполучил от най-напред да влезе в къщата му с измама. Хаджи Ставри си остана жив, само с една лека рана от куршум, но Узунов биде хванат още на мястото от собствените слуги на първия. Комитетът не одобри неговата постъпка, защото като апостол, той трябваше да не приема подобна роля на себе си, която е длъжност на местната тайна полиция.

Узунов беше от ония, които обичаха да правят работата въпрос, т. е. да изказват своите последователи по всичките градове, да говорят, че всичкият народ е в съзаклятие против Отоманската империя, с което да уплашат уж турското правителство и да обърнат вниманието на Европа върху страданията на българския народ. Разбира се, че нито турското правителство се стресна, нито Европа обърна внимание на това, а само затворите в Пловдив, Стара Загора и Хасково се изпълниха с български интелигенти, наказани от самия Узунов. Между другите пострадали от това приключение, наречено Хасковско, бяха: Стефан Сливков и Георги х. Дечев из Стара Загора; из окръжието - поп Минчо Кънчев от Арабаджиево, поп Яню Димитров от Гюнейлийската махала, Дойчо Димов от Сеймен, Станчо Петров от Джамбазоглу и Бойчо Русев от Гюреджий; от Пловдив - Христо Илич и Константин Доганов; из Чирпан - х. поп Димитър Иванов, Георги Данчев, Янко Т. Ковачев, учител, Стоян Заимов и Кирияк В. Сербезов, тоже учители; из Хасково - Коста Т. Симидчиев, Яню Тонев, Георги и Михаил х. Минчеви, Петър Берковски и Мирчо Попов, учители, и Димитър Н. Стефанов от Одрин. Всичките поменати патриоти се осъдиха на заточение на разни степени.

Атанас Узунов щял да изказва и други още работници, за което поискал и позволение с писмо от Търновския комитет, отгдето му се отговорило отрицателно1. Мнозина обвиняват Ат. Узунова в нарочно предателство; но, според нас, той работил добросъвестно. Онова, което може да се каже за него, е това, че той е действувал нетактично.

Освен опитванието да се убие хаджи Ставри Българският революционен изпълнителен комитет, от своето съществувание до Заарското въстание, е извършил и следующите наказателни разпоряжения върху лица, за които е имало верни факти, че са принадлежали към шпионското отделение и се готвели да почнат мръсния си занаят - предателството: Стоян Пенев из Русчук, наказан със смърт чрез кама; един владишки дякон на име Дионисий в Орхание, наказан тоже от смърт чрез куршум от Димитър Общия; един чорбаджия, Козлов из Лясковец, убит на леглото си през прозореца с револвер. Първият от тия осъдени, Стоян Пенев, млад и развит момък, служеше в печатницата на Л. Каравелов в Букурещ, на когото знаеше всичките тайни, както и кореспондентите му на вестника из България. Той беше дошел в Русчук на разходка за няколко деня, в разстояние на което време тайната полиция в Русчук се извести от вярно място, че Стоян Пенев прави вече условия с арменеца Ернест ефенди да започне предателството си. Страх и трепет облада всичките съзаклятници в Русчук. Същия ден още стана извънредно събрание, което реши да се накаже шпионинът.

Ето решението на заседанието, в което е решено да се убие Стоян Пенев:

 

Февруарий 15, 1872.

1-о. Решава се: по причина на препятствията, които са предвидени от дохожданието в градът ни на познато едно лице, което по подлото си поведение туря в опасност народното дело, да се изтреби час по-скоро това лице, ако и без знанието на Ц. Б. Р. К.

2-о. По необходима нужда дозволява се за секи2, и за изпреварвание на сяко зло, да се разнесат от касата около 500 гроша.

(Подп.) За 80-54, 59, 41 и 104.

При всичките заточения обаче и строги преследвания от страна на правителството революционний комитет, наместо да скъса своите действия, от ден на ден по-енергично захващаше да работи, повече последователи придобиваше между честната интелигенция и по-гордо и презрително гледаше на строгите преследвания. Комитетът дотолкова се наблягаше на народа, щото няколко пъти е искал да повдигне знамето за въстание. Така например, когато се откри комитетът в Софийско, Л. Каравелов е писал на Левски и на Н. Обретенов да дигат бунт, както можат; но по това време В. Левски се намирал в Тракия, гдето отишел да приготовлява чета около Пловдив, която да нападне на конвоя, който придружавал софийските съзаклятници, за да ги освободи. Писмото било задържано в Ловеч3.

Когато всичко това ставаше, докато въздухът не миришеше на барут, докато на Балканския полуостров не беше пукнала още ни една пушка, то може да си въобразите като какво влияние е имало на Българския революционен комитет известието, че храбрите херцеговци са побили вече байрака и отдавна мерят своите сили с общия враг на бойното поле.

Всичко младо и честно, всичко живо и незаразено от турското кално блато, поздравляваше от сърце и душа борците на свободата. От най-напред работата се ограничаваше само в пламенни възхищения, но щом турските табори започнаха да вървят към възбунтованата страна по-често и вестниците известяваха числото на убитите, то главатарите на комитета погледнаха по-сериозно на работата.

"Ако стотина-двесте хиляди голи херцоговци поддържаха въстание толкова време и уничтожаваха по цели батальони турска войска - размишляваха те, - ако турският кредит падна отведнъж от 40 на 15, то какво ще бъде положението на османската държава, ако седмомилионният народ подигне глава и каже тържествено: не съм вече рая!"

"Подобни въпроси си са задавали само буйните и неразбрани глави" - ще да възразят благоразумните бухали. "Да, и ние сме съгласни с тях да потвърдим това, но чак сега, после сръбската и руската война, когато се видя, че Турция не е била нито "болен човек", нито "обанкрутена държава". По онова време, когато съдбата на тая стара държава се решаваше от българския комитет, събранията на който ставаха из мрачните изби, т. е. в 1875 г., не само главатарите на комитета, хора без никакви военни познания, мислеха така, но цели държави, военни знаменитости и хитросплетници-дипломати брояха на пръсти дните на босфорския скелет, който бил уж на издъхвание... Който иска да се увери в казаното, от нас, то нека вземе за пример Сърбия в 1876 г., самонадеяността на генерал Чернаева и Гурко, па и на самия руски генерален щаб, който мислеше да пропъди турските войски само с помощта на казашките нагайки.

Трябва да ви кажа и това, че по време на Херцеговското въстание работите се вършеха повечето с лъжи. От една страда, турците лъжат, а, от друга - болните мозъци на горещите славянофили (измисляха всевъзможни небивалици. Така например, от двадесят сражения, станали в Босна, петтях са били само истински, а останалите -- плод на сръбско-славянски патриотизъм!

И така, Българският революционни комитет пристъпи към дело, като извика извънредно събрание. В това време най-деятелният революционни апостол беше Стефан Н. Стамболов, родом от Търново, който застъпваше мястото на Левски, на Узунов и на други още пострадали мъченици. Наистина, че Стамболов беше още дете, двадесятгодишен школник, както го наричаха мнозина поклонници на ястъклиите мустаци и на косматите гърди, но неговото пламенно слово, неговата безпримерна решителност и обаятелните му патриотически песни бяха в състояние да трогнат и най-заспалите му слушатели. После Левски и Бенковски той е имал най-голямо влияние между народа. Бил изпратен да се учи в една от руските семинарии, но като буйна и необикновена натура, която не можела да подлизничи и да прави шпионлък на дипломираните професори, от една страна, а, от друга, че сухите, изтъркани правила и рабската училищна дисциплина, които нямат нищо общо с хора като Стамболова, който не се учил само за диплома, чрез която да изкарва своя гечинмек - скоро се простил с катехизиса на Филарета и с догматиката. Тия няколко думи аз казах за Стамболова за това, защото той беше главният виновник на Заарското въстание и въобще един от хероите в 1876 година.

 

II

 

По това време, в надвечерието на Заарското въстание, аз бях се преселил да живея в Сеймен, по причина, че в Русчук турското правителство или по-добре чорбаджиите бяха захванали да заподозират нашето свърталище - читалището "Зора". Служех на станцията на железницата в горепоменатото село, колкото да не стоя без работа. И в селото Сеймен съществуваше революционен комитет, състоящ се от местни жители и от живущите там старозагорчени: Стефан Гергюв-Чифутина, Стойчо Петков, Гено Атанасов, Койчо Георгев и пр. Имаше така също работници и по железницата: Георги Икономов, Р. Иванов, Д. Цанков, П. Иванов, учител в Мустафа паша, Никола Табаков и други.

На 15 август пристигна пратеник от Стара Загора, Андрей Момчев, който разнасяше следующата прокламация по всичките села, издадена от комитета, а съчинена от Хр. Ботева и Стамболова:

 

"Милий народе Български!

Всичките около тебе народи се наслаждават от доброчест живот във всяко едно отношение. Само ти и твоите съжители, които сте имали злочестината да се управлявате от турското правителство, сте лишени от неоспоримите права за всеки човек и тежко стенете под едно варварско иго.

Особено ти, милий народе, никак не можеш да помислиш, че живееш като народ: само тебе е най-строго под жестоки наказания запретено най-законното нещо - народното ти просвещение; само твоите занаяти се намират в първобитното си състояние; твоето земледелие и търговия са съвършено убити; честта, имотът и животът на твоите деца са всякога изложени на произволът, на подигравка; само ти не намираш отеческо правосъдие там, гдето го търсиш.

И всичко това произлиза само и само от досегашното ти неспособно и безчеловечно правителство. Това нетърпимо вече състояние ти наложи света длъжност; да се дигнеш с оръжие в ръка и да премахнеш злото. Ти изпомежду себе изваждаш засега нас и ни изпроваждаш на бойното поле, за да се борим за светата цел.

Ние те послушахме и сега ето ни вече на бойното поле, гдето ще пролеем и последната си капка кръв за твоето освобождение. Молиме те само да земеш във внимание долните наши предложения във вид на закон, който ще приведеш в точно изпълнение:

1-о. Всеки Българин, от най-малкия и до най-големия, длъжен е да постоянствува в народното решение и да не дава никаква поддръжка и помощ на досегашното правителство и на неговите привърженици, виновниците на нашите злочестини. Напротив, това правителство и неговите привърженици от всекиго трябва да се гонят и наказват най-безмилостно.

2-о. Всеки от Вас, и които остаяте в къщите си, и които зимате оръжието в ръка, не трябва да бива ни най-малко ожесточен против мирните турци, наши съжители и състрадалци. Напротив, длъжни сте да им дадете братска ръка, помощ и покровителство, ако бъдат преследвани от правителството, защото са съчувствували на народното ни движение. Честта, имотът и животът на мирните турци трябва и за Вас да бъдат толкова мили и свети, колкото са и за тяхна.

3-о. Додето не се освободим от това правителство и не наредим друго, способно да ни направи доброчестни, паричният имот на всяко частно лице трябва да е на разположение за нуждите на светата ни цел. Но обществените имоти - за поддържание училища и църкви, които сме си набавили с кървав пот, които сме отделяли от залъкът си - трябва да останат ненарушими до втора заповед.

Милий народе, ти си страдал много, но това страдание в тоя честит час, вместо да те услаби, напротив, ще те раздражава като лев и в твоите мишци ще влее юнашка кръв, като си сметнеш за какво се бориш и какви ще са следствията на твоята борба... Освен това, ти, народе, си многоброен, ти си в своята къща помежду стените на твоят крепки Балкан, ти си обиколен от имота си. А всичките тия неща са твои най-здрави и непобедими съюзници. Дързост, прочее, и напред с уверение, че победата ще бъде на твоя страна, защото и правдата е твоя. Дързост, защото твоето въстание е благословено от бога и трябва да бъде одобрено от всяка държава, народ и община, у които правдата и человеколюбието не са угаснали!

Издадено от хиляди български въстаници в Балкана.

 

На 8-ий Септемврия 1875 год."

Разбира се, че всичките членове и съзаклятници на революционния комитет, които досега се хранеха само с голи въображения, след прочитанието на това възвание бяха препълнени с радост. Подир десятина дена дойде и Стамболов през Цариград, из Румъния, облечен в турски дрехи, с бръснат врат и с толумбаджийски калеври на краката. Той разказа, че мнозина апостоли са минали в България да дигат въстание, че големи приготовления стават навсякъде да се дигне всичкият народ против своите угнетители. Стамболов беше така също апостол и скоро замина за Стара Загора, която беше избрал за свой център.

Скоро служащите по железницата и в Сеймен получиха известие да заминуват за Заара, гдето според казванието на куриерите всичко било наредено, турците треперели, българите се окуражавали от час на час и други още новини, които бяха в състояние да съблазнят всяка чувствителна душа. Много призвани, малко избрани; от многото съзаклятници, които си сучеха мустаките на кръв и които пееха "Стани, юнак балкански" със сълзи на очите, само няколко тръгнаха за Стара Загора, а именно: Георги Икономов, Ст. Гергюв-Чифутина, Койчо Гергев, Стойчо Петков и Никола Станчев. В числото на тия последните беше и наша скромност. Щом получих радостното известие, същата вечер още се разпоредих да раздам дрехите си по разни лица, съвсем безплатно. За да се вземе във внимание просбата за оставката от железницата, съчиних фалшиво писмо, че майка ми била уж болна, което представих на началника на станцията.

През цялата нощ, колкото другари бяхме събрани да вървим за Стара Загора, не затворихме очи. Та можеше ли да се заспи в такава минута!

На другия ден аз заминах сам за Стара Загора. Докато намеря Стамболова в тоя последния град, два дена се минаха. Той се криеше не от турците и тяхната полиция, но от ония калпави българи, които има във всеки град и които се наричат чорбаджии. Представителите на това ниско съсловие в Стара Загора, които успели да подушат от уста в уста, че в града се крие бунтовник, бяха викали Коля Ганчев, познат и на турците по своите патриотически дела, когото бяха заплашили с предавание на правителството, ако в разстояние на 24 часа не изгони из града опасния човек. Най-после, късно една вечер, Михал Жеков ме заведе в къщата на друг един стар патриотин, Колю Райнов, гдето квартируваше Стамболов, и гдето ние се промъкнахме с голямо предпазвание. Бъдещият двигател на въстанието седеше в една тясна миризлива стаичка, без свещ и без всякакви постилки, сам-саминичък, като че да беше затворник. В едната си ръка държеше револвер за всеки случай, а малко по-настрана върху едно столче лежаха писмените му принадлежности, състоящи от един попски девит, няколко листа бяла книга, една карта на Балканския полуостров, телескоп и компас. От много ходение пешком краката му бяха затекли, които той киснеше в прясол.

Тая нощ дойдоха при нас много селяни из околността, между които бяха и двама войводи от с. Хаинето, дядо Никола Веранчето и Иван Сетирелията, дошли нарочно за споразумение. Тия бяха въоръжени от краката до главата и така самоуверено говореха за приготовленията в своите села, щото две минути маене беше напусто.

- Числото на моите момчета сега засега - казваше дядо Никола с достойнството си на войвода, без да погледне даже наоколо си - възлиза на 700 души. В това число влизат и 80 души турци, мои подчинени хора, готови да грабнат пушките на първи позив. Аз мисля, че с тая смесена дружина ще да можа да завзема Хаинския боаз, щом стане въстанието.

Неговият другар Сетирелията, който не снемаше ръката си от своя бялочиренен нож, при всичко че в стаята нямаше нито турци, нито други някои неприятели, потвърдяваше думите на първия с клюмванието на главата си.

- Що нещо поганска вяра съм изклал - продължаваше тоя последният, - ио никога не можаха да ме усетят, защото знаех как да постъпя. Щом убиех някого, затрупвах го със сухи дърва и малко барутец на челото му, който запалвах - пламваше тялото като кибритена клечка.

Всички присъствующи, най-много любопитният Стамболов, зяпаха в устата на страшния разказвач, който лъжеше безобразно.

- А ти, дядо Никола, до колко души има да си заклал? - попита Михал Жеков.

- Господ ги знае, синко! Мъчно е да се преброят - отговори той след няколкоминутно мълчание.

Това е обща характеристика на всички лъжевойводи в по-новите врмена. Тия никога не са се одушевлявали от патриотически вдъхновения, както това е било с младите работници4. Наистина, че тия са излязвали няколко пъти по Балкана, като например Тотювото и Панайотово минувание в 1887 г., но това беше тогава, когато турците гледаха на българските чети като на разбойници и целта им още не беше определена. По-после обаче, когато нуждата от войводи започна да се усеща от година на година повече, поведението на тия някогашни юнаци беше неудовлетворително, ако не и скандальозно. По време на Заарското въстание много момчета се събраха из румънските градове, които нямаше кой да поведе.

Когато предложили на хвърковатия войвода да развее байряка, той противопоставил условия, че преди да изтегли саблята, трябвало да му отпусне комитетът една значителна сума пари, с която да гарантира своето семейство, в случай, че ще падне на бойното поле. Нашите войводи бяха станали цели барони. Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!

Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бииокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр.,стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи - нови хора!

Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето. Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: "Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар." Същото това се случва и с дипломиранит. Сгъната диплома и турена в пазвата, се равни с един добър чифлик и с няколко воденици. "Защо я аз имам, когато не можа да й усетя добрината" - разсъждава нейният притежател и стиска очи пред всякакъв позор.

 

III

 

В Стара Загора не беше само чорбаджийското тяло, което препятствуваше за диганието на бунт. При тия последните се присъединиха и представителите на ученото съсловие в града, т. е. тия, които не желаят да си развалят гечинмека и които обичат свободата, но да им я извоюва други, а тия да викат само ура. Тия убеждаваха младежите да си налягат парцалите, защото не е настанало още време за въстание, понеже руският топ не е гръмнал още, а Ристач се бил приел на аудиенция от султана, което било знак на приятелски отношения между господаря и васалния княз. Това мнение се поддържало и от вестниците "Narodni Listy" и "Роlitiке", говореха двама учители, П. Иванов и Г. Бенев.

По тая причина младежите в Стара Загора се разделиха на две партии: за и против дигание на бунт. Начело на ония, които искаха да въстанат, стояха Стамболов, Георги Икономов от Сливен, Георги Димитров от Одрин и аз. Ние се поддържахме още от местните граждани братя Михал и Георги Жекови, Стефан Чифутина, Колю Ганчев и др. Така също и селяните от околните села дохождаха на групи при и нас да просят, щото колкото е възможно по-скоро да стане бунтът.

- Ако денят, в който трябва да въстанем, се продължи още няколко недели, то ние сме принудени да се избием един други - говореха те. Невъзможно е вече да останем за дълго време под турците. Тия ни съблякоха и ризите от гърба. Ние искаме бунт.

Разбира се, че всеки човек, който не е имал случая да дига друг път въстание, трябваше да вземе за чиста монета народната воля и желание.

За да се уверят приятелите по-добре, че не е само Стара Загора, която се готви за въстание на 7 септември, се изпрати за Търново Андрей Момчев, с писмо до тамошния комитет, за да ни явят положението на работите и да определят деня, в който трябваше да се дигне знамето на революцията. Пратеникът трябваше да пътува през гори и планини из непознати пътеки, да стигне по-скоро и да не се хване от правителството. Но той се забави твърде много, по причина на което сериозно захванахме да се боим да не би да се е случило нещо. Съзаклятниците, членове на комитета, дотолкова се интересуваха и безпокояха, щото три дена след заминуванието на пратеника всичките почти, разделени двама по двама, излязваха из града, по лозята и насядали тук-таме покрай казанлъшкия път, чакаха неговото появявание. За да не би да дадат знак за съмнение, че разискват нещо тайно, завинаги напредя им се намираше стъкло с ракия и няколко чаши. Пъдаринът от лозята, който обикновено биваше турчин, не закъсняваше да се яви с дълъг ятаган на кръста и тънка филинтра през рамото. По занятие пъдарин, положение твърде унизително; но като турчин, комуто трябваше да се клати глава, а особено по онова време, всичките в един глас го канеха да седне, на което той не си отваряше устата даже да поблагодари, като че това право му се даваше от другиго.

Михал Жеков подаде телеграма в Търново с търговско съдържание: "Защо не изпратите още стоката?" - на която се получи отговор, че "тя е в добро състояние и скоро ще да се експедира." Най-после Момчев пристигна в неделя на 14 септември. Ние го посрещнахме на половин час разстояние от града навън. Докато се приготвят потребните химически съединения, които носехме със себе си и без които писмото не можеше да се прочете, куриерът Момчев разказа от уста, че във Великото Търново комитетските работи били дотолкова наредени, щото без да пукне една пушка, Асеновата столица ще премине в ръцете на българите. Тайното писмо, което беше подписано от Иван хаджи Димитров, гласеше така: "Братия! Това вече не е лъжа, както е бивало досега. Ние решихме едногласно да дигнем байряка на въстанието идущия вторник, 16-й септември... Така също и вие, мили братия, трябва да последвате нашия пример да въстанете същия ден. Ако не можете да се удържите в Стара Загора, трябва да отстъпите в Шипка, а оттам в Габрово, гдето ще бъде главният въстанически пункт... Вярвайте това сичко, както вярвате и самого мене, че съм ваш брат. Копие от настоящето ми проводете за Сливен и Чирпан"...

Докато трая прочитанието на това писмо, което се извърши под едно кестенево дърво в лозята, всичките слушатели трепереха от радост, а Петко Поясът, един от най-добрите работници, падна в изступление. Без никакви по-нататъшни размишления, още на часа, в лозето едногласно бе прието да въстанем на 16 септември, макар и с пет души. Късно вечерта ние се завърнахме в града и влязахме в къщата на Михал Жеков на Акарджа. Събранието трая през цялата нощ, в което се размисли по кой начин ще въстанем, и се начърта планът на действията ни. Най-напред се реши да се изпратят нарочно опитни хора по селата, които да приготвят селяните и да ги доведат въоружени в града във вторник вечер, на 16 септември. Два пункта около града бяха избрани, гдето трябваше да се съсредоточат селските въстаници. Тия пунктове бяха Латинските гробища и Чадър могила. Изпратените по селата агенти бяха: Стефан Г. Чифутов - за Сеймен, отгдето, преди да поведе бунтовниците за Заара, трябваше да разсипе моста на Марица, по който минува железницата за Ямбол; Петко Стоянов Поясът - за Чирпан; Колю Ганчев - за Мъглиж и Енина; Димчо - за Хамзаларе; Андрей Момчев - за Обруклий и пр. Тия се снабдиха с по няколко екземпляра от написаните прокламации, които трябваше да прочитат в черковата пред събрания народ при удрянието на клепалото. Съобщи им се така също и знакът или паролата, по която щяха да се разпознават бунтовниците. Тя беше орел за ония, които питат, а лев - за които ще да отговарят. Часът на 5 вечерта по турски всички, живи или умрели, бяха длъжни да се намерят в горепоменатите два пункта. Същата нощ още те заминаха всеки за определеното си място. Замина така също и за Сливен Газибарев, който преди няколко дена беше дошел в Заара, изпратен от тамошния комитет. От Чирпан бяха изпратили за свой представител Ив. П. Андонов. Той съобщи, че пловдивският представител Д. Свещаров, който дошел само до Чирпан, разказал, че и Пловдив е готов да подаде ръка на въстаналите братя.

На следующата още нощ пристигнаха от селата куриери, които според дадените наставления от по-напред донесоха статистиката на селата си. В тия статистики се изчисляваше числото на работниците, оръжията и пр.

Работата отиваше по-напред, отколкото трябваше да се чака в действителност.

В къщата на братя Жекови имаше събрани постоянно до двадесят души готови бунтовници. Всеки от тях работеше с усърдие онова, за каквото беше достоен. Едни преписваха прокламации и пишеха писма; втори правеха фишеци и лееха куршуми; трети редяха знамето, което не беше още доизкарано, и пр. Братя Жекови, 5-6 души братя, които живееха в един двор и които възлизаха на 25 души мъже, жени и деца, всичките работеха с нас заедно.

Мнозина измежду събравшите се хъшове, готови да надигнат пушката и да излязат на всяко място и време като всички хъшове, от които златото бяга, нямаха средства да се въоръжат. Благодарение на Михал Жеков, патриотизмът на когото нямаше граници и който по своето положение и честна деятелност имаше кредит на всеки дюген, можа да въоръжи всичките несъстоятелни братя.

Отведнъж цените на оръжията се дигнаха твърде нависоко. Една проста ловджийска пушка, която от по-напред се продаваше за 150-200 гроша, намери цена 300-400; но и тя мъчно се намираше. Колкото и да се пазехме да не излезе работата ни наяве, не беше възможно за дълго време да не възбудим вниманието на гражданите, а най-повече на съседите българи. Та и другояче не можеше да бъде; къщата на братя Жекови приличаше на кадийница. Едни влязваха, други излязваха и всеки носеше нещо със себе си. Турската полиция или се преструваше, че не вижда нищо, или пък гледаше на предстоящето движение с точка зрения на турско равнодушие. По за вярване е последното предположение, защото шпионството, което цъфти повечето в християнските държави и което върви наред с философията, не беше още усъвършенствувано в полуварварската Турция - не отговаряше още напълно на своето "благородно" назначение.

По тая причина много души, а най-повече жени, които не трябваше да знаят нищо от нашите приготовления, свободно се разговаряха, тук-там събрани по улиците, за следствията на бунта. Движението беше голямо из целия град и между турци, и между българи, но никой не знаеше още същността на работата.

- Сеч, обир и грабителство ще стане - казваха мнозина стари хора не без въздишка.

- Ще дойдат московци - казваха други.

Когато остана един ден до определеното време, т. е. до въстанието, и нямаше никаква причини за съмнение, че няма да се случи противното, плашливите и калпави натури поискаха да офейкат от града под разни предложения. Така например Георги Димитров от Одрин каза, че имал приготвени хора около Димотика, които с една дума само ще може да повдигне на въстание, и най-напред ще прекъса железницата на Баба-Ески или Кулели-Бургас. Честните хора, които вярваха всекиго като себе си, не само че одобриха мисълта на Георги Димитров, но му дадоха още и парични средства, кой колкото имаше отгоре си, понеже всеки казваше, че човек бунтовник, който отива да мре, няма нужда от злато. А направи ли Г. Димитров нещо в Димотика? Изпълни ли той своето обещание, което даваше пред хора, заклети да мрат? Аз вярвам, че той не е ходил даже на мястото, гдето живееха приготвените му хора. За свое оправдание той ми говори по-после, че турското правителство подушило неговата мисия и по тая причина нищо не можал да направи. Може би и да е и така.

Но не беше само Георги Димитров, който постъпи така. Подобни нему имаше твърде много. Стойчо Петков, който пристигна от Нова Загора, след като задигнал от по-напред оръжието на господаря си турчин, донесе ни известие, че срещнал по пътя мнозина юнаци, съучастници в комитета, които казвали, че отиват по селата да вдигат уж въстание; а всъщност те бягаха позорно от града, като мислеха, че ще бъдат безопасни, когато правителството най-напред тях изпозатвори.

Най-после това беше малка загуба, че няколко малодушни хорица избягали; важното беше това, че селските статистики не бяха никак удовлетворителни. Отгдето се надеяхме най-много за помощ, т. е. отгдето ни носеха по-преди известие, че ако закъснее въстанието няколко деня, то непокорната рая ще се избие един други, нямаше никакво известие.

В подобно положение ние се намирахме в същия ден, 16 септември, а вечерта часа на два по турски трябваше да преминем през града с отворено знаме. Думата ни беше, че ако се съберем най-малко до 300 души, ще се наемем да ударим на града.

Слънцето се преви вече на пладне, движението из града се увеличаваше от минута на минута, няколко души изпомежду ни, по-нетърпеливите, хвърлиха вече червените фесове и кундурите, които заместиха с калпаци и бели навуща, и въоръжени, както се следва, переха се срещу огледалото с гол нож или сабля в ръката. В това време именно, когато всички бяха заняти всеки със своето собствено организиране, когато из стаята бяха разхвърляни пушки, пищови, ножове, паласки и разнообразни униформи, и по причина, че още няколко часа оставаше до определеното време, та затова и стражата беше занята с приготовление - едно турче на име Сюлейман, което стоеше при К. Жекова на дюгена, изведнъж отвори вратата на стаята, в която се обличахме. То си отвори устата от удивление, но докато се наготви да пита що сме за хора, буля Славовица довтаса и го дръпна за ръката, като му се караше, че той няма право да влезе в чужда къща, без да поиска за това дозволение.

Както и да е, но ние рискувахме да бъдем издадени в надвечерието на въстанието. Никой не може да гарантира, че тоя турчин няма да разкаже що е видял, ако не направо на полицията, поне на своите аркадаши. Михал Жеков, който отсъствуваше, когато се случи горното произшествие, не можеше да се побере в кожата си, като се извести за тая случка. Бързо той отиде на дюгена при Сюлеймана с намерение, ако не може да заливоса работата пред турчина, то да го изведе по лозята и там да го убие. После малко обаче той се завърна и разказа, че турчинът не можал да ни разбере що сме за хора, а казал само, че сме готвели нещо, мъглата на което отпосле щяла да излезе. Михал го уверил, че ще отидем на баните, гдето ще стане голям моабет, на който ще да викаме и него.

Градският час удари единадесят, а числото на нашите бунтовници - 20 души, - наместо да се увеличи, от час на час се смаляваше. Всички вече бяха на крак, облечени по хъшовски и въоръжени, а собствените ни дрехи бяха разхвърляни небрежно по земята, които всеки тъпчеше из краката си, като че в тях да се заключаваше робството. Нямаше вече "твое", "мое", всеки беше свободен да вземе онова, което му се харесваше, без да смее да му каже някой "нямаш право". Стамболов, като главатар на въстанието, който трябваше да се отличава уж по всичко от другите, малко внимание обръщаше на формите и скъпите оръжия. Той се облече най-после и по причина, че дрехите и добрите оръжия бяха разграбени вече измежду бунтовниците, задоволи се само с една стара кремъклийка и с един селски калпак без никакви украшения.

Забележително бе и това, че главните деятели на революционния комитет стояха най-хладнокръвно. Господин Михайловски например, председателят на комитета, от два деня не беше се явявал в нашите събрания, при всичко че всеки ден провеждахме да го викат. Той казваше, че понеже къщата му била по-близко до Чадър могила, гдето трябваше да излязат заарските бунтовници, то направо щял да отиде там вечерта на 16 септемврий. Това същото оправдание приехме ние и от учителя Петър Иванов.

 

IV

 

Отдавна часът беше ударил един по турски, отдавна момчетата се разхождаха из двора, стегнати за път и накачени с разнообразни оръжия, отдавна златогривестият лъв се развяваше сред двора, пазен от няколко души юнаци, който беше привлякъл вниманието и на съседите, които се качеха по плетищата да ни гледат; а отвън, от старозагорските съзаклятници, никой не се явяваше. Разбира се, че ако работата ни беше само с града, то твърде лесно можехме да решим въпроса, т. е. като видяхме, че нашите собствени другари ни лъжат, никой не ни спираше да оставим града и да потърсим спасение другаде. Но ние имахме най-голяма надежда на селските съзаклятници, за които бяхме уверени, че ще дойдат, според както се бяха обещали, следователно нечестно беше от наша страна да ги оставим сами в такава критическа минута.

По тая причина решихме да излезем, макар и десят души, на Чадър могила, гдето вярвахме, че ще да намерим събрани поне 300 души, с които ще можем да ударим на града и ще принудим насилствено страхливите патриоти да ни придружат. В противен случай оставаше ни още едно средство: да отидем на Хаинето при дядо Никола и да се присъединим към неговите 700 души ратници...

Преди да излезем обаче из града и да тръгнем към бойното поле, гдето всеки имаше право да предполага, че на първия още ден може да стане жертва, за да изпълним един християнски дълг - проводихме да викат поп Ивана из града, да ни комка за последен път и да ни закълне. Божият служител обаче намерил за благосклонно да се откаже само по тая проста причина, че като било негов ред да служи литургия идущата неделя, не можел да извърши подобно престъпление, т. е. да ни закълне и комка. Фанатическата постъпка на тоя свещеник не ни отчая никак. Ние се закълнахме сами помежду си; Стамболов застана по средата и произнесе клетвата, която ние повтаряхме подиря му всички в един глас. Когато ставаше всичко това, вътре в стаята, на вратата и вън в двора бяха се събрали мъже и жени, които свободно гледаха на нашите въодушевления. Мъжете се разговаряха за следствието на нашето дело, а жените ронеха дребни сълзи и се молеха богу да ни дойде на помощ.

След клетвата последва братско цалувание и прегръщание. За ядение и пиение имаше много, но кое беше онова сърце, което да се разпусне и да изпълни тая естествена обязаност в подобна тържествена минута. Мисълта, че скоро ще да настане часът, в който ще разделяме мегдана с народния враг, дотолкова ни бе отвлякла вниманието, щото никой изпомежду ни не се погрижи, за да вземе със себе си поне една кора хляб, като че отивахме на угощение. "Кой знае? Докато изляза из града, може да ме убият" - казваха някои от дружината и хвърляха настрана всякаква провизия, която ни се доставяше от по-старите хора. Младини!

За войвода на малката ни четица бе избран единодушно Георги Икономов, който от иай-напред се противеше да приеме тая гръмогласна титла, но после склони, защото помежду ни нямаше други по-достоен от него. За байрактар се избра Койчо Георгев, който отдавна чакаше навън с байряка, заобиколен от любопитните.

Часът удари два - уреченото време за нашето излязвание, - мелодичните гласове на ходжите екнаха от викалата на градските джамии и ние се простихме за последен път с къщата на братя Жекови в Акарджа... Наредени двама по двама, с пушки на рамо, с отворено знаме, на число около двадесят души всичко, хванахме една от улиците, които водеха към Чадър могила. Портите на къщата се затвориха подире ни, но дълго време се слушаха благославяния, охкания и тънки гласове.

Ние вървехме мълчешката, да не дигаме още врявата, но махленските кучета не се забавиха да ни подушат, които лавнаха гръмогласно из близо съседните дворове, като се изправяха на краката си по стените. По пътя, докато не бяхме излезли още из града, срещнахме мнозина българи и турци, които ни отваряха път мълчешката, но уверен съм, че никой от тях не можа да ни познае. Тия ни поглеждаха само с голямо любопитство.

Когато излязохме на края и прегазихме Бидечка, запяхме бунтовническия марш на Стамболова:

Не щеме ний богатство,

не щеме ний жени -

но искаме свобода,

 човешки правдини!

- И пр.

Скоро ние се озовахме на Чадър могила, гдето бързахме да пристигнем с голямо нетърпение, като мислехме, че навярно ще бъдем честити да се прегърнем там с други нови братя както от града, така и от селата. Уви! Напусто подсвирвахме на хайдушки маниер, напусто паролата орел се повтаряше от мнозина, напусто лягахме на земята да гледаме не иде ли някой -жива душа нямаше!

Но надеждата не беше изчезнала от нас съвършено. Побихме байрака навръх на могилата, поставихме стража по всичките пътеки и налягахме из тревата да чакаме вярна дружина. После един час една от стражите захвана да разменява думите "лев" и "орел". Убийственото нетърпение и любопитство, от което страдаеше всичката дружина, нещо твърде обяснимо в такива минути, когато всеки иска да се покаже и да срещне своя приятел или познайник с пушката на рамо, събра цялата дружина към онова място, отгдето се чуваха гласовете. Напредя ни стоеше дядо Колю Райнов, заедно с по-малкия си син и други още 2-3 момчета, на които той едвам преди няколко часа бе открил, че в Заара има комитет, който ще дига тая вечер въстание. Тия нови другари, с изключение на дяда Коля, млади момчета, като че отиваха на сватба: бяха обути на прябош, с калеври на краката, по риза и тънко елече отгоре, с габровски нож и малко евзалия пищовче на кръста! При всичко това обаче нашата радост пак нямаше граница, че числото ни се увеличава с няколко души още. Дядо Колю Райнов, стар, 60-годишен старец, ронеше сълзи като малко дете.

Тая наша радост обаче не отиде за дълго време. Неприиждането на нови другари, от една страна, а, от друга - ехтението на тъпаните, зурлите, цигулките и песните в града, с които турците като че напук, нарочно правеха това, за да покажат, че малко ги е грижа от 20-30 души хлапета, не бяха от естество да ни веселят. Тук съм длъжен да ви кажа, че тая вечер турците влязоха в рамазан, та затова именно се веселяха с тъпани и зурли, за което свидетелствуваха и осветлените им джамии. Чакахме час, чакахме два, а числото на "незадоволните" се колебаеше между 20-25 души. Нямаше ни Петър Иванов, ни Господин Михайловски, които обещаваха да ни намерят на Чадър могила. Оставаше още малко време до определения час, т. е. часа 5, когато трябваше да ударим на града. За да направим това, само с 25 души бе невъзможно. Да се върнем преспокойно назад, така също не беше удобно, именно за нас странните, защото всеки от останалите щеше да си отиде на къщата, а ние оставахме сред пътя. Освен това не беше бунтовническа доблест да сложим дигнатите вече един път пушки и като жени да се върнем на местата си. Това начало се поддържа и от някои местни въстаници: Георги Апостолов, братя Жекови, Стойчо Петков и др. Ние решихме, както казах по-горе, да отидем при дядо Никола на Хаинето. Но за да не остане някое средство неизпитано, докато удари часът 5, изпратиха се двама души - Георги Жеков и Георги Кюмюра - да отидат да видят на другите пунктове дали не са дошли някои от селските въстаници. Тия последните се завърнаха след малко заедно с Петка Пояса, който беше поставен от по-напред да пази на определеното място, за да доведе при нас селските бунтовници.

Той ни разказа, че преди малко дошли 40-50 души селяни, но щом видели, че няма никой, върнали се още на часа, без да го слушат, като ги уверявал, че хората са събрани на друго място.

Чак сега ние бяхме уверени наздраво, че сме излъгани от заарските патриоти и от отчаяните си братя селяни5. Не ни оставаше друго нищо, освен да отстъпиме, докато е още рано, за Хаинето, което е далеч от Заара около 6-7 часа. Когато стана разпоряжение да се върне един изпомежду ни, за да извести в града за нашето намерение, то мнозина охотници се намериха готови да изпълнят тая поръчка. Един казваше, че къщата му била край града и по тая причина никой не щял да го усети, като се вмъкне в града; други възразяваше, че ще да отиде да преспи през нощта на лозето си и заранта ще да влезе в града, без да го сапикаса и полицията. От всичките конкуренти предпочете се Руси Клепалото; нему се каза още да съобщи на приятелите в града, че ако ние получим подкрепление от Хаинето, ще да се върнем на другата вечер да нападнем на града.

 

V

 

Мнозина от останалите ни другари не скланяха да вървят за Балкана, т. е. за Хаинето, като казваха, че не били приготвени за дълъг път и други още извинения. Но повечето гласове бяха на наша страна и незадоволните се престориха, че няма да упорствуват.

Когато байрактарят сне знамето от Чадър могила и ние се отправихме за към Хаинето през заарските лозя без път, така щото на много места бяхме принудени да обикаляме по причина на хендеците и други огради, градският часовник удари не пет, а седем (по турски), като да искаше с това да ни каже сбогом. Времето бе тихо, но нощта тъмна, защото месецът беше побягнал да се затули вече на запад.

Тая четица, която тръгна към Хаинето, се състоеше от: братя Михал и Георги Жекови, най-решителните момчета; Георги Апостолов, интелигентен момък, който говореше няколко европейски езици; Петко Стоянов-Поясът, фанатик бунтовник и страшен поклонник на своята двуцевна пушка и лафоше револвер, които чистеше по няколко пъти на ден и никога не позволяваше да се досегне някой до тях; Колю Райнов, старец на 60 години, който водеше със себе си и малкия си син; Койчо Георгиев-байрактаря; Георги Кюмюра, влюбен бунтовник, който преди два деня беше говорил на либето си, че е принуден да го остави, защото обича повече тънката филинтра; Стойчо Петков, отчаян човек, който се смееше, като че отива на сватба, и казваше, че за него няма друга кариера по-сгодна освен шумата; Христаки Генчев, двадесятгодишно момче, едно на майка, която от любов към рожбата си беше го снабдила с много потребности, които другите нямаха. После тях идеха Никола Станчев, Бойчо Атанасов, който не преставаше да говори като какво ще да кажат съседите му турци в чаршията, като видят на другия ден, че дюгенът му е затворен, и други още, на които имената не можа да си припомня. Всичките гореказани бяха жители от Стара Загора, хора от еснафска ръка. А чужденци бяха само Стамболов, Георги Икономов и аз.

Не иска дума, че без никакви почти изключения всичките поменати младежи имаха горе-долу своето състояние и никак не бяха принудени от глад да тръгнат по гората, както искат да кажат някои богати гюбрета. Единствената тяхна цел бе пламенната идея да отхвърлят турското иго.

Щом извървехме едно разстояние от 2½ часа, хоризонтът на изток почервеня и есенната зора не се забави да се покаже. До това време ние бяхме достигнали в една малка кория, именуема Глуханската, за която бачо Колю Райнов казваше, че е единственото място, в което можем да се закриеме от малко-малко. Тя се намира от Стара Загора на три часа разстояние, заобиколена с турски села. Тук наблизо е и Новата махала, българско селце.

В тая малка кория, заобиколена отвсякъде с поле като остров, влезе нашата четица, състояща се от 18-20 души. Като се изключи една малка долина, в която можеше да се изскрие човек за късо време, из останалото пространство на корията заекът можеше да се види. Положението ни не беше от завидните; нямаше съмнение, че в града знаеха вече за нашето излязвание, защото, докато преминем през лозята, много души ни видяха: потерята бе неизбежна него ден. В Глуханската кория ние щяхме да престоим само тоя ден, а вечерта, като притъмней, мислехме да се отправим за Хаинето. Изморени от трудното пътувание през нощта, мнозина усетиха нуждата от хляб и вода, но где да ги намериш? Измежду дружината се намери по една-две пити хляб за закуска, но вода нямаше там наоколо или, по-добре, имаше, а ние не знаехме на коя страна се намираше. По пладне хванахме един българин, който беше дошел да си сече дърва в корията, той се опита да бяга, когато го повикахме, но стражата излезе насреща му и го хвана. Бедният! Дълго време не можа той да проговоря, като го доведоха при четата, при всичкото ни уверение, че ние сме българи като него и само за доброто на неговите събратя българи сме излезли из шумата. Като се поокопити малко, проводихме го да ни донесе вода още с други двама души от четата, от близния там извор, който той ни показа. Понеже нямахме нито кратуна, нито стомна за вода, изпразнихме няколко мешинени паласки, които той ходи да пълни до десятина пъти.

От всичките най-много беше незадоволен Стамболов. Той не се свърташе на едно място, обикаляше корията, разглеждаше с телескоп близките села и пътища, да види няма ли някое движение. Той говореше на всичките, че ако падне убит, да гледат да му вземат портфела с писмата, в който имало някои важни документи; а за себе си, за своя живот малко искаше да знае. Най-после той се не стърпя да стои така бездействено и да чака нощта. Поиска позволение от дружината да го остави да заобиколи из ближните български села около корията, които да види защо не са дошли в града според обещанието си. Разбира се, че никой не си издигна гласа да противоречи на Стамболова, защото той не караше никого да ходи, а сам се решаваше да направи това трудно пътешествие, което можеше да има твърде неприятни последствия.

Стамболов се преоблече в чисто селски дрехи, остави си тефтерчето с важните документи и придружен още от едного, излезе из корията. Той се задължи да отиде чак до Хаинето, ако му остане време.

- Ако се не върна, не ме чакайте дълго време - казваше той. - Две неща само може да се случат в това пътувание: ако се не случи нищо, аз ще да ви намеря пак; в противен случай бъдете уверени, че съм убит, защото няма да се оставя да ме хванат жив.

След заминуванието на Стамболов ние бидохме видени от няколко български деца, които пасяха волове из корията и на които бащите бяха дошли да берат грозде в ближните там лозя. Тия плашливи деца оставиха воловете си и хукнаха да бягат към бащите си, като ревяха колкото им е силата: "Мамо, лошави хора има в корията."

Всичко живо, което пъплеше из лозята, турци и българи, мъже и жени, впуснаха се да бягат, накъдето им видят очите, като оставиха и волове, и кола. Ако подплашените работници бягаха към една страна, ние отстъпвахме на противоположната. Около един час се въртяхме като орли из корията, но на която страна и да се отправехме, все на поляна излязвахме, нямаше място, което да отговаря на нашето положение. С това си движение ние бяхме видени още от мнозина селяни, които така също бягаха един през други като от чума... Заседнахме на едно място между едни канари и тук чакахме да измрем, понеже бяхме уверени, че скоро ще се дигне върху ни тежка потеря. Излезе обаче противното на нашето не без основание предположение, за което трябва да се благодари само на тая проста причина, че турците не бяха иачъртали още плана на своите действия.

Приближаванието на нощта беше единственото наше спасение, но мръква ли се така скоро в подобни критически минути!

Часът към 11½ по турски съгледахме отдалеч, че Стамболов се връща здрав и читав. Гробната тишина и унинието, което до тоя час царуваше в нашата среда, отведнъж бе нарушено. "Не бойте се, момчета! Щом Стамболов се завръща живо и здраво, наред ни е работата" - викаха мнозина измежду дружината. Това минутно възхищение, което се произвеждаше само от появяванието на един човек, може да се види чудно за някои кабинетни труженици, но който е бивал български въстаник, който пред един ден е мислил, че неговата постъпка да вземе пушката на рамо е желанието на всичкия народ, а после две минути е бил предаван от своите собствени братя, от тоя същия народ, който е имал злочестината да мисли, че само пушката и ножът са единственото спасение на България, най-после, който е пасал киселец и букова шума наместо хляб, ще да се съгласи с нас, че лековерието играе твърде важна рол между хора, които са излезли да мрат за известна цел. Само между коварните дипломати и немилостивите богаташи съществува хладнокръвие, когато тия решават своите действия в мрачния кабинет.

Стамболов не отишел до Хаинето. Той се върнал от Новата махала (българско село на 3½ часа от Стара Загора), гдето се известил, че миналата нощ цялото село било на крак, готово да се отправи за града, щом види, че пламнат огньовете. Селяните, с които говорил Стамболов, обещавали му се, че се съгласяват да ни дадат 40-50 души момчета, с които да се върнем през нощта да нападнем Заара, стига само да видят с очите си, че самите граждани са дали вече повод към въстание. Заради това цялата чета трябвало да отиде в Новата махала с байряка, за да вдъхне кураж на братята селяни. Тоя план се хареса на всичките, още повече когато Стамболов прибави, че най-напред ще направи дружината една кавалтия на един от селските хармани, за което той се разпоредил вече, докато бил още в селото.

Часът нямаше още 12 по турски, т. е. не беше още притъмняло добре, когато ние се извлякохме из Глуханската кория на поляната и хванахме пътя към Новата махала, която е далеч от корията на половин час разстояние. Преди да влезем в селото, изпратихме най-напред двама души, от които пак единът беше Стамболов, в селото да разгледат да не би да се крие някое предателство. Условието беше такова, че ако усетят тия пратеници, че работата не е чиста, ще изсвирят сигнала до три пъти, за да ни предизвестят да вземем мерки, а ако няма нищо - само един път ще свирнат. Ние чакахме около пътя, разпоредени един по един.

После няколко минути гласът на свирката се чу да изсвири само един път и ние, наредени двама по двама, влязохме в селото, като пеехме бунтовния марш, който бяхме забравили от миналата вечер. Цялото село гръмна от нашето влизание. Мало и голямо се трупаше напредя ни да ни гледа що сме за хора, а кучетата бухтяха в един глас отчаяно, като че против тях да бяхме въстанали. Заведоха ни на един харман сред селото, гдето действително беше приготвено ядене за дружината. Тук ние побихме байряка и насядахме наоколо да вечеряме. Мнозина селяни със свещи в ръка ни носеха едно-друго и с голямо благоговение, гологлави, извървяха се един по един да цалуват знамето, като че да беше то икона Божа матер. Тия ни изглеждаха с любопитство и се чудеха как сме си прежалили младината и сме тръгнали да си търсим смъртта.

Дядо поп, като лице по-вещо във всяка работа, следваше да разказва на своето стадо какво значение имат нашите черни калпаци, които той наричаше руски, и защо на байряка има лев изписан, а не друго някое животно. Друг един шестдесят и пет годишен старец, който беше живял дълго време в Гърция и вземал участие в тамошните движения, не преставаше, докато вечеряме, да декламира стихове на гръцки език, в които твърде начесто се споменаваше думата патрида. Той беше възхитен от нашето присъствие, възхитяваше се дядо поп, възхитяваха се и другите селяни, но докато работата се въртеше само е честитявание и поздравления.

Щом ние се наядахме и поискахме да ни приготвят 40-те души, които бяха обещали да ни дадат като помощ, за да се върнем и нападнем на града, дядо поп се зачеса зад врата, старчето, което декламираше стихове, стана невидимо и веселите пред малко селяни захванаха да се събират по хармана по няколко души на едно място, за да си шушукат тайно. "Не можем да ви дадем никаква помощ от селото си по две причини - беше отговорът на селяните. - Първо, че ние оставаме сами между толкова турски села, а, второ, че от никое друго село няма да ви са дали ни един човек."

Новомахаленчани имаха право.

В това същото време ние се известихме, че всичките турци в Заара са се въоръжили и преследванията са почнали. Градът бил заобиколен със силна стража, която не оставяла никой българин нито да излезе, нито да влезе вътре и отвън. Селяни, пристигнали откъм Хаинето, казаха, че и там така също нямало нищо. Напразно ние питахме: познават ли някого си дядо Никола, т. е. страшния войвода, който имаше на разположението си 700 души.

Изново се отчая дружината; отчаяха се още повече и селяните, от думите на които твърде лесно можеше да се познае, че тия се готвеха да ни кажат: махнете се! Михал Жеков, който, както казах по-горе, беше едно от най-решителните момчета и за успеха на делото бе продал всичкото си имущество, припадна му от тия неприятни известия и се търкулна на земята безчувствен. Ние решихме помежду си да бягаме към Балкана, т. е. към Хаинето, и ако навярно видим, че дядо Никола не е свършил нищо, то да търсим спасение в Търновско, което мислехме, че е минало вече под ръката на Иван хаджи Димитров. Това наше решение обаче не знаеше други никой с изключение на трима-четирима души, защото разговорът ставаше на френски. Михала Жекова натоварихме на един кон, който взехме от селото. На селяните казахме, че се връщаме обратно за в Заара.

Часът на 1 и половина по турски излязохме из Новата махала, но не с песни, както бяхме влезли пред малко, а умислени и полуубити, като че да бяхме престъпници. Впрочем, имаше някои от по-младите бунтовници, които се радваха, че след толкова мъки и трудове в разстояние на 24 часа връщат се най-после на къщята си. Действително ние пътувахме из старозагорския път, което беше един вид стратегема. Не като изминахме едно малко разстояние от селото, от което никой не можеше да ни види вече, хванахме пътя за село Елхово. Дружината усети в що се състои работата и на часа възнегодуваха мнозина.

- По-добре да умрем в родното си място, нежели да ходим да се скитаме гладни и жадни по селата без никаква полза и цел - говореха тия.

Разбира се, че правото беше на тяхна страна. Не беше мъчна работата за всекиго да отгатае, че както в Заара, така и другаде нямаше никакво въстание. По тая причина желающите да се върнат в града не посрещнаха никакво съпротивление от страна на началството: всеки беше свободен да отиде, накъдето иска. Колкото за нас, странните, не оставаше никъде спасение освен в Балкана, в Търново или най-после в Румъния. На наша страна преминаха още и някои заралии, а именно: братя Жекови, Георги Кюмюра, Стойчо Петков, Георги Апосотолов, Бойчо Атанасов и Колю Райнов. Байрактарят влизаше в числото на ония, които щяха да вървят за града; затова разковахме знамето от дървото, което взехме със себе си да не би да пропадне в неприятелски ръце. Взехме така също и по-добрите пушки от тия момчета, които щяха да вървят за Стара Загора, и като се опростихме един други, всеки тръгна за определеното си място - едни за Хаинето, а други за Стара Загора6. После няколко минути изгубихме се един от други в тъмнината.

Нашето намерение бе да осъмнем заранта в Хаинето при дяда Никола. На пътя ни стоеше село Елхово, през гдето трябваше да минем. Беше ни страх да пътуваме из обработения път, за да не връхлетиме върху някоя пусия от потеря, заради това тръгнахме направо през гората, без никакъв път и пътека. Всеки час падахме и ставахме по коленете си върху сипеите и урвите. Болният ни другар Михал Жеков, който яздеше на кон и който от минута на минута ставаше по-зле, до такава степен, щото не можеше да се стърпи да не издава болезнени стенания - падна от коня на земята, който хукна да бяга през гората, а бунтовническите ни потребности, като знаме, телескоп, кореспонденция и прочее, които бяха турени в дисаги, сипеха се по земята тук-там. После бяхме принудени да ги търсиме със запалени клечки кибрит.

Криво-ляво посред нощ надвесихме се над с. Елхово, кучетата на което ни поздравиха още отдалеч. Щяхме да го подминем отстрана, но понеже другарят ни М. Жеков не можеше вече да се крепи и на коня, при всичко, че го поддържаха двама души отстрани, по негова молба влязохме в селото, за да го оставим на някоя българска къща.

- Простете ме, братя, загдето ви оставям - говореше той на всяка стъпка, при всичко че никой го не обвиняваше.

На много хармани още в с. Елхово жителите турци и българи стояха да прибират храната си, със свещи и фенери. От ужасното лаение на кучетата те усетиха, че странни хора минуват из улицата, но като не знаеха още що става в Стара Загора, никой си не мръдна крака да ни наближи и разгледа що сме за хора. Ние търсихме къщата на някого си Андроника, когото Колю Райнов познаваше и при когото мислехме да оставим болния юнак, понеже бил добър човек. Тоя последният не ни остави дълго време да хлопаме на пътната врата; кучетата от цялото село, които ни бяха заобиколили, разбудиха не само приятеля Андроника, но всичката махала. Уплашен, от една страна, а, от друга, сънлив, Андроник не отговаряше прямо на нашите въпроси, когато го питахме ще приеме ли под своя защита М. Жекова.

- Че какво има; нали сме християни - брътвеше той безсъзнателно.

Заедно с Михал Жеков остана брат му Георги и Георги Кюмюра, по собствено тяхно желание, за да бъдат другари на болния. Ние излязохме набързо из селото, като взехме един човек, показан от Андроника, който щеше да ни покаже някое плитко място да прегазим Тунджа, понеже се бояхме да минем през моста, да не би да е заварден от някоя потеря. Когато излязахме накрай селото, месецът надникна през средногорските ниски върхове и разкошното легло на р. Тунджа, която се извиваше като змия по казанлъшкото текне, лъсна напреде ни.

Мостът на реката, кой е на отворено място и който можахме да разгледаме така също отдалеч, нямаше да се пази от никого. След като го преминахме, водачът, когото бяхме взели от Елхово, се върна назад, а ние се отправихме през нивята, без път, за Хаинето. Колкото и да бързахме да стигнем по скоро, бяхме принудени да почиваме твърде начесто, понеже не оставаше вече сила; бяхме убъхтани и заморени. Когато възлязохме на един бял сипей, отгдето трябваше да се навалим вече към Хаинето, хоризонтът на изток почервеня, което предизвестяваше скорошното съмвание; а до селото оставаше още един час път, ако не и повече, който ние не можехме да извървим и за два.

Ние имахме пълна възможност да се отбием в гората, гдето щяхме да бъдем по-безопасни и отгдето само един можеше да влезе в селото, за да вземе хляб и да види какво станаха 700-те души на дядо Никола; но по съображения, които не можа да си обясня сега, защото полуубитият и преследваният човек съвсем по друг начин разсъждава, отколкото оня, който стои на масата - решихме да влезехме в селото всички изедно.

Докато стигнем до хаинската река, която тече отдолу под селото, селяни - турци и българи - ни срещнаха на пътя. Тия излязваха из селото си, кой с кола, кой с брадва, по своята полска работа; а ние, въоръжени, подминвахме ги отстрана. Тия ни изглеждаха с любопитство, а някои по-дързостни, разбира се, турците, осмеляваха се да ни попитат що сме за хора и къде отиваме. Ние отговаряхме разнообразно: на едни казахме, че сме ловджии, на други - инженери7 и пр. Като влязахме в селото, беше се вече развидело добре: говедарите, телчарите и много жени, които изкарваха добитъка си, пречеха по пътя. Лошето беше още и това, че водачът Колю Райнов не можа да налучи от един път дядовата Николова къща. Но не стига и това: на края на селото изгубихме двама души от другарите си, Икономов и Ст. Петков, които ударили през друга улица, понеже бяха останали малко назад. Не говоря за будните селски стражари - кучетата. Те ни съпровождаха и от двете страни на улицата, като прескачаха и надничаха през плетищата, да не би да ни изгубят. Положение, както виждате, не твърде завидно.

След като се скитахме няколко минути из улиците, случайно сме излезли пред къщицата на дядо Никола, която Колю Райнов можа да познае най-напред. Похлопахме на къщната врата. Войводата на седемстотин юнаци българи и турци не беше се събудил още; той си отспиваше на хладината. Похлопахме втори път още по-силио, на което ни се отговори с леко покашлювание.

Забута се дървената заключалка отвътре на вратата и след малко войводата стоеше напреде ни, отвътре, като държеше с едната си ръка вратата. Той беше по бели гащи, със син месал на главата и бос.

- Бре, къщата ми изгорихте!... - извика дядо Никола, щом ни позна кои сме, и натисна да затвори вратата.

Беше късно. Краищата на нашите пушки отдавна бяха препречени на вратата, дядо Никола натиска, ние натискахме отвън и като петима против един - надвихме.

- Махвайте се от къщата ми; по това време като вас хора влизат ли в село! - викаше той.

Дядо Никола имаше уважителни причини да говори така, но и ние от своя страна бяхме в пълното си право да го дириме: който е искал да му не боли никой главата, то да е стоял мирен и да не е ходил да се хвали, че има под командата си 700 души, с които ще да захване прохода. Само войводите в Румъния и Сърбия можеха да лъжат така безнаказано; с други думи, калпазанлъците и хвалбите само в поменатите страни минуваха за чиста монета. В България или бунтовник трябваше да бъдеш в пълна смисъл на думата, или продаден чорбаджия, за да те знае всеки.

От нашето не твърде прилично влизание, от което се полюля цялата къща чак в основата си, всичките домашни на дяда Никола се събудиха и втревожиха. Ступанката му плачеше на една страна, а дядо Никола ни гледаше омаян и не знаеше накъде да ни експедитира.

Той отвори друга една врата, в същата стая, гдето бяхме влезли, и ни покани да влезем вътре; а после заедно с Коля Райнов излязаха из селото да търсят изгубените ни другари и да подслушат: не се ли говори иещо за нашето идвание.

Стаята или мястото, в което ни покани дядо Никола да влезем, не беше ни стая, ни килер, ни хамбар, но прост курник за хвърковати домашни гадове, със следите и миризмата на които се запознахме още с първо влязвание. Това място служеше на дяда Никола още, като сиромах човек, за държение на тютюн, чесън, лук и пр., които бяха окачени по стените. Както къщицата на дядо Никола, така и това помещение нямаше прозорец. През друга една врата се излязваше в градината, обрасла в буйна трева, което беше добре за нас.

Никой от нас не си отвори устата да забележи тия неудобства. С първо влизание още ние се изтъркаляхме един въз други в тая нечистотия и заспахме като умрели, па става, щото ще. Две нощи и един ден се изминуваха вече, откакто не бяхме затваряли очи; от друга страна, немалко бяхме убити. Баба Николица разтовари коня ни, който бяхме взели от Новата махала, и го пусна да пасе из градината, разбира се, на скрито място. После тя обиколи и нас и ни заповяда никакъв шум да не дигаме, а да си налягаме парцалите. От всичко това се виждаше, че тя е опитна жена, слугувала е и друг път на такива хора с по-определена цел, с които ступанинът й е имал работа през целия си живот.

Подир пладне, когато ни разбудиха да хапнем, двамата старци, бачо Кольо и дядо Никола, стояха край огъня, коляно до коляно, заключени вътре в стаята. Напреде им имаше калаено жебениче с ракийка, а на огъня къкреше черно котелче с гозба - прясна тундженска пъстърва. Тия изглеждаха много по-весело, отколкото по-напред, а особено дядо Никола. Причината на всичко това беше, че според събраните из селото сведения за нашето идвание се говорело, че сме дошли и заминали, никой не видял, когато сме хлътнали в къщата на дядо Никола. А двамата ни изгубени приятели не можели да ги намерят: научили се само, че тия заминали нагоре към лозята.

По наше предложение късно вечерта в къщата на дяда Никола се събраха по-първите съучастници в революционния комитет из селото, заедно с които трябваше да размислим какво да се прави, когато стана вече известно, че никъде не се е вдигнало въстание с изключение на Търново, гдето се имаше още съмнение, че Иванчо х. Димитров е извел своята шарена чета, състояща от моми и момци. Тук, в това събрание, присъствуваше страшният Иван Сетерилията, който ни разказваше пред малко, в Стара Загора, че горял турците като кибрит. Сега той не говореше нищо, подсмърчаше напреде ни и дългият нож, който носеше в мирно време, липсуваше от кръста му. На тоя последния предложи Стамболов, понеже знаеше скритите балкански пътеки, да го придружи да отидат до Търново, за да видят каква е работата; а ние до това време, дардето се завърнат, да чакаме в някоя балканска дупка, гдето да ни се донася хляб от селото. Сетерилията отказа на това основание, че бил заподозрян от турците, които, щом видели, че той липсува, щели да се усъмнят. Разбира се, че всичко това бяха бабини девятини от страна на Сетерилията, само да не отиде. Колко ли е кълнал той на ума си оня час, в който се хвалеше, че всяка година убивал по няколко души турци!

След дълги препирни и убеждения събранието склони най-после да определи други двама души водачи, от които един щеше да заведе Стамболова до в Търново, а другият да изведе нас на някое затънтено място из Хаинския балкан, гдето да чакаме Стамболова. Последният водач, който беше отишел да се приготовлява за път, завърна се подир малко, готов вече, и каза, че като се отбил в къщата на другия водач за Търново, който така също беше отишъл да се приготовлява, не го намерил у дома му. На въпроса, къде е отишел, ступанката му, която не знаела в що се състои работата, отговорила невинно, че мъжът й се качил на тавана пред малко, може би да нарежда тютюна.

Това значеше, че той избягал.

Както виждате, ние срещахме на всяка стъпка препятствия и хладно приемание, но все не се отчайвахме още, не изгубвахме надежда така скоро за успеха на делото. Пъргавият Стамболов беше готов да отиде не само в Търново, но и на оня свят, стига само да може да се направи нещо. Труд, мъки, неволи, глад, смърт и пр. бяха за него море до колене. Той изля своя яд на събравшите се в дома на дядо Никола мустакати юнаци, които наричаше страхливи баби, малодушни, нерешителни и пр.

- Засрамете се поне от нас, вчерашни деца, които имаме възможност да живеем от вас по-богато и по-охолно, но за общо добро презрели сме всичко и ходим да се скитаме гладни и жадни.

Всичките присъствующи мълчаха с наведени глави.

 

VI

 

Двамата ни изгубени другари, Икономов и Стойчо Петков, отдавна бяха помежду ни. Тия се крили през целия ден в лозята и надвечер, като се стъмни, доведе ги при нас един пъдарин, комуто тия се изказали и който се случило да бъде от нашите хора. Беше вече близо среднощ, часът минуваше пет по турски, когато ние се изготвихме вече да тръгваме само с един водач, защото стоението ни в село не обещаваше добро. Нужно бе да се махнем от село, па става, щото ще. В това време именно, когато да излязваме навън, загърмя, затрещя, небето се покри с тъмни облаци, притъмня като в рог и дъждът, размесен със ситна дребна лапавица, рукна да вали като из ръкав. Дъжд, град, но ние трябваше да вървиме. Нещастния ни конец, който бяхме взели от Новата махала, мислеше вече пред вратата с изведена глава, вързан от плета и натоварен с едно-друго, повечето хляб. За да ускорим тръгванието си, хитрият дядо Никола, на когото нашето присъствие в къщата му сериозно трябваше да го безпокои, уверяваше ни да тръгнем, сега само с дяда Стояна (така се казваше водачът), а отпосле ще да ни изпратят друг човек, който ще заведе Стамболова до Търново. Разбира се, че всичко това бяха празни думи.

Из двора на дяда Никола не бяхме още излезли, когато се изгубихме един от други по причина на дълбоката тъмнина; благодарение на ярката светкавица, която бляскаше твърде начесто, ние се събирахме. Но и тя имаше своите лоши страни, а именно, че после светлината, не можехме да гледаме нормално. Дъждът беше до такава степен изобилен, щото после няколко минути по телата ии нямаше сухо място. Барут, пушки, книжени фишеци - станаха на чисто тесто. Пътят ни за определеното място - Балкана - беше през турската махала. Кучетата лаяха отчаяно подиря ни, но не беше време да се боим от хорска опасност: всеки натискаше парцалите си под своята стряха освен ние, неблагонадеждните. "Накъде сте, братя?", "Чакайте, че ви изгубих!", "Обадете се!", "Не ви виждам!" - се чуваха гласове назад и напред из улицата от нашите другари, които се лутаха като зашеметени из тъмнината. Практичният бай Стоян се спря сред улицата; той ни прибра наоколо си като пилета и строго ни заповяда да мълчим.

- Знаете ли вие где се намираме? - питаше той на нисък глас. - Всички сме изклани като ярета, ако подушат турците. Хайде аз ще вървя нанапред и ще издавам глас, като кога се мамят кози; а вие ще следвате подир гласа.

Но не беше само това; бай Стоян захвана да си преправя гласа после малко, като че врещеше съща коза. Ние тичахме подиря му. Като излязахме отвън селото, отправихме се към боаза (Хаинския), направо през нивята.

Из тесния Хаински боаз тече река: пътят, който върви из боаза към Трявна и през който трябваше да минем ние, минува покрай самата река, като лъкатуши успоредно с нейната не дотолкова права линия. Тоя път, или тая сляпа пътека, беше по него време дотолкова тясна, щото двама души ако дойдеха наспоред, един от тях трябваше да падне долу в реката. Пътеката се намираше на самия бряг; из нея течеше порой вода. Падания и подхлъзвания бяха наред; един от другарите ни, Георги Апостолов, се капична чак долу в реката; ние щяхме да го заминем преспокойно, защото не го видяхме, когато падна, по причина на убийствената тъмнина, ако да не го чухме отпосле, като издаваше от реката болезнени степания. С големи мъки едвам можахме да го изтеглим двама с Икономова; мястото беше много стръмно. Той беше паднал на края в реката, гдето му се изгуби и револверът.

Страшна картина представляваше напреде ни разяреният Балкан, а най-много боазът! Шум и трясък се слушаше там надалеч, реката и другите многобройни долини, дошли от пороя, ехтяха ужасно, гласът на свирепия вълк се чуваше от дясна страна в урвата, небесната гръмотевица следваше и само когато се светнеше, можехме да съгледаме тук-там напредя си някои от високите върхове, които се издигаха над боаза.

Помолихме бай Стояна да се отбиеме малко в някоя от находящите се из боаза воденици, дордето попрестане дъждът, но старецът бе неумолим; той беше самовластен, господар сам на себе си, узнал бе в малко време, че между него и между нас нищо общо не може да има сред Хаинския боаз. Той не ни удостояваше даже с отговора си, а следваше да крачи напред, като че вървеше по тротоар, без да се стрепне даже.

- Вие уж се считате н'ам какви си; но доколкото можах да разбера, работата ви била много проста - говореше бай Стоян с назидателен тон, когато се бяхме спрели под един кичест бук да си починем на минута.

Старият ни водач искаше да каже с това, че сме били малко мекушави, не можем да вървим и пр. Той ни обясни, че три часа и половина имаме да вървим път, което място трябваше да вземем колкото е възможно по-скоро, защото реката, която има да газим на 4-5 места, щяла да дойде голяма, по причина на дъждовете. По негово предложение заловихме се един от друг изотзад, най-напред той, а най-подир Стамболов, който водеше коня, за да ие падаме уж, но и тая система на пътувание скоро ни показа, че има своите горчивини. Лошето беше това, че един като се подхлъзнеше да падне, цялата върволица изгубваше равновесие и политаше на земята.

Бай Стоян действително имал право да се бои от реката. Скоро тя дойде твърде голяма, щото едвам можахме да я прегазиме. Водата не ни хващаше и до колене, но по причина на силното течение мъчно се газеше.

След два часа вървене из боаза отбихме се на дясна страна в Балкана, гдето се падаше определеното ни място да отидем. Тук пътеката беше още по-лоша, която после малко съвсем се изгуби вече.

Докато бяхме още в реката, изпомежду ни само Стамболов не се покоряваше на бай Стояна; неговите уста не млъкваха.

- Когато един народ не обича свободата, то можеш ли да го принудиш за това насилствено? Лъжи, хвалби, голи обещания и нищо повече! Ходи, та се скитай сега по тия пустини, като Хамовото семе - говореше той не на нас, но така, сам на себе си, да си разпилей тъгите.

- Кажете на това хлапе да му не мели толкова устата - казваше бай Стоян, като се обръщаше наназад, понеже Стамболов, както казах, вървеше най-наподир с коня. - Не е сега време да се четат молитви.

След като превалихме вече една стръмна рътлина и се навалихме из една урва, гдето решително нищо не можеше вече да се види, по причина, че гъстите букове увеличаваха още повече тъмнината, бай Стоян ни каза да насядаме около един дънер, който представляваше величината на една манастирска бъчва.

- Успокойте се вече, момчета! Тук на това място и дяволът да дойде, не ще може да ни намери - прибави той и без да седне на минута поне да си почине, защото неговото изпечено по Балкана тяло нямаше нужда от подобни нежности, въздрасна нагоре по урвата като дива котка.

Покорни на заповедта му и петимни за отпочивка, ние попадахме на земята като полуубити и се свихме един до други. Трябва да знаете, че на това място, което беше върхът на планината, студът се увеличаваше още повече и че дъждът престана, а небето се изясни тук-там.

Дядо Стоян заплющя по урвата; скоро той домъкна около един конски товар дърва, покачи се на сухата хралупа, извади отвътре сушинка, насипа отгоре й малко барутец, запали най-напред прахан с голямото си огниво, което приличаше на совалка, и огънят пламна.

- Аз зная, че вие скоро ще изпозаспите, като напече огънят, но вардете се поне да не изгорите - каза дядо Стоян, като че да беше учил физиологията на съня.

И наистина той говореше право, не се измина половин час, и всичката дружина онемя около огъня, с изключение на бодрото старче, което, подпряно до дъба, надуваше своето късо чибуче. Тук, на това място, ние осъмнахме на другия ден; сега имахме възможност да разгледаме местността. Ние се намирахме между селата Хаинето и Дрента от северната страна на Балкана. Мястото се наричаше Татарската пътека. Ние бяхме в една урва, отгдето можехме да гледаме само противоположната урва, а друго нищо се не виждаше по причина на ниското място и на високите дървета, които стърчеха над главите ни. Измежду двете урви течеше река, на която слушахме само шума, а друго нищо се не виждаше.

Според разказванието на дяда Стояна, по тия места твърде начесто забикалял хайдушкият войвода Димитър Калъчлията. По онова време (преди 25 години) разходката по Балкана на независими хора дотолкова невинна се представлявала на турците, щото сам Димитър Калъчлията слизал в селата по големите празници на веселба и много пъти водел хорото сред село. Веднъж били изпратили да го преследват седем бюлюкбашии от разни градове, които навлезли донейда в Балкана, гдето бяхме ние, но после ги дострашало и се върнали. В това време прочутият Калъчлия пиел кафе с няколко души българи от потерята.

Смъкнахме се по-надолу до една канара, гдето трябваше да чакаме човека от селото. Конецът ни, който не можеше да върви вече оттука нататък по причина на местността, оставихме го вързан от едно дърво, по-горе, без никаква храна. Тук ние престояхме цял един ден, с надежда, че ще дойде човек от селото, който да остане при нас, а дядо Стоян да отиде със Стамболова за Търново. Напразно! И в тоя случай ние бяхме подиграни, както си предполагахме и от по-налред: хаинчени гледали само да се отърват от нас. От 700 души юнаци сега един не можеше да се намери, за да ни бъде водач само!

От стечението на такивато обстоятелства, т. е. лъжи, голи обещания, непостоянство и пр., които срещахме на всяка стъпка, куражът и пламенните въодушевления започваха да изчезват и у нас; а на тяхно място се появиха: униние, разочарование и малодушие. Не остана вече и що да се говори; никой не си отваряше устата да каже поне една думица за насърчение, понеже знаеше и усещаше, че никой няма да го повярва. Ако Велико Търново беше въстанало със своите смесени херои, то Хаинето, слава богу, не се намираше зад морето, следователно трябваше да чуеме досега. От Заара нямаше що да очакваме, защото не бе мъчно да си въобрази човек като какво щеше да бъде положението в тоя град после нашето излязвание: затваряние на младите, интриги на чорбаджиите, бой, претърсвание на къщи и пр.

По тая причина наместо въображаеми планове за нападение, паление и н'ам що си още, ставаха помежду ни предложения, накъде трябва да вървим, за да избегнем строгостта на правителството. Първият бе Стамболов, който предложи, че ще си вземе очите към Търново, отгдето ще си търси леснината да се вмъкне в благословената Румъния. Георги Икономов поиска да отиде с него, но Стамболов не го прие, защото първият от тях беше с европейска шапка, а последният, Стамболов, с потури и скъсан калпак. Той беше се приготвил още от село с тая форма, понеже се готвеше да пътува за Търново, както казах.

После малко Стамболов замина за Търново с бай Стояна, който щеше да го изведе само до пътя, който води в с. Дрента. Липсуванието на Стамболова изпомежду ни в такава критическа минута още повече увеличи нашето отчайвание. Бай Стоян се забави много повече, отколкото трябваше, в изпращанието на пътника; наближаваше да се мръкне, а него нямаше още. Ние започнахме да се безпокоим, че може би и той да ни остави, защото в такъв случай трябваше да се считаме вече за изгубени, не че щяха да ни избият турците, а така просто щяхме да измрем из Балкана от глад, понеже невъзможно бе да намерим изхода. Но верният дядо Стоян едва ли помисляше подобно нещо. Ние чухме ангелския му глас още отдалеч, когато той се кашляше през гората, знак хайдушки, за да ни предизвести да не би да стане някой сакатлък. Неговото появявание ни посъживи малко нещо. В знак на признателност за неговата честност ние му подарихме един нож и една пушка, които той горделиво накачи по себе си.

 

VII

 

Маенето ни из Балкана нямаше никаква цел; затова решихме да се върнем пак в с. Хаине, да се преоблечем в селски дрехи и докато не са се разшавали още турците, да си търси всеки селямета на главата, накъдето му видят очите. Когато на тръгвание отидохме да си вземем сиромашкия кон, който не беше ял от три дена, видяхме, че дървото, от което го бяхме вързали, беше обелено цяло-целеничко в корена, докъдето можал да досегне със зъбите си! Горкото животно, и нему било писано да пострада за българската свобода!...

След четири часа, в полунощ, ние се свивахме до един плет край селото Хаине, гдето беше ни оставил бай Стоян да го чакаме, докато той отиде в селото да ни донесе селски дрехи или да доведе при нас дяда Никола, за да ни даде някои наставления, като стар и патил хайдутин. Върховете на Балкана изново се покриха в мъгла, притъмня, както и в по-преднята нощ, и дъждът се оправи да вали. Чакахме час, чакахме два, ни бай Стоян се връща, ни дядо Никола се явява. Твърде възможно бе да са хванали турците и двамата, едина още през деня, а другия, като си е влязвал в селото. Сега оставаше ред само за нас... Всяко лайвание на селското куче пробуждаше у нас хиляди предчувствия, съпрежени повечето със съществуванието на душицата...

- А бе, момчета, какво е това от вас? Вие сте намислили и нас да погубите, и селото ни да изгорите, с децата заедно - викаше запъхтяно дядо Никола още отдалеч, щом се приближи до нас, придружен от бай Стояна. - Знаете ли вие, че селото гори на огън? Откакто сте заминали за Балкана, два пъти ми бастисваха къщата селският мухтарин и няколко турци, за да търсят вас.

Дядо Никола ни обвиняваше, че не сме почакали още един-два дена на Балкана, гдето нямало никаква опасност както за нас, така и за селото. Сега той се чудеше накъде да ни скрие, понеже нямаше там наблизо, освен пак Балкана, друго гористо място, гдето да можем да се криеме. В село бе невъзможно да влезем втори път, според както уверяваше той. Хляб даже не посмеял да ни вземе от къщата си, защото турците на всичко обръщали внимание. По съветите на същия дядо Никола тая нощ ние трябваше да отидем в една малка корийка, изходяща се на един и половина час разстояние от селото надолу, оттатък р. Тунджа, гдето на другия ден той щял да заобиколи с няколко души, уж че дошли да ловят риба, и по тоя начин, ако успеят, ще донесат селски дрехи за тримата ни другари, за Икономова и за мене по един чифт обуща, понеже дрехите ни бяха униформа от железницата, позната по тия места от всичките турци за неприкосновена, и по малко хляб. На това място, по причина на ослепителната тъмнина, един от другарите ме удари толкова силно с устата на пушката си, без да ще, щото кръвта рукна на часа и едната ми вежда повисна като конска устна.

Тръгнахме за гореказаната корийка, заедно с дядо Никола и бай Стояна. Пушките си оставихме до плета, пак по съветите на опитните хора, които тия щяха да приберат на връщане; останахме само с револверите. Пътят ни за корийката предстоеше през нивята и угарите. От силните дъждове те бяха се разкаляли до такава степен, щото краката ни потъваха до кичиците и чернопръстната кал, размесена с трева, лепеше се на големи топачи по краката ни. Мъките бяха от естество на ония, които не можат да се опишат.

Къде среднощ стигнахме левия бряг на р. Тунджа, която трябваше да прегазим; тя не беше такава бистра и скромна, каквато я видяхме преди два деня между Хаинето и Елхово. Силните порои бяха изменили и цвета, и величината й; мътна като боза, тя буйствуваше из своето легло и носеше по гладката си повърхност различни вещества: дървета, тръне и коренаци, които определяха бързината й. Не отведнъж се решихме ние да турим крак в тая дебела маса вода, която ни се показваше още по-страшна по причина на тъмната нощ. И как да не бъде страшна? Чуваш напреде си нещо, че хучи и клокочи, виждаш само на две-три крачки разстояние, че нещо се движи като черно валмо, и нищо повече. Дали напредя ни на това място, гдето щяхме да газиме, нямаше някой завой, някой дълбок вир или други лошави места, съществующи и в най-малките речички - за нас бе положително неизвестно.

- Няма време за маение, в селото огън гори; хайде по-скоро нагазвайте, да се върнеме и ние - викаше дядо Никола с повелителен тон и с по-голям кураж, отколкото като бяхме на къщата му.

Ние се колебаехме; някои от другарите нагазиха докъде колене, но пак се връщаха назад, като казваха: "Силно влече."

- Ех, момчета, а че пак момчета! - каза сърдито бай Стоян и след като се прекръсти, което показваше, че и той не е свободен от нашата болест - страха, - защото българинът се кръсти и се моли само кога загърми, нагази с дрехите си е буйната и мътна Тунджа.

Ние го последвахме така също неразсъблечени. Най-дълбоките места на реката ни хванаха до пояса. И това беше доволно в една балканска река с бързо течение и камъци, но мястото, т. е. гечитът, беше много добър. Не даром имахме за преводачи двама хайдути, които по своята опитност знаеха мястото из околността на всяко камъче. Дядо Никола, който остана на другия бряг с коня ни, не се виждаше вече. Като наближихме края на реката, бай Стоян се завърна пак назад, а ние излязохме на десния тунджански бряг здраво и читаво, изтегнали от вода, която шуркаше от дрехите ни.

Оттук нататък се захващаше вече корията, за която се бяхме отправили. Най-напред се погрижихме да намерим някое възвишено място в тая местност, за да прекараме ужасната нощ, защото в равните места по причини на силния дъжд течеше вода. Погрижихме се да си стъкнем огнец, за да си свестим кочанясалите членове, но това бе невъзможно, по причина, че тук не се намираше сушинка, както това става в Балкана, гдето големите букови хралупи са неизчерпаемо съкровище.

Никой път няма да забравя аз тая страшна есенна нощ. Тя ни се стори, че не е 12-13 часа, но цяла година. През всичката нощ никой изпомежду ни не затвори очи. Свихме се под един сипей, впити един до други, уж за по-топло, но скоро краката ни се вдървиха от студ; всички треперехме еднообразно, като по правила, а студената лапавица продължаваше да шиба по храстовите листи. Ако се спирахме на едно място, още повече измръзнахме, а ако станехме да ходим, удряше ни на сън. В нищо нямаше спокойствие!

Съмна се по едно време и ние полюбопитствахме да разгледаме своето привременно жилище, защото божият ден беше за нас по-страшен и от нощта. Местността обаче не представляваше ония условия, каквито нам трябваха. Освен че корията беше много рядка, така също както Глуханската, съществуваха още извътре много пътища и пътеки, всичките наши неприятели; нямаше ни буйна папрат, ни съборени от бурята дървета, ни зъбести канари, нямаше място, гдето да не бе стъпил човечески крак. Тия несгодности отчаяха още повече дружината; опасността ставаше очевидна, тя се виждаше напредя ни във всичката своя голота.

По следствие на това, ние се съгласихме двама с Икономова да се откажем от съмнителната защита на тая кория и от помощта на дяда Никола, която той се обеща да принесе тоя същия ден, което така също беше още въпрос. Нашият план се състоеше в това: да тръгнем още на часа за Нова Загора (5½ часа), гдето началникът на станцията при железницата беше българин, Ив. Цанков, познат по своята честност и патриотизъм, за когото вярвахме, че ще да ни приеме и изпрати с трена към Одрин или Цариград, още повече, че той ни познаваше кои сме и каква работа вършехме. За това трудно пътувание до Нова Загора се облягахме само на една гаранция, а именно на компанската униформа, с изключение само на цървулите и белите навуща, които не подхождаха на сините жакети от Хиршовата компания.

Казвам трудно пътувание, защото гнетът на тескеретата, чрез който османската държава се мъчеше да запази своето съществувание, както правят това същото и много други тирански държави с християнски господари, беше в своята цветуща сила. Между две села от два-три часа разстояние невъзможно бе да се пропътува без пъстрото тескере; освен беклемите, тия разбойнически учреждения, освен необузданите заптиета, всяка друга краста, която носеше шарена чалма, имаше право да пита за тескере.

Това свое решение ние не забавихме да съобщим още на часа и на останалите си окаяни другари, като им казахме в същото време, че можем да вземем със себе си един-двама души, за които ще казваме, ако би да ни попита някой по пътя, че са наши работници, т. е. от железницата. Тия не одобриха нашия план, който намериха твърде смел - по тая причина никой не пожела да ни придружи.

- Ние ще да се върнем пак на своето родно място и ако има да се мре, то там желаем да измреме, при своите деца - отговори Никола Райнов, след като изпусна от шестдесятгодишните си гърди силна въздишка.

- Аз виждам своето спасение само при някой европейски консул, преимуществено при руския, затова ще тегля към Бургас - прибави Георги Апостолов.

- А ние желаем да измрем по-добре на бесилницата в някой град, отколкото да ни избият мърцина8 тука в това пусто място - отговори Икономов и след като се опростихме за последен път с всичките си другари, тръгнахме само двама с Икономова. Най-напред ни предстоеше да прегазим втори път р. Тунджа. Тя беше дошла, но не значително, така щото преминахме свободно, разбира се, пак непреоблечени. Важното бе, че към коя страна трябваше ние сега да вървиме, когато наоколо не само че нямаше никакви следи от път или пътека, но не знаехме и накъде се намира изток или запад, защото гъста мъгла бе се спуснала още заранта, като се съмна. За най-благоразумно намерихме да тръгнеме по течението на Тунджа, която има посока към Нова Загора. Мястото, през което пътувахме, беше нивя и угари; тия се бяха разкиснали по причина на дъждовете като масло, затова, колкото и да вървяхме бързо, не ни спореше.

Подир един час вървене изпречи се напреде ни един път, доволно работен; ние го хванахме безсъзнателно, с надежда, че ще да срещнем някои пътници, които ще да ни насочат на правия ни път. И действително, не след дълго време примерджиха се насреща ни в мъглата три-четири предмета, които идеха насреща ни. Можахме да ги познаем, докато бяха още на далечно разстояние, че са турци.

Другарят ми поиска да кривнем от пътя, за да не се срещнем с тях, но аз са не съгласих, защото в такъв случай давахме им сериозни причини да ни заподозрат още повече.

След обикновеното урола (на добър час) един от тях ни попита кои сме и отгде идем.

- Отиваме на Ени-Заара, гдето служим на станцията, но като се връщахме от Казанлък, счупи ни се колата и ние тръгнахме по крака, па изгубихме пътя, като отивахме на едно село, и най-после решихме да си отидем по крака - казахме ние.

- Но вие и сега не сте в правия път, защото наместо в Н. Загора отивате в Сливен - отговори един от тях, а другарите му не снемаха очи от нас, понеже не изглеждахме твърде благоприлично.

- Стига си ги зяпал бе, хей, диване с диване - възрази сърдито един от четиримата души турци спрямо другаря си, който ни обясняваше на коя страна се намира н.-загорският път. - Не се ли усещаш, че тия ни лъжат? - прибави той. - Потъналите им в кал дрехи показват, че тия са пътували цяла нощ кой знае откъде.

Всяко оправдание беше излишно. Благодарение на Хиршовата униформа тия турци, които бяха въоръжени от краката до главата, не си позволиха да ни закачат. Като се затулихме вече от тях, такъв вървеж ударихме, щото с кон да ни гонеше някой, мъчно можеше да ни достигне. Ние се бояхме, че щом турците стигнат в Хаинето, ще се отвори дума за нас. Докато пристигнем до турското село Чанакчий, жива душа не срещнахме по пътя по причина на лошото време. Понеже 24 часа се изминуваха вече, откакто не бяхме турили в устата си хляб, принудихме се да се отбием на голямата воденица, която е близо до селото от долна страна, за да си изискаме малко ядение.

Повече от петдесят души селяни, турци и българи, имаше на тая воденица, дошли да си мелят брашното. Тия ни заобиколиха, като влязахме вътре, и с голямо любопитство започнаха да ни заничат. Ние им разправяхме хала си, т. е. че ни се счупила талигата и сме изгубили пътя, за което и те съжаляваха. Няколко души турци се завзеха даже да ни правят цигари, понеже ръцете ни бяха измокрени до костите; повечето чест се отдаваше за униформата; може би и на съмнителната ни народност, защото, като следвахме да говорим само на турски, мислеха ни, че не сме българи, което предположение, за да усилим още повече, заплатихме щедро на ония лица, които ни даваха по малко тютюн. Името българин нищо не чинеше по това време.

Хляб обаче не можаха да ни намерят, за което ни се извиниха твърде учтиво. Беше рамазан, както казах по-горе, а турците говеят през тоя месец. Млад един българин, който стоеше наред с турците и мълчешката гледаше повечето на белите ни навуща, отколкото на сините ни шапки, направи ни знак с очите си да излезем навън. Повече обяснения не бяха нужни. Като се отдалечихме иа 20-30 крачки разстояние от воденицата, същият тоя млад българин ни изпревари от долня страна и след като ни каза да се не боим, защото никой не можал да ни разбере що сме за хора, извади изпод абата си една топла пята, която ми подаде в ръцете.

- Бързайте само колкото е възможно по-скоро и нищо повече - прибави той.

Тоя ангел-хранител, постъпката на когото не можахме да си обясним, поискахме да го възнаградим с един бешлик; но той се отказа благородно от тая не твърде малка награда в турско време, като каза, че нам трябвало повече пари.

Не топла пита хляб, не бо'зна какви си почести, не праведни оценения на трудовете, но две само думици, изказани съчувствено от другиго, са в състояние да оживят полуубитото същество и дълго време да подкрепят неговото съществувание. Постъпката на тоя благороден селянин до такава степен ни насърчи, щото ние крачехме бодро, упоени от радост, като да беше настанал конецът на всичките по-нататъшни опасности...

Ние бързахме да достигнем полите на Средня гора, защото само под нейните ниски дървенца можехме да се считаме за безопасни. Вечерта мислехме да пренощуваме в с. Кортен у някого си Стоянчо Георгев, роднина на другаря ми Икономова, когото щяхме и да задължим да ни снабди с някои потребности, а най-повече с обуща, защото в Нова Загора бе невъзможно да стъпим с белите навуща.

Като навлизахме в Средня гора, оставихме правия път и тръгнахме из слепите хайдушки пътеки, които Икономов познаваше много добре, както линията на Хиршовата железница. Дъждът не преставаше още да вали.

На пътя се срещнахме с един габровченин, който ни разказа, че миналата нощ в с. Елхово нападнали 300 души комити, които правили бой с турците.9 Ние се спогледахме с Икономова и помислихме, че тия 300 души не са други никои освен нашата четица, състояща се от девят души, която премина през това село вечерта на 17 септември. Така или инак, но хитрият габровченин не можа да се стърпи от да не покаже, че ни познава що сме за хора. "Бог да ви е на помощ!" - каза той и бутна коня си.

 

VIII

 

Видело беше още, когато ние потеглихме да влезем в Кортен, голямо българско село, на един и половина час разстояние от Н. Загора. Ако беше останало на нас, щяхме да се бавим из треволигата, докато се мръкне добре, но пъдаринът на лозята, който така също излезе другар на Икономова по "стария занаят", посочи ни един път през нивята, отгдето свободно можехме да влезем в селото, без да ни види някой. Колкото и да се прахме и измивахме на чешмата, все пак можеше да се познае по дрехите ни, че не сме чисти хора.

В къщата на Стоянча намерихме само майка му, баба Георгевица, стара жена на 50-55-годишна възраст. Тя стоеше навън в сайвана и спокойно си предеше на фурката. С първо виждание още можа тя да познае своя роднина, когото изглеждаше внимателно от краката до главата и като че се боеше да му отговори, преди да го разгледа.

 - Хем, Георги, да ти кажа ли аз тебе правото? Махвайте се от къщата ми, докато е още рано - извика сърдито баба Георгевица наместо "добри дошли" и челото й стана по-бръчкаво.

- Ние идем от железницата, гдето сме на служба, лельо, бъди спокойна - отговори Икономов.

- Казвам ви с добро: излезте от къщата ми, която е горяла вече един път - бъбреше още по-сърдито старата жена. - Знам аз каква е твоята железница - прибави тя, като се обърна към Георгия, - шумата!

Тук съм длъжен да ви кажа, че баба Георгевица беше опитна жена, затуй можа да ни познае от един път по каква работа сме ходили. Балканските юнаци тя ги познаваше само от песни и приказнички, но много пъти беше ги приемала на къщата си ни в туй, ни в онуй време, прала им е кирливите ризи, крила ги е и пр. А гдето казваше, че "къщата й изгоряла един път", беше в пълното си право: мъжът й, за давание прибежище на хитовци и други още юнаци, гниеше от 14 години в Одринския затвор.

Синът й Стоенчо, който отсъствуваше от по-напред, дойде и ни свари, като се карахме с майка му. Той ни прие по-учтиво, каза на майка си да млъкне, защото не тя, а той заповяда в къщи, покани ни вътре в една стая; но ръцете му не преставаха да треперят, беше явно като ясния ден, че и той се безпокои вътрешно, а мъжкото му самолюбие не му позволяваше да ни каже правото.

Доволно беше, че ние се сещахме каква е работата. Затова побързахме да ни сложат да ядеме, а Стоенча задължихме да намери два чифта обуща, кундури или калеври, за да тръгнем още нея вечер за Нова Загора.

Стоенчо отиде да търси обуща при селския учител, а ние седнахме да ядеме. Баба Георгевица не преставаше отвън да чете молитви; ние слушахме свободно, когато тя нареждаше: "Изгоряхме, боже, отидохме!... Само една рожба си имах, но и нея ще ми отнемат тия капасъзи!... Из цялото село се говори вече, че двама непознати вървели към нашата къща..." Колкото и да нямаше човек апетит за ядение, горните думл бяха в състояние да го накарат да му се разяде.

Обущата, които Стоенчо ни донесе после малко, приличаха повечето на суха пастърма, отколкото на калеври. Те бяха смазани и спитени, сухи и окърпени, яма върху яма. Посчукахме ги оттук-оттам, понамокрихме ги и где се закачили на пръстите ни, где не, колкото да се не каже, че сме боси - излязахме из селото часа към 11½ по турски вечерта, като казахме на Стоенча, че отиваме не за Нова Загора, но за Сливен.

Казах, че разстоянието от Кортен до града е един час и половина, най-много два; но ние едвам можахме да го вземем за четири и половина часа. Причините на това бяха много. Първо, че Новозагорското поле е прочуто със своята лепкава кал и, второ, че нашите прокопсани пантофи стояха на краката ни като букаи. Докато влезем в града, гьонът на единия Икономов пантоф се отпра съвсем, а на моите носовете зяпнаха като на ахтопод устата. Ние влязахме боси в града и макар часът да беше минал двата (до него време турците позволяваха да се ходи без фенер), по причина на европейското ни облекло никой не ни закачи.

Между града и станцията срещнахме случайно на пътя бъдещия си благодетел Цанкова. Той ни отрупа със стотина въпроси за новини от Заара и Сливен, каза ни, че според достоверни слухове всичките младежи от първия град били затворени от правителството, и пр. Ние се престорихме, че не знаем нищо, защото с него заедно вървеше един странен; казахме само, че желаеме да се срещнем с него после на станцията, гдето и отидохме да го чакаме.

Служащите на станцията, от които мнозина имаше да ни познават, не бяха си легнали още. Разбира се, че нашето появявание при тях с хубавите пантофи не щеше да им произведе добро впечатление, а най-важното бе и това, че при тях имаше и няколко жандарми, пазители на станцията. По тая причина ние се примъкнахме полекичка, поотминахме станцията и отидохме измежду вагоните да чакаме, дордето се завърне Цанков. Злочестият човек нигде не може да се скрие от преследванието на горчивата съдба. Една жена, която, вижда се работата, че е стояла на прозорците, можала да ни съгледа и като помислила, че не сме добри хора, вдигна врявата:

- Василе! Заптии! Вижте що са за хора навън, които обикалят покрай мазата и хамбарите...

И Васил, и заптиите, и други още работници на минутата изхвръкнаха навън.

После няколко минути ние вече бяхме в осветената стая за пасажерите, заобиколени от любопитните.

- А защо не влязохте при нас? - попита един от тях. - Дава не сте някои чужденци: хора от същата железница?

Ние мигахме напредя им като куче във воденица. Докато постоим няколко минути, водата от дрехите ни потече по дъските и образува вадички; от друга страна, кралимарковските калеври ни придаваха по-голям блясък; благодарение обаче на калта, тяхната форма не можеше да се види дотолкова. Заптиите само мълчаха; те ни изглеждаха под вежди и преспокойно надуваха своите пъстри чибуци. Турска работа!

Завърна се по едно време Цанков и ни повика да отидем при него на горния етаж. Когато другарят ми се качеше нагоре ло стълбите, върху които пантофите му правеха продълговати дъмги от кал, жената на Цанкова го размерваше изподир, а после се обърна към слугата, когото питаше: "Кои са тия цигани, които ми омискиниха къщата?"

Както си мислехме, така и се случи. Цанков се намеси в участието на нашата съдба. Той ни снабди с по някоя пара, даде ни по един чифт прилични пантофи и се обеща да ни качи на трена на другия ден, без да позволи на заптиите да ни питат за тескерета.

Икономов замина благополучно за Цариград, а аз останах най-напред на Търново-Сеймен, като мислех, че ще сполуча пак да си взема службата. Освен това не ми се искаше да отида в Румъния, за която бях си съставил понятие, че е кюп, в който твърде лесно се претопяват народностите. Благополучното преминувание на Икономова за Одрин се дължи на двама наши приятели, К. Теодоров, кондуктор на трена, и Утини, макинистът, родом славянин. Тия туриха Икономова в тентата (място, гдето стои водата за машината) и той бе длъжен да престои във водата цял-целеничък чак до Одрин, само с главата навън. Между другите българи по железницата, които спасиха мнозина въстаници, първо място завземаше К. Теодоров, който е спасил мнозина от въжето. Зная още едно лице, Манол, с една ръка, служащ на одринската станция, така също приятел на въстаниците.

Но това бе невъзможно, т. е. да остана на Сеймен, защото всичките бяха се изучили накъде съм отсъствувал; и приятели, и неприятели бягаха от мен като от чумата. На втория ден от пристиганието ми на Сеймен получих записка от Стефан Чифутина, с която ме викаше да отида да се видим в селото. Тоя сиромах, който беше от мене повече компрометиран, защото имаше работа със селяните, на които се считаше като главатар, намерих го в дюгена на Господина, скрит долу в мазата между бъчовите заедно с Димча (тоже из Заара). Той потвърди слуха, че като не можал да развали моста на Сеймен, отправил се със 105 души въстаници към Заара, гдето, като не можал да ни намери, тръгнал към Хаинето да ни търси, заедно с четата си. На с. Елхово, гдето турците се усетили, че е излязла тая чета, направили засада близо до селото, която четата видяла от по-напред и взела нужните мерки. Според уверяванието на Стефана и на Димча, от българската чета се наранил само един поборник, а от турците, които излезли от засадата си, паднали убити няколко души. После това произшествие гладната чета се отказала да върви вече напред. Момчетата се разпръснали кой накъдето види по Средня гора; едни от тях избили многобройните турски потери, други се хванали живи, а трети успели да избягат, които наскоро щели да се хванат, защото правителството пипало деятелно.

- С големи молби приятелят Господин склони да ни отстъпи мазата си за два-три деня, но тая заран той ни каза да си търсим вече леснината, защото селяните захванали да му подмятат думи - прибави Стефан. - Не зная какво ще да се прави.

Аз отговорих на двамата си едномисленици, че не можа им помогна в нищо, и ги оставих на съдбата им в тъмната миризлива маза.

Стефан Гергюв Чифутинът е родом от Стара Загора. Той беше на възраст около на 28 години, синеок, с малки руси мустачки, коса и брада тоже руси, по занаятие хлебарин, с което се занимаваше в селото Сеймен, гдето държеше и фурна. Чифутин го наричаха, защото свободно говореше еврейския язик. Стефан беше един от честните и предадени хора на революционерний комитет. Често той дохождаше от Сеймен на станцията и в селото Търново, с кош на гърба, пълен с хляб, а между хлябовете в. "Независимост" или друга някоя брошура от Л. Каравелов, които той раздаваше по другите работници, "да учат словото божие", според както се изразяваше той сам.

С тия няколко думи поисках аз да запозная читателите със скромния хлебарин Стефан Чифутов, защото той не е вече между живите. Той издъхна на въжето пролетта през 1876 година, когато се дигна Панагюрското въстание, в град Одрин върху моста, а тялото му се хвърлило в Марица!.,,

Слухът, че в Стара Загора за затворени всички млади и развити хора, всеки ден се потвърждаваше. Според едни числото на затворниците излизало 800 - 1000 души, според други - 2000, а според турския източник, който никак се не церемони с нулите - 5000 души. На основание на тия слухове аз отидох в Одрин, за да се отдалеча от Заара и да забавя за няколко деня хващанието си, понеже там не ме познаваха дотолкова. Навсякъде турците бяха наежени от заарското събитие; преглежданието на тескеретата се извършваше с най-голяма строгост; ония пътници, които се кажеха, че са от Заара, нищо не можеше да ги гарантира, от да не посетят затвора.

Очевидци разказват, че когато се получило известие в Узунджовския панаир, че в Заара станали комитетите, всичките дюгени се затворили всеки бързал и се приготовлявал да бяга, а мнозина от заарските търговци били арестувани още там. Факт е и това, че тоя прочут панаир, който е събирал търговци от четиритех страни на Отоманската империя, па даже от Немско, Сърбия и Румъния, комерческата му звезда угасна безвъзвратно същата тая година (1875), по Заарското въстание, който факт като да предизвестяваше с това паданието на турското царство.

Както в Сеймен, така и в Одрин, между приятелите, някогашни едномисленици, и мене беше минала черна котка. Ходих ден, ходих два - никой не ти подава братска ръка, всеки бърза, всеки има работа, бил подозрян и нам що си още, като че да имаше на челото ми написано “Съучастник в Заарското въстание". Деня се присламчах тук-таме, гдето завърна, а нощно време гълтах богато чистия въздух върху сланата под черниците покрай Марица; братското съчувствие и святото дело в Стара Загора бяха нанесли последен удар на скромната ми кесийка, щото не бе останало и за насъщния. Срещнах се с един приятел на станцията, от категорията на “учените" и многоглаголствующи, на име Петър Станчев (из Търново), който беше по едно време учител в Одрин и когото Стамболов ми препоръчваше за отчаян патриот. Та и аз се бях срещал с него по-напред. Той не жалеше ни думи, ни високи фрази, ни възклицания, когато говорехме за бъдещото движение. “Огън и меч! Ето где е нашето спасение." - казваше тоя симпатичен момък.

“ Ето човек, който ще да ме чуе и ще да вземе живо участие в моето положение" - си помислих аз и гордо, като неотдавнашен бунтовник, застанах напредя му.

-    Поздравява те приятелят ви Стамболов, когото виждах в Стара Загора - казах аз най-напред, което беше като предисловие на последующето: “Дай ми някоя пара", “Помогни ми да се скрия".

-    Засега сбогом... Човек ме чака - отговори някогашният горещ патриот и си подаде ръката, в която като да държеше лед.

После няколко минути само шумът на колата се чуваше, с която той отстъпи към града.

Трябваше да се потърси някой от неблагоразумните, от ония, които не знаят каймета ни на парата, ни на живота, ни на златното бъдеще. За такъв аз намерих Петър Стайков, родом от Карлово, службаш на жележницата и обесен на Пловдивския мост по-после, нещо, което показва неговата непрактичност. Петър държеше квартира на Караагач при Одрин, гдето се завръщаше само през деня. В тая нова квартира, гдето имаше само една стара баба, гъркиня, той ме заведе да стоя с такова условие, че ще да се престоря на болен и ще лежа постоянно, без да се подавам вън из вратата, а хляб ще да ми доставя той скрито, по няколко пити, които ще крия под дрехите си. Три деня прекарах аз в къщата на тая баба, която никога не можа да ме види като ям, и напълно вярваше, че действително съм болен. Един път ме свари, като се боря със стомната за вода.

- Чакай, синко, ти какво направи! - извика тя и се впусна да вземе от ръцете ми зеления бърдук. - Три деня става, как не си турил нищо в устата си, а пиеш вода!

Между това работите, наместо да се оправят, от ден на ден вземаха по-страшни размери. Българите изгубиха всякакво доверие към правителството, т.е. изгубиха и оная лицемерна преданост, която до това време се крепеше криво-ляво. Затваряния и преследвания се почнаха навсякъде; обири, нападения и всякакъв род хищничества от страна на турското население се подигаха против ненавистната рая, “комита", пред които турското правителство затваряше очи. От Стара Загора пристигнаха обезпокоителни слухове от заптийски източник, че жива душа няма свободна в тоя немирен град: всички били затворени. За няколко дена съобщенията с тоя град бяха прекъсани, защото никой не смееше да отиде за там освен заптиите.

Полицията в Одрин правеше и нощта на ден. На станцията бяха докарани около стотина жандарми с разни ефендета и кетипи, които прецеждаха пътниците през ключова дупка, идели тия откъдето и да е. Разбира се, че в тоя случай най-голямото предпочитание се отдаваше на българина. Така или инак, но, от една страна, цензът на българщината растеше значително в това време; тия бяха хероите на деня.

Пред вид на тая опасност аз намислих да изляза от Одрин и да потърся другаде спасение. Понеже в други отдалечени градове, гдето нямаше железница, невъзможно бе да се отиде без тескере, реших да си опитам щастието при друг един приятел. Ради Иванов, началник иа харманлийската станция, която е втора станция на железницата от Одрин към Пловдив. Него аз щех да моля или да ме скрие в станцията, или пък да ме снабди с някое тескере.

За тая цел излязах една заран на одринската станция, докато не беше тръгнал още тренът за Харманлий. Едно, че нямах дребосък да си купя билет, друго препятствие беше и това, че който влезеше в салона, гдето се продават билетите, искаше му се тескере. Докато се оглеждах наоколо си, като заек, кой ще посегне да ме хване, кой ще ме попита за името ми, обади се отзаде ми един ангелски глас: "Не желаеш ли да пътуваш за някъде, да те препоръчам на приятелите от трена безплатно и без да ти се случи нещо?"...

Човекът, който ми говореше това, бе кондукторът К. Теодоров, българин, служащ на железницата, който знаеше положението ми. Предварително аз не бях му говорил нищо, но за човек благороден, който желае да помогне на своя брат, не е нужно дълго и широко обяснение: страждающият се познава по много външни признаци.

- А ако дойдат да те хващат оттука, то няма да допуснем да стане работата въпрос - говореше ми после два часа приятелят Ради Иванов, на Харманлий, който ме прие по начин съвсем рицарски. - В такъв случай ние ще вземем по един револвер, ще да се прегърнем и ще се убием един други, като всички съзаклетници... Можеш да останеш при мене в станцията не за няколко деня, но за цяла година, ако обичаш - прибави той.

 

IX

 

И така Заарското въстание се свърши, без да замирише на барут. Това аз казвам само за нашата чета, т. е. четата, която се състоеше от главатарите на въстанието и от по-първите заарски интелигенти. Дотука, може да се каже, аз разказах, доколкото ми беше това възможно, най-важните събития от това въстание. Хайдете сега да се повърнем в Стара Загора и да видим що там става после 16 септември, когато ние се простихме с тоя град от Чадър могила.

Най-напред съм длъжен да кажа това, че старозагорският затвор дошел тесен за заподозрените и набедени комити. Когато се изпълнил вече затворът, правителството разпоредило да натъпчат останалите затворници в старото здание, наречено Безистенът. Тия последните възлизаха на брой около 800-900 души; в тяхното число влизаха и истинските бунтовници, и благоразумните, и учените, селяни, граждани и пр. Правителството не правеше разлика между поп Ивана, който не искаше да ни причасти, и между Господин Михайловски, който ни излъга, преди да излезем.

Лицето, което най-много способствувало да се увеличи числото на затворниците, беше Андрей Момчев, един от съзаклетниците, когото бяхме изпратили още от Заара да дигне селяните от Обруклий. Когато той дошел с тях край града вечерта на 16 септември и не намерил никого, събул се бос и влязъл в града, за да разбере каква е работата, като се отправил да ни търси в къщата на Михал Жеков. По улиците обаче турската патраула сполучила да го хване. Андрей Момчев излезе човек със слаба натура. Два-три шамара и няколко заплашвания от страна на ефендетата предразположили го да изкаже всичко онова, за което е бил влязъл в града и което е знаел от по-напред. Той предаде всички ония работници, не само ония, които познаваше лично, но и други странни лица из други градове, за които беше слушал да се приказва. Така например Тома Кърджиев, когото той не беше виждал в лицето, но беше чувал само името му от Стамболова и мене, предаде го, без да го пита някой познава ли той Кърджиева. Тоя последният, вързан, от Русчук биде докаран по крака в Стара Загора. Ако някой от затворниците се помъчеше да откаже нещо пред изпитателната комисия, то Андрей Момчев се намираше напредя му и говореше противното. За своите предателски заслуги Андрей Момчев се изпрати в Цариград, гдето по милостта на валиде-султан биде поместен в едно училище, заедно с другаря си, така също предател, Димитър хаджи Генчев.

Тук му е мястото да спомена, че в качеството си на предатели на Заарското въстание послужиха още хаджи Господин Славов, Сава хаджи Тодоров, хаджи Андон Митов и др. Щом ние излязохме из града на 16 септември, тия верноподани мъже се отправили при каймакамина, комуто, като направили ниско темане, съобщили му работата от игла до конец.

Всичките момчета, които излязоха с нас на Чадър могила и които се върнаха пак в града от Новата махала и от другаде, така също бяха хванати, с изключение на няколко други, за които ще говоря по-надолу.

Най-трагически свършиха своя живот братя Михал и Георги, които оставихме в с. Елхово в дома на Андроника, когато на 17 септември отивахме в Хаинето, заедно с Георги Кюмюра. След нашето заминувание стопанинът Андроник по разни съображения преместил тримата ни другари от къщата в плевницата си, отгдето Георги Кюмюрът избягал, а двамата братя останали там. На втория или на третия ден, не ми е известно добре, турската потеря подушила, че в плевницата на Андроника има скрити комити. Дали за това турците са се известили направо от Андроника, или от друго някое лице, така също остава тъмно. Във всеки случай работата не се е свършила без предателство и, по общо начало, предателят не е бил никой друг освен българин, защото турчинът, който е турил на кръста си нож и пищови, никой път няма да отиде да подслушва и подлизнича, неща, необходими в зачатието на всяко предателство. Така или инак, но около плевнята скоро се струпирали около стотина-двеста въоръжени башибозуци, които предложили на двете едноутробни жертви да се предадат. По-големият брат, Михал Жеков, отговорил от плевницата, че той е благодарен хиляди пъти да плюят на леша му, отколкото на лицето му. После тоя отговор насочените към плевницата пушки изгърмели, а плевницата била запалена на часа. Когато жаравата захванала да пада по главите на затворените, то по-малкият брат, Георги, поискал да направи това, което би направил всеки един на неговото място. Той поискал да излезе навън и да се предаде на потерята, наместо да изгори като червей в плевницата. Михал се престорил, че е съгласен на братовото си желание, но когато тоя последният посегнал да отвори вратата, Михал подигнал братски ръката си, надвесил револвера над братовата си глава и брат на брата се търколил в краката, потънал в кръв!...

Подир няколко минути след това страшно престъпление - брат брата убил, - понеже ставало невъзможно вече да се стои в пламналата плевница, която рискувала да се строполи, Михал се решил да излезе. Той прекрачил горещия още труп на брата си, отворил вратата и изскочил навън с револвер в едната ръка, а в другата с нож. Разбира се, че щом башибозуците го видели в това положение, изпразнили пушките си в гърдите му.

Братя Михал и Георги Жекови са родом от Стара Загора, както казах по-горе. И двамата са учили в родното си място. Първият от тях беше на възраст около на 28-30 години, ръст висок, с черни като смола мустаци, лице дълговато, очи черносветли и с доволно правилни черти на лицето. Той се занимаваше с търговия - с кожи и други местни произведения, - за която цел често ходеше в Одеса и Цариград.

Георги беше по-млад - на 22-23 години, - ръст среден, живо и пъргаво момче, грабово в лицето, с малки тънки мустачки, едвам наперили. Неговото занаятие беше скромен кундураджилък.

Останалите жертви на Заарското въстание са Стефан Чифутов, обесен в Одрин, както казах по-горе; бачо Колю Райнов, 60-годишен старец - обесен в Пловдив; Колю Ганчев, първият деятел на революционния комитет, и Господин Михайловски - обесени в родния си град Стара Загора, а Руси Клепалото (Аргоолу) - в Т. Пазарджик. Обесванието на тия мъченици, които бяха затворени от по-напред в Одрин, се извърши пролетта през 1876 год., когато се дигна Панагюрското въстание. Обесиха така също в Чирпан и Христа Бабата, който приготовляваше въстание в той град същата година.

Колю Райнов, когото ние оставихме в корията под с. Хаинето, хванали го още на втория ден заедно с другите му двама другари, Стойчо Петков и Бойчо Атанасов; а Г. Апостолов избягал в Румъния, заедно с дядо Никола из Хаинето. Избягаха така също Стамболов и Икономов в Румъния. Комисията, която беше изпратена от Цариград в Заара да съди въстаниците, въобще твърде снизходително погледна на работата. Това бе политиката на тогавашния велик везир Махмуд Недим паша. Повечето затворници се освободиха още в Стара Загора, а само до 50-60 души се изпратиха до Одрин, отгдето след няколко месеца освободиха повечето, в числото на които беше и нашият байрактар Койчо Георгев. Оставиха само главните подбудители, които и избесиха на пролетта.

 

Х

 

ШУМЕН. В същата тая нощ, когато нашият байряк се развяваше над Стара Загора, шумненската младеж поздравляваше Преславския балкан с бунтовническа песен. Както казах по-горе, революционерния комитет в Шумен, основан в 1873 година, беше един от най-добрите и деятелни, в лицето на Панайот Волов и Енчева (учители), а по-после на Кръстя Кючюка, на Ат. Стойкова и др. Тоя комитет броеше до 360 души членове, които си имаха вътрешен правилник, според който всеки член е бил длъжен да плаща веднъж в седмицата определено количество пари. Тия млади съзаклетници от знатния и историческия във военно отношение град Шумен дотолкова са били въодушевени и самоуверени в своето бъдеще значение, щото през 1874 година опитаха се да покажат и на дело своето политическо съществувание в работи, които не влизаха в кръга на тежите действия. Аз говоря тука за приключението, което шумненските младежи направиха с живущите там европейци, по причина че един френец поиска да се ожени за едно българско момиче от горня ръка, приключение, за което мнозина бидоха затворени от турското правителство в Русчук, което погледна на работата, както се следваше.

По време на Заарското въстание, т. е. през 1875 година, когато се реши да стане въстание по цяла България, в Шумен отидоха като апостоли Н. Обретенов и Иларион Драгостинов, за да приготвят въстание. Те направили събрание в дома на Ат. Стойков, гдето предложението се приело единодушно. Както навсякъде, така и тука, знатните войводи, на които буйната младеж гледала като на господ, не се стърпели от да не направят калпазанлък. Тия поискали от Илариона Драгосетинов да им издействува от комитета 1000 наполеона за разни обезпечения, без които пари казали, че никъде няма да си побутнат крака да отидат. Имената на тия войводи са: Димитър Николов, Спиридон Танев, Стоян Вичюв и Панчо Македонецът, от които само последният изпълнил местно своята дума, т. е. излязъл в гората, а другите се разсърдили, че не им се изпратили хилядата наполеона, които тия поискали от комитета за възнаграждение и не знаем що си още. Войводска шарлатания!

Между това приготовлението на честната младеж се продължавало енергично. Тия влезли в споразумение с мнозина турски солдати, които ги снабдявали с барут и готови фишеци; а един прокопсан турски офицер им продал от един път цели 300 оки барут. Много събрани, по-малко избрани. От толкова души излези от града навън повечето млади момчета по на 17-20 години. Войводите не само че не придружили неопитните хлапета, но тръгнали още из града да разубеждават ония, които се стягали да вървят, да не излязат, че не било още време, Сърбия и Русия нямали хабер.

Малката четица чакала до среднощ около града на определеното място, но като помислили, че останалите им другари може би да са ударили из други път, упътили се същата още нощ за с. Драгоево, гдето мислели да се съберат. Тук те се научили, че другарите им Иванчо Стефов и Захария Андреев, които излезли от по-напред, били хванати от правителството.

Втория ден тия прекарали в гората между Драгоево и Преслав; знамето покачили да се развява върху едно дърво, та дано можат да ги видят другарите им, но напусто. На другия ден се отправили през планината за едничкото в Герлово българско село Върбица.

Целта на четицата е била да може да се събере със Сливенската чета (?!) към Котленския балкан.

По причина на нямание водач, докато стигнат до Върбица, тия се скитали гладни без път по турските села из Герлово, а оръжията им и муницията били намокрени от дъжда. Скитали се по Върбица, ходили в Котел по Садовския балкан, губили се тук-там по планината и най-после в разстояние на няколко деня правителството усетило и изпратило потери, които успели да изловят по разни места нашите борци за свободата, които така също не успели, както и ние в Стара Загора, да изпразнят по една пушка. Както и да е, но и това беше един протест срещу турското правителство, много по-силен и на мястото си, отколкото стотина верноподанически махзари и адреси.

Последствие на това в Шумен турското правителство изпозатвори не само ония, които са били с пушка по гората, но и ония благоразумни крави, които се побоели да излязат.

От шумненските бунтовници турското правителство изпрати на вечно заточение в Азия следующите лица: Атанас Стойков, Атанас Жечев, Рафаил Мощев, Васил С. Далаков, Георги Николов, Тодор Маринов и Савулаки Петров.

 

ЧЕРВЕНА ВОДА. Това българско село, изходящо се на 2 ½ часа от Русчук, така също даде една четица или, по-добре, изпрати за голямото въстание уж във Велико Търново, все по това време (1875). Село Червена вода, на което жителите са пришълци откъм Търновско и Тревненско, бяха доста развити хора. За по-голямо тяхно щастие, преди две години беше се условил в селото им за учител нашият другар и член на тайния комитет Тома Кърджиев, на когото има да се дължи най-много за съставянието на тая четица. С встъпванието му още в това село той успя в късо време да състави комитет с помощта на двама патриоти-свещеници поп Кръстю и поп Стоян.

Понеже от гр. Русе не можеше да излезе самостоятелна чета, то колкото патриоти имаше готови от града, трябваше да отидат в Червена вода под разни предлози и хитрини. Тия последните организираше Н. Обретенов. Русенските патриоти били посрещнати с голяма радост от своите червеноводски братя-бунтовници. Тия последните, като видели, от една страна, че числото им се увеличава, а, от друга, че и мекушавите граждани били решени да набият из гората, още повече се въодушевили. Както в Стара Загора, така и тука всичките ръждясали железа, които имали каква-годе форма на оръжие, се изтрили и пречистили внимателно.

Между другите младежи из Русчук тук дошли още: Антон Данев, Велко Абаджиев, хаджи Петър Драгнев, Стоян Маджаров, Стати Попов, Атанас Узунов и пр. Тия донесли със себе си и знамето, което се приготовляваше в дома на баба Тонка от нейната дъщеря Петрана Обретенова.

Когато пристигнал и войводата на четата Върбан Юрданов, родом от Шумен, готовите юнаци трябвало да принесат клетва, че ще бъдат верни на своята мила родина. За чудо, тия се закълнали в черкова, по начин твърде тържествен. Доколкото ми е позната историята на новите български движения, не зная почти никъде, щото чета с байряк, с войвода и пр. да се е клела в черкова в село, в което не само че всички жители не бяха съгласни, но в което имаше и три враждебни елемента: турци, черкези и миролюбиви татари; а това не е малка дързост.

Байрякът бил внесен в божия храм; той бил предварително осветен от двамата патриоти-свещеници, на които споменах по-горе имената. Юнаците застанали под него гологлави, направили по три поклона и дали обещание, че ще да го пазят. Това било вечер. Навън, около черковните дувари, пазела стража.

Докато четицата целувала байряка, докато всичките млади юнаци плачели като деца, не от страх или от скръб, че им е мило за живота, но просто ей така, че всичките те били идеални и благородни души, не били умирисани и осквернени от калното блато, което се нарича "благоразумие", "верноподанически чувства", "гечинмек" и пр., ненадейно и нечакано тия били прободени, не от турския ятаган, не от черкезката кама, но от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство святи Доростоло-Червенеки митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо червеноводските юнаци.

Работата била така:

В навечерието, когато се тъкмяла да излезе червено-водската четица, един стар българин от същото село, като бил в града, отбил се и в дома на отца Арнаудова, иконом в гр. Русе. От дума на дума дошло ред и до работите на въстанието.

- Не зная, дядо, но тая работа, с която сте задължили нашите момчета да я вършат, май не ми мяза на добра, няма да има добри сетнини - казал селянинът, който бил от ония божи хорица, които имали злочестината да мислят, че бунтовническите работи се вършат от черните капи.

- Не те разбирам - отговорил дядо иконом, който така също от своя страна не можел да предположи ни за секунда, че и в неговата богоспасаема епархия, в Червена вода, има комитет.

- Санким за нашия даскал Тома искам да кажа, който ще води момчетата в Балкана после няколко деня - отговорил простодушният селянин, който така също бил известен за комитетските работи.

Това било доволно.

Дебелият дядо иконом повел селянина из улицата, с когото влязъл в българската митрополия, в конаците на дяда Григория. Какво са си говорили двамата пастири, архиерей и иконом, мъчно е да се знае. Знае се само това, че след малко пайтонът на първия, върху капрата иа който стоял мустакатият гавазин Янко, търкалял се към конаците на вали-паша.

Дядо Григор станал предател. Вижда се работата, че между него и вали-паша е имало някакъв си компромис, защото на Червена вода не били изпратени заптии, но владишкият гавазин, поменатият Янко. Той грабнал от селото Тома Кърджиева и двамата свещеници, които отвел в Русе.

Червеноводската четица не искала да окървява своите ножове най-напред с българска кръв, па и не било време да пролива кръв в подобна критическа минута, та затова не закачила Янка. Тоя последният уверил Томата и свещениците, че тях вика Старецът съвсем по обикновени работи.

Тримата организатори били затворени в митрополията, щом пристигнали. Тук тия се подложили на строг калугерски изпит, който траял няколко деня.

- Прибери си едно-друго, чедо, да отидеш до конака с Тонча10, отгдето ще да те освободят - казал една вечер лукавият митрополит на Тома.

Тома тръгнал към конака, но лоши предчувствия обладали душата му... Щом той се явил пред очите на русчукския алай-бей, трима души голи арнаути го грабнали и оковали в синджири. Ни приятелите, ни родителите, ни друг някой русчукски гражданин знаял нещо за тайнственото изчезвание на Томата.

После четири дни в Русчук се приело известие, че червеноводският даскал Т. Кърджиев преминал през Търново, по крака, полуубит и опетлан в синджири, когото откарали в Стара Загора!

На идущата неделя същият тоя дядо Григор, на когото думата предател се изобразявала на мрачното му чело, четял проповед в черквата "Св. Троица"; а православното стадо го зяпало... Ех, дядо, дядо, кална е твоята душа!

И така, червеноводската четица била лишена от своите любими водители. При всичко това на 21 септември, в неделя вечерта, тя се упътила към беленската гора, към историческата Трапезица, за да се съедини с голямата търновска чета. От Червена вода излезли следующите момчета: братя Петко и Стоян Иванови, Продан Николов, Никола Мартинов, Мирчо Милев, Тодор Петков, Христо Юрданов, Тодор Пенчев, Юрдан Тодоров и пр. Началството на четата, състояща се от около 25-30 души, взел Върбан Юрданов.

Борците за свобода осъмнали в лозята на с. Табачка, като преминали покрай селата Щръклево, Кушов и Червен. При първото им съприкосновение още с народа малко останало да бъдат предадени на турците. Двама души, Ст. Маджаров и хаджи Петър, които влезли в селото да искат хляб, били предадени от попския син Симеон, но сполучили да избягат. Попът, от друга страна, който бил честен човек, така също заливосал работата. На другия ден той излязъл да ръси по къщята, като говорел на всяка къща, че кой каквото е видял, нищо да не говори пред турските власти. Тоя горски попец, който не е знаял по-надалеч от своя славянски псалтир, сто пъти повече честно постъпил, отколкото неговият безхарактерен началник!

Цели пет деня и пет нощи вървели нашите млади поборници из гъстата беленска гора, през селата Баницка, Лехеджиите, Бей-Върбовка и пр., в които населението е повечето турско и отчасти черкезко, а гората е черно море. Губили се тия и гладували, вървели безсъзнателно и най-после постигнала ги същата оная горчива участ, която сполетя четите заарска и шумненска. Та другояче можеше ли да бъде! Четата решила да се разпръсне, когато допряла близо до левия бряг на р. Янтра, която бухтяла и се пенела - невъзможно било да се прегази. А турската потеря, която подушила вече комитите, пречала надолу-нагоре.

След разпръсванието на четата момчетата си взели очите кой накъдето види. Нещастният войвода Върбан изпаднал в с. Широково в кръчмата или сапунджийницата на някого си Кара Ивана, родом от Арбанасето, ако се не лъжа. На тоя черен Иван и душата му била черна. Той издал на турците разбития нравствено юнак, които го свързали на мястото му и го предали на няколко килави татари, да го карат за Русе. Върбан имал скрит револвер, който турците не можали да намерят в пояса му. Когато конвоят дошел до чешмичката, която е отвън селото, вързаният поискал да пие вода, което му се позволило. След него се навежда и един от калмуците стражари да пие вода от същата чешма. Върбан намерил леснина да изтегли револвера си, с който строшва келявата глава на татарина. Други турци пристигнали на помощ от селото, които довтасали нещастния Върбана, който се борел с железата си, В последующата борба обаче той бил съшибан с няколко куршума, а после насечен, но сполучил да нарани още един от турците.

В 1880 г. аз отидох нарочно да се покланя на мястото, гдето си е излял кръвта тоя забравен поборник. Както е обикновено у нас да викаме "ура!" пред грамадните паметници само на чуждите, а нашите юнаци не смисляме даже, така я оттук аз бях поражен от народното ни нехайство. Гробът на Върбан войвода се отличаваше само с едно огризено паметниче, турено от някоя набожна бабичка за душата й. От останалите момчета никой не пострада тежко; повечето избягаха в Румъния.

А знамето можа да оцелее у един селянин. После то се пренесе в Румъния и биде честито да се закълнят под него храбрите герои на Радецки, заедно с дързостния им войвода Хр. Ботев.

 

ПЛАНЪТ ДА СЕ ЗАПАЛИ ЦАРИГРАД. Революционерният комитет беше разпоредил, щото едновременно когато се вдигне въстанието из България, да пламне и Стамбул на няколко места. Това мнение е било изказано най-напред от Стоян Заимов и Тодор Пеев. Първият от тях бил натоварен да намери достойно лице, което да се натовари с организирането на четата за Цариград, която нарекли палачи. За такова лице Заимов избрал Георги Бенковски ( Гавраил Хлътюв), способностите на когото били познати само нему, защото през зимата още той се е запознал с него и забележил извънредната му решителност. Тук Георги Бенковски за пръв път взема участие е общите работи. Нему било поръчано да събере лица, способни за палачи, за която цел успял да намери до 35-40 души емигранти из Румъния, в числото на които бил и Иваница Данчев. С тая дружина Бенковски се отправя за Цариград по море; под негова команда ставало всичко, той бил длъжен да направи плана за пожара и да избере точките за запалванието, да изучи топографически местността и да наеме къщи и магазин за момчетата, с лъжлива цел, от които къщи трябвало да избухне пожарът едновременно в определения ден, според както гласял планът. Средствата за пътувание и за други разни потребности, около стотина наполеона, били поверени на Бенковски. Всичките пътници се снабдили с различни фалшиви паспорти.

Около един месец (септември 1875 г.) нашите палачи са се бавили в разкошната отоманска столица да изучават условията за предначъртаната си цел. Условието им било, че само тогава ще да пристъпят към действия, когато получат лозинка от Стамболова из Заара, че въстанието е избухнало вече по всичките пунктове. Бенковски бил изпратен обратно в Букурещ, за да получи обещаната сума от комитета, още 200 жълтици. Ако получел пари, той щял да даде до дружината условна телеграма с адрес Ясен Ив. Роселиев: "Купих двеста кила жито, които изпращам за Цариград" - т. е. взех двестата жълтици, които ви изпращам; а в противен случай, ако няма пари, така: "Тук се намира нужното количество кожи, ако желаете, елате сами да се уверите" - т. е. върнете се.

Два деня след заминуванието на Бенковски получила се депеша от Заара със следующето съдържание: "Не купувайте гьонове; търговията е слаба" - т. е. въстанието не успява.11 На другия ден четата се качила на един английски параход, натоварен с желязо, и излязла за Галац на святата румънска земя, живо и здраво. Но и Цариград останал така също жив и здрав, без да изпита опустошителното действие на пожара.

 

В ТРОЯН по същото това време намираше Панайот Волов, който беше отишел да дига въстание, т. е. и тоя градец беше един от революционните пунктове в 1875 г. Но троянчени са дълбоки дипломати и философствующи братя.

- Докато не видим в манастира поне пет души войводи из Влашко с ястъклии мустаки, не се побутваме от мястото си - казали тия велики мъже на Волова, когато той им предложил да въстанат.

Вижда се работата, че троянчени са склонили и за един влашки войвода да им дойде на помощ, защото, поред лъжливи слухове, разпръснало се, че Панайот Хитов минал Дунава с десятина момчета, и от Троян се изпратило депутация да отиде да посрещне българския идол (по него време) в планината. Цели пет деня ходила тая депутация из гората да чака Месия, който в това време си купувал лозови пръчки из Влашко с 200 жълтици комитетски пари!

Апостолът Волов се въртял надолу-нагоре и най-после бил принуден да бяга в Тракия през Балкана, гдето намерил спасение в столицата на апостолите при Ивана Арабаджията и Божила Гергев, които му намерили леснина да избяга за в Румъния.

По другите градове из България не стана и това, което направиха в Троян, при всичко че се готвеше нещо. На няколко места се задоволили само да изпеят по една народна песен гръмогласно, поахкали и поохкали за майка България и нищо повече. Във Велико Търново намерили войводата с обръсната глава, скрит в кюмюрлука; а в хайдушкия Сливен, гдето според казванието на Газибарева, че шишанетата отдавна били изтрити, юнаците направили един гювеч и се оттеглили на Бармукбаир, гдето се сражили с черната папаска...

 

ЧИРПАН. Най-после и тоя градец искаше да подаде ръка на Стара Загара. Той беше най-ближният революционен пункт до тоя град, с работниците, на който имаше всекидневни сношения. Главни деятели на тоя град бяха: Стою Филипов, Иван П. Андонов и пр. Преди 16 септември последният от тях заминал за Пловдив нощно време, да даде инструкции на тамошните работници Д. Свещаров и Анд. Балтов. В Пловдив нощно време той щял да се срещне още с няколко затворници, турци и българи, които едновременно щели да произведат смут в затвора.

Стою Филипов и Христо Бабата отишли по селата със същата цел. От с. Кара Терзелий тия са сполучили да подигнат на оръжие около 200 души селяни, с които на 16 септември тръгнали за града. Таню Пеев и Анастас Тянкев заминали за с. Мурсалково, но кметът, който бил от верноподаните, щом ги чул какво говорят, вързал ги с помощта на пъдарите и ги експедирал за града. Но това не било достатъчно. Друга една черна душа, именуем Ради Качула, рано-раяо се разпоредил да предаде съзаклятието на турците, които овреме взели нужните мерки, за да предварят бунта. Стою Филипов и Андонов едновременно сполучили да пристигнат около града, първият - с 200 души селяни, а вторият - с трима-четирима затворници, които били освободени из Пловдив под поръчителство. Тия не знаели един другиго. Чакали тия час, чакали два, както ние в Заара, но като видели, че всичко е тихо, понеже турците пълнели вече затвора с хванатите работници, не се мръднали от мястото си. Селяните, които водел Стою, един по един очистили към селото си и казали на войводата си "лека нощ". На другия ден в Чирпан богатите давали ниски теманета около конашките стълби и псували младите, а тия последните не смеели да се подадат по улиците. Стою и Ив. Андонов, след като постояли няколко дена по плевниците, взели си очите към Стамбул, понеже главите били вече оценени...

 

XI

 

И така, аз намерих вече прибежище на харманлийската станция при истинския си приятел и патриот не само в пеението на народни песни, но и в нужно време. За няколко деня не намерих за нужно да се крия, защото, едно, че не ме познаваха, а, второ, че като ме гледаха заптиите, другите там служащи и търговци, че ходя с челебията, т. е, с началника на станцията, Иванова, не ме подозряваха за лош човек. За всеки случай турих лъжовно име - Симеон, - с което ме знаеха всичките.

Един ден, когато пристигна тренът от Пловдив, донесоха ми едно писмо от Търново-Сеймен, в което ми се известяваше, че заптии от Стара Загора ме търсели.

Различни бяха средствата, които намислихме с Иванова да употребим за скриванието ми в станцията, понеже вътре в стаите не можех да остана, защото, като всяко общо място, всеки от компанията имаше право да влезе. Освен това вътре в същото здание живееше със семейството си и един немец на име Албрехт, който така също служеше на железницата. Най-напред решихме да изкопаем една гробница в най-долния кат на станцията, с капак, гдето да се затварям, когато дойдат да ме търсят; но тоя план не можа да се осъществува, защото немецът Албрехт, който имаше на това място много вещи, не склони да ги извади навън по никакъв начин, а в противен случай, като влязва на ден по няколко пъти вътре, ще да има възможност да види скривалището. Нагласихме и друго средство. В една от стаите на станцията приятелят ми имаше дълъг сандък за дрехи, с капак отгоре, в който така също можех да се скрия в случай на претърсвание. Изпразнихме го и аз влязох да се премеря, но и тука ударихме на камък, защото краката ми оставаха навън от сандъка няколко педи.

Трудно положение. Трудно именно затова, защото харманлийската станция е кацнала на голото поле, като орел отдолу под селото, а наоколо й равно и гладко, да гониш бълхи, както се изражават нашите селяни. Па като всяка станция, европейско построявание, нямаше като нашите български къщи ни таван, ни дзлап, а само голи и светли стаи.

- Торното ще да те спаси тебе - каза моят приятел.

Торното е място, находяще се само в по-главните станции, на което обръщат тежките локомотиви само няколко души, посредством железни лостове. То е един вид желязно колело, закрепено върху самата линия, вдадено в земята около един метър и повече, и покрито отгоре с дъски, на които е отворена и малка вратица за влизание.

Рано сутринта на другия ден, докато спяха още всичките служащи и заптии, ние излязохме полекичка с приятеля си из станцията и се отправихме към торното, което е настрана около 400 крачки. Аз си носех едно-друго за ядение, вода, един револвер, книги за четение и пр. Съвсем не така излезе това помещение, както си въобразявахме от по-напред. Там беше тъмно като в биволски рог, дъждовната вода покриваше всичката повърхност, нямаше една педя сушинка да се подслони човек, хладната атмосфера проникваше до в костите на човека. Цял дан прекарах аз върху две препречени железа, превесен като лукова плетеница. Приятелят, или благодетелят ми по-добре, дохождаше по няколко пъти на ден да ме забикаля, като се преструваше, че се разхожда по линията.

Само два-три деня престоях в тая мъртвилница, защото ми се намери по-добра квартира - вагоните за пренасяние на стока, които се намираха празни пред станцията и които са покрити от всяка страна, с изключение на едно малко прозорче. И в това много по-удобно помещение, отколкото първото аз влязвах сутрина рано, докато спи господ, както се казва; а благодетелят ми заключаше и двете врати на вагона и вземаше неговия нумер, за да знае в кой именно вагон се намирам, тъй щото като дойдат търговци да му искат вагон за натоварвание на стоката си, да има пред вид занятия от мене нумер. Вечер, пак като заспеше господ, благодетелят ми пристъпваше полекичка и отивахме двама в станцията. Понякога, когато при него нападнеха някои пияни немци, то аз четях минутите в мрачината чак до полунощ.

Един неделен ден, после пладне, когато преминаха всичките тренове, приятелят ми отишел в селото Харманлий на разходка, без да каже на магазинера, че вагон №1417 е ангажиран. Щом заминал той, ето че няколко одрински гърци, между които бил и някой си Димитраки, турско ухо, дохождат при магазинера, комуто искат един вагон G (така се наричат вагоните за стока), за да товарят сусам. Чувам аз гласовете: Тоя не е добър, че му се отваря капакът мъчно; тоя е оставен от трена, защото наближавало да се запали (от триение); а пък тоя нам що ир; но не се безпокоя от никого, защото зная, че съм осигурен, чета си свободно.

- Вагонът №1417 ще бъде добър - каза един от търговците и след малко моят вагон, на който стоеше горният нумер, тръгна към мястото, отгдето се товареха стоките, тикан от трима-четирма души.

Аз не можех да си въобразя що значеше това. Най-вярното ми предположение се въртеше около това обстоятелство: че всичко се върши без знанието на Иванова, който ще спре работата, като отидат да му поискат ключа от вагона. Тоя последният беше спрян вече върху скелята и около 10-15 души работници и други стояха пред вратата му. Въобразих си за минута като какво ще да бъде впечатлението, което ще произведа на тия последните, когато се отвори вратата и аз се представя напредя им... Благодарение обаче на скъсаните ми кундури и на една подвързана книга вагонът не можа да се отвори.

Големите несгодности - да се затварям във вагона, от една страна, а, от друга - студеният климат, пръснатият слух, че сме се били удавили двама с Икономова в морето, което говорили и заптиите в Търново- Сеймен, обстоятелството, че станцията не може да бъде насилена от властта без позволението на инспекцията, за което Иванов беше питал нарочно; а в такъв случай, макар и да бъда в станцията, докато се направят нужните формалности, може да избягам - всичко това ми даде кураж, както на мене, така и на благодетеля ми, да не ходя вече във вагона, но да стоя затворен в една малка стаичка вътре в станцията, без да се показвам на някого.

Тази малка стаичка се намираше до самия вход на отделението, гдето живееше немецът Албрехт, та затова не смеех и да се покашля.

На магазинера от станцията, който беше българин от Харманлий на име Гочо, бях принуден да се изкажа, защото, като лице вътрешно, невъзможно бе да се укрия от него. Преди да стане това, Иванов го викна при себе си и му чете дълга молитва, заключението на която беше следующето: "Ако най-после ти направиш нещо да го изгориш (т. е. да ме предаде), от което ще последва и моето опропастявание, бъди уверен, че най-напред тебе ще промуша с камата." Гочо се кръстеше с разтреперана ръка и говореше, че той е чист българин, никога няма да изгори брата си.

Да ви разкажа що за човек беше тоя Гочо. Той беше родом от Харманлий, на възраст 35-40 години, безкнижен, без мустаки и брада, обичаше да посръбва и от червен Петка и от бяла Рада, влязъл на служба на железницата, откак се направила станцията. Беше безкнижен, но постоянното чукание на телеграфния апарат дотолкова се беше втълпило в памятта му, щото той можеше да познае, като се намира и отвън станцията, не само кога викат Харманлий, но и всичките други станции, от Цариград до Белово, нещо, което, не познаваха мнозина телеграфисти. Можеше да разбира още кога викат бързо, кога депешата е окръжно, кога телеграфистът е сърдит, кога двама души се разговарят частно и пр. Знаеше да дава отговори: разбрах, чакай, благодаря, познаваше оскърбителните знакове, с които си служат по телеграфа, като магаре и пр. Много пъти се случваше, когато той се занимава с нещо вън от станцията, да чисти ламбите или да скубе пиле за челебията, тича бърже-бърже към апарата с пилето в ръка.

- Що има, Гочо? - пита специалният телеграфист, който се захортувал с друго някое лице и малко обръща внимание на телеграфа.

- Известяват, че ще се дава окръжно - отговаря Гочо и се приготовлява да приеме депешата.

Сега Гочо си имаше вече грижата да ми носи едио-друго за ядене; но когато се понапиеше, аз трябваше да постя.

 

XII

 

Цели пет месеца живях аз в тая малка стаичка; на 9 октомври 1875 год. се затворих, а на 1 март 1876 год. се освободих по начин, който ще разкажа в следующата глава. В разстояние на това време моята скромна стаичка не видя ни свещ, ни огън. Свещ бе невъзможно да запаля, защото тая стая не беше за живеение на хора и по тая причина всеки щеше да полюбопитствува и узнае кой е запалил свещ там; а за огън нямаше нужните потребности, соба или мангал, нямаше и нашенски материал за горение - дърва или кюмюр, - а само каменни въглища. Покривката ми се състоеше от един голям зеблов чувал, в който се пъхах цял. Ако малкото кученце на Иванова, което бях научил да дохожда при мене, останеше вечер в стаята ми, то аз се считах за щастлив, защото лягаше при мен и краката ми не кочанясваха нея нощ.

Два месеца и повече време се преминаха, откакто се бях затворил, а немците, с които ни делеше само една стена, не можаха да ме видят, на ума им не идеше даже да заподозрят, че имат съсед-престъпник. Една вечер, на Нова година по техния стил, когато виното се лееше изобилно, когато от игри и веселби се люлееше цялото здание на станцията, гдето присъствуваше и Иванов, дошло случай да мине наред и моята особа.

- Знаете ли, господа, че в малката стаичка, в тая същата минута, когато ние се веселим пред светлината на няколко ламби, там стои в мрачината един нещастник - казал Иванов, след като се уверил от по-напред, че немците никой път няма да се опозорят с шпионство.

Разбира се, че на думите на Иванова никой не обръщал внимание, от най-напред всеки помислил, че той се шегува.

- Не от вчера, не от оня ден, но цели три месеца ще стане, как той живее там - повторил Иванов.

Уверили се най-после, полюбопитствували да ме видят и Иванов с ламбата в ръка доведе ги пред вратата.

Аз не знаех нищо за горния разговор, та затова свивах се по обикновено на кълбо в студената стая и четях дългите часове и минути. Слушам по едно време шум и смях пред вратата, светна ламба, а после малко похлопа се. Познах гласа на Иванова, но като виждах, че не е сам, минаха ми през ума лошите страни на въпроса, забавих се да отворя.

- Отваряй, аз съм! Няма нищо - викаше той на вратата.

Нямаше що да се прави, покорих се. Когато отворих вече вратата и стоях лице срещу лице с посетителите, дълго време тия последните гледаха състрадателно на моята изнурена физиономия, на дългите ми дяконски коси и на единствената ми мебел - чувалът. Караха се на Иванова защо той не им известил от по-папред да ме преглеждат с туй-онуй, каквото можат, и да прекарвам по няколко часа в тяхната топла стая, когато няма никой. Оттук нататък моето положение се подобри отчасти, защото съпругата на немеца Албрехт - мадам Мария, честна и набожна протестантка - не ме забравяше. Било ястице, било винце или чай, тя сколасваше да ми подаде; когато стаяше много студено, проваждаше ми по малко огън на желязната лопатка, викаше ме сегиз-тогиз в тяхната стая, показваше ме на децата си, да ме имат за пример в страданията и постоянството за доброто на своето отечество, казваше ми да призовавам на помощ Исуса Христа, па да се не боя от нищо.

Железницата захвана да пренася заарските бунтовници за Одрин; видях аз през прозорците всичките мои другари, навързани и пазени от по няколко заптии, Стефан Чифутинът беше намерил време да каже на кондуктора К. Теодорова да ми каже, ако знае где се намирам, защото изпитателната комисия го питала за мене няколко пъти. Минаха по едно време и предателите по Заарското въстание, Андрей Момчев и Димитър х. Генчов. Тия стояха свободно в железницата при юзбашията, смееха се, веселяха се, като че отиваха на сватба. Андрей Момчев казал на Иванов да ме поздрави и да ми обади да се не боя, защото той никога няма да ме издаде. Тоя последният го уверил, че аз съм вече във Влашко, но предателят си завъртял главата съмнително и железницата тръгнала.

Това беше достатъчно да наруши нашето спокойствие в станцията. Що трябваше да ме знае други, когато бях известен на Андрей Момчев! Той ми беше добър приятел, докато не беше станал шпионин, видял е от мене добро; но можеше ли човек да има вяра на предателя, че ще удържи той своята дума?

Последствие на това същия ден решихме още да излязвам сутрина рано от станцията, дордето спят всичките, с пушка и с всичките ловджийски принадлежности, тъй щото, ако и да ме види някой, ще да помисли, че съм френк-гяуру, а тия последните в турско време всеки знае, че имаха неограничени права. В станцията трябваше да се връщам така също по мръкнало. Нощно време нямаше опасност, защото, който ще да дойде да ме търси, трябваше да пристигне с железницата, която дохождаше деня по пладне.

И така, буря, виелица, студено, сняг до пояс, аз трябваше да не оставам от програмата си. Зъбестите канари на десния бряг на река Марица ми служеха за прибежище около 10-15 деня, гдето чаках приближаванието на нощта. Ако и да се случеше да ме видят някои турци или българи, широката ми шапка, ловджийските торби и чифтето, р. Марица и плавающите по нейната повърхност заедно с леда сиви и пъстри диви патки заличаваха по-нататъшното подозрение и предположение.

Докато се оплаквах от това незавидно положение, стана нужда да отсъствува приятелят ми Иванов за няколко дни, а на негово място дойде Н. Стойчев, по като българин и той се отнесе към мене съчувствено. Само верният Гочо, в отсъствие на Иванова, захвана да пие по-много и по тая причина забравяше си дльжностите, т. е. не ми донасяше ядене. Напразно го чаках по няколко часа горе на стълбите, да го извикам, като минува.

- А-а-а! Да те забрави злото - казваше той. - Почакай малко, ей-сега отивам в дюгена да ти купя едно-друго.

Вляза Гочо в дюгена, който се намираше зад станцията, срещу моя прозорец, но няма излязвание. "Надписал си половина ока, пезевенк! Аз не зная четмо, но умът ми е много по-сигур от твоя тефтер... Да те кажа ли на челебията? За два деня ще ти изсъхнат оттука цървулите... Хем и виното ти от няколко деня захвана да се кръщава"...

Тия изобличения на кръчмарина се правеха от Гочо, който беше най-близкото лице до челебията, а съществуванието на кръчмарина зависеше напълно от тоя последния.

- Немой бе, кардашчим Гочо, сиромаси хора сме - се слушаха оправдания от страна на кръчмарина.

- Тогава почерпи - изново се обаждаше Гочо и моята надежда, че ще вечерям, изчезваше окончателно.

Но всичко това не пречеше на Гоча да си остане честен и верен на думата. За това си пиянство той биде изпъден от службата твърде позорно, но не само че не ме предаде, за да си отмъсти на Иванова, който го беше изпъдил, а следваше още да ме забикаля и да ми оказва разни услуги.

В разстояние на пет месеца заптията Мустафа, който стоеше на станцията, три пъти можа да ме види; но той беше глупав човек, заради това далеч стоеше от всяко подозрение.

- О, добре дошел - казваше той, защото ме познаваше от по-напред, докато не бях се скрил още. - Кога дойде, та не можах да те видя, като слязваше от трена? - питаше любопитно глупавото заптие.

- По сухо дойдох от Сеймен - отговарях аз и намирах причина да избягна всякакви по-нататъшни запитвания.

После това Гочо отиваше да го сондира не е ли подушил нещо.

Виждаха ме така също и останалите работници от станцията, които, като живи хора, неведнъж си задавали въпроса: "Защо тоя човек бяга от хората и никъде не излязва? Но като знаеха, че челебията не търпеше твърде да удовлетворява подобни любопитства, не се простираха по-нататък. За останалата част съмнение Гочо се разпореждаше. Знаеше ме така също и един приятел от Харманлий, на име Милковски, който ми донасяше книги за четение чрез Иванова.

Захвана се годината 1876, настъпи пролетта. Ех че пролет ли беше пък тая година! Не ми се стоеше мене вече в станцията, искаше ми се да поизляза нанякъде. Това мое желание се увеличи още повече, когато получих от Гюргево, от Н. Обретенов, такова едно писмо: "Търси средства да дойдеш тука при нас, защото те очаква твърде голяма работа; а ако не успееш да тръгнеш до 15 февруари, то ще да дойда или аз, или друг някой да те изведе..." Писмото беше писано химически и изпратено до Иванова.

 


1 Записки на Христо Иванов, един от най-старите български апостоли.горе

2 Т. е. всеки може да извърши наказанието. Георги Икономов, родом от Сливен, за когото ще да говоря по-нататък, извърши това убийство с помощта на други още лица сред улицата в Русчук. Убийството бе така дързостно, щото и сам вали-паша заедно с руския консул отидоха да го видят.горе

3 Виж "Биографията на Левски".горе

4 Следующето писмо, писано от Т. Филипов за двама български емигранти в Гюргево една неделя преди преминуванието на Ботевата чета, красноречиво потвърдява нашите думи, че старите войводи са играли на въже, лъгали са наляво и надясно.

"Господа Тома Кърджиев и Аврам Павурджиев, в Гюргево! Ще приемете мое писмо чрез Г. И. Банкова, в което ви е казано да излезете на Бекет. Това писмо е подпечатало и подписано от мене; но нито на Банкова, нито на писмото ми, нито на неговите печати ще давате някаква вяра. Вие ще отговорите, че с приятеля сте говорили и сте се съгласили, от Турно-Могурели надолу, да минем, гдето той избере място (тук думите приятелят и той се разбира сам Тотю войвода) - за нас, ний вървиме подиря му. Но ако това предначъртание не се осъществува, то от Видин нагоре ще да минем, но пак се не делим от него. Ако му е омръзнало да живее и иска да иде на касапница (тук се разбира, че страшният войвода упреква Ботева и неговия план, да премине с параходът в България, за което и учи двамата си приятели да говорят на И. Банкова, т. е. да препятствуват на храбрия Ботева), ние не сме полудели да минем залудо. Той ни е казал, че ще ни телеграфира: ако телеграфът му е съгласен с нашите нареждания, то добре; другояче ще си търсим цяр на главата. Обяснения, защо ви се изпраща това писмо и тоя човек, не искайте. Нуждата го искаше така да бъде, че имате уж някакво известие от мене или че нещо ви съм писал. Съвременно ще запишете сичко. Кажете на Ценовича, че дордето не дойде Сидер сам или изпрати нарочно писмо, поръчано ми е никому да не давам писмо...

(подп.) Ф. Тотю"

Букурещ, 11-й Маий 1876 г.горе

5 Същата тая нощ, т. е. 16 септември 1875, около града Стара Загора е имало селски бунтовници близо до 1500 души, доведени от изпратените наши агенти Чифутов, Момчев и други, в числото на които се намирали мнозина чак от с. Обруклий. Тия били скрити по разни точки край града и, не зная по какви внушения, чакали да пламне градът, па тогава да изскочат от своите засади и да нападнат! Нашият план обаче не беше да палим от по-напред града, но да се събереме.горе

6 Ни един бунтовник нямаше въоружен с оръжие от новата система. Повечето пушки бяха кърджалийки, а нарядко имаше чифтета; старо шишине нямаше ни у едного, понеже тоя род оръжие няма цена в Заара, гдето няма мечки. Револвери имаше повече, но от простата система.горе

7 Това обстоятелство много се съвпадаше, понеже по него време се правеше шосе в ближния Твърдишки боаз и различни инженери и кондуктори пречеха по околните села; а между нас имаше двама-трима с мушами и капели.горе

8 При всичко че имахме още по един револвер при себе си, но от два дена мокри, тия бяха ръждясали до такава степен, щото не можеха да се въргят.горе

9 Това беше вярно. Стефан Чифутов, който беше проводен в Сеймен да дига въстание, като пристигнал покрай Стара Загора и се научил, че ние сме заминали към Хаинето, потеглил да ни търси с една чета, състояща се от 105 души, а не от 300, което число беше увеличено, както това става в подобни случаи. Тая четица била завардена в с. Елхово от силна потеря, но след из-гърмяването на няколко пушки и от двете страни всичко се свършило.горе

10 Слуга в святата митрополия.горе

11 Действителността на тая депеша от Заара, която носила подпис Таню и за която едно лице от главните палачи уверява, че била изпратена в Цариград на негово име, аз не можа да потвърдя. Съмнението си оставам на това, че доколкото зная, никой от Заара не е давал подобна депеша, па не беше и възможно, от друга страна, да се кореспондира така свободно него време, когато турците знаеха вече всичко. Вярното е, че когато Бенковски заминал за Румъния, палачите са се разстроили, нямали са кураж да запалят столицата.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух