напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава I. Въстанието в 1876 г. Панагюрище


Помнят читателите, че ние ги оставихме в дома на бае Ивана Тотюв, всред Панагюрище; помнят още тия, че тоя български патриот нямаше где да ни тури от радост. Радваше се той само за това, защото скромната му стряха се удостоила да приеме за 24 часа революционерните апостоли, носителите на свободата, които по онова време бяха предмет на разговор във всяко семейство.

Денят бе, както казах, 20 априлий.

Нищо необикновено. Часът по 6 на турски обядвахме; после захванахме да разискваме нещо по специалният си предмет, бае Иван си намираше работа да надникне в стаята ни; началникът на стражата, Ворчо войвода, си сучеше мустака по войводски около портата; писарите за преписвание прокламациите се надпреваряха кой повече екземпляри да свърши: денят беше един от най-прекрасните, дълбока тишина владееше из селото.

Часът към 8½ обаче, пак на турски, портите на бае Ивановата къща, т. е. вънкашните, се отвориха. Ворчо почака малко да види кой хлопа, но като се увери, че гостите му са хора познати, отвори им. Удивително! Когато всичките работници знаеха, че в тая къща, гдето се намират апостолите, двама души заедно не трябва да влизат деня, за да не се турят в подозрение хората и да не научат где живеят страшните хора, можете да си въобразите до каква степен бяхме зачудени ние, когато видяхме, че не един или двама души влязват в нашето неприкосновено жилище, но всичките почти панагюрски комисари, на брой около 10-12 души. В числото на тия последните се мяркаше млад 25-годишен момък, непознат нам, на когото от почернялото и опрашено лице и от покритото му с пот чело твърде лесно можаше да се види, че той ще иде от дълъг път и твърде много е бързал.1 Комисарите вървяха с наведени глави; тия бяха умислени и от лицата им ясно можаше да се констатира, че работата не е чиста, има да се е случило нещо важно.

- Готови револверите! - извика Икономов и всинца, скочили на крака, посрещнахме комисарите още на вратата.

- Какво се е случило, господа? Какво е това от вас? Защо сте се събрали толкова? - питахме ние с един глас. - Да няма предателство?...

- Такова нещо няма... Но работата се е свършила вече... - отговориха комисарите след няколкоминутно мълчание.

- Не ме мъчете! Казвайте скоро - викаше Бенковски гръмогласно.

Комисарите се споглеждаха един други, като да бяха виновати в нещо. Тия мълчаха, лицата им вземаха различни виражения и бои; а това беше знак, че действително работата не е чиста. Ние помислихме, че се е случило предателство.2

- Три часа става вече, откак в Коприщица гърмят пушките!...

- Въстанието е дигнато - отговори Бобеков с развълнуван глас.

- Кой е видял това?... Казвайте, братя, ако сте истински българи! - викаха апостолите.

- Писмо носим от Каблешкова, подписано с кръв - отговориха няколко души от комисарите.

Едри сълзи като дъжд потекоха от очите на всинца ни: всички в един глас извикахме: „Бунт! На оръжие!“ После Бенковски се хвърли върху П. Бобекова, който произнесе най-напред думата въстание, целуна го по устата и без да каже дума, което му бе невъзможно, обърна се да прегърне и своите другари, които така също се заливаха със сълзи... Трагическа беше минутата! Панагюрските комисари гледаха със страхопочитание на. сцената, никой не смееше да шавне; всички мълчаха! За говорение имаше много, но чувствата не позволяваха, тия тържествуваха и над благоразумието, и над куражът.

Аз не съм в състояние да предам всичкото величие на тая картина.

- Писмото на Каблешкова! Скоро писмото! - викахме ние в един глас и всеки си протягаше ръката да грабне това писмо.

То се попадна е ръката на Волова; но той не можа да го разпечати, защото ръцете му се разтрепераха. От неговите ръце го пое Икономов и захвана да го чете, но щом произнесе думата „Мили братия“ язикът му се преплете и нищо не можа да се разумее от онова, което той четеше.

Съдържанието на това писмо, което най-после Бенковски прочете с висок глас, гласеше следующето:

 

„Братия!

Вчера пристигна в село Неджеб ага, из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборищкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии... Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от екът на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...3

Коприщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков.“

Отдолу на писмото стоеше следующата забележка:

„Бях очевидец, когато са извърши сичко гореказано в писмото на Тодора. Тръгвам за Клисура, за да направя същото.

Н. Караджов.“

 

- Бунт! Въстание! Скоро, Бобеков, свикай стотиците, удряйте камбаните! Изгърмете няколко пушки да се обяви вече въстанието! На оружие! Какво чакате? Нашите братя се бият вече - ревеше Бенковски, колкото му стига силата, ревяхме всинца...

- Да почакаме малко!... Да разберем по-добре работата... Не му е още времето, нямаме нищо приготвено - опитаха се да възразят комисарите, т. е. панагюрските граждани.

Техният слаб, но справедлив глас не можа да подействува. Той остана глас, вопиещ в пустиня, между грозното изгърмявание на няколко пушки сред двора на бае Ивана, куршумите на които грозно цепеха въздуха. Любопитно бе и това, че първата пушка, ловджийско чифте, с което аз излязах най-напред да гръмна сред двора - не хвана и с двата масура. После мене излезе Волов, с пушка шаспо, която изпразни два пъти един подир други и която наруши вече тишината със своя рев в мирното до тоя час село.4

Комисарите не упорствуваха вече; жребието бе хвърлено; те излязоха набързо из къщата на бае Ивана, като казаха, че отиват да се приготвят и въоръжат. Излязоха тия не така смирено и боязливо, както дойдоха преди няколко минути. Виждаше се работата, че гърмежът на пушките и нашето горещо въодушевление беше ги насърчило. С тях заедно излезе и стражата, излязаха и секретарите Белопитов и Т. Георгев, които така също отидоха да се приготвят, да хвърлят омразните фесове и да турят на тяхното място народната гугла. В дома на бае Ивана останахме само ние, четирмата апостоли и перущенският представител - В. Соколски.

Впуснахме се и ние от своя страна да се приготовляваме, да се пременим в апостолска форма, но где да я намерим, когато никой нямаше още нищо наредено? По тая причина ние се лутахме из стаята, из цялата къща на бае Ивана да търсим едно-друго. Само Бенковски измежду ни имаше калпак, а ние всинца бяхме още с фесове; но да излезеш на улицата да дигаш бунт против турците, разбира се само по себе си, че късото пискюлче не щеше да произведе добро впечатление. Прочие, решихме да излезем гологлави, отколкото с червени фесове. За щастие, карловското знаме се намираше при нас, но без дръжка. Намерихме набързо едно неокастрено дърво, на което Икономов го превърза надве-натри, понеже нямаше и гвоздеи да го заковем.

Ние тичахме като вихрушка из стая в стая в бае Ивановата къща, викахме, дори и плачехме, че няма нищо готово, хвърляхме и блъскахме врати и долапи, като че къщата гореше на огън!

Не беше прилично така също за един бунтовник да излезе на улицата с кундури на краката. Но где да се намерят в нея минути меки приготвени цървули. Освен това кое сърце щеше да търпи да се привързват цървули, навои и ремъчки? Който свари да намери цървули из къщата на бае Ивана, в която, както казах, бяхме станали пълни стопани, навлече ги на краката си сухи-корави, а някои останаха да излязат по калцуни и чорапи.

И сабли се дрънкаха, и револвери се опасваха, и пушки се тракаха, а знамето стоеше вече подпряно на сундурмата.

Нашето приготовление не трая повече от десятина минути, откак заминаха комисарите.

Икономов държеше вече байряка посред двора и ние, с голи сабли в ръката, скоро се намерихме при него, като оставихме къщата на бае Ивана разхвърлена извътре, сякаш че беше претърпяла обир. Прокламациите, които се пишеха от няколко деня, хвърчеха из стаите и из двора като халваджийска книга. Когато говорят делата, когато гърмят пушките, то каква нужда от мъртвото, от сухото и безжизненото?

Всинца треперехме като лист. Бенковски беше се изменил в лицето; той ревеше в своите заповеди като същи лев; едър пот покриваше високото му чело, хвръкнал би той като орел из двора на бае Ивана, ако да имаше възможност за това; а благородната душа Волов проливаше сълзи и викаше: „Скоро братия! Отваряйте портите да излезем! Ние да станем най-напред жертва... „

Малко хора из Панагюрище знаеха още нашето приготовление. Двете пушки, с които провозгласихме въстанието, едва ли бяха достатъчни да събудят петстотингодишния роб. Но тия са малки работи; готови-неготовя панагюрци, ние трябваше да излезем на улицата с байряка в ръка, трябваше да изпълниме свята клетва и тържествени думи.

А где беше бае Иван, когото видяхме миналата вечер как горещо се отзовава за въстанието? Как ли трепереше в тая минута негово юнашко сърце, гладно за шумата? - може да попита някой от читателите по любопитство. Почакайте малко и ще да видите, отговаряме ние.

Бае Иван беше от ония хора, които се срещат твърде много из България и които са бунтовници само дотогава, докато не е замирисало на барут, дордето работата се върши на бяла книга. Ако той говореше преди няколко часа, че едното му око гледа все в шумата, той изпълняваше една обязаност, обща по него време за всекиго българина, като си мислеше, че една вечер ще постоим само в къщата му, а после ще да си отидем, както всеки гости. Той не сънуваше даже, че първата пушка на панагюрското въстание ще да припука от неговата къща.

Далеч от мене всяка мисъл да обвинявам бае Ивана в нерешителност. Както той, така и панагюрските граждани, които искаха да почакаме още малко, хора еснафлии, с тежки семейства и известен имот - не им беше така лесно да презрат всичко това и да грабнат пушката заедно с отчаяните и компрометирани апостоли, за които отдавна нямаше прибежище в България. Не така бе лесно за един довчерашен мирен гражданин да стане от един път бунтовник.

Тая обща характеристика, както са видели читателите и още има да видят по-нататък, не се отнася само за панагюрци. Но какво говоря аз за панагюрци? Възможно ли е да ги сравняваме тях с цинцарохарактерните котленци, с търновските аристократи, с хайдушкото Сливен и с коприщенските дипломати? В горните градове ние уважаваме само отделни личности, а в Панагюрище, както и в Батак, Перущица, Брацигово, Петрич, Клисура и пр. - цялото население, което въстана за своите човешки права като един човек.5 Разбира се, че това предпочитание ние отдаваме само за 1876 г., т. е. не казваме, че Котел и Търново не са в състояние да направят нещо по-велико.

Но да продължим своя оставен разказ. Ние бяхме вече готови криво-ляво да излезем навън из града. Когато Бенковски извика: „Отваряйте портите, до назад, за да излезем по-тържествено на улицата“ - в къщата на бае Ивана се зачу женски плач, който не приличаше да е вследствие на радост. Скоро застана напредя ни и бае Иван, не в твърде завидно положение. Виждаше се работата, че той искаше да ни говори нещо, но стечението на разни обстоятелства отдавна бяха завързали язика му.

- Къщата ми!... Къщата ми запалихте! Моля, поне за децата ми се смилете - бърбореше той.

Време ли беше да се вземат във внимание подобни невинни желания! Икономов, на когото хайдушката натура бе пламнала вече, тури ръка на револвера си, да промуши бае Ивана не на шега, и тоя последният беше принуден да отвори своите големи порти, през които свободно можеше да мине Хиршовата железница.6

 

II

Слънцето бележеше на запад икиндия, когато ние изхвръкнахме на улицата като вихрушка, с голи сабли в ръце, със зелен байряк, боси и гологлави, само четирма души (апостолите). Щом стъпихме на улицата, и запяхме бунтовната песен:

Ха, народ поробен,

Що си тъй заспал,

Ил живот свободен

Теб не ти е мил! -

и пр.

Всеки може да си въобрази като какво впечатление трябваше да произведе нашето появлявание на улицата не само на жените, на децата, на ония, които не бяха ни виждали, но и на някои от ближните ни познайници. Улицата, през която вървехме, беше пуста; тук-там се чуваше силното затваряние на портите; напредя ни се виждаха да препречват по улицата някои жени, които потъваха в дворовете, а после си подаваха главите през стените, за да ни гледат.

Ние крачехме, като че носехме глава, гдето се е рекло, и на всеки две минути песента ни се прекъсваше, за да викаме всинца с един глас: „Бунт! Бунт! На оръжие всички!“... Първото лице, което се осмели да излезе насреща ни, за да ни поздрави и да пожелае добър успех на святото дело, бе съпругата на Ф. Щърбанов. Тая доблестна жена беше сварила да откъсне и няколко стръка здравчец, от който подаде на всекиго от нас по един, и бързо се върна пак в къщата си.

Ние отивахме към чаршията. След няколко минути бяхме вече до моста на Луда Яна, отдето се вижда конакът на 200-300 крачки разстояние, през реката. Пазителите на тишината или по-добре представителите на султановата власт се обтягаха преспокойно отпред конака, легнали на припек по гърбовете си върху канапетата, с вирнати нагоре крака. И тях така също гърмежите в дома на бае Ивана не бяха ги стреснали още. Сега, когато ние стоехме вече напредя им, лице срещу лице, разбудени от песните ни и от вика, тия гледаха втренчено към нас, не можеха да си обяснят що сме за хора ние. Вероятно тия са си помислили, че ние не сме друго нищо, освен комедаджии, които заобикалят из селата по празниците и ходят из улиците с байряк и тъпан да събират публика. Това се обяснява още и по това обстоятелство, че тие, заптиите, от най-напред, за да не си нарушат рахатлъка като всеки ага, не приеха даже и да станат на крака, но подпрени на двете си ръце, издигаха си само половината част от тялото и ни гледаха презглава.

Волов поклекна на коляно и изпразни своето шаспо към заптиите, изпразнихме и ние своите. Когато припукаха нашите пушки и куршумите дигнаха праха около налягалите заптии, ние не виждахме вече напредя си хора, а някакви си сенки, които пълзяха по високите конашки дувари, а късите сини ментани държаха поза на орлово крило, върху които свободно можеше да се брои всякаква монета. Искам да кажа, че тия не бягаха, но хвърчаха. По-нагоре из реката, към която страна бягаше един от уплашените заптии, изгърмя и друга пушка, която още повече смути клетите заптии. Тая пушка бе хвърлена от нашия секретар Т. Георгев, който се връщаше вече от дома си, приготвен, както трябва. Заптиите падаха и ставаха; тия бягаха без никакво оръжие, само с ръждивите си касатури, които затрудняваха още повече отстъпванието им, защото се преплитаха из краката им. Разбира се, че ние твърде лесно можехме да избием тия заптии; но кое беше онова сърце, което щеше да чака по-дълго време? Казах, че благоразумието липсува в подобни минути.

На дясна страна се простираше чаршията на Панагюрище; пълна с хора, българи и турци; последните бяха дошли от селата. Щом изгърмяха нашите пушки на заптиите и ние взехме направление към чаршията, цяла маса народ търти да бяга към пазарджикския път, повечето калпаци, а само тук-таме се виждаха бели чалми като лебеди, които отстъпяха твърде сърдечно, като оставиха сред улицата и кола, и добитък. Вратите и кюпенците на дюгените заплющяха ужасно, като че всичката чаршия да беше изпълнена с ковачи, и в две или три минути всичко опустя напредя ни. Няколко души от съзаклетниците, които минуваха покрай нас като вятър, казваха ни само: „Отивам да си взема оръжието.“

- Бунт, бунт! Хайде излязвайте! Пет часа става, как се бият коприщени! - викахме ние и разделени двама по двама, навлязахме в махалата, Бенковски и Волов от една страна, а ние двама с Икономова от друга из пазарджикския път.

Напусто си деряхме гърлата да викаме „бунт“ и „на оръжие!“ Ни един мъж се не виждаше по улиците; само любопитни жени и деца се трупаха по стените, които ни изглеждаха с голямо внимание. Всичко живо беше успяло вече да се прибере на къщата си, всеки бягаше от гласа ни, като че да бяхме зли духове. Женски викове: „Иванчо, Марийке, ела си, рожбо, че лошаво стана“ - се слушаха навсякъде. Къде края на града срещнахме двама души гърци, на коне, с накривени фесове и чадъри, които влязваха в селото горделиво, като тананикаха в същото време и една песен. Тия ни видяха още отдалеч, но не можаха д.а си обяснят що сме за хора, що значеше нашето тичание гологлави и с голи сабли в ръце. Като хванахме обаче конете им за юздите и ги поканихме да ни ги отстъпят, тия разбраха твърде добре в що се състои работата и останаха сред пътя само с чадърите в ръка. Един от тях поиска да се съпротиви, но докато се усети, фесът му дигна праха на пътя, т. е. искам да кажа, че не твърде деликатно постъпихме в своите земания-давания.

Дълго време ние тичахме из панагюрските улици и следвахме да викаме „бунт“ и „на оръжие“, но освен пресипналите гласове на Волова и на Бенковски, които така също повтаряха нашите думи малко по-настрана, нищо друго не се чуваше.

- Възможно ли е да излезе и тук заарска работа? - питаше ме Икономов, а после ми предложи, че ако до един чао време не стане нещо, т. е. не ни се обадят панагюрци да въстанат, то да набием из шумата, докато е рано.

Но юначните панагюрци не мислеха така. Тия не бяха се окопитили още, не бяха се приготвили, не знаеха кой път да хванат. След половин час ходение из опустелите улици ние бяхме честити да чуем тук-там из селото няколко гърмежи, които идеха откъде горнята махала; но каква беше целта на тия гърмежи, за нас бе положително неизвестно. Подир няколко минути ние се срещнахме на улицата с Иван Попов, един от първите работници в Панагюрище, въоръжен от петите до зъбите, с влашки калпак на главата и със зелен здравец до ухото.

- Да живей България! - извика той и изтегли дългия си нож.

Ние му отговорихме с приличните поздравления. Иван Попов беше излязъл да търси другари; той уверяваше, че мнозина има да излязат, но не били още приготвени. Ние от своя страна взехме малко кураж и почнахме да викаме още по-нависоко, като изпразнихме и няколко пушки на въздуха. По-нататък, в същата улица, излезе насреща ни пазарджикският депутатин Соколов, който не беше си отишел още, разпъхтян и потънал в пот.

- Целувайте, братя, по-напред револвера ми, а тогава мене - говореше той и поднасяше напреде ни кървавото желязо на тоя свой револвер, с който - казваше - че бил убил турчин малко по-нагоре.

- Честито, млади момчета, честито! Нека бог и св. Богородица да ви помогнат! - извикаха няколко жени от една порта, покрай която минахме.

В това време, докато ние се съмнявахме още дали панагюрци са били истински бунтовници, или не, една от черковните камбани заехтя необикновено. Нейният глас, който се отражаваше жално и монотонно посред пуканието на пушките, се придружи и от глухото тънтение на дървените клепала. Гърмението на пушките се увеличаваше още в по-голям размер и северният вятър носеше ехото на различни юнашки песни из селото, които се прекъсваха от минута на минута от гръмогласни викове „да живей“. Минутата ставаше постъпенно по-тържествена. Двама души тръгнахме ние от моста, а на завръщание се броехме вече 20-30 души. Всеобщи целувания, братски прегръщания, сълзи не от фалшив източник замрежваха очите на всекиго. „Да живей“, „Да ви поживи господ“, „Да ви помогне честният кръст“ и пр. - бяха първите думи на всекиго, особено на жените, които захванаха да се явяват по-често.

- Удряйте! Избягна! Пазете се, револвер вади! - се слушаха по-нататък други гласове и около десятина пушки изгърмяха от един път.

Това беше някой турчин, който, подплашен от движението, бягаше безсъзнателно, накъдето му видят очите.

Когато наближихме около мегдана при моста, цялото Панагюрище гръмна вече от песни и от „да живей!“ Двама юнаци, събрани на едно място, щом излязваха от къщите си на улицата, почваха да пеят и да викат „да живей!“ На мегдана сварихме така също едно множество въоръжени юнаци. Тук бяха и панагюрските комисари, тук бяха Волов и Бенковски. Възхищението и радостта нямаха граници. На земята се търкаляха 5-6 турски трупове, избити по разни махали в селото. Тия бяха накълцани и обезобразени като фурнаджийска четеля, защото кой как пристигнеше, за да си накървави ножа забиваше го немилостиво в отдавна изстиналия вече труп. Имаше мнозина, които си увираха пръста в кръвта и го облизваха, като казваха, че това ще да им служи за комка. П. Х. С. не се задоволи само с близвание. Той се наведе над един труп, грабна кръв с кривача си от раната, която изпи като шербет! Разбира се, че неговата постъпка докара болезнено отвращение на присъствующите там; но нямаше що да се прави, напусто навикваха звероподобния П. Х. С. Той не правеше това само за кеф, но че му беше изгоряла душата. Той изливаше оная ненавист и омраза, която е тежала на многострадалния български народ цели петстотин години и за която не той е виновен, но позорното робско състояние, вековете и теглилата.

Може би нежните филантропи от цивилизована Европа да се възмутят от действията на българските въстаници; но нека се не стряскат дотолкова, нека по-напред се огледат наоколо си. Ние познаваме историята и на техните революции, знаем хуманността не само на техните бунтовници, но и на пазителите им за публичната безопасност, които са убивали своите братя-граждани като кучета, душили са ги из тъмните зандани, тровили са ги по начин твърде възмутителен. Така са тия постъпали не към един враждебен елемент, не към тиранина друговерец, както ставаше това с нашите българи, но към своите братя, както казах, и то не да отмъстят за някакви си исторически злини; а така просто за вагабонтски цели, за хищничество, за святата верица, ако щете, или пък за славата на короната, украсена с кръстове и текстове от святото евангелие... Нека отговорят за тая невинно пролята кръв, не само у нас, но по всичкия свят, венценосните богопомазници и техните безсъвестни дипломати.

Множеството на мегдана се увеличаваше от минута на минута; млади момци, накичени със зелен здравец и въоръжени, както се следва, прииждаха от всяка страна на мегдана; целувания и прегръщания се гледаха навсякъде, камбаните не млъкваха още, песни патриотически заглушаваха въздуха, куршумите свиреха над селото, защото всеки юнак желаеше да си опита шишинето; тънка мъглица от барутния дим се образуваше над селото, кучетата бягаха с подгънати опашки, жени и деца искаха да видят кой е убит от турците, но не им се позволяваше още, с една реч - огънят пламна вече в Панагюрище не на шега.

Ратниците, кой с кон, кой пеша, надминаваха вече числото 500 души. Никой не можа да усети как и по кой начин стана въстанието, с коя команда и под страха на каква дисциплина можа да се събере толкова народ в твърде късо време. Всичките ораторствуваха, всеки даваше команда и своето мнение, ахаше и охаше, псуваше и благославяше, при всичко че помежду ни нямаше червени фесове. Мнозина оратори, в числото на които беше и Бенковски, поискаха речта да говорят, но кой слуша?... 500 души говореха от един път! В числото на тия последните беше и наш бае Иван, когото читателите познават вече и на когото треската бе преминала. Той уверяваше, че от по-напред не можал да разбере каква е работата.

Повече от един час юнаците стояха на мегдана почти без действия. Това бе наистина необходимо, за да се понарадват един на други, да си поговорят на свободно, да се видят и опознаят в новия си кайфет. Брациговският депутат В. Петлешков, който така също не беше се върнал още, натовари се да събере прокламациите от двора на бае Ивана и да ги подпише с кръв. После малко на мегдана около турските трупове стояха вече няколко писари, които си топяха указателния пръст в изтеклата вече кръв и правеха на бялата хартия червени кръстове. Празното място, което бяхме оставили за датата, така си и остана недопълнено; така също не се и подписа никой на прокламацията; червеният кръст беше достатъчно гаранция за всичко. Селяните от околните села, които се намериха в Панагюрище и които бързаха да си вървят по селата, за да дигат и тия въстание, бяха наобиколили оригиналните писари, с по няколко възвания в ръка, като ги молеха по-скоро да подпишат и тяхната книга. Но като видяха, че тук не играе перото, а указателният пръст, престанаха вече да се молят и сами започнаха да подписват.

Бързи куриери полетяха да отнесат тия прокламации на четирите страни, както в района на четвърти окръг, така и по другите: Търновски, Врачански и Сливенски окръзи.7

Преди да тръгнат селяните за своите села, Бенковски ги събра на едно място и им прочете следующите наставления:

- Щом пристигнете в селото си, първата ви длъжност ще бъде да разкажете всичко на комитета, каквото видяхте да стана в Панагюрище. После ще изколите селските пъдари (които обикновено биват турци), ще забийте черковните клепала, да се приберат всичките хора в черква, на които дядо поп трябва да прочете накървавеното писмо.

Когато забележих на Бенковски защо той дава подобни заповеди да убиват всичките пъдари без разлика - между които твърде е възможно да има и добри хора, - той отговори, че това е една бунтовническа тънкост, недостъпна за всеки ум.

- Аз съм уверен - прибави той, без да го чуе някой отстрана, - че при най-малката несполука от наша страна тия, които гледаш да се прегръщат напредя ни, ще захвърлят пушката и изново ще да преклонят глава пред ятагана на тиранина, а особено селските ни бунтовници. Друга е работата, когато се намърси селото им с няколко трупове. Като виновати, тия ще бъдат по-ревностни от тебе и от мене. Има и друго: докато окото на петстотингодишния роб не се накървави, докато не се възбуди в него жаждата за отмъщение, той не върши работа. Тежко нещо е да бъде човек бунтовник!...

- Пазете се, турци има в хамбара, с оръжие! -извикаха в това време много гласове, като обърнаха срещу хамбарските врата своите пушки.

- Брадви, брадви! Скоро донесете брадви, за да строшим вратата! - викаше разпалената тълпа, като че сам султанът да беше се затворил в казаните хамбари.

Тия хамбари са срещу моста на кьошето.

Брадвите се донесоха на часа, с които няколко души на минутата още търкулнаха вратата на земята. Около стотина шишинета, насочени към зяпналата вече врата, изплюха своите нажежени куршуми, които приплющяха в сухите дъски. Болезнено охкане се издаде из хамбарските тъмни кьошета, между които, за разнообразие, чу се и български глас.

- Оли-ле, майчице! Отидох! - говореше тоя глас.

Последният нещастник действително излезе наш българин, когото един куршум беше лизнал така безпощадно, щото едното му ухо бе увиснало като обица.

- Що търсиш, скатино, из тъмните кьошета, заедно с душманите, когато се весели целият християнски свят? - питаше Бенковски малодушната жертва.

- Уплаших се, чорбаджи - отговаряше той, като гледаше повече на алената кръв, която шуртеше по дрехите му.

Останалите жертви, които бяха турци, мерили от по-напред ечемик в хамбара, гдето и сполучили да се изкрият сиромасите след нашето появявание. Те бяха невинна жертва на пламналите страсти; но кой им бе крив? Историческите събития нямат милост...

Между това слънцето наближаваше да се скрие на запад и всеки мислеше, че с него заедно си отива и омразното робство. Наближаваше часът 12 по турски, а броят на въстаниците се увеличаваше постъпенно, възхищението вземаше по-голям размер, „да живей“ се произнасяше по-гръмогласно. Народ, мъже и жени, от разни възрасти, пълнеше мегдана. На всичките главите бяха украсени със здравец, пушките им, ножовете, тъй щото отдалеч представляваха раззеленена гора. Всеки искаше да излезе навън, да подиша свободно и да види българските юнаци. Едни пееха, други плачеха (от радост, разбира се), трети декламираха и ораторствуваха, като описваха с най-черни краски нашите теглила и страдания и успеха ни за в бъдеще; а евтиното „да живей!“ и „смърт на тиранина!“ кънтяха по четирите краища на селото.

Народът и въстаниците, които се натискаха по мегдана, приличаха на развълнувано море. Тия не щяха да знаят от нищо, двама души нямаше, които да разсъждават сериозно, всичките кълняха турското царство н оплакваха миналите тежки съдбини на България, като човек, който до вчера е стоял вързан в синджири неправедно и чак сега се е освободил. Пред вид на всичко това неволно се замисляше човек как ще да бъде възможно да се турят в ред тия разпалени глави, които дотолкова се пръскаха и вълнуваха, щото който и да излезеше напредя им, малко щеше да им подействува.

Пак повтарям да кажа: грях да бъде на душата на оня доктринар-педант, който си криви устата да иска благоразумие от въстаналия за свещени права и свобода народ. Народите в своите общи стремления не приличат на сбирщина солдати, не са хайдушка тайфа, да кроят и планират какви хитрости и измами да употреблят, за да нападнат по-безопасно на своята жертва.

Няколко души изпомежду по-флегматичните главатари бяха се събрали сред тълпата на купчинка, под открито небе, с пушки в ръце, за да се съветват кой трябва да отиде от апостолите привременно на някой пункт, кои именно села да се нападнат, кои пътища да се завземат и пр. Но докато успеят събравшите се да разменят помежду си по една дума, тишината пак се наруши изново.

- Тичайте! Турска бричка, покрита с бяло платно, иде откъм Пазарджик! - извика един гърлест въстаник, от гласа на който се втревожиха всичките и хукнаха да бягат към т. пазарджикския път, като оставиха и съвет, и събрание. И всичко това за една талига, за един турчин!...

Пътят се задръстяше от любопитни жени, които се трупаха да гледат юнаците, а най-много апостолите, на които подаваха цвете, благославяха, а старите баби се кръстеха и правеха по земята метани, като че минуваха Исус Христовите апостоли. Тия любопитни обаче не можеха да видят добре, защото, както казах, наближаваше да се мръкне.

Тълпата се спря край селото, до моста. Действително, откъм Пазарджик се търкаляше една проста талига с един червен кон, покрита с бяло платно. Около стотина гласа викаха от един път: „Тя е българска, пазете да не направите някой сакатлък“; - а други отговаряха противното: „Турска е.“

- Турска, турска! - повтори тълпата единогласно и се раздели на две части от дясна и лява страна на пътя.

Около 150-200 души въоръжени въстаници стискаха в ръцете си пушките и чакаха с нетърпение приближаването на талигата. Тя носеше турчин8, който си издаваше чалмоносната си глава из прозореца на талигата и с любопитство гледаше събравшето се множество. Той можеше да избегне твърде лесно, но не се сети да направи това с време. Може би да си въобразяваше сиромахът, че народът е излязъл него да посреща, като всеки ага. Условието уж беше да го хванем жив, но щом се спря талигата - по заповед, дадена от страна на въстаниците - и талигаджията слезе да възпре конете, от двете страни на пътя пламнаха около стотина пушки н жертвата падна на земята с пукната на две части глава от удара на куршумите.

- Спрете! Не трябва да ги убиваме! - викаха мнозина; но кой слуша!

- Кръв! Кръв! Стига вече; доволно е петстотин години! - извика тълпата из едно гърло.

Агата, който по всяка вероятност беше съшибан вътре в бричката от много куршуми, виждаше се работата, че не искаше да умре като мокра кокошка. Той изпъшка из дълбочините на своето сърце и повдигна с агонически жест другарката си - филинтра, - за да гърми върху ни; но ръцете му бяха пресечени от Марин Шишкова, който го накастри със своята сабля. Върху му се намериха множество готови фишеци и барут.

Притъмня вече, а страстите не бяха утихнали още.

- Да нападнем Стрелча! - викаха едни.

- Да се отправим към Пазарджик! - отговаряха други, които разчитаха повече на своите сили.

- Смърт на тиранина! - декламираха трети, като че да бяха се върнали от победа.

Иди, че въвеждай ред и порядок в това развълнувано море, ако си нямаш работа!

Изново се събра военен съвет, тука на това място, около двата издихающи трупове, които се валяха из кръвта си в краката ни. Решиха и постановиха Волов и Икономов да заминат през Коприщица, първият за Гьопсата, а вторият - За Старо Ново село.

- Никой никъде не трябва да отива - изрева един въстаник измежду тълпата. - Най-много войводи трябва да останат в Панагюрище - прибави той и съветът измени своето решение! Всичко е трудно в социалния живот, но надали има по-трудно от това, да управляваш и нареждаш тълпа, която е останала без правителство, от която всеки да си мисли, че не е отговорен пред никого. Крайностите са две: или никого не слушат, или пък слагат глава пред всекиго авантюриста, който знае да дига гюрюлтията, да лъже и омайва. Благодарение, че панагюрци не са шопи, сами са в състояние да се нареждат.

При всичко това двамата апостоли, Волов и Икономов, заминаха за гореозначените места. И аз поисках да отида с тях, но Бенковски ме не пущаше. Заедно с Волова потегли и Ворчо войвода за с. Стрелча със стотина души бунтовници. Той отиваше да събере оръжията на тамошните турци, които са пили кръвта на околната рая много векове.

Иван Ворчо, един от най-храбрите панагюрски борци, който се избра предводител на тая чета и който действително представляваше бунтовнически войвода, цепеше тълпата на две половини със своя черен ат, за да премине дружината му, която пееше в един глас. Той се спираше от време на време от жените, които кичеха него и коня му със здравец. За командантин на града остана Иван Соколов, който не можеше вече да се върне в Пазарджик. Нему се повери още да укрепи града, понеже беше запознат отчасти с военните науки, които научил в българската легия в Белград.

- Да живей България, да живеят апостолите, да живеят юнаците; смърт на душманите! - бяха думите, с които се свърши 20 априлий.

 


1 Това лице беше куриерът из Коприщица, изпратен от Каблешкова с писмо да извести, за станалото.горе

2 Пратеникът на Каблешков из Коприщица пристигнал в Панагюрище по-рано, но бил задържан от комисарите. Дълго време тия последните мислели какво да правят, защото били уверени, че щом апостолите получат писмо, на часа ще да провъзгласят въстанието. Най-после тия се събрали всичките да дойдат при нас у бае Иванови, като мислели да убедят Бенковски да не дига въстание. А куриерът пристигнал от Коприщица до Панагюрище (5 часа разстояние) за 2 часа. Мисля, че името на тоя дързостен човек беше Никола Салкин.горе

3 Това писмо се хвана в чантата на Бенковски, заедно с пълномощното от Оборище и други още документи, след смъртта му.горе

4 Помнят читателите, че след предателството на Ненко Балдьовченинът турското правителство изпрати двама души забити: Неджибаа в Копривщица, а Ахмед аа - в Панагюрище, за да узнаят работата. Тоя последният се надвесвал вече над Панагюрище из банският път, с няколко души заптии. Той бил стигнал вече до високите дървета в тая същата минута, когато изгърмяха нашите пушки от бае Ивановият двор. Той се върнал. Според разказванието на очевидци, той не бягал към Пазарджик, не отстъпвал, но хвърчал. Той е първият, който произведе в тоя град ужасният паник, вследствие на който се затвори чаршията.горе

5 Аз мисля, че най-главната причина, загдето в големите градове, като Пловдив, Търново, Сливен, Враца, Т. Пазарджик и пр. не можа да се приготви никакво въстание, освен многочислеността на турското население, пречеха още и дипломираните знаменитости. Тия последните, както казах, гдето му беше мястото, не че не обичат свободата, но желаят да им я извоюва други, а тия да викат само „ура!“ и „да живей!“ Не са се учили тия хамен така напусто да отидат да си изгубят душицата за нищо и никакво.горе

6 В България всеки малко-много имотен човек, за да мине наред с първата ръка хора, за да му казва всеки „добро утро“, между другото трябва да има и голяма порта, много по-висока от къщата му.горе

7 Да ви разкажа един оригинален случай, който стана с едного от тия куриери - разпространители на прокламациите, - изпратен до II Врачански окръг. Той имал хубаво изработена тояга, издълбана вътре като шишине, в която туря кървавото писмо, и се отправя за определеното място. Отсам Златица срещат го на пътя няколко души османлии, които го претърсили за едно, за друго из пояса и джебовете, взели му тютюневата кесия, ножчето, няколко гроша пари, които имал отгоре си, и след като му ударили една плесница, пуснали го да си върви. Няма съмнение, че нашият куриер е останал благодарен от тая османлийска шега. На едного обаче от тия турци станало желно защо той да не опита такава изгладена тояга от гърба на нейния притежател. „Чакай бе, пезевенк“ (в турско време тая дума съответствуваше намясто господин в отношение на българите) - казва той и куриерът се спрял да чака, облян като с гореща вода. Какво е било опитванието, всеки може да си въобрази от това само обстоятелство, че дряновата тояга се пречупила още на първия удар и кървавото писмо отскочило настрана. „Спрете се, аркадашлар“ - извикал опитвачът на своите другари, за да се повърнат тия изново. Като какво е станало отпосле с бедния куриер, може да си представи само оня, който е имал честта да бъде бунтовник в турско време. Името на тоя злощастник, ако помня добре, е Тодор Москов, изпратен от Коприщица. Той биде осъден на заточение за куриерската си постъпка.горе

8 Мисля, че той беше гюмрюкчия, новоназначен за такъв в Панагюрище, и сега идеше да си заеме поста.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2014, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух