напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава V. Априлското въстание в 1876 година. Апостолите в Гюргево и техните действия


I

 

Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: "Напредък", "Век", "Източно време", па даже и безцветния "Ден", излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня.на въстанието, както казахме по-горе.

Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика1 да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.

Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цензура, а, от друга - че в много градове из България затворите бяха препълнени с младежи, заптиите и всички турци въобще, които върлуваха по пътищата, селата, па даже и из градовете и които, така да се каже, правеха предварителни опити за бъдещата катастрофа, караха всекиго да трепери пред неизвестното положение.

После септемврийските опитвания за въстание българският цариградски печат, наместо лакейство пред правителството, наместо верноподанически съвети да се вземат строги мерки и да се накажат виновниците на смущението, едногласно извика: "Трябват се реформи в пространната Отоманска държава, народът е бил притиснат по провинциите, та затова се бунтува; милост, пълна амнистия за неопитните младежи и пр., ако царското правителство иска занапред да има верни поданици."

Така постъпи българският печат не че беше подкупен, нещо немислимо по него време, но от желание да изрази общото негодувание на народа, да предскаже бъдещите кървави сцени и да предупреди турското правителство да предвари злото, от което щеше да си попати и самата обширна империя. С други думи, зад гърба на печата стоеше народът, който живо протестираше чрез своите органи срещу отживялата турска рутина и заплашваше даже правителството, че ако то не отстъпи някои правдини на народа, лоши ще следствия да настанат. Но имаше ли между турските държавни мъже хора, които да предвидят опасността, да отстъпят нещо от своите завоевателни права? Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lâche la bride à la presse, ie ne resterai pas trois mois au pouvoir - то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция.

Но да продължим своя разказ; нека пак учените решават тоя въпрос. Българското вестникарство в Цариград, основающо се на своите дописки, съдържанието на които ще да разкажем по-долу, дигаше още по-високо своето священо знаме. То отпусна печатното слово с такава нечута до него време свобода по Балканския полуостров, щото всеки си прехапа язика; мнозина погледваха заглавието на цариградския Напредък с подозрение да не би да четат букурещката Независимост на Л. Каравелова; други подскачаха от радост, че турското правителство се е уплашило или пък е намислило най-после да ощастливи своята рая с някои правдини; трети отиваха още по-нататък в своите съждения; а поривът на духовете растеше от ден на ден все повече и повече. Това ратувание на нашата сиромашка преса ни напомня неволно надвечерието на Великата френска революция, когато само Париж броеше няколко стотина вестници, когато вестниците се продаваха и нощно време. Колко народните събития си приличат! "Докато нашият българин не чуе ревът на топа и звънтението на саблята, докато той не се сражава на бойното поле за отбрана на общото отечество, заедно със своите съотечественици, мусулмани, до него време всеки ще има право да го бъхти като съдран чувал" - пишеше в. Напредък в една статия, в която изказваше мнение да се вземе войска и от българите. Това писа той и след малко заваляха прошения от всичко българско до великия везир в Цариград, прошения с буквално почти еднообразно съдържание, с които се молеше верноподанически султановото правителство да повика под отоманското знаме за войници и синовете на своята рая. Ако се не лъжем, най-напред габровските жители подадоха подобно прошение. Преписи от всичките прошения се обнародваха във вестниците.

Най-много в. Напредък се бореше да се вземат войници и от българите. Век настояваше да се опростят всичките, без изключение, затворени младежи. "Бъдете уверени, всемилостиви господарю - пишеше той, - че вие ще зарадвате хиляди семейства, които ще въздават горещи молитви за вашето благоденствие, които ще да ви станат отпосле най-верните и предани поданици." А тая дързост от страна на един български вестник не беше малка по него време. Източно време съветваше султановото правителство с много надменен тон да приеме българския язик за официален наравно с турския, да предостави на българите да могат да занимават високи служби по военна и гражданска част, да се печатат правителствените заповеди и на двата езика. "Ние съжаляваме от сърце и душа - пишеше тоя вестник - сички ония наши заблудени младежи, които си губят скъпоценното време с изучаванието на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза. Единствената полза от този язик се състои само в това, ако тия българи, които го изучват, се приемаха на служба наравно с мусулманите."

Всеки може да си въобрази доколко духовете трябваше да се развълнуват още повече, когато турското правителство, наместо да употреби своята неограничена и законна власт, ако щете, отстъпи няколко крачки назад, показа се снизходително по много въпроси, гдето, напротив, както се очакваше, трябваше да бъде строго.

"Турция е уплашена!" - шепнеха тук-там много разпалени патриоти и си триеха ръцете от радост, че може би да е наближил най-после часът на нашето робство. Първият плод на септемврийските движения през 1875 година не закъсня да се яви. Той беше султанският ферман от 3 декемврий същата година, с който се даваха на българите някои изтъркани и прецедени правдини със съмнително правоподобие, както това е бивало завинаги. Не се измина много време, и захвана да се брътви за някакви си Андрашови ноти, с които се давали правдини на Босна, Херцеговина и България; затворените бунтовници се освободиха, с изключение на няколко души, никъде ни един не се обеси, турците омекваха малко по малко, българите вземаха връх, открито се говореше вече, че има да стане нещо.

Тогава загърмяха дописки из цариградските вестници от четирите краища на всичко българско, дописки с остро съдържание и със заплашителен тон за държавата.2 Не само от градовете, но и от много малки български селца, съществуването на които едва ли беше известно, се пуснаха дописки в поменатите вестници. Всички тия дописки бяха еднакви по съдържание и план, всичките биеха върху една точка. В тях се описваха надълго и широко зулумлуците на разни мюдюри, чиновници и заптии с най-тънките подробности, теглилата на българина и невъзможността да се търпи по-дълго време тоя ред на работите. "Господине редакторе! - пишеше от Герлово един българин до в. Напредък. - Аз, долуподписаний Дончо Бебровченинът, който ходя да продавам едно-друго по селата, за да си прехраня децата и да платя тежкия данък на царя, и пр., и пр... Снощи ме нападнаха царските заптии, биха ме до умирание и ми взеха всичките парици... Не зная, господине редакторе, какво ще да се правим; мъчно се живее! Хората са на мнение напролет да си земат очите из гората..." "Бог високо, цар далеко, г. редакторе - пишеха от Новозагорско. - Завчера двама души заптии срещнаха на пътя няколко селяни и на въпрос, къде са ходиле, един от тия последните отговорил: "Бях кумец на една сватба." Царските хора разбрали, че селяните са комити, ударили им по един бой и ги откарали в затвора, гдето се намират и досега. Тежко и горко, г. редакторе, на нас българите! Секи се е отчаял и не знае що да прави! Ако до напролет не ни се подобри положението, страшно е да не стане преселение... Господине редакторе, тая година нашето селце не е засявало нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън; обират ни крайвци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да си земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя..."

Такова беше горе-долу съдържанието на всички дописки, които пристигаха от България и с които се пълнеха вестниците. Тия изражаваха общото вълнение между народа, предсказваха скорошното избухвание на вулкана, застрашаваха, така да се каже, турското правителство, защото само по тоя начин можеше да се чуе гласът на народа.

Ако ние се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина на онова велико общонародно въодушевление за независимост, което предшествува Априлското въстание и неговата организация, а за нас това е много повече важно, отколкото самото въстание и сраженията на бойното поле. Ние искаме да покажем фактично, че българското въстание не се е управлявало ни от въображаеми букурещки и белградски централни комитети, както мнозина уверяват, ни от сръбски подкупени агенти, ни от славянски комитети, ни от несмислени младежи, нито пък българският народ е стоял със сгърнати ръце като стадо и ненадейно бил нападнат от башибозушюите тълпи, както иска да каже достауважаемият Мак Гахан в своите кореспонденции до "Daily News".

Главната цел на тоя последния е била не да издирва истинските причини на нашето въстание, не да препоръча народа ни пред своите съотечественици, че и той е оценил вече свободата, но да ни представи като хора мирни земеделци, верноподаническа рая, невинно изклана от башибозуците, за да може да въоръжи общественото мнение против тогавашния английски кабинет Дизраели - Дерби. Както видите, неговата цел е била чисто агитационна.

И така, българските въстания в 1875 и 1876 година бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.

Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание. Нека читателите ни простят още един път за това отстъпвание.

Като говорим за причините на българското въстание в 1876 година, ние няма да се изразим официално, т. е. не сме намерени да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди -"нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядение и по тая причина неволно дигнали глава". Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знае друго нищо освен ралото, бил нападнат ненадейно; ще игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че "тук е имало интригантски пръст на сръбската гнила политика", няма да възразяваме на чалманосните европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-после ще да помолим иякои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи прибързали да увлекат народа в неравна борба.

Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник - московеца, - когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече3. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.

Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи - гърци, сърби и черногорци, - които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направя това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия, не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клание на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.

От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.

Като преминем с мълчание много други косвени второстепенни и третьостепенни причини, ние ще да се спрем на българския черковен въпрос, т. е. на борбата ни с нашите духовни тирани - гърците. Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенде, когато святата му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягвал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове сутрина рано вземали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последният канервал през носа си, то естествено и твърде логически излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: "Не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т. е. не можем ли да вирнем глава и против турците?" Малкото събитие влече след себе си голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да вдигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много. На много обичаи и правила, изработени и освящени от века на невежеството и заблуждението, които бяха спечелили помежду ни право на непогрешимост и неприкосновеност, той настъпи с решителност и дълбоко презрение.

И така, черковният въпрос е първият фактор, който е побутнал българския народ да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента Гордий Никифор, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. "Оставете ги: тия са от даживейлерден “(т. е. от ония, които викат: "да живей") - казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т. е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. Македония по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници Свобода и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената Многострадална Геновева. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, Изгубена Станка на Блъскова и пр. Първите - такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.4 А Изгубена Станка! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия - сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато "народната гайда" с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента "Гордий Никифор" се замести от "Стани, стани, юнак балкански", сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т. е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци - да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула - имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат...

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.

 

II

 

В това време, когато всичко гореизложено в началото на предидущата глава се вършеше в България през 1875 година, по-главните български революционерни деятели от Старозагорското въстание и от другите революционерни пунктове бяха сполучили да избягат през Дунава в святата и благословена свободна Румъния, люлка на нашето политическо възраждание. По-главните измежду тия емигранти бяха: познатият вече на читателите Стефан Николов Стамболов (прекръщен Стойко Мъглата), родом из Търново; Панайот Волов (прекръщен Петър Банков), родом из Шумен, момък на 28-годишна възраст, ръст висок, лице смугло, весел и засмян завинаги, учил се в Русия, в Николаевската гимназия (едничкото лице между апостолите в 1876 г. със систематично малко-много образование), бивши учител в родния си град, а после бунтовник, племенник на прочутия български богаташ Маринчо Бенли; Христо Иванов Книговезеца, наречен Големият (за да се отличава от Христа Караминков, тоже апостол), родом от с. Къкрина, Ловченско, другар на Левски, най-старият български апостол, на 35-годишна възраст; Христо Караминков (Малкият), родом из Търново, бивш халач, на 28-годишна възраст, человек с начално образование, както и Големият Христо; Иларион Ив. Драгостинов, родом от Търновско Арбанаси5, момък на 26 години, хубавец и деликат, който беше предмет в Русчук и Търново на много нежни въздишки, учил се в Търново само, но говореше и пишеше на всичките почти европейски язици, в това число и турския язик, чиновник на железницата, отгдето беше избягал по Заарското въстание; Георги поп Тодоров (Икономов), родом от Сливен, на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, запознат от млади години с хайдушкия живот, момък с буен характер, който беше готов да изтегли ножа си от най-малкото докачение; двамата синове на познатата вече баба Тонка, братя Никола и Георги Обретенови, родом от Русчук, първият на 28-годишна възраст, учил се в родното си място, а вторият на 26 години, учил се в Одеса в юнкерското училище и нарочно напуснал училището, да вземе участие в българското въстание; Стоян Заимов, родом от с. Тюркемишово, Чирпанска околия, на 30-годишна възраст, учител, тоже с местно образование и заточен в Диарбекир по хасковското приключение, но избягал от затвора и дошел в Румъния, за да стане изново бунтовник; Георги Бенковски (Гавраил Хлътев), родом от Копривщица, учил се в родното си село, скитник от дълго време по Мала Азия и Египет, а после прибягнал в Румъния, неизвестен до него време на никого; Георги Апостолов, родом от Заа-ра, на 29-годишна възраст, тоже с местно образование, избягнал от Заарското въстание; Никола Славков, родом от Търново, на 28-30 години, мъж с грамаден ръст, учил се в Русия, гдето и бил на военна служба (унтерофицер), така също неизвестен до него време на старите емигранти; Георги Измирлиев, родом из Македония (прекръщен Русеще), учил се в Русия в юнкерското училище, младо момче на, 22-25 години; Иваница Данчев, из, Свищов, с местно образование, на възраст 29-30 години; Тодор Кирков из Ловеч и други още младежи.

Още в началото около месец ноемврий 1875 горе-поменатите емигранти и бъдещи апостоли за Априлското въстание допаднали един по един в историческия румънски градец Гюргево, гдето с помощта на редкия патриот Димитра Горов6 тия успели да си наемат една отделна къщица, която отпосле нарекоха казарма. Като видели въодушевлението на народа, от една страна, после Заарското въстание, а, от друга, че приели частни писма, в които им извеетявали от България, че народът е много повече готов да въстане на оръжие идущата пролет, отколкото минплата есен, то тия се събрали втори път под председателството на Стамболова и размислили що трябва да се прави.

Първите въпроси, които се предложили в това събрание, биле: "Ако турското правителство се уплаши от едно нищо и никакво Заарско въстание и издаде ферман, с който отстъпва уж на българите някои правдини; ако това същото въстание даде такъв подтик на свободата на печата; ако българският народ се разшава и придоби такъв кураж, щото се осмели да поиска да има равни права с турчина, нещо нечуто до него време; ако най-после народът е до такава степен готов, то що ще да стане с турската държава,.когато се приготви на пролетта всеобщо въстание, когато се възбунтуват 7 милиона7 българи?" Разбира се, че тия въпроси били решени по начин твърде удовлетворителен.

Първите приготовителни събрания станали съвсем тайно. В тях участвували лица с изпитана честност и твърд характер, а именно: Стефан Стамболов, Волов, Г. Икономов, Заимов, Г. Апостолов, Обретенов (големият), Драгостинов, Караминков и Христо Големият.

Георги Обретенов и Георги Измирлиев били докачени твърде много от своите събратя, че се съмнили в тяхната честност и патриотизъм, като им затворили вратата на събранието. Тия тръгнали отчаяни по пор-гевоките улици, поплакали, повъздишали и решили да се самоубият него ден, отколкото да живеят вече на тоя свят. Преди да свършат обаче това решение, те влезли в една влашка кръчма, изпили около една ока ракия, цалунали се и се разделили един от други. Измирлиев потеглил към Дунава, гдето мислил да нахрани рибите, но изходящите се там риболовци го спасили. Г. Обретенов, преди да свърши със себе си, решил да убие по-напред брата си Никола, който, според неговото мнение, бил единствената причина за неприеманието му. Взели се мерки и разяреният Обретенов не можал да направи нищо на брата си; от яд той преспал през студената януарска нощ на двора без никаква завивка и сутринта го намерили, че се вдървил; с големи мъки едвам можли да му възвърнат живота.

Вижда се работата, че тия момци не са знаяли каймета на своя живот. Где ги сега да видят как живеят благоразумните хора, не се сърдят от нищо, не се докачат не само от изказване па едно съмнително недоверие, но и да ги плюш, пак ще ти благодарят -- ще кажат, че божа росица паднала на лицето им.

Между това събранията на бъдещите виновници на Априлското въстание следвали непреривно деня и нощя. Гия изработили различни правилници, наставления, рорми за клетва, начина за агитацията, съобщенията лежду разните пунктове, тайните пощи и полиции, плана ла въстанието и пр. В тия приготовителни събрания за ло-добро действуване и разделяне на деятелността България се раздели на четири главни революционерни окръзи, както следва: Търново - I окръг; Сливен - II; Враца - III; и Панагюрище - IV. За създаванието на последния тоя окръг имало много препирни между организаторите. Мнозина от тях не вярваха, че в Панагюрище и неговата околност ще може да се направи нещо. Няма съмнение, че на Великото Търново се даваше най-голямата надежда, та затова именно то се е нарекло I окръг, гдето отидоха най-деятелните апостоли. После него идеше хайдушкият Сливен.

Бенковски играл второстепенна, па даже и по-долня рол между апостолите; той се свивал там настрана, гласът му нямал никаква тежест, всекиму бил послушен, вероятно като е слушал, че организаторите говорят по на няколко язици, благоговеял е напредя им.

Един прост случай повдигнал неговия авторитет на няколко степени. Румънската тайна полиция, нодбудена от турския в Гюргево агентин, Димитраки, първо качество шпионин, по народност грък, при когото се въртеше и някой си Михал Чокоев, българин от Русчук, че много българи имало събрани в Гюргево, които мислели да компрометират Румъния - полицмейстерът изпратил една заран един от градските комисари в дома на апостолите да се увери що са тия за хора. Тоя последният, като мислел, че има работа с градинари-българи, без да поиска дозволение, т. е. без да потрака на вратата, влязъл от един път в стаята и захванал да пита: "Що сте за хора?" Докато апостолите се готвели да налучат подходящ отговор, Бенковски се вдигнал от мястото си, прилепил една плесница на пазителя на тишината, хванал го за ръката и го изтласкал като боклук из вратата, като му показал мандалото, гдето той бил длъжен от по-напред да се обърне.

Тая постъпка на Бенковски зачудила всички присъч ствующи.

Когато станало нужда да се намерят още апостоли, Заимов, който познавал най-добре Бенковски, както казах по-горе, препоръчал го на апостолския комитет, заедно с Никола Славков, под лична своя отговорност, че ако не удовлетворят изискуемите обязаности, той ще да отговаря. Бенковски се приел с два противни гласа; а като дошло ред за Славкова, повечето се възпротивили, начело със Стамболова. "Човек като Славкова - с грамаден ръст -- говорел тоя последният, - не само във Врачанско и Орханийоко ще възбуди вниманието на хората, но и в Лондон да отиде, пак ще прибере подиря си децата."8

По вишегласие и Славков бил приет за апостол, но под друга команда, помощник на Обретенова.

В началото на месец януарий всичките апостоли се разпределиха из окръзите, както следва: Стамболов, Караминков, Измирлиев, Хр. Иванов и Тодор Кирков - в I окръг (последните двама бяха помощници); освен тях тук дойдоха още, кажи го за апостоли, кажи го за войводи: Христо Донев, познатият на читателите дядо Никола от Хаинето, Пармаков, родом от Градец, руски юнкер, Семерджиев (Панов), родом от Търново, прочутият оряховски патриот Сидер и пр.; във II окръг - Ил, Драгостинов, Георги Икономов (последният се премести в IV окръг през месец априли на 10 число), Георги Обретенов и Стоил войвода, родом от с. Инджекьой, Новозагорско, който щеше да бъде като предводител; в III окръг - Заимов, Обретенов, Апостолов, Данчев, Славков, Ф. Симидов и Спас Сулчалията, от кокто четиримата бяха помощници; и в IV окръг - Волов, Бенковски, Каблешков и аз, помощници.

В последния окръг за главен апостол беше определен Волов, а Бенковски щеше да бъде съвършено подчинен нему. Всичките окръзи имаха равни права помежду си, но отпосле за много разни въпроси се отнасяха да питат до I окръг, който беше като главна квартира, там беше щабът.

Всичките утвърдени вече апостоли приеха пълномощни от апостолския комитет, в които се определяха техните права и обязаности. Тия се заклеха пред кръст и оръжие, че ще служат вярно иа отечеството си- и че като дойде определеният ден за въстание, с пет души юнаци макар, трябва да развият байряка и под него да умрат.

По ходатайството на Стамболова и на Волова сръбският тогавашен агентин в Букурещ, мъж интелигентен, снабди всичките апостоли със сръбски паспорти, в които се казваше, че носителите са сръбски поданици, пътуват из Турско по своята търговия. Благородният човек не питал по-надалеч апостолите с каква цел отиват в Турско: всяко разяснение било излишно там, гдето говорят самите действия.

От действията на апостолския комитет в Гюргево, т. е. за тяхното преминувавие в България, не е знаел почти никой. Съдбата на Хаджи Димитровата чета и на други още предприятия, които били узнавани в Турско много по-рано, преди да бъдат извършени, научили апостолите на ум и на разум. Освен това между тях нямало претенциозни войводи, юнаци от кръчмарския стол, и ястъклии мустаки, които да искат осигуряванието на своите семейства, които да разказват на своите другари и любовници, че отиват вече и пр. Апостолите за бъдещото Априлско въстание бяха истински патриоти, хора с известни убеждения и характер. Ето защо техният план не можа да се узнае и от най-тънките шпиони. Само Каравелов, Ботев и други малцина в Букурещ знаели, че неколцина ще минуват в Турско, но кои именно били тия, какъв им бил планът - и на тях не било известно.9

Касите на Добродетелната дружина, т. е. обществото на старите безчувствени богаташи, плющели от злато, но никой се не обърнал да попроси помощ от тия последните, защото всеки знаел, че техните пари са зъмска кост, тия чакали да жертвуват, когато се освободи България. Още повече: ако новината, че смутители се готвят да нарушат дълбокия сън на агата без знанието на Русия, щяла да разтревожи немалко и богаташите, за които не било вярно, че ще да се стърпят от да не се похвалят на някой консул, че младите пак развалиха, както това стана с Хаджи Димитровата чета.

Апостолите се отнесли до Иван Стоянов, горещ български патриот в Гюргево, който ги онабдил парично за пътни разноски и да си купят револвери.

 

III

 

Била тъмна студена нощ, на втория ден после Ивановден, когато ледът добива най-твърда форма, когато падналият сняг се сковава като дъска. Тихият бял Дунав отдавна бил посребрен с прозрачен лед, което увеличавало още повече нетърпимия мраз; на двата му бряга имало струполено ледени планини, по които тук-там се влечала тънка мъглица, която кристализирала и замразявала още повече и така умрялата природа. Всичко било тихо и спокойно и на двата бряга на славянската река, всяка жива душа се намирала в своето жилище, дебелото чувство - в своите разкошни палати, а сиромахът - в окаденото си скромно, но запазено поне жилище от лютия карпатски вятър; никой не искал да се наслаждава от януарската нощ, с изключение на прочутите влашки вълци, които крачели по леда без паспорти, без да ги съгледа даже и наблюдателното око на влашкия граничар и на турския колджия, които така също топлели своите дебели кожуси...

В тая грозна нощ сто гладката повърхност на замръзналия Дунав вървели един подир друг двама другари, които се държали за ръцете, за да пазят равновесие по хлъзгавата равнина. Тия били облечени в черни мушами и носели в по едната си ръка малки чанти, в които се съдържало всичкото им богатство.

Тия двама души били бъдещите двигатели на Панагюрското въстание, те били Волов и Бенковски, които първи потеглиха от Гюргево за България и минаха Дунава на Ряхово. Другите апостоли минаха малко по-после, кой отгдето му прилегне. Стамболов, Караминков, Икономов и други минаха отдолу под Русчук, на мястото, називаемо Сърбче; втори - през Свищов, трети - на Лом и пр. - без да ги подуши ни най-малко турското правителство. Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий.

На мястото, гдето минали Волов и Бенковски, сред Дунава зеела незамръзнала ивица, широка няколко стъпки. С цел да я избиколят, т. е. да намерят здраво място, покрито с лед, тия обикаляли надолу и нагоре, но напусто. Най-после били принудени да вземат други мерки. Там наблизо на влашкия бряг имало струпани дъски, от които тия взели една-две, турили пи върху леда и преминали отгоре им незамръзналото пространство на бездънния Дунав, след като се умокрили до колене от разляната наоколо вода.

От Дунава до Балкана през къде са минали нашите гости, засега ми е невъзможно да определя точно. Около 10 февруарий тия слязват в Сопот, оттам в Карлово се спрели при Ганча Гайтанджията, който ги препоръчал до с. Каратопрак на братя Петка и Петра Атанасови.

Било работен ден, часът окол единадесят и половина по турски вечерта, село Царацово изпращало демя с обикновена апатия. Бачо Иван Арабаджията, верният другар на Левски, дялал пред скромната си къщица букова обцида и тежко-тежко си поемал душата, защото само за вечерта имало брашно. Той съгледал, че откъм северна страна на селото се показали двама души на коне, но никак не обърнал внимание да ги разгледа коя са; монотонните удари на теслата му следвали да падат едновременно върху сухата обцида. На дните на Левски той наблюдавал пътищата постоянно, но откак издъхна героят, тъжно събитие за бай Ивана, което броеше вече цели три години, той беше се отчаял, не вярваше, че ще да се роди втори Левски, забравил беше думите на Дякона: "Ако аз умра, на мястото ми ще да се явят стотина души." "Хора дойдоха; тебе търсят" - казала стопанката на бача Ивана, който не забележил, когато двамата пътници го подминали и хлътнали под скромната му стряха.

Бай Иван запъхнал теслата в пояса си и влязъл вътре. Той казал обикновеното "добре дошли" и не повторил друго.

- Живо-здраво, бай Иване! Не ме ли познаваш? - казал един от пътниците - който бил Волов10 а другарят му - Бенковски - и прегърнал бай Ивана, когото целунал в устата.

"Кому минаваше през ума, че ще да посрещна тоя ден такива скъпи гости - говореше по-после бай Иван. - Аз ме досрамя, като гледах, че двамата апостоли на свободата, които господ беше надарил с висок ръст, не можаха да стоят прави в ниската ми къщица."

Рано на другия ден бай Иван осъмнал до голямата могила зад Каршияка. Той отишел до Пловдив, проводен нарочно от Волова, за да извести тамошните патриоти за дохожданието на гостите.

 


1 От това правило се изключва в. "Свобода", а после "Независимост", издаван в Букурещ от незабравимия Л. Каравелов (1869-1874), които вестници ще служат завинаги като корона на българската журналистика.горе

2 Много от тия дописки се пишеха от самите апостоли, които бяха минали вече в България, пъплеха от село на село, от град в град и отиваха, така да се каже, с лопата на пожара.горе

3 Освен устните сведения на очевидци за състоянието на раята след оттеглянието на руските войски от България, ние притежаваме още и скъпоценен писмен документ - жалбата на котленските жители до Дибич Забалкански, поместена в Горский пътник на Раковски, стр. 234, в действителността на която ни най-малко се не съмняваме... "А  най-паче сме страдали - пише жалбата - във време рата Руссiя с Турция; понеже, от една страна, земя наша се тъпче от Руссийския войски, добитък губим, жятва, лозiя, все са разорява и разграбва, от друга же страна, хранрми небройни войски турци и тяглими най-голямая свирепства в това растояние, когда най-много беснее турско зверство, разярено, что има рат с наши единоверни Русси братя. А пощо побеждения са завращат за Азiя е голям страх и ужас за бедни българи. Отгде поминат, колят, бият, горят, грабят и робят! Тии зверове от нас бедни българи искат да си извадят гняв и да си отмъстят за изгубвание бойно поле в сражение с Русси..." "Важно дело, бедни българи! - отговорил Дибич Забалкански на депутацията, която му поднесла прошението. - Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия... Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия (?)." "Каква амнистия, казвате, Господарю? - отговорили пълномощниците. - Турци не слушат своего Господаря Султана, они ни щът нищо от това да знаят. Ми молими да ни уставите свободни да вършими и ми що знайми." "Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!..." - отговорил строгият генерал.

От всичко това се види, че войната в 1828 г. е била подигната только для уничтоженiи неверных  поган, а братушките са теглили запартата за "бог да прости". Та и другояче не е можало да бъде. Него време самите ни освободители, които са газили Дунава уж да ни освободят, са били роби, десет пъти по-мъчени и по-угнетявани, отколкото ние, раята. Разликата е била само в това, че на Балканския полуостров тираните са били с чалми, а в Русия - с шапки. Солдатинът - роб, който е умирал по крайдунавските брегове, без да знае защо, брат му е умирал в това същото време в своето отечество на бесилото. В Турция по онова време биеха само селяните, а в Русия - наред. Достатъчно е да ви припомня горчивата участ само на нещастния малорусийски поет Тараса Шевченка, когото хищният негов господар помешчик биел по лицето, докато страните на поета станат червени като на рак! А Щепкин? А Тропинин? Сибиряков? Тях са ги биели така също само затова, защото са били талантливи. В Турция отнемаха само имуществото на раята, добитъка и пр. А в света Русия помешчикът имаше право да отнеме и любезното чедо на милозливата майка и го продаваше на пазар. А знаете ли каква продажба? Трампа за две ловджийски кучета! Най-после мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата свобода и народ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества, свои братя малоруси, да пишат и четат на майчиния си език? Русия дигала война повече да освободи Божигроб, "Света София" и разкошната Византия и да побие поганците турки, както казах.горе

4 Кочо Чистеменски, както ще да се види по-натагьк, си е оставял работата по няклко дена, да учи роли. С ролята Велизарий той е трогнал дотолкова публиката, че английският консул, който гледал много пъти Шекспира, пожелал да се запознае с Кочо и му подарил две лири. Питал го той, где се е учил, без да знае, че сиромах Кочо бе безграмотен. Друг му четеше, а той учеше ролята си наизуст. Колко е горяло неговото сърце!горе

5 Приятелите и познайниците на Драгостинова уверяват, че той не искал да учи в училището българска история, защото като арбанасченин не бил се отърсил още от заразителния по него време елинизъм.горе

6 Димитър Иванов Горов е родом от с. Пещера, Т. Пазарджишка околия. Дошел от малък в Гюргево, с българската си икономия и със занаята си - свещарство - той сполучил да стане гюргевски гражданин, с капитал от няколко хиляди жълтици и с фабрика за правене свещи и сапун. Всичко това богатство Горов пръсна по народни работи. Той е едничкото лице, което изпроводи четата на Хаджи Димитра до Вардин и четата на Ботева до Бекет. Апостолите в Гюргево цялата зима преминаха на негови разноски, той отиваше всеки ден да им става гарантин на полицията, неговата къща беше отворена за всеки бунтовник. Когато се освободи България, Горов имал слабостта да мисли, че хора като него, които са си прахосали и последната парица по народни работи, ше да им бъде отворена вратата навсякъде. С тая мисъл той продаде всичко, щото му беше останало, и тръгна с Л. Каравелов да следи освободителните войски. След дълги преследвания и търкаляние по ханищата из България без пара, без половина, от. страна на министерството Бурмов - Начевич, което преследваше всичките бивши поборници, най-после на Горов се даде една службица; но докачен и ядосан, горещият патриот скоро заболя от неизлечимата гръдна болест и се помина в Трявна, в голяма бедност, през 1882. година. Горов водеше сестрата на А. Кънчев, която така също умря, по-напред от своя съпруг.горе

7 Трябва да знаете, че българският народ него време минуваше за 7 милиона, и учено, и официално. Градовете Русчук, Пловдив, Търново и пр. се брояха, че имат по 50 000 души жители, повечето българи. Както виждате, патриотическите тенденции не са били чужди и на положителната наука.горе

8 Стамболовите думи се оправдаха твърде скоро. Малко след минуването на Славкова в България правителството го хвана около Орхание и това стана причина да възпре агитацията, а другите апостоли започнаха да се пазят.горе

9 По това време между апостолите и двамата деятели, Каравелов и Ботев, съществуваше известна студенина и несъгласие.горе

10 Волов се познаваше с бай Иван още от есента, както казах по-горе. Когато той дошел в Царацово от Троян, отекъл му целият врат от една пъпка до такава степен, щото не можал вече да говори. Бай Иван ходил по двора умислен и се чудил що трябва да се прави. "Да го закопаеме в нашите гробища - говорил той на верния си съсед Божила, - то ще да ни попита: кой лежи в новия гроб? Да го хвърлим в Марица, водата ще да го изхвърли." Волов, който недочул тия въпроси и отговори не твърде от приятно естество, но разбрал каква е работа, поискал перо и книга, върху която написал: "Заведете ме при доктор Рашка в Пловдив. Ако умра, да знаете, че името ми е Панайот Волов от Шумен." На другия ден Колю градинарят карал покрита кола за Пловдив в която се намирал Волов, облечен със селски потури. Направената операция от доктора била сполучлива.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух