напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава II. Четата на Бенковски по селата (Мечка, Поибрене, Мухово и Махалите)


Тоя ден не оставаше време да се планират много неща, нямаше още обистрени мозъци да разсъждават по-изтънко, та затова Бенковски намери за по-добро да отиде сам в околните села, които да подигне на оръжие през нощта и на другия ден пак да се завърне в Панагюрище. Той си избра малка четица или по-добре главен щаб измежду панагюрските юнаци, който се състоеше от следующите лица: Крайчо Самоходов - байрактар, Т. Георгев и Т. Белопитов - секретари, В. Соколски - доктор, М. Шишков - стотник, П. Мачев - иконом, и десятина души още юнаци.

Тая четица, която се състоеше все от конница, потегли от Панагюрище за селото Мечка вечерта на 20 априлий, часът по два по турски.

Наместо мене за Белово замина отец Кирил с други още двама души; тия щяха да разбунтоват българските села, през гдето преминат.

След малко ние бяхме вече наблизо до с. Мечка, което е далеч от Панагюрище около два часа. Двама души от дружината отидоха напред в селото, за да се уверят с очите си дали жителите са въстанали и няма ли някоя опасност за нашето влизание. По пътя ние вървехме без никакъв страх, понеже знаехме, че в тая местност никога не е владеял турчинът от покоряванието на България: пеехме, говорехме нависоко и се смеехме, като че да не бяхме въстаници.

Двамата пратеници дотърчаха от Мечка скоро-скоро.

- Вън от селото ни чакат всичките мечани, с черковните байряци и свещениците - казаха тия. - Поздравляват войводата, да заповяда.

Разбира се, че ние потреперахме от радост. Песента „Ха, народ заробен“ се раздаде из средногорските долини. И действително, мечани бяха излезли мало и голямо вън от селото покрай пътя. Черковните байряци, с окачени фенери на върха, стърчаха между множеството. Свещениците, облечени с черковните си дрехи, с кандилници в ръка, предвождаха населението и пееха духовни песни. Благоуханната миризма на тамяна произвеждаше своето действие посред тихата нощ. Ние, наредени двама по двама, приближихме се до шествието, като пеехме своята бунтовна песен, която запяха и учениците от селото, които така също правеха част от множеството. Много селяни, мъже и жени, правеха поклони в краката на конете и се трупаха да ни целуват ръка. Не ще дума, че евтиното „да живей“ цепеше околията. Бенковски държа реч, без да слезе от коня си, от която още повече се трогнаха и така възвълнованите мечански юнаци, които Бенковски най-много обичаше.

Така тържествено влязахме ние в селото с песни и молитви. Духовенството поиска да отидем в черковата, за да се отслужи литургия, но ние се отказахме по причина, че не оставаше време. Жива душа нямаше в Мечка, която да не беше будна в това време. Цялото село се събра на селския мегдан, гдето имаше накладени големи огньове. Всичките способни да въртят нож бяха натъкнати с оръжие и чакаха заповед що да правят.

На въпрос от страна на Бенковски, заклали ли са пъдарина си турчин, според както им се беше изпратило известие от Панагюрище, черноок един българин, на възраст около 40 години, разблъска натрупаното множество, да си проправи път, и изскочи напредя ни гордо-гордо.

- Аз му светих маслото, войводо! И ако не вярваш, ето му ножа - каза той, като се пъчеше и тупкаше с ръката си белочиренния нож, затъкнат на кръста му.

Името на тоя българин беше Димитър Гайдарджията, който следва нашата чета чак до поражението на въстанието.

- Не се ли противи той нещо, когато видя, че искате да го заколите? - попитаха няколко души от нашата чета.

- А, той искаше даже и да се кръсти биля, но кой го слуша? Проклето куче беше тоя наш пъдарин - продължи Димитър. - Колкото и да се криехме от него, когато отивахме по гората да си опитваме пушките и когато си приготовлявахме едно-друго, той все ни усещаше и махаше с глава. Когато приехме известие, че въстанието е станало вече в Панагюрище и че той трябва да се заколи, събрахме се няколко души и отидохме при него. Той си мажеше ножа и пищовите с масло. Ние го излъгахме, че Ахмед юзбаши иде уж в селото ни, та затова да дойде и той уж с нас да отидем да го посрещнем. „Ех, пезевенклер, чак сега ще да ви кажа аз кой е вирнал глава да си оставя работата и да ходи из гората да мери нишан! - каза нашият пъдар и скочи да се въоръжава, да отиде да посреща Ахмедаа. Един от вас нека отиде да приготви добър конак, а другите да дойдат с мене“ - прибави той. Ние се спогледахме и тръгнахме подир наежения пъдарин. Ножовете ни бяха под абите отдолу. Изминахме доволно място от селото навън, а никой се от нас не решава да каже истината, да дигне ръка. Не е лесно нещо да се пролива кръв! А пъдарят псува ли, псува и вяра, и кръст. Не можеше вече да се търпи. Спря се той да ни учи как трябва да стоим, когато наближи Ахмедаа. В това време аз излязох напредя му, извадих своя скрит нож и му казах: „Вашето царство се свърши вече; ти трябва да умреш, ага, затова ставай теслим!...“ Неустрашимият ага, който до това време бълваше псувни и всякакви проклетии, отведнъж потрепера, отпусна ръце от любимото си оръжие и посегна да ме прегръща, за да го простя. Беше вече късно. Брадвата на едного от другарите ми, които стояха отзадя му, сложи се върху черепа на главата му.

От село Мечка ние изпратихме 20-25 души работници за Панагюрище, за да работят на укрепленията около последното това село, а други 25 души въоръжени взехме със своята чета. Натоварихме и няколко коня с ячемик и хляб за всеки случай. На останалите селяни се заповяда да си изнесат семействата в гората, заедно с храните и добитъка, а в селото да останат няколко души само, като стражари.

От това село ние трябваше да се отправим за с. Поибрене с чисто българско население, както и Мечка, на два часа разстояние от последното, разположено върху левия бряг на р. Тополница. Взетите 25 души въстаници от Мечка следваха с нашата чета, кой с кон, кой по крака, но повечето без коне. Те не показаха никакво незадоволство, че ги отнемаме от огнището на семействата им: напротив, те се радваха даже, че са се сподобили да бъдат предпочетени от своето село, за да придружават нашата чета. С песни и „да живей“ излязахме ние от Мечка.

В това време, близо среднощ кажи, месецът ни поздрави от средногорските върхове. Зелената вече гора и цъфналите пролетни кокичета издаваха своите аромати. Нощта бе една от най-поетичните. Дружината, наместо да се умълчи по причина на безсъница, от минута на минута ставаше по-весела.

Първа стража не бяхме изпратили още да обиколи какво има в Поибрене, когато водачите ни бяха принудени да се спрат сред пътя, за да привлекат и нашето внимание пред поразителната картина, която стоеше напредя ни. Тая картина не беше ни някое неприятелско отделение, ни друго нещо из обикновените нощни и горски предмети. Напредя ни светеше гората около пътя, изходящата се там долина бе осветена като градска улица.

- Какво ли ще да бъде това? - попитаха няколко души от дружината.

Никой не можа да даде съответствующия отговор.

- Това е населението, поибренчени, излезли от селото да посрещнат войводата; а огънят е запалени борики и други дървета в чест на гостите - казаха пратениците, които ние бяхме изпроводили пред малко.

Ние наближихме. Дървеното клепало от селото зачука тържествено, шествието извика „да живей“. Картината напредя ни беше величествена. Поибренчени, които така също бяха излезли да ни посрещнат начело със своя свещеник Неделю, падаха напредя ни на колене.

- Доживяхме, боже, да видим бял ден! Честити сме били да посрещаме български аскер!... Сега и да умреме вече, няма да ни останат очите отворени... - говореха със сълзи на очите трогнатите селяни.

Бенковски и тук не можа да се стърпи. Отвориха се неговите уста и никак не искаха вече да млъкнат. Огън и пламък излязваше от него. Всичко живо, което имаше що-годе слаба проницателност, трябваше да напуща и жена и деца, и къща и огнище, за да го последва. На всичките момчета от четата бяха подадени китки от паунови пера, с които тия украсиха своите калпаци. Както казах, среднощ беше вече, а хората не бяха си легнали още.

В Поибрене ние се запряхме за малко време, да си починем и да нахраним малко конете, които навързахме в дюгена на Даскала. И в това село така също бяха заклали вече пъдарина си, помак. При всичката своя килавщина той не бил чужд на отличителните турски качества - бабаитлик и фанатизъм. Сам живял в това село, но общото настроение и ненавистта, която достигнаха нея пролет до максимум между двата народа, въоръжили и Рамча ага (така се казваше поибренският пъдар). Като забележвал той, че българите стягат своите стари оръжия и не ходят вече да работят, щом виждал няколко селяни, събрани на едно място, отивал при тях да ги плаши и да продава своя бабаитлик. Нарочно изкривявал капията на ножа си, така щото като вървял или стоял, ножът му излязвал навън от само себе си,

- Българи! Я го погледайте бумбарека, как му се иска да излезе навън, дошло му вече времето да шета, иска му се да се понамокри... с червена кръвчица...

- А бе, Рамчо ага, какво сме те разсърдили дотолкова - казвали мирните уж българи за свое оправдание пред бабаитина Рамча.

- Аз не зная нищо - отговарял той. - Питайте аккапзалията (т. е. ножа му). Да не бъде на зъл час казано, но като му дойде времето, петдесят души българи за мезе само няма ми стигнат.

Това казвал злочестият Рамчо и дръпвал ножа си, който захващал да върти, а българите мигали напредя му като кокошки.1 Когато се приело в Понбрене кървавото писмо, то въстаниците от селото преди всичко отишли да посетят Рамча.

- Рамчо ага, дойде вече време за клане, хайде изваждай ножа! Ние ти дойдохме на крака - казали българите и турили ръка на ножовете си.

Дълго време страшният Рамчо гледал като заклан, без да може да се обади нещо. Той не можел да си въобрази що значело това, как подобно нещо е можело да се върши на неговите дни, без неговото отеческо знание! Наместо да грабне ножа, той махнал с ръката си да се прекръсти; но късно било вече. Въстаниците му казали, че го простяват уж, и го пуснали да бяга през реката; но докато прекрачи няколко пъти, шишинета изревали подиря му и той се захлупил на земята по очите си. Първенците на селото, които бяха в същото време и съзаклетници, за хаир си, скритом отишли да му кажат да се чисти, защото лоши работи се чуват, но той все не вярвал, утешавал ги да не вярват на подобни фесати. По едно време се съгласил да бяга, но като му дошло на ума, че има ризи в селото, дадени за пране, пак се повърнал.

На поибренчани ние казахме да си изнесат семействата на онова място, което са избрали мечени, но тия отговориха, че имат по-добра позиция от дясна страна на Тополница, на мястото, називаемо Харамлиец. И оттук така също ние взехме 30-40 души момчета, един налбантин с всичките принадлежности за кованне на коне и свещеника им поп Неделю заедно с хубавия кръст от поибренската черкова, който той трябваше да носи в ръка пред четата.

Първи петли пееха, когато нашата чета, състояща вече от около 80-100 души, наредена двама по двама, тръгна от Поибрене с песни за с. Мухово, така също чисто българско село, на час и половина разстояние далеч от Поибрене, в коритото на р. Тополница. На три-четири места трябваше да газим тая река, което съставляваше най-голяма мъчнотия за ония наши другари, които нямаха коне.

Зората се сипваше вече, когато ние пристигнахме в Мухово, гдето така също населението беше приело вече прокламацията и въстанало още на часа. Най-напред се разпоредихме да се извържат турските цигани в това село, които, като се подплашиха от нашето влязвание, щяха да се разбягат наоколо и по тоя начин ще известят турските власти за действията ни. Събравшите се там муховчени с ярост разказаха, че имало в селото им един циганин на име Хасан, който подпомагал турците да грабят българските жени и момичета от къщите им, които отнасяли в гората, гдето ги държели по няколко дена. Напоследък тоя същият циганин беше предал няколко работници на турските власти, които оплакваха своите дни в ихтиманския затвор. С една реч, тоя фараонов син бил бич на селото.

- Да се застрели за пример на другите! - извика Бенковски.

Много селяни, а заедно с тях и някои наши луди момчета, в числото на които беше и доктор Васил, се затекоха към бордея на циганина Хасана, който си отспиваше още в прекрасната пролетна нощ и който не знаеше, че български комити са напълнили селото. Муховчени едвам що бяха въстанали преди няколко минути, защото късно получили кървавото писмо.

- Ние отдавна щяхме да го премахнем, но се боехме да не ни намерите махна - говореха селяните, когато видяха, че желанието им се удовлетвори от наша страна.

- Отваряй вратата бе, шопар! - викаха нашите въстаници, които бяха отишли да хващат Хасана циганина.

- Махвайте се оттука бе, пезевенклер! - крещеше отвътре отсъдената вече жертва, като се сърдеше, че му нарушили съня. - Хората не са си пили още утринното кафе, а вие сте подранили...

Клетникът! Той мислеше, че някои мющерии са дошли да го викат, за да им прави едно-друго. Вратата пригърмяха от ритванието на няколко крака. „Баксън, тичайте на помощ, съседи!“ - последва глас от бордея на Хасана после строшаванието на вратата... Никакъв други шум. Хасан бе доведен при нас с вързани отзад ръце. Твърд циганин излезе той, устата си не отвори да каже дума, да поиска прошка, а това въоръжаваше още повече бунтовниците. Може би той да съзнаваше своите погрешки за лошето си минало, та затова не смееше да отвори дума за пощада. Така или инак, но неговото хладнокръвие беше убийствено. Когато го поведоха над високия бряг на р. Тополница, за да го колят, от бордея му, който беше там наблизо, изпищяха голите му циганчета заедно с майка си. Хасан се стресна, като че го прободоха, и поиска да се обърне, но един въстанически нож се заби в сухите му плещи. Тежко и възмутително!...

Много още други цигани от селото докараха при нас, така също навързани; но на никого от тях не казахме нищо. Муховчени засвидетелствуваха, че тия не само били добри майстори, но и направили много ножове и пушки на българите, без да издадат една дума на турците.

- Живейте и се радвайте на пълна свобода - каза Бенковски на българофилите майстори.

- Нека бог ви подари широко царство, пашаларъм!... Да достигнете до Стамбул - говореха клетите изпоплашени цигани.

- Пашам! Аз искам да стана християнин, заедно с циганката си и с дребните си шопарчета (деца) - каза един почти белобрадат циганин, брадата на когото се люлееше като талига.

- По-добре е да си останеш циганин - казаха някои от дружината.

Муховчени, макар и скоро да бяха въстанали, но успели вече да се накървят. На 20 априлий вечерта имало в селото им трима-четирма души турци, дошли да събират беглика и данока в селото. Те били много строги: няколко души селяни, които не можали да си платят, били арестувани в една плевница.

 - Който не заплати до утре парите, вързан ще отиде на Ихтиман - говорели агите и се оттеглили в приготвения си конак, за да се сражат с меката баница и тлъстите кокошки.

В тоя сгоден момент именно пристига кървавото писмо. Събрали се по-решителните селяни, с мечкарските шишинета, както ги наричаше Бенковски, и се отправили при агите на гости. Разбира се, че тия последните се излягали вече около огъня по бели гащи, без никакво предпазвание. Българите заловили всичките врати и прозорци, а няколко души се показали на вратата със запрегнати шишинета и извикали: „Да не сте шавнали!“

Всичко се разбрало вече.

- Ей, чорбаджилар! Какво зло сте видели от нас?- казали царските хора с пресипнал глас. - Вземете ни всичко, правете, щото щете - само живота ни харижете...

Вижда се работата, че сърцето на полуубиените роби не се е омилостивило, защото сребърните паласки, аккапзалиите ножове и белезиклиите пушки красяха гърдите на някои от присъствующите там муховци. Бегликчиите били избити в стаите си. Събраните от тях пари, около 800 бели меджидии, се прибраха от нашия ськровищник, който даде разписка на селяните за приетото количество.

Муховци, които и така са горски пилета, защото повечето живеят по своите горски кошари, бяха натоварили едно-друго да вървят на определеното място - Еледжик, или Градището, естествено укрепление, находящо се близо до Трояновата врата.

Цяла нощ ние не слязахме от конете; на мнозина се искаше да починем малко; но Бенковски не мислеше така. Той изкомандува да се прибира четата. Ние потеглихме пред изгряванието на слънцето надолу по течението на Тополница за селата Лесичево, Церово и Калугерово. От Мухово тръгнаха подиря ни 30-35 момчета, така щото нашата чета можеше да изпълни вече всекиму очите.

 

II

Първият ден на нашето царство бе 21 априлий. Половин час път бяхме изминали от с. Мухово, когато преднята стража дотърча бързо назад и ни извести, че напредя ни по пътя се слуша голям шум от хора, от скърцание на кола и от лаение на кучета. Ние не взехме в сериозно внимание това известие на стражата и следвахме своя път надолу по реката. Като се покачихме на едно възвишено място, отгдето се виждаше напредя ми дълга равнина - коритото на Тополница, - ние трябваше да прехапем язик, трябваше да спреме марша си за няколко минути. Нещо невероятно! Равнината напредя ни представляваше море от хора, от кола, от добитък, стада овци, хвърковати гадини: патки и кокошки, които грачеха и хвърчаха над това море от хора. По причина на слънцето, което едвам-що беше изгряло насреща ни, ние не можахме да познаем от един път тоя подвижен град и при помощта на телескопите.

- Всичките са българи-бунтовници, оставили селата си и тръгнали за Балкана с жените си и децата си - известиха стражарите, които бяха изпратени при непознатото множество.

Ние се приближихме. Наистина, множеството беше жителите от три села: Лесичево, Калугерово, мисля, и Церово. Когато тия приели кървавото писмо, без да му мислят надълго и широко, навпрягали колата, надигнали всичко, каквото можат, подкарали добитъка си и заедно със семействата си, въоръжени, потеглили за определения пункт - гората Еледжик - още през нощта. До петстотин кола само можеше да има натоварени с едно-друго. Пред тоя голям керван вървяха няколко момичета, заловени за ръцете, на редове, които се надпреварваха да пеят. Други се обръщаха към посоката на своето село и жално-жално плачеха, че няма да го видят вече; трети ги усмиряваха, да си не късат сърцето, защото така трябвало да стане; четвърти приспиваха своите малки деца, които пищяха за любимата си люлка; пети, от радост или от скръб го кажи, свиреха с гайди и пр. Викове: „Хайде, карайте по-бързо да наближим гората“, „Вардете даначетата да не избягат!“, „Теглете пушката на ония, които се връщат, да не останат иа душманите“ и пр. - заглушаваха скърцанието на колата и плачовете на малките деца. Прибавете при това отчаяното лаене на кучетата, блеението на овцете, рева на говедата, и вие ще да имате пълна картина на тия бунтовници с кола и дребни дечица!

Всичко беше трагическо. Нямаше ни един от нашата дружина, на когото да не се намокрят очите. Нещо повече. Тук аз видях да плаче и Бенковски; тоя Бенковски, когото майка му беше родила да бъде бунтовник, за когото нямаше нищо свято от съществующето досега, освен свободата на българския народ. Той се обърна с коня си на друга страна, да няма свидетели за тая му слабост, срам го беше да плаче в качеството си на бунтовник и войвода.

- Питайте ги, от кого бягат и где са тръгнали да отиват? - каза той.

Двама с Крайчо Байрактар се приближихме до бежанците, за да им предложим горните въпроси.

- Бягаме от неволия, господине, и от душмани турци; а отиваме на гората да търсим свобода... - отговориха бежанците.

Кое сърце можеше да остане равнодушно и да се не трогне от тия думи, изказани от простодушните селяни? Сега, когато сме видели вече не само бежанци, но поражението на цели градове и страни, разбира се, че вдиганието на няколко села никого не може да покърти, никому няма да се види чудно; но тогава не беше така. Едничкото просто обстоятелство, че хора селяни, мирни земледелци, за нищо непетимни, напущаха своето любимо село и милото си бащино огнище и отиваха в неизвестност, по пустите гори, да се скитат из студените усои под открито небе само и само да метнат от гърба си тежкия товар - робството. Това само обстоятелство, казвам, беше достатъчно да въодушеви и да трогне чувствителния човек.

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите - светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т. е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят... Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави - с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезнее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продаден началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царят го заболя.

- Боже! Дай ми сила и недей ме оставя сам; помогни ми в святото предприятие да избавя тоя народ от железните нокти на тиранина! - каза Бенковски и сълзите му рукнаха още по-силно...

Всички се умълчаха; никой не смееше да наруши въдворената тишина и от двете страни, всеки признаваше, че въодушевлението беше свято, минутата - тържествена. После Бенковски се обърна към събравшите се вече селяни и каза огнена реч. Селяните си смъкнаха калпаците и започнаха да се кръстят, като че се служеше свята литургия, мнозина от тях нападаха по земята като пред Христа. Много им тем хареса речта на войводата, защото той им досегна в говорението си най-чувствителната струна.

След като дадохме нужните наставления на селяните, тръгнахме към с. Калугерово, за да възбунтоваме и останалите български села, а турските махали, наречени Юруци - да нападнем. По-нататък срещнахме друга една чета с червен байряк, повечето калугеровци, само мъже, които така също отиваха за гората Еледжик. И от тая чета ние взехме няколко души въстаници.

Турците от махалите мислеха още, че се намират под високото покровителство на султана. Искам да кажа, че тия нямаха още никакво известие, че е станало въстание, а спокойно продължаваха да си работят по полето. Наистина, че калугеровци имаха с тях стари сметки, но тия мислеха да ги разглеждат, след като изпратят вече на Балкана семействата си. Щом тия ви зярнаха в нивята си с червен байряк, от най-напред погледаха, погледаха, да се уверят по-добре действително ли сме с черни калпаци, па после вече хукнаха да бягат към селото си, което се намира наблизо. Някои от тях сполучиха да изпрегнат воловете си, които забраха напредя си, а повечето не успяха да направят и това. В късо време по полето не остана жива душа: от всички баири се виждаха да пъплят хора, мъже и кадъни, към селото. Страшна олелия се дигна след малко в селото от нашата чета, която, разпръсната един по един по поляната, представляваше коджамита армия. Тънките кадънски гласове: „евах анаджим“, „кайдалар бези“ и пр. - събраха кучетата на едно място. Особено тия се уплашиха, когато препукаха нашите пушки подир ония турци, които бягаха напредя ни като кошути.

Два пищова изгърмяха в селото, което беше знак да се събират всичките правоверни за защита. Мало и голямо тичаше към белокаменното здание - джамията, - в което се затвориха и подадоха пушките си из мазгалите, а ходжата излезе на викалото и жално-жално започна да призовава божата благодат върху стадото си. Нашите момчета достигнаха пълзешком до селските плетища, отгдето захванаха да бомбардират джамията със своите шишинета; но и турците не стояха мирни. Невъзможно беше така скоро да се приближим до джамията. Трябваше поне три деня да държим селото на обсада, та тогава да се предадат жителите му; а ползата от това наше измайвание не принасяше нещо особено. Затова именно снехме обсадата на махалите и се отправихме към Елшица, след като запалихме няколко къщи и хванахме двама души пленници от турците.

На един висок връх отгоре над Елшица, близо до татарпазарджикския път, отгдето се виждаше почти цялата пазарджикска кааза, застанахме ние да си починем и похапнем след двадесят часа пътувание.

Върнахме се с Бенковски при стражата, която пазеше двамата пленници малко по-назад, които ние искахме да освободим, за да съобщят на своите съселяни нашите добри намерения. Стражата беше седнала да обядва при едно студено изворче; от единствената си гозба, солена сланина, която тия бяха изрязали на малки резенчета, от точка зрение на славянско гостолюбие подаваха по едно парче и на двамата стари мусулмани. С гнуснаво отвращение тия последните едвам приближаваха до устата си противното за тях месо, което патриотите-стражари караха да ядат. Като се подадохме ние, те захванаха по-бързо да си местят челюстите, уж че дъвчат, да не би да ни разсърдят: но Бенковски ги освободи. Строго нападна той грубите стражари за глупава им постъпка.

- Върнете се в селото си и разкажете на своите съселяни за нашите добри намерения и за братската ни любов, която храним към мирните мусулмани - говореше Бенковски. - Кажете им, че нашата цел не е да нападаме на сиромасите и угнетени селяни, били тия българи, или турци. Ние сме въстанали не против мусулманството въобще, но против кръвопийците паши и кадии, които са общи врагове и на двата народа.

Дълго говори още Бенковски по тоя въпрос. Неговото дълбоко знание на турския язик2 придаваше още по-голяма живост и интерес на предмета. Разбира се, че уплашените аги клюмаха глава на всяка негова дума, като че всичко това да беше тяхно мнение.

- Имате право, челеби - отговаряха тия.

Когато ги отпуснахме вече, докато бяха наблизо, вървяха полека; но щом изминаха разстоянието на един куршум мензили, станаха невидими, преобразиха се на млади сърнета, а чалмите им изгледваха, като че хвъркаше орел. Същата нощ турците от горепоменатите махали избягаха в Т. Пазарджик; вижда се работата, че нашите съвети ие им подействуваха.

Часът до 8½ по турски стоехме ние на високия връх над селото Елшица. Тук-там из полето бяха захванали вече да горят селата, което се правеше повече от страна на българите. Турците не бяха се окопитили още от паниката; тия гледаха повечето да бягат. Най-гъсто кълбо дим се дигаше над селото Стрелча. Ние разбрахме, че Иван Ворчо е почнал вече своите неприятелски действия.

След непродължително съвещание ние решихме да се върнем в Панагюрище, а на другия ден да посетим Петрич, което беше изложено на златишките турци и черкези. Селата към Пазарджик: Попинци, Динката, Калаглари, Джумата и пр., според сведенията, които имахме, въстанали вече или се готвели да направят това, та затова нашето ходение по тая страна бе безполезно. Освен това отиванието на Бенковски в Панагюрище беше неизбежно. Най-после, да си кажем правото, ние нямахме определен план на действия. За протокола от 17 априлий, който знаят вече читателите, едва ли помисляше някой. Всичко се вършеше театрално. Па н другояче бе невъзможно: вчера едно, днес две. Нужни бяха поне няколко деня, докато утихнат страстите, докато населението се нарадва. докато най-после се изпълни определеният ход на събитията. Но варвари турци: чакат ли?...

За Панагюрище ние се спуснахме направо през гората между селото Бъта и пазарджикското шосе, без никакъв път. В това време там не знаеше още никой за нашето движение и никому не минуваше през ума, че ние ще да се върнем него ден с такава голяма чета и от противоположната страна. Караулите, които пазеха откъм тая страна на шосето, щом ни зярнали с телескопите да се смичаме през гората, помислили от най-напред, че тая многобройна чета не е друго нищо освен турски аскер, който иде да нападне селото. На часа още бил изпратен бърз куриер до военния съвет в Панагюрище да извести за тава нещастие. Лицето, което е било натоварено с тая неблагоприятна мисия, не постъпило според въстаническите правила, да отиде право до началството и нему само да съобщи. Той препуснал коня, като че носи глава, което действие само по себе си трябвало да произведе не твърде добро впечатление. Не стига и това. Той викал, колкото му е силата, да го чуе старо и младо: „Стягайте се, селяни, мало и голямо да излязва на „Св. Никола“, защото силна турска войска настъпва - баирите са почернели!...“

Всеки може да си въобрази после това до каква степен се е впаплачосало панагюрското население, което в своето възхищение отдавна беше забравило, че съществуват турци и султанска войска на няколко часа разстояние. Разказват, че в селото се подигнала голяма буря и неспоразумение. По-страхливите въстаници, в това число и жените, стягали вече едно-друго да бягат в гората, други просто не знаели що да чинат, а трети се разкаяли защо и за какво са въстанали, като ще бъдат нападнати така скоро.

Намерили се хора обаче, които погледнали на въпроса съвсем от друга страна. Начело на тия последните стояли панагюрските комисари. Тия решили, че каквото и да стане, който и да иде, ако ще би да е той и сам султанът, тия трябва да излязат насреща му и да докажат на дело защо са въстанали. Сполучили тия да съберат всички въоръжени и достойни мъже да носят оръжие, с които потеглили към „Св. Никола“ да срещнат неприятеля. Докато пристигнат до могилата, която е от селото навън по пътя, гледат, че насреща им иде други куриер, комуто глава слита от бързина.

- Радост, радост! Това не било турски аскер, но Бенковски войвода иде с 2000 (?) юнаци! - викал куриерът.

Това било достатъчно. Както преди малко се разпространила горчивата новина, че турци идат, така също и сега в късо време знаело вече цялото село, че войводата се връща победоносно с голяма сила. Ако числото на защитниците, които преди малко тръгнали с цел да срещат турска войска, било 500 души, сега то се увеличило два пъти повече. Всеки бързал да посрещне своите избавители, да засвидетелствува лично братските чувства и дълбоката признателност.

Часът имаше 12 вечерта, когато ние се надвесихме над Панагюрище. Четата, която възлизаше близо до 200 души, вървеше по следующия ред: най-напред идеше авангардата, състояща от осем души, която вървеше на стотина, сто и петдесет крачки разстояние пред четата. Подир тях следваше кръстоносецът на четата поп Неделю с голям позлатен кръст в ръката, който дигаше наспоред главата си; той яздеше на кон. После него идеше байрактарят Крайчо и няколко души песнопойци, които пееха юнашки песни, а Бенковски, с гола сабля в ръката, вървеше отстрана. Той стъпаше на пара. С подсукани мустаки, с кривнат калпак и с ат, който от него повече се гордееше и чупеше, той изглеждаше нито да е много радостен, нито пък замислен, с една реч - човек, достоен да заповяда и управлява. Момчетата бяха наредени двама по двама.

Най-напред ни срещна командантинът на града, Соколов, на обкопите, който беше наредил своята чета да ни отдаде военна чест; а после всичките граждани, мъже и жени, които се радваха и ликуваха, като че всичко беше вече свършено. Командантинът Соколов, като човек, който виждал поне през плет, почетно застана пред войводата и му рапортира за състоянието на града, т. е. ние сега се сещаме, че е било подобно нещо. Панагюрци сочеха с пръст и се чудеха как така скоро се наредиха тия царски работи! С песни и с „да живей“ влизахме ние в града и се едряхме на главното мъжко училище. Сега панагюрци бяха много повече възхитени, отколкото първия ден. Мнозина, които не вярваха още, че може да се сполучи нещо с предивременното въстание, триеха ръце от радост.

- Кой се надяваше, кой мислеше, че народът е бил дотолкова готов - говореше вън от себе си И. Мачев, скептик и малодушен човечец до невероятна степен, който не можеше да си въобрази, че е възможно да се намерят хиляда души българи, които да мислят едно.

- Чак сега повярвах, че и ние сме били народ, достоен за независимост - говореше други неверник Тома.

Ликуванието, с една реч, беше без граници от страна на панагюрци; а Бенковски - той беше Наполеон...

Училищата в Панагюрище бяха преобърнати на казарми за войниците. В главното мъжко училище, гдето слезе нашата чета, сред двора горяха няколко огньове, върху които вряха казани с гостба. Много стари и млади жени бяха напуснали своята работа и служеха иа общото дело. Войниците останаха на училището, а Бенковски, заедно със своя щаб, отиде в къщата на П. х. Луков, гдето заседаваше военният съвет. Големият двор на тая джелепска къща беше пълен с жени, които лееха куршуми и виеха книжени фишеци. Купове с навуща, върви, цървули и пр. се намираха тука, които завеждаха особено избрани хора. Над къщата се развяваше голямото панагюрско знаме, приковано на дълга върлина. То показваше, че тук, в тая къща, се намира върховната глава на страната! Дали от по-напред беше то издигнато, или главата на Бенковски роди това, не зная на вярно. Знам само това, че на другия ден, като оставихме Панагюрище, т. е. като излезе държавният глава от това здание, нашият войвода заяви, че и знамето трябва да се смъкне, не му е вече мястото да се развява върху хаджи Луковата къща! Аз се чудех тогава, чудя се и сега повече, где тоя абаджия изучи тия тънки работи?

В Панагюрище бяха прибягнали на защита и следующите села: Баня, Бъта, Елшица, Калаглари, Джумата, Попинци, Балдево, Кепелий, Ерелий, Айваджик, Стрелча, Саръгьол и Кавакдере. Те бяха напуснали съвсем своите села.

 


1 Да не се види чудно на читателите, че един пъдарин е имал такава власт. Турските пъдари по българските села не бяха само пъдари. Те имаха властта на субаш, на ага и мюдюрин. Разхвърлянието на данока, пазаряванието на учител и други селски работи не ставаха без неговото знание. Неговата специална длъжност е да пази гората, нивите и ливадите, но той поверяваше тая длъжност пак на някой българин, а сам стоеше по цял ден в кавенето, с чибука в ръка, да заповяда. Тях ги подкрепяше турското правителство, защото правеха и шпионство против своите господари, на които ядяха хляба.горе

2 Освен язиците турски, арабски, отчасти и персийски Бенковски говореше още: ромънски, гръцки, полски и малко италиански.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух