напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава IV. Четата на Бенковски в Петрич, Еледжик, Сестримо и Белово


... Късно вечерта получихме известие от Петрич, че околните турци и черкези се опитали да нападнат. Бенковски реши да отиде на последното това село, гдето неговото присъствие беше необходимо.

Преди да тръгнем за Петрич, той съветва панагюрските комисари (военния съвет) да накарат населението да си изнесе всеки по малко храна и едно-друго в гората, която да служи като резерва за в нужно време, в случай на поражение. Военният съвет обаче не намери за нужно да се възползува от тия практически съвети.

- По-после ще да размислим за това - казаха няколко души от тях и работата така си остана.

Часа по 12½ вечерта всичко беше готово за път. Колкото по-добри коне имаше в селото, бяха отстъпени на нашата хвърковата чета от страна на.панагюрските граждани. Тия последните сами бяха дошли да ги предадат на стареишините от четата, на които поръчаха в същото време да се грижат за тяхното добро хранение. Само на Бенковски бяха избрани 2-3 хранени ата, на които щеше да язди той.

Колко останаха зачудени обаче тия грижливи стопани, когато видяха, че излезе Бенковски с ножици в ръката и започна от едина край да реже на чуждите коне опашките и гривите, за да се отличавали, че са бунтовнически коне! Няма съмнение, че красивите добичета ставаха твърде безобразни после тая операция; но така трябвало да бъде. На стопаните се топяха сърцата; напразно тия присъствуваха при „пострижванието“ да просят омилостявание.

- Моят кон, г. Бенковски, от само себе си има къса опашка, та затова аз мисля, че излишно ще да бъде да се реже - говореше един от тях, на когото конят се виждаше, че му е любим, защото гривата му и опашката бяха вчесани и накичели.

- Моето тайче никак не може да търпи мухите и ето защо добре би било да му ое остави опашката дългичка, за да може да се брани - говореше втори.

Бенковски скърцаше с ножиците, без да обърне ни най-малко внимание на просителите.

- Приберете козината - говореше той на момчетата. - От нея стават добри върви (превивки).

На един и половина часа след вечеря ние се намятахме на своите коне и тръгнахме за с. Петрич. Избраната хвърковата чета, на число около 130 души, ни придружаваше. Няма да повтарям, че одушевлението и измежду тая четица нямаше граници. Щом излязахме от селото и помирисахме зелената гора, шумките на която ни шибаха по лицето, патриотическите песни, които бяха главната пища на всичките въстаници от априлското движение, гръмнаха. Пееха не само няколко души, но и стражите - предня и последня, - щабът, сам Бенковски, цялата чета.

От дясна страна на пътя ни, там горе на един висок връх от Средня гора, гореше буен огън. Неговите синкави пламъци, облаците от светлиаи искри, които се възвишаваха и губеха в небесното пространство, паданието на изгорелите дървета, плюсъкът, трещемието и пр., всичко, събрано наедно, само по себе си съставлява нещо бунтовно, анархическо и подигравка със собствеността - още повече развесели дружината. Предметът, който гореше, бе турско беклеме. Като такова, което е плашило българското население в разстояние на много години, беше подпалено от меченските въстаници.

Пътят ни за Петрич беше през Мечка. В последното това село ние заварихме само няколко въоръжени селяни, които бяха останали като стража; а останалите жители бяха се изнесли в гората, на мястото Вран камък. Селото представляваше пустотия. Нигде светлинка, нигде човечески глас, само верните стопани - кучетата, които не можеха да разберат още каква е работата - разхождаха се по улиците ожесточени, не можеха да се отделят така лесно от първото си жилище.

В Поибрене отпочинахме няколко часа, докато се разсъмне, защото, според разказванието на водачите, пътят за Петрич, който така също върви покрай брега на Тополница, не е от добрите. Когато се пукна зората, ние тръгнахме по шумливата река, на която и двата бряга са покрити с гора. Петричени не бяха въстанали още, както трябва. Само няколко души, въоръжени, обикаляха като стража по пътищата и нищо повече. Когато се отделихме на половин час разстояние от Поибрене, трима-четирима души въстаници от четата отидоха напред да узнаят намерението на селото и да известят приближаванието на войводата. Скоро се уверихме ние като как трябва да бъдат разположени духовете в селото Петрич от следующия факт:

На разсъмване пристигнахме до няколко воденици, които са на един час разстояние под селото, отдолу от дясна страна на пътя. Гледаме отдалеч, че брашнените воденичари тичат около воденицата към улеите, и гласът на кречеталото скоро замълча, знак, че въртението на камъците се спря. Това се правеше в чест на нашата чета. Воденичарите и всички ония, които се намираха на воденицата, застанаха около пътя наредени. Когато им блесна в очите скъпоценният кръст на кръстоносеца поп Неделю, тия си отложиха калпаците с благоговение.

- Да живейме, братя! - казаха тия и се впуснаха да целуват ръка на свещеника и ония още лица от четата, които бяха облечени с по-добри дрехи.

На въпрос, какво има в Петрич, тия отговориха, че жителите ни чакат с нетърпение. Не закъсняха да пристигнат и нашите пратеници в селото, препущец. С тях заедно дойдоха и няколко млади петричени, въоръжени, разбира се, за да ни посрещнат. Тия ни известиха, че петричени са на крак от два деня и чакат войводата с нетърпение. Па другояче не можеше и да бъде. Село Петрич, с жители около 1600, беше един от главните въстанически пунктове. Тук живееха и работеха хора решителни и умни като: Нено Гугов, Лулчо Гугов, Ив. Домусчиев, поп Христоско, Делчо Гугов, Филип Домусчиев и други. Те са селяни, но селяни от Средня гора са парижани при софийските шопи!

Забравих да кажа, че тоя ден беше Гергьовден, 23 априлий. Слънцето наближаваше да се подаде, когато гласът на дървеното клепало се раздаде из коритото на бистрата Тополница. Бенковски се прекръсти набожно, който пример се последва и от четата. Прекрасно е тук местоположението. Двата бряга на Тополница в подножието на реката са покрити със зъбести скали до едно място, а нанагоре се захваща дребна горица, осен, дренак и дребен габър. Леглото на реката кривели като змия из белите камъци, по които се млъзга всякаква риба.

Още няколко минути пътувание, и ето напреде ни пъстро множество мъже и жени, излезли из селото да ни посрещнат, не можали да се стърпят да дочакат своите избавители (!) в домовете си. Ние се наредихме двама по двама по чин и достойнство и певците запяха „Не щеме ний богатство“ и пр. Като наближихме до онова място, гдето беше се спряло множеството, всичките си отложиха калпаците и почнаха да се кръстят, а някои от тях коленичиха по земята и плачеха като малки деца, че ги сподобил най-сетне господ да видят с очите си българска войска и български байряк. Когато един от нашите другари забележи на петричени, че не е време сега да се плаче и тъжи, но да се потрудят за приготовлението на нужните си неща, тия отговориха, че без сълзи е невъзможно. „Как да не плачем, господине? Забравя ли се така лесно всичко онова, което сме ние претеглили! - говореха тия. - Не е година, не са две, но цели стотини...“

Заедно с петришките жители беше излязъл старият поп Христоско, с кръст и кандилница в ръка. Той благославяше надясно и ляво. Наместо да предлага за целувание своя кръст, той сам целуваше нашето знаме и дръжките на ножовете. Бенковски и щабът му слязаха в къщата на Иван Домусчоолу, а четата, под предводителството на Крайча байрактар, подмина селото и се спря на високата могила при гробищата, откъм Златица. Онова, което ставаше в Панагюрище, скоро се почна и тука. Жени и момичета, с песни и гайди, с мотики и лопати на рамо, излязаха от селото навън да копаят насипи. Всичките майстори железари и дърводелци бяха събрани на едно място, на които се дадоха наставления незабавно да приготвят 3-4 дървени топове, нуждата на които скоро щеше да се усети. Разшаваха се и петричени; всеки напусна своята домашна работа и се притече на помощ към общото дело. Гърлестият селски кехая викаше от боклук на боклук1; той предаваше на всеослушение заповедите па петришката разпорядителна комисия.

- Толкова оки хляб, толкова агнета да бъдат готови - викаше той. - Жените да вървят с лопати и мотики на старите гробища, царство ще да се превземе...

Всичко доби бунтовнически характер.

- Жертва за бога и за българска свобода! - говореше горделиво селянинът, когато подлежеше да коли своето даначе или овне.

- Досега сме печелили за поганците: отсега нататък всичко да бъде за българските юнаци - говореше други.

- Жив бях, синко, да видя с очите си християнското... - говореха старите жени и триеха очите си с ръкава.

Както видите, и тука същата сцена, каквато в Панагюрище. Такава беше навсякъде. После обяд и щабът, заедно с Бенковски, излезе из селото, за да посети укрепленията и лагера на четата при старите гробища. Работата кипеше. След свършванието на всеки обкоп, работниците се залавяха на хоро. Няма нужда да ви разказвам, че гайдите държаха първо място; те не млъкваха. Нашата хвърковата чета беше побила байряк на върха на могилата, а заморените момчета късаха вълчешки крехките агнета на зелената морава, с възправени пушки на лявото рамо, готови на всяка минута да подскочат. Петричени, мъже и жени, се надпреварваха да им служат. Та може ли и другояче? Освободители! Но тия освободители, на минута останали сами, бяха преминали границата на бунтовническата чистота. Освен крехките агнета и бистрата студена водица, която малки момиченца носеха с разни съдове, трапезата се украсяваше и от няколко пръстени стомни, пълни с лозова жидкост, донесени от услужливите петричени.

Бенковски пламна. Той изгледа накриво петричени, заповяда им да излеят стомните, счупи няколко, като ги тръшна от земята, и арестува трима души, а на хвърковатата дружина запрети строго никой да не е турил оттук нататък вино или ракия в устата си. В противен случай наказанието ще да бъде смърт. Сам Бенковски даваше пример на това въздържание. Той наруши това правило, както ще видят читателите, когато остана гладен три деня.

В това време, когато войводата даваше всевъзможни заповеди и наставления, обезпокоителни гласове се разнесоха по насипите и две пушки изгърмяха от върха на ближната рътлина, гдето имаше поставен караул да наблюдава за появяванието на неприятеля.

- Турци идат, черкези нападат! - викаха караулите.

Това бе достатъчно да смути бунтовническия лагер. Турците и черкезите, които ние бяхме забравили вече, за които в разстояние на три деня и три нощи само проклетии и псувни слушахме, за които най-после ние имахме смелостта да мислиме, че са се уплашили от нашите овации и викание „да живей“, за което уверявахме и населението - всеки може да си въобрази като какво потресающо впечатление трябваше да произведе известието за тяхното появявание.

Колкото въоръжени селяни имаше в старите гробища, всичките се нахвърляха в насипите, изтрещяха им пушките и се приготвиха за бой. Пехотата от нашата чета така също завзе един от приготвените обкопи, а конницата остана като резерва зад високата могила. Бенковски с гола сабля в ръка, възседнал на коня си, тичаше от едно укрепление на друго да насърчава юнаците.

- Удряйте мъжки и постоянствувайте до последна капка кръв, защото, ако покажем слабост още на първото сражение, ще да ободрим неприятеля! - говореше той.

Нападателите не се виждаха още отгде ще нападнат и какво им е числото. Тия не закъсняха обаче да се подадат откъм селото Колунлари, през високата рътлина зад реката; всичките бяха башибозуци от околните села, всичките пешаци. Щом се надвесиха над реката и дойдоха лице срещу лице с първия наш насип, оттатък реката, гдето бяха само селяни, отвори се огънят най-напред от страна на турците.

И се подписа тържествено вече актът между роба и господаря. Първата пушка изгърмя. Всеки може да си представи като какво страшно действие трябваше да произведе тя на петстотингодишния роб, който се е научил само да мълчи, да не възразява, да ласкае и да навежда врат раболепно. Всички горещи юнаци, които досега викаха и изказваха своята ненавист само на слова и с песни, без да се сетят от най-напред - онемяха в насипите, забележи се едно разкайвание в лицата им, пожълтяха и побледняха.

Между това турците нападаха стремително върху първото укрепление. Техните пушки - като същински топове, куршумите им свиреха много надалеч, а нашите бухаха, като кога се изтърся рогозка, и куршумите им дигаха праха из нивите, като че падаше камък. Причината беше калпавият барут, който пак турците ни продаваха. Турците, възползувани от това, нападаха още по-бързо.

Нашите се спогледаха нагоре-надолу и, за голям срам, търтиха да бягат в голяма безредица... Башибозуците нападаха, вик подиря им и още повече усилиха гърмежа. Куршумите дигаха праха из краката им. Бенковски кипеше от яд. Както той, така и другите викаха към отстъпившите да се спрат; той поиска да отиде при тях, но ние го не пуснахме, защото, ако той паднеше още на първото сражение, пропадаше и самото дело. И сам Бенковски не правеше изключение от общото настроение; и неговите устни бяха пресъхнали, както и на другите. На всичките присъствующи там въстаници очите бяха обърнати към нас; тия искаха да отгадаят на какво сме мнение ние, т. е. дали няма да последваме примера на първата стража, или, напротив, сме намерени да се биеме. Турците, насърчени от първото ни отстъпвание, обърнаха и към нас. Макар и да бяха още далеч, куршумите на военните им пушки (белгийски шишинета) свиреха над главите ни и падаха чак в селото. Безпокоителни женски гласове се чуха от селото, които още по-вече подействуваха на нашите въстаници.

Тогава Крайчо знаменосецът, по покана на Бенковски, възседна на своя кон и се обърна към въстаниците с гореща реч. „Напред, братя!“ - извика той и пусна коня си срещу турците. Около 20-25 души конница и толкова пешаци го последваха през нивите. Гъст прах от сухата пръст се дигна над главите им като вихрушка. Башибозуците налягаха по очите си и отвориха огън срещу нашите юнаци; но като видяха, че те не бягат като първата стража, захванаха да се теглят назад. Почна се битката. Първата стража, която беше си оставила насипа, завзе го бързо-бързо и отвори огън в ребро на неприятеля, макар и безполезно.

Лицата на въстаниците, които останаха в старите гробища, захванаха да се зачервяват от една страна.

- Удряйте, братя! - викаха всички, като че да бяха все войводи, и поискаха да последват храбрия Крайча, който се губеше на десния бряг на р. Тополница в гъстия дим.

Конницата удари по реката нагоре, за да заобиколи уж неприятеля, което бе невъзможно, понеже баирът, на който стояха турците, е твърде стръмен, а пехотата настъпаше с гърмеж. Пушките на неприятеля замълчаха. Не се мина много време, и ние можахме да съгледаме между шумките, че той отстъпва пълзешката. Един от тях се рани: видяхме, като се прегъна на два ката, но другарите му го взеха на ръце. Радостен вик се изтръгна из гърдите на всичките въстаници, пушките запукаха още по-силно и неприятелят удари на бяг окончателно. От нашите не се нарани никой. Заедно с Крайча беше и Л. Гугов.

И така, ние бяхме вече победители. Кой може да опише радостта на обрадваното население и на четата? Чак сега българинът позна на дело, че и той чини нещо, че не е вярно всякодневното доказвание на турците „гяур табансъздър“ (страхливи).

- Тичайте да избием тия кучета! - викаха всички.

- Ах, защо не са готови сега топовете, да изпроводим няколко кантарови топуза подир тия голи читаци! - говореше поп Христоско, на когото побелялата брада трепереше, като че го дърпаше някой отзад. - Да помнят и знаят крастите кога са нападали на петричени и на храбрия Бенков войвода.

Гайдите писнаха изново по всичките насипи и хорото се залюля напук на турците, които надничаха крадешком от върха на рътлината. На хорото се заловиха не само младите момци и моми, но и стари хора и бабички, които скачаха на пропала. Поп Христоско, на когото черковното правило не позволяваше да потропне, казваше, че никой път не би турил на главата си черната капа, ако знаел, че ще да се играе такова хоро. Крайчо байрактар, на когото най-много се дължеше пропъжданието на златишките читаци, завърна се вече в лагера с всичките преимущества на истински победител. Той се посрещна и прие тържествено, според както му се падаше. Работата на укрепленията се захвана още по-деятелно.

Когато се завърнахме в селото надвечер, сварихме няколко депутации от околните села: Смолско, Каменица, Раково, Мирково и пр., които бяха дошли да се допитват до главния щаб, след като въстанат, в селото ли да стоят, или да дойдат в Петрич? Както виждате, славата на въстаниците гърмеше. На раковчени се каза да отидат на мястото Харамлиец, а каменци и смолчени2 да дойдат в Петрич. В числото на тия депутации имаше и две стари бабички от Мирково, българки, така също депутатки, които казваха, че са изпратени уж от своите съселяни; но от собствените им думи се забележи, че техният косъм не е чист. Подложихме ги на изпитание в отделна стая, да кажат правото; употребихме различни средства, освен мъки, а дъртите плашила постоянствуват. Отворихме две торби с бели меджидии отпредя им, като казвахме, че на тях ще да ги дадеме, но пак напусто.

- Оставете ги на мене тия стари кошници, да им отрежа главите - каза Ворчо (той беше пристигнал) и потегли да извади свойта сабля.

Старите баби забъркаха конците. При всичко че техните лица имаха образа и подобието на баба Марта, изобразена в календара на Пенча Раданов Карловца, пак им беше мило за живота, на който срокът едва ли щеше да се продължи още няколко години.

- Ние сме християнки, синко - говореха тия и гледаха в очите на Ворчо, да го познаят наистина ли говори той.

Най-после бабите се изповядаха. Тия казаха, че били изпратени от златишкия мюдюр до Г. Петрич, за да изучат що сме за хора и какво търсим по селата със зелен байряк. С една реч, тия изпълняваха ролята на шпионки. Наместо да ги задържиме и накажем, което вършат не само въстаническите главатари, но и всички воюващи, ние ги отпуснахме свободно да си отидат. Причината на това бе, че ние ги натоварихме с обратна мисия до златишкия мюдюрин. Писмо на турски язик, с български слова, издиктува Бенковски на секретаря Георгева до мюдюр ефенди, в което обясняваше надълго и широко целта на въстанието и отношенията ни спрямо мирното мусулманско население. Най-после той му определяше rendez-vous, да се срещнат и разговарят на по-пространно за много текущи въпроси, като му обещаваше и честното си слово, че нищо няма да пострада.

 

II

Нашето присъствие ставаше необходимо в Петрич още за няколко деня. В противен случай, ако потеглехме за друго място, от една страна, че куражът на населението се убиваше, а, от друга, че нападението на турците от Златишко беше неизбежно. Изпращането на двете жени от страна на мюдюра показваше, че турците готвят нещо, но не знаят още с кого имат работа. А между селските въстаници едва ли биха се намерили няколко души, които да мислят, че нашето дело е възможно да се побърка. Тия продължаваха да се веселят и радват на свободата на българското царство. По цял ден и нощ не се спираха. Ту пътеки завардяха там нейде из планината, гдето имаха надежда, че ще да минат турци и черкези да ги нападнат, ту правеха различни нападения на турските села и кошари. По тоя начин около 2000 овци и кози бяха отървали от турците, от които колеха за обща сметка. Имаше хванат и около 400 глави едър добитък, всичко турска стока.

Един наш българин, който бил овчар при някой си ага от околните села и на когото момчетата взели овцете, не се забави да се яви пред войводата с протест. Турчин не смееше да направи тая дръзост, но за българин- пътят бе отворен; кой не знаеше, че Петрич се намира в границите на българското царство? С твърде остро предисловие стъпи в селото поменатият българин, овчар на агата. Той псуваше и ругаеше още отдалеч не само петричени, които му бяха взели овците, но и ония, които не си гледат работата, които са тръгнали да се месят в царските разправии и които вадят сиромашията от ум.

Стражарите му дадоха някои обяснения да разбере, че не се намира пред турски кърсердарин и че никой се не бои вече от неговия ага; но той подигна по-голяма олелия, като хулеше всичко християнско н свято по онова време за всеки въстанал българин.

- Кой ви е тук черибашията (наместо войвода)? Кажете на тоя харсъзин да излезе, за да го питам аз него как се взема чужда мъка - викаше той сред двора.

Тоя българин беше от оня род потурчени аргати, които отиват да слугуват по турските врата от малки деца още. После няколко минути той стоеше вече вързан от едно дърво сред двора със собствения си пояс, а двама души петричени го обикаляха със суровици в ръка, като бъчова, и удряха без милост.

Ако петричени играеха хора на 20 априлий заедно със свещеника си, то на 24 пак наведоха глави, пак се усъмниха в своето бляскаво бъдеще. Сега аз разбрах, че Бенковски имал пълно право, когато говореше, че една най-малка несполука е в състояние да убие куража на нашите въстаници. Причината на това униние бе не на шега. Стражите от околните върхове известиха, че като се съмнало, забележили бели чадъри до софийското шосе, отдолу под с. Мирково, под които, по всяка вероятност, турска войска почиваше. Разбира се, че това известие не само едни петричени трябваше да смути. Навъзсядахме ние своите коне и скоро се намерихме на най-високия връх над селото, отгдето равното Златишко поле можеше да се гледа като тава. Стражарите имали право. С помощта на телескопите ние можахме да преброим и колко бяха чадърите на турския аскер, при всичко че разстоянието, което ни делеше, е повече от 2-3 часа. Тия бяха застанали до самия мост и самата им обстановка показваше, че и тия се безпокоят, разбират своето критическо положение. Много българи, мъже и жени, работеха около чадърите с мотики и лопати.

Пред вид на тая сериозна опасност, ние се разпоредихме на часа още да отидат куриери до Панагюрище и Коприщица с писма до военните съвети, от които ние искахме въоръжена помощ. Казвам въоръжена, защото хора и ние имахме, но от тях само едната четвърт беше въоръжена с допотопни оръжия, а останалите нямаха даже и по една брадва на ръката. Това беше навсякъде; ако ние имахме оръжие да раздадем на всичките въста-нали българи от IV окръг, то поддържанието на въста-нието беше гарантирано поне за един месец.

От друга страна, заповед се изпрати и до петришкия арсенал, да се свършват по-скоро черешовите топове, за които настана време да се турят в действие. Доколкото бе възможно, стараехме се да поддържим духовете на населението.

На мръквание обаче петришкото население пак потъна в отчаяно настроение. Ясният глас на една жена, която цепеше селото да плаче, стана причина да се съберат петричени тук-там на улицата по няколко души, не като буйни бунтовници, но мирни съседи...

- Мъжо! Мил мъжо? Стопанино... Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство... - и пр. нареждаше поменатата жена, на която бяха убили мъжа пред няколко часа.

- На аскерлика è туй сега не му е добро - говореха помежду си събравшите се селяни, които трябваше да бъдат трогнати от жалния глас на своята съселянка и от смъртта на довчерашния си другар. - Сега на тая жена защо й е свобода, какво тя ще да се ползува от българско царство?

- Чакай де! Ние какво сме видели още? Вчера едно, днес две. Оттук нататък всеки ден ще да слушаме подобни плачове - потвърди втори селянин.

- Ние никак не размислихме по-изтънко, преди да въстанем, но да видим где ще да му излезе краят - заключи трети селянин, след като си издъхна твърде чувствително.

Да не се види чудно това колебание на нашите въстаници още в началото на борбата. Това е извинително за всички ония народи, които не са привикнали да гледат хладнокръвно на своите жертви. Освен това възможно ли е там, гдето пукат пушки и се убиват хора, да присъствуват и нежни женски натури, дребни деца и пр.? Тия последните завинаги ще смущават и най-решителните юнаци.

Българинът, когото оплакваше жената в Петрич, беше убит от един черкезин вън от селото. Най-напред нашият българин ударил черкезина, с куршум, разбира се, отдалеч. Зарадван от своята сполука, той се впуснал да отреже главата на своята жертва; но черкезинът и в своя смъртен час пак черкезин си останал. Щом нашият човек се надвесил над него да му отреже главата, той подигнал с разтреперена ръка револвера си, приготвен от по-напред, и два еднообразни куршума промушили гърдите на петришкия въстаник. Неговото тяло се донесе в града и славно биде погребано.

Един от черешовите топове беше готов вече надвечер. Бенковски заповяда на Нена Гугова, един от петришките въстанически главатари, да изкара през нощта готовия топ на най-ближната долина над Златишкото поле, т. е. гдето беше се разположила турската войска, и оттам да пусне няколко кантареви топузи, които немалко ще да смутят както войската, така и ближните турски села. Освен това трябваше и да се опитат тия топове на какво разстояние ще карат гюлле и как ще да гърмят. Планът на Бенковски се одобри и петричени пак се окуражиха, щом обкованото с железни обръчи черешево дърво премина през селото, турено на две колелета и теглено от едно муле. Отпред на колелата беше турено брашовско сандъче, в което се съдържаше барут, пачаври и едно-друго. Топът бе накичен с разни цветя; а поп Христоско, с козенови дисаги на рамото, в които бяха турени кантарските топузи, тичаше напред, обрадван до ушите. И в тая минута той не забрави своето духовно стадо.

- Кажете на трудните жени да бъдат нащрек, т. е, да се не стреснат, когато изгърмят страшните гърмила - говореше той.

Топът потегли за Златица, изпроваждан от голямо множество любопитни. Няколко души всадници, които придружиха топа, скоро изчезнаха в тъмнината, по реката нагоре. С тия последните заминаха и едно отделение въстаници под предводителството на Стояна (из Петрич), които отиваха да нападнат турското село Колунлари. Тия не можали обаче да сполучат, защото турците били будни и отдавна обикаляли около своето село въоръжени и приготвени.

В първата мисия обаче пратениците сполучили. Когато тия извезли топа върху една рътлина, обърнали му устата към Златишко поле, именно към оная страна, гдето беше спряна войската, турили вътре около половин ока барут и един кантарев топуз и нощната тишина на ясната пролетна нощ била нарушена. Закривената желязна кукичка на топуза, подкарана от половината ока барут, грозно пропищяла из въздуха, като свирката на локомотив. Отчаян кучешки лай се подигнал из околните села. Неизвестно дали от тая наша игра, или от само себе си, но турската войска, която беше отворила чадъри под Мирково, беше очистила на заранта.

Рано сутринта пристигна и помощта от Панагюрище, за която бяхме писали. Тя се състоеше от 105 души въстаници, всичките въоръжени, под предводителството на стрелченския герой Иван Ворчо, който беше успял вече да разсипе това село, за което замина на 20 априлий вечерта, както знаят вече читателите. Освен това, той бе разбил една турска чета от околните села и отървал обратно едно коприщенско знаме, което турците успели да отърват по-напред от коприщени. Иван Ворчо заслужваше напълно титлата войвода.

А от Коприщица не ни се изпрати никаква помощ. Приехме само писмо, в което се извиняваха техните предводители, че понеже очаквали от ден на ден да се нападнат от силни турски чети, то имали голяма нужда от хора. От коприщенския куриер се научихме ние, че двамата ни другари, Волов и Икономов, не били още тръгнали от Коприщица за определените пунктове, гдето трябваше да отидат да подигнат народа. Постъпката на двамата апостоли произведе негодувание между нас. Разбира се, че тия щяха да извършат много по-голяма работа, ако отидеха между населението, отколкото да се помайват из Коприщица. Най-много се късаше от яд Бенковски.

- Измениха! Станаха клетвопрестъпници, развалиха святите ни планове! - говореше той отчаяно и изпущаше тежки въздишки. - За всичко Волов е виноват. Ако той се беше попаднал в друго село или град, иди-дойди; но копришките чорбаджии го развалиха окончателно.3 Атлазените фустани и черните вежди, на които той е горещ поклонник, повлияха му... А Икономов? И той ли е бил женска свята Богородица? Аз му се не надявах. Аз не мислех, че и в неговата хайдушка натура е останало кьошенце за съчувствие на фустаните...

На 25 априлий, пред обед, ние бяхме нападнати втори път от башибозуците, в числото на които имаше и много черкези. Тия дойдоха откъм Златица по реката и ни нападнаха по всичките линии. Захвана се сериозна битка с пушки; турците, между които имаше много златишки агашетини, викаха и псуваха всичко, що е българско, и нападаха отчаяно. Тия бяха повечето конници, с хранени атове, които препускаха и разиграваха по долината. Предводителят на черкезката банда, възседнал на бял кон, дохождаше чак до нашата линия, изпразваше своя винчестер и пак се завръщаше в редовете на неприятеля. Ворчо войвода нагази в реката и отиде да се скрие в подмолите под левия бряг, гдето наблизо дохождаше черкезинът. Той не закъсня да се яви пак, но докато се накани да гърми, Ворчовото шишине дигна пушека измежду върбалака и черкезкият предводител увис-на на коня си. Болезнен вик се чу от страна на черкези-те, които полетяха с конете си напред и посрещнаха мъртвото вече тяло на главатаря си, когото конят отнесе обратно. Във време на битката Бенковски беше принуден да се затуля из шумака, защото, щом се яви възседнал на кон и почна да командува, неприятелите го познаха и куршуми като град се сипеха около му.

След половина час турците направиха начало на отстъпвание. Воденицата, която им служеше за опора, се завзе от нашите въстаници, които на минутата още я запалиха. Сражението трая около два часа; то се свърши благополучно за нас, защото само едно момче, Захари Спасов, имахме ранено в устата, когато от неприятеля паднаха десетина души, които тия отнесоха на конете си. Нашите ги гониха чак до края на прохода и колкото воденици имаше по реката, предадоха ги на огън. Тая битка стана в Смолската река. Артилерията, която чакаше като сокол върху една могила, не стана нужда да се употреби, при всичко че поп Христоско настояваше поне един топуз да изпратим на златишките читаци. В неделя ние бяхме нападнати от едно отделение черкези, но и тия бяха принудени да отстъпят след едно малко сражение. Както виждате, победите бяха все на наша страна. Селските ни въстаници захванаха малко по малко да обръгват на пищението на куршумите. Наместо да им пожълтяват лицата, когато се кажеше, че турците нападат, напротив, тия ставаха сега по-куражлии. Бенковски тържествуваше; тържествувахме всички.

Един от най-главните въстанически пунктове, както казах по-горе, беше гората Еледжик. Там бяха избягнали селата Церово, Лесичево, Калугерово, Мухово, Вейселиците и пр. От тоя пункт пристигна в неделя на 25 априлий депутация до войводата, която го призоваваше да отиде час по-скоро с четата си на Еледжик, защото при Маркова врата достигнала турска войска, а околните черкези отдавна насилвали да влязат в Еледжик. Депутацията уверяваше, че ако не им отидем на помощ, то повечето население било се решило да сложи оръжие и да се предаде на турския командантин, с когото нямали сила да се борят. В числото на тая депутация беше и познатият вече на читателите наш приятел поп Кирил, игуменът от Калугеровския манастир. Той се оплакваше, че голяма размирица владеела между еледжикските въстаници, които, като нямали главатар, бунтували се един срещу други. На него нападнали няколко лесичевски въстаници да го бият, защото ги бил излъгал, като им казвал от по-напред, че щом въстанат, щели да им дойдат на помощ казаците на дяда Ивана.

Ако помнят читателите, поп Кирил беше изпратен от Панагюрище на 20 априлий, щом дигнахме въстанието, да отиде в Белово да разбунтува населението; но, според неговото разказвание, той не можал да наближи до последньото село, защото полето било пълно с башибозуци и черкези, които малко останало да го хванат. После това той се върнал и останал в Еледжик. Бенковски не вярваше в извинението на поп Кирила. Той казваше, че страхът е бил главната причина да се върне, а башибозуци и черкези немислимо било да има! Така ние мислехме още по негово време.

От само себе си се разбираше, че нашето отиване на гората Еледжик беше една от най-въпиющите нужди. Ако ние не сторехме това час по-скоро, то никакво съмнение не оставаше според уверението на депутацията, че няма да надвие партията, която искала да се предаде на турския командантин, Хасан паша. Собствено, наша длъжност беше да предварим злото; но чакай да видим какво казваха петричени, които, както се известили, че от друго място дошли да ни викат, на часа се събраха и дойдоха да заявят пред войводата своето негодувание.

- Ако вие ни оставите в това лошаво време, когато труците надничат в селото ни от четири места, то ние сме изгубени, заедно с кокошките - говореха тия.

- Ние не можем да противостоим на околните села нито един ден; братята ни от Смолско и Каменица, наместо да ни помагат и да защищават главния пункт, по цяла нощ стоят в селото си, като оставят без позволение своите позиции. Без вас ние не чиним нищо, затова не ви пущаме...

Трудно положение.

- Ние не сме длъжни само вашето село да пазим и въобще в програмата ни няма да е казано, че ще да защищаваме някое село; нам са нужни хора, живи хора, а не села и добитък - отговори Бенковски. - Нашата най-първа длъжност е да обикаляме по всичките въстанали и невъстанали села, отгдето иде най-голямата опасност. А вие, ако се усещате, че не ще можете да се удържите в селото си, идете на Вран камък (час и половина разстояние от Петрич към Меченската гора), гдето ще бъдете на безопасно място.

Нищо не беше в състояние да убеди петричени. Никой от тях не желаеше да си напусне селото и да го гледа отдалеч, като потъва в пламък и пепел. Сега чак почувствувахме ние, че работата няма да върви все така, като по мед и масло, но големи спънки ще има да, се срещат в осъществуванието на почнатото дело. Кого да слушаш по-напред и кому да изпълниш желанието? От едно място проваждат известие, че ако се не намери там войводата най-много до един ден при тях, да ги защити от неприятеля, то тия ще да сложат оръжие пред тоя последния. Други утвърждаваха, че ако тоя същият войвода не остане при тях, те не са в състояние да изпразнят срещу неприятеля нито една пушка. Трети, Пана-гюрската чета, която ни беше дошла на помощ с Ворча войвода, искат настоятелно позволение да се завърнат в своето родно място, гдето така също семействата им били изложени на турския ятаган.

Но това беше още цвете; ние се намирахме в началото на мъчнотиите.

Най-после Бенковски сполучи със своето огнено слово, както и другите лица от щаба да убедят петричени, че тия и сами можат да останат за няколко деня, докато нашата чета осигури безопасността на населението в Еледжикската гора, а после пак може да се завърне. И петричени пак се засмяха, пак дойдоха на себе си. Бедните! Тия държат първо място между ония села, които изградиха темела на българската свобода с пепелището на своето село.

Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; тия можеха да напакостят на работата в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкоренявание на злото. Никой не знаеше от нашия план, който аз щях да турям в действие. Взех със себе си дяда Цвятка от Церово, познат по своята храброст, и други още десятина души момчета от хвърковатата чета, всичките конници, с които се отправих за Смолско, без да им съобщя целта на нашето пътувание. В същото това време Бенковски потегли с двете чети - хвърковатата и оная на Ворча войвода - за Еледжик, през Поибрене. Пладне минуваше, когато ние тръгнахме от Петрич за Смолско. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропада. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно-друго за в Петрич.

- На добър час, синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани - говореха тил, като се отбиваха настрана да ни правят път.

Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчени поискаха да ни придружат - сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили, че имало наблизо черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа. Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова.

Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия!

Когато влязахме чак в селото, тогава аз съобщих на моята дружина где отиваме ние и що ни предстои да вършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и пр.

- Где ще да ни отидат нас душите - говореше един стар калугеровчанин, - когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черковите?

- Пък черкова ли е холам? Да й се ненагледаш! - възрази други.

- Ох, по-добре да не съм се раждал на тоя свят, като ми е било писано да горя на брата си къщата! - каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа.

Въздъхнахме всинца.

Раздадох на всичките от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разни улици на селото да палим наред, покрай която къща минем. Жива човешка душа не се виждаше из селото. Само разсърдените кучета тичаха по улицата и лаеха отчаяно. Моите другари, които аз мислех, че се решиха вече да палят, не смееха да турят още огън ни на едно здание. Тия не захванаха дотогава, докато аз не направих начало.

Подир няколко минути в селото беше вече буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу-нагоре и най-после вземаха направление към небото. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние сами от своите действия! Всички животни, които се намериха още из нещастното село, бягаха напредя ни, уплашени от страшния пожар, към неподпалената още махала; кучетата лаеха и виеха с дигнати към небето глави, които като да искаха пощада, жално и подозрително ни изглеждаха тия и с подгънати опашки между краката, знак на покорство, отстъпаха безсъзнателно. Биволи, биволици, волове, крави и телета, които, макар и да бяха откарани вече един път при техните стопани, но като не можеха да забравят така лесно своето жилище, бяха се върнали в селото, в старите си свърталища, сега тичаха омаяни надолу-нагоре, ревяха сърцераздирателно и като не можеха да намерят изход, хвърляха се безсъзнателно в буйните пламъци. Видях един вол, когато се метна да прескочи през оградата, натъкна се в сърцето на един остър кол и увисна на земята, заедно с плета, гдето си и остана. Патки, кокошки и други хвърковати гадини хвърчаха заедно с дима нависоко над пламъците, да търсят спасение, но задушени от гъстия дим и отмалели, падаха с главата надолу в бучащия пламък.

По-нататък из улицата срещнахме двама души от другарите си, които ни съветваха да бягаме вече към края на селото, защото после малко пожарът ще да ни загради пътя и мъчно ще можем да намерим изход. Тръгнахме из една улица към другата махала, в която се намира черковата, и намерихме останалите си другари в един дюген, който тия бяха разбили и грабеха едно-друго, кому каквото хареса, повечето за ядене.

- Бог да прости! По-добре е да го вземем ние, отколкото да стане жертва на огъня - говореше един от тях.

Пълни бъчови с вино и ракия имаше в тоя дюген и дружината беше започнала да точи от едина край. Аз им забраних, че не е време за пиянство, а дядо Цвятко потроши всичките съдове из дюгена, да няма в какво да наливал. Докато чаках навън на вратата, няколко зли кучета се бяха събрали наоколо и държаха нападателно положение. Аз извадих револвера си и прострях на земята няколко от тях.

- Вардете се, че черкезите нападат! - извика един от другарите ни, който идеше из улиците от лява страна.

Ние излязахме сред улицата пред дюгана и що да видиш! От другата улица, през която ние не бяхме минали още, около 10-15 души черкези, с голи сабли в ръцете, налитаха като кучета към дюгена и бяха се приближили до нас на стотина крачки. Щом ние се издадохме на улицата, черкезите пречупиха своята линия и се нахвърляха през един плет в един двор, вероятно да завземат позиция. Навярно нашата особена униформа, левовете на калпаците ни, пауновите китки, а най-главно оръжието ни уплаши нападателите. Те са помислили, без съмнение, че ние не сме страхливи раи, а московци, както мислеха по него време всичките османлии. Ние се намятахме на конете и бързо препуснахме из противната улица, през която после няколко минути невъзможно ставаше да се премине по причина на огъня, а в такъв случай трябваше да преминем през черкезката позиция, единствено свободната улица. Двамата от другарите ни ги нямаше още никакви; тия бяха в пожара. Изгърмяхме няколко пъти и свирнахме с рогът да ги призовем. Тия последните не бяха пристигнали още, когато съгледахме от другата страна на селото гъст облак от прах, който се дигаше из златишкия път. С помощта та телескопа ние можахме да узнаем нашите черкези, които видяхме в селото и които бягаха с коне, свързани от по-напред, както се види, край селото.

Изгърмяването на моя револвер върху кучетата спаси живота на дружината. Ако не бяха се появили черкезите, които кой знае за какво взеха тил гърмежи, то ние щяхме да минам през улицата, гдето бяха спрели тия, т. е. през позицията им. Тия избягаха, защото не ни знаеха числото и се уплашиха от униформата ни.

Когато бягахме през селото, съгледахме в една къща, вън на сайвана, една стара бабичка, сляпа и с двете очи, както се виждаше, защото вървеше покрай стената и се подпираше с двете си ръце. Тя ни усети, като минувахме покрай нея, и попита кой гори селото и далеч ли е пожарът. Разбира се, че нямахме време да й разправяме и да й се притичаме на помощ; а отпосле, когато видяхме, че черкезите избягаха, всичко беше вече напусто, защото къщата, в която се тя намираше, потънала бе в пламък и дим. И така нещастната баба стана жертва!...

На нас не оставаше друго нищо, освен да вървиме за друго село, защото мисията ни в Смолско беше вече свършена по бляскав начин. То гореше на много места и никаква надежд не оставаше за неговото спасение; но като всяко село с разредени къщи, изгорели само ония от тях, които с ръката си подпалихме, т. е. 10-15. Черковата и училището останаха здрави. Село Каменица стоеше на пътя, с което така също трябваше да се разпоредим. Това село се намира така също в Средня гора, на 1½ час разстояние от Смолско, към югозападна страна; и то е чисто българско, от 84 къщи. Пътят минува през твърде стръмни планини, долчини и сипеи, така щото ние бяхме принудени на много места да слизаме от конете и да се провираме под шуми и гъсталаци. Гората изоколо беше пълна с наши въстаници, стражари, пътници, овчари и пр. След дълги озирания и наблюдения, да не бъдем черкезка или башибозушка банда, излязваха насреща ни тук-там накрай пътя. Ония, които бяха от Смолско, със сълзи на очите ни разказваха по кой начин им изгоряло селото, запалено според тях от зверовете черкези, а нас поздравляваха, че сме си спасили живота от тия последните, понеже идехме откъм Смолско. Тия не можеха да си въобразят даже, че ние сме похитителите на селото им. А ония въстаници, които бяха от Каменица, радваха се при нашето появление, че ще да можат да запазят селото си по-добре с нашето присъствие. Бедните! Те не знаеха, че ние сме най-страшните палачи.

Слязахме в карменската река, която тече посред селото и покрай която върви пътят. Самото село се намира в такава стръмна долина, щото само от едно място може да се влезе в него с кола. Слънчевите лучи, които пареха твърде горещо тук в тая долина, обиколена с рътлини и гъста гора, ставаха по-чувствителни.

Подир пладне ние стигнахме в селото. Там заварихме мнозина селяни, които прибираха още едно-друго, било добитъка, било покъщнина. От най-напред те ни взеха за душмани и избягаха в гората, понеже сега за пръв път виждаха въстаници с униформа; но щом им дадохме паролата Наполеон4, приближиха се да ни посрещнат и немалко се зарадваха. В селото имаше запалени няколко здания от самите селяни, между които бяха селският хамбар и ковачницата на един циганин, ако помня добре. Значи, селяните са предразположени да гледат пожар, помислихме си ние; но когато загатнахме отдалеч, че по-добре би било, ако се подпалеха и други някои здания, то срещнахме съвсем противното, което и трябваше да се чака.

Всичките въстаници, които се намериха в селото, с първото ни още пристигане наобиколиха ни да разпитват за туй-онуй по вървежа на въстанието, така що-то никой не можеше от нашата дружина да се отдели от очите им и да отиде из селото, за да произведе пожар. Почакахме около един час и като видяхме, че с хитрост не ще може да се направи нищо, аз обявих открито на възхитените каменски въстаници своята мисия и целта на дохожданието ни в селото им. Казахме им, че селото непременно трябва да се изгори, затова да си изнесат едно-друго, защото нямаме време да чакаме. Тая новина порази като гръмотевица нашите селски братя, които не можеха да си обяснят що значи това и дали сериозно говорим ние?

- Че и това имаше ли го в сметката - говореха тия нажалено и се споглеждаха един други. - Времето няма да бъде все така топло; утре ще дойде зима, где ще да се приберем с дребните си деца?...

Ние им разправихме, че имало уж кой да се грижи за всичко тава, а те трябвало да слушат само какво им се заповядва; че свободата била по-скъпа от къщите и добитъка и че ако сме оставили селата здрави, щели сме да спомогнем на неприятеля. Празни приказки! Българинът не се лъже. Смърт е за него всякаква свобода, която не е свързана с къща, покъщнина, нива, лози и дърт пелин.

Не бях свършил аз още своята убедителна реч, когато един от присъствующмте селяни, човек на 60-годишна възраст, извика със сълзи на очите: „Да бъде!“ Това каза той и изтърси запалената си лула върху покрива на своята собствена къща, гдето, като духна няколко пъти, сухата тръстика пламна опустошително.

- Жертва на бога и на християнията! - прибави той, когато заплющя вече зданието, и за да усили още потече огъня, плисна върху му котела с ракията, която държеше в ръката си и която беше изнесъл нас да черпи!

Ние бяхме поразени от патриотическата постъпка на тоя старец, който не беше прочитал ни едно патриотическо съчинение, който не знаеше ни защитата на Термопил, ни за поражението на Наполеона в 1812 г., нито пък се беше срещнал с някой учен през целия си живот, защото Каменица не е твърде от посещаемите села.

Нашият път беше вече отворен после това трогателно произшествие със стареца. Всеки от нас надигна по една запалена главня и тръгна из селото да пали. Същата история, както и в Смолско, с това само изключение, че тука вършехме всичко в присъствието на свидетели. От дясна страна на реката имаше такова едно грамадно здание, каквито по селата въобще твърде нарядко се срещат. То имаше размера на една солдатска казарма, принадлежало, както казаха, на някой си богат селянин. Жената на тоя последния, която се намираше в селото, беше дошла при нас да се моли да пощадим поне нейната къща. Тя беше се обърнала с гърба си към реченото здание и не виждаше, че двама души от дружината увираха вече главните под керемидите на къщата й; но когато се обърна и видя пламъка, наместо сълзи и отчаяние тя си дигна ръцете нагоре и помоли всевишния да приеме и нейната къща като дар от българския народ!... Невероятни работи.

След половин час време ние възвивахме по рътлината, от дясна страна на селото. Тук сварихме много жени и мъже, които оплакваха отдалеч своето село. Не е да не знаеха тия, че ние сме авторите на злото, но никой от тях не си отвори устата да ни каже неприятна дума. Хванахме пътя за с. Раковица, което така също отивахме да горим. Тук Средня гора е твърде буйна и стръмна. Немислимо беше да оправим ние пътя за поменатото село през всичките тия криви долини, непроходими урви и объркани пътеки, ако да не срещахме на всяка крачка въстаници от селата Поибрене, Каменица и пр. Паролата Наполеон много ясно се произнасяше от наша страна, защото мечкарските шишинета на местните въстаници, които се насочваха оттук-оттам из шумата, не се шегуваха. Тук наблизо се намира местността Харамлиец, както казах по-горе.

Ние отидохме да се срещнем най-напред с въстаниците от с. Раково, които се намираха малко по-горе от Харамлиец в една прекрасна долина, покрита с бели високи букове, около един студен извор, из който плаваха букови листовце. Малко по-настрана горяха огньове, на които се въртяха агънца. Юнаците почиваха под дебелите сенки с шишинета в ръка. Тук на това място тия бяха твърде безопасни, защото немислимо беше да проникне в тая планина турчинът, по тая причина тия не се бяха погрижили даже да си поставят стража. От техните обяснения ние разбирахме, че тия са се изнесли от селото си Раковица, находя що се от планината на няколко часа разстояние, твърде скоро, така щото не бяха успели още да си донесат и най-необходимите неща като храна, дрехи и пр. Следователно, тия ни помолиха да им не палим отсега селото, докато го опразнят. За тая цел тия поискаха три деня срок и обещаваха с клетва, че ще да го запалят сами.

Ние отстъпихме.

За с. Вакарел, което така също щяхме да горим, пак раковци ни уведомиха, че ние нищо не можем свърши в това полутурско и развратно село, в което няма ни един свесен човек, с чисто народен дух. Впрочем, аз знаех Вакарел и без обясненията на раковци.

От един гол връх на това място се виждаше цялото Софийско поле, Витоша, Ихтиман и пр. Виждаха се тия, защото атмосферата към тая страна беше чиста и прозрачна - знак, че шопите мируваха. Не беше така обаче и към южната страна на високия Доспат. Тук се извиваха тъмни облаци от дим, които пъплеха тържествено и се целуваха в небесното пространство със своите по прилика братя - сиви облаци. Какво ли ставаше там? Само Марица знаеше това!...

 

III

Слънцето отиваше да потъне в мрачния Доспат, когато ние оставихме лагера на раковчани и се навалихме из планината, надолу към Поибрене. Няколко часа бяхме се отклонили ние от леглото на Тополница, где-то ни беше пътят за Еледжик, та затова трябваше да побързваме. Попитахме местните въстаници не е ли възможно да прекосаме за Еледжик направо през планината, по върха на Средня гора, без да слязваме в Тополница, но от всички получихме отрицателен отговор. Где бе възможно да премине човек през всички тия непроходими долини, урви и рътлини, гробната тишина на които нарушаваше само неустрашимият вълк? Часът на единадесят вечерта стигнахме ние в Поибрене. Още отдалече, докато се скитахме из усоите, дохождаше от време на време до слуха ни гласът на много гайди откъм селото, което обстоятелство увеличаваше още повече напрегнатото ни любопитство. Стражите около селото ни известиха, че Бенковски войвода е в Поибрене, а гайдите свирят на хоро.

Пак при Даскаловия дюген, на мегдана, беше се спряла четата уж на почивка; но гласът на гайдите не оставяше човека на мира. Голямо хоро беше се залюляло на това място не само от местните жители, моми и момци, но и от двете чети. Сам байрактарят Крайчо Самоходав със зеленото знаме в ръка водеше хорото с Ворча войвода. Бенковски стоеше на стол посред, заобиколен от поибренските първенци. Тържествуваше той в тая минута. Двамата въоръжени свещеници, които правеха част от четата - кръстоносецът поп Неделю и игуменът Кирил, - седяха от двете му страни. Всички участвующи в това тържество бяха в крайно възхищение от картината, за която поибренчени казваха, че и да изгори вече селото им, доволно му е тая слава. Юнаците, които тропаха от всичкото си сърце и душа, гордо и надменно кривяха своите накичени кръстове, за да държат ножовете им по-добра поза.

Притъмя вече, а никой не казваше стига, малко внимание обръщаше на попотеното си чело, като че всичките да бяха пророци за в бъдеще, че Априлското въстание ще да остави добри възпоминания само с тоя род картини, хора и песни, и пр. Кой е крив?...5 Въстаниците от Поибрене, както знаят вече читателите, бяха се изнесли в гората; но по случай на заминуванието на четата и че тоя ден беше християнска Свята неделя, мнозина бяха се върнали да обиколят своето село и да се черковат. Надалеч от селото дойдоха тия да ни изпроводят. Оттук нататък поп Неделю престана вече да бъде кръстоносец иа хвърковатата чета под предлог, че бил уж болен, а всъщност нему се не искаше да рискова своя живот с нашата чета, действията на която бяха съпрежени с различни неминуеми опасности. Мястото на поп Неделя завзе отец Кирил, който поведе четата в качеството си на кръстоносец със същия кръст от поибренската черкова.

Скоро ни прихлюпи мрачната нощ в долината на Тополница. Нищо друго се не чуваше освен шумтенето на тая последната и непрестанното врякание на немирните жаби, които бяха наредили своите нощни концерти по раззеленеиите и обрасли в разни цветя и бурени подмоли на Тополница. Неволно ние трябваше да се опростиме с нашите крекливи певачки, защото пътят или, по-добре, посоката към гарата Еледжик, гдето отивахме, отделяше се на дясна страна от Тополница, из една стръмна и каменлива долчина. Разбира се, че оттук нататък, в тия непроходими места, пътуванието ни ставаше от минута на минута по-трудно. Макар и да слязвахме от конете, макар и да стягахме коланите им и да ги водехме за гемовете, пак те се хлъзгаха по гладките камъци, не можеха да се подемат нагоре, къдрави искри изхвърчаха от железните петали, които се тракаха от камъците. На всеки двадесят минути бяхме длъжни да поправяме седлата, които се смичаха под опашките на добитъка, а конят се спираше и захващаше да рита. Никакъв път иямаше тука. Слаби възпоминания са останали в паметта ми за околните предмети, които се състояха от паднали букове и други род дървета, от тъмни усои, тесни хайдушки пътеки, монотонни малки потоци и груби четвъртити камъци.

После много забикалки, падания и ставания, пропъхвания през гъсти и зелени шубраки и шуми, от които на мнозина бяха се изподрали лицата, пристигнахме посред нощ при стражата на еледжикските бунтовници, прибежище на много села. Макар да беше дълбока полунощ, но повече от местните въстаници, известени предварително за нашето дохождание, чакаха с нетърпение, всичките събрани на една полянка, гдето ни приветствуваха по начин, известен вече на читателите от много случаи. Богата и разкошна вечеря бяха сготвили тия за войводата и неговите хора. Там, на един висок връх, историческо свърталище от незапаметни времена на други угнетени сиромаси, каквито бяхме ние, храни боже - за което живо свидетелствуваха дебелите каменни стени на укрепленията, - под четири-пет клонести бука беше наредена вечерята. За постелки служеха зелени букови листи, върху които ние насядахме. Освен печените агнета, белия мъж (хюшмир), първо място държеше и едно младо теленце, опечено по хайдушки6.

Рано сутринта на 26 априлий, половин час пред изгряванието на слънцето, докато всичките момчета спяха още, защото едва ли два часа се набираха, откогато си бяха легнали, Бенковски се беше събудил вече и продължаваше да се разхожда под клонестите букове и на онова място, гдето бяха навързани конете. Тия последните той обикаляше да види в какъв ред се намират. Ако той във време на въстанието спеше по един час на нощта, върху стола, подпрян само на едната си ръка, то сега той дремеше или върху коня си, или подпрян до някое дърво.

Вечер, когато четата заставаше на становище, някои от момчетата пееха, други се разговаряха, трети се бореха и т. н., а Бенковски, ако нямаше нещо важно, лягаше малко да позаспи; но щом се умълчаваха другите, които от по-напред се веселяха, ставаше вече и тръгваше да обикаля наоколо, без да събуди другиго от четата. Най-много наглеждаше той конете, които заничаше един по един дали всичките ядат, няма ли някой да му е стегнат коланът, да е оставен с гема си или да не е напоен. Ако се случеше да забележи някои от поменатите недостатъци, той го поправляваше сам, без да вика стопанина му. Много пъти съм го виждал да носи храна на гладния кон. Беше захванал по едно време да се оплаква, че от много говорение и от безсъница гърдите го болели, задушавало го нещо на гърлото. Това не беше чудно; човек, който в три месеца разстояние запали цяла страна и я накара да въстане като един човек, от желязо трябва да бъдеше, за да остане здрав.

Когато се развидели добре, той разбуди четата и заповяда да му приготвят коня и да се тегнат 20-30 момета, защото ще отиде да разгледа укрепленията и на-местените стражи по върховете на планината. Същински държавен глава!

Като главатари над еледжикските въстаници бяха Теофил Бойков из Калугерово и Гено Теллията от Церово. Тоя последният беше прочут по всичката околия, па даже чак до Пловдив и София по своя твърд характер и по юначеството си. Турците го изричаха Телли паша, защото имал власт и сила като такъв.

Заедно с тия последните и с друга много още въстаници, освен 20 души от нашата чета, заминахме ние към върховете на планината. Мястото Еледжик, или Градище, не е ни село, ни пещера, ни пък някоя крепост. То е една местност в Средня гора откъм южната й страна, над река Тополница, от лява страна на Маркова капия, като идеш откъм София. Най-ближни села до Еледжик са Мухово, Церово, Славовица, Веселиците и пр. Мястото е разнообразно: гори, долини, тук-там поляни и върхове. Откъм Ихтиман Еледжик е защитено от бърдото, в самото подножие на което се намира Маркова врата и шосето Т. Пазарджик - София; а от другите страни се брани от непроходими долини и усои. Пътници, конто минуват по шосето София - Татар Пазарджик, па и по новата железница, най-добре можат да видят Еледжик. Над самата Троянова порта, при ханчетата, т. е. гдето се захваща вече слизанието из Ветренскня проход, от северна страна, най-високият връх е Еледжик. Той се вижда по цялата линия, от Вакарел до Паланка. Околните жители бяха избрали Еледжик от само себе си, по предание, че тоза място е служило за прибежище и на други угнетени братя, както забележих по-горе. На много високи върхове стърчаха развалините на стари крепости, дотолкова антични, щото върху стените им отгоре бяха израсли букове, преживели своя век, паднали, съборени от времето и изгнили почти.

От върховете на Еледжик можеше да се види още по-надалеч, отколкото на Харамлиец. Ихтиманската равнина се гледаше напредя ни като тава; а побелялата Рила, на която върховете бяха покрити със сняг, не можеше да насити окото със своето горделиво величие. Откъм западна страна надничат голите хребети на Стара планина, които са отгоре над Златица; на юг тъмнеят височините на Доспата, които едвам можаха да се съзират, като през мираж, през колосалните облаци, надвисени отгоре им. Към възбунтованите села не можеше да се види друго нищо, както и по-първия ден, освен гъсти облаци от дим, който се издигаше отдолу нагоре и плуваше по хоризонта. Цели легиони орли и други хищни птици, подплашени от грозния пожар, извиваха се нависоко и събрани в куп като покорно стадо, отиваха да търсят прибежище по голите скали на стария Хемус. Ние имахме смелостта да се блазниме, че всички тия пожари са произведени от немилостивата ръка на нашите решителни бунтовници. Какво заблуждение!

Стражите и укрепленията около Еледжик ние намерихме в добро положение, доколкото това бе възможно. При всичките налитания на черкезите, което се вършеше почти всеки ден, победата оставаше все на нашата страна. Сега, когато пристигна вече нашата чета, когато гласът на Бенковски захвана да гърми измежду средата на местните въстаници, тия последните забравиха вече първото си настроение да сложат оръжие и опасността, която ги грозеше. Турската войска, за която тия разказваха, че се явила уж под планината на шосето, беше изчезнала неизвестно накъде. Много проходи и пътеки наоколо бяха засечени и запушени от въстаниците, така щото мъчно можеше от един път да влезе човек с кон в лагера.

Само Маркова капия се пазеше от всичките почти муховци, на които се изпрати помощ още 80 души въоръжени въстаници, понеже там най-много напираха черкезите. Гдето имаше нужда да се правят укрепления, захванаха се, а гдето не беше поставена стража - постави се. След ревизията и еледжикските въстаници останаха благодарни от нас, и ние от тях. Та можеше ли да бъде другояче? Бащино наследство ли имахме да делим, за да се караме? Стигаше само гласът на турците да се не чува; тия ни разваляха съгласието...

За да се потвърди с тържествен акт това наше съгласие и споразумение върху вървежа на общото дело, залюля се пъстро хоро на върха на планината, върху една зелена и росна полянка, покрита с всякакви балкански цветя.

Ех, че хоро ли пък беше, дявол да го вземе! Не зная на другите участвующи и присъствующи там как подействува, но колкото за мене, с гордост го изповядвам - благодарих се, считам се и досега за щастлив, че съм бил честит да присъствувам там.

Ще да ми възразите, че царските паради и смотрове, гдето присъствуват силнейшите сего мира, потъналите в злато и сърма полководци и други знатности, гдето свири музика по ноти и правила, затъмняват със своя блясък хиляди ваши еледжикски хора. Да, колкото тия и да са бляскави, колкото и да поразяват със своя разкош слабите натури - за което, се и правят нарочно, - все пак чужди и студени остават. Всички участвуващи в тях мълчат като риба, мигат и стоят, принудени са да правят онова, което им се заповяда от по-силните, което не е тяхно, но чуждо. С една реч, тия са словесно стадо, привилегировани роби, бездушни кукли, повикани да развеселят другиго, когото може би и да ненавиждат в душата си.

Така също и осветлените салони на баловете, с всичките му белоръкавични кавалери и варакладосани дами, които дохождат за хатър, които лицемерничат и се преструват да говорят не онова, щото е на сърцето им, но онова, което ще да угоди, аз ги турям много по-долу от нашето цървуланско хоро, което тропаше върху бозалъка. Тук никой никого не лъжеше, нямаше преструвка, липсуваше лицемерието, не съществуваха правила и пусти етикеции. Играй ли ти се - скачай, колкото искаш; не желаеш ли - гледай отстрана; настъпи ли те някой по невнимание - кажи му: „Сляп ли си, та не виждаш!“ Знай, че никой няма да се докачи, че не си казал „пардон“ или фарисейското „извини“. Ония, които се сърдят, че им не казали „пардон“, които считат човека за грубиян, че не употреблява тая дума, никак няма им заплаче окото, когато се приготвят да ти изгорят душицата, да те направят нещастен.

Хорото на Еледжик стана много по-голямо, отколкото беше в Поибрене. И сам Бенковски не можа да се стърпи от да се не залови и обиколи няколко пъти. Когато скачаха юнаците и си забиваха краката в бозалъка, тоя последният отхвърчаше настрана, като че го вееха с вили.

После това ние слязахме в ниските места да обиколим лагера на семействата, арсенала, готвачниците и пр. Не само всяко село беше се прибрало въз една страна, но и на махали се деляха още, както са си били в селото. Повечето от жителите бяха успели вече да си построят бъдещи жилища в планината от дървета и шума, колкото да не стоят под открито небе. Всичкият им почти добитък с твърде малки изключения беше прибран от полето и се намираше тука. Храна следваха още да принасят от оставените си села, кой как може, така щото бяха се осигурили за през лятото. Жилищата бяха построени в една долина край малкия й бистър поток.

От селото бяха избягали на Еледжик не само българите, но и колкото турски цигани-ковачи се намирали в селото, и спекуланти евреи, кръчмари и бакали.

Когато преминувахме край един от тия лагери, а именно покрай церовския, мисля, съгледахме на едно място, че бяха се събрали накуп пред една колиба множество жени, деца и няколко мъже.

- Да се отбием да видим какво става там - казаха няколко души от дружината.

- Днес ще да се кръсти в българска вяра един евреин, заедно с децата си - отговори една стара бабичка, която бързаше да пристигне на мястото, гдето се береше множеството.

- Какъв евреин те е патило тебе, стара вещице, или си сънувала? - каза Ворчо войвода, понеже ние не знаехме още, че и евреите са дошли на Еледжик, да търсят свобода!

- Ни сънувам, ни бълнувам - отговори бабата, без да се спре. - Днес още ще да се кръщава Аврам чифутина, който беше в нашето село дюгенджия.

Ние се приближихме до тълпата, която, като ни видя, разстъпи се наоколо и мястото към вратата на колибата остана празно. Напредя ни се представи брадат човек на възраст около на 40 години, който ни гледаше уплашено и трепереше цял-целиничек. Той беше облечен с европейски дрехи, със селски калпак на главата, върху който бяха ушити много кръстове, а на челото имаше залепен един от восъчна свещ. Бенковски попита тълпата що се е събрала да прави, но като видя, че на всичко това е предмет човекът с многото кръстове на главата, обърна се към него.

- Ефендим, християнската вяра искам да сторя кабул - каза човекът още повече уплашен и захвана в същото време да се кръсти така неестествено, като че да мелеше кафе.

- Нима ти не си българин? - попитахме ние.

- Не, ефендим. Аз съм евреин, но не падам по-долу от българин. Живея братски с християните, а мразя и ненавиждам турците, като всеки кучето, даже и самите евреи.

Селският поп, който наздраво беше уверен, че ние ще да похвалим постъпката на евреина, че желае да влезе в недрото на православието, което той правеше от страх, както и горещата ревност на ония, които се трудеха да приведат един заблуден в правия път, приближи се до нас и даде някои обяснения по повод на кръщаванието. Той разказа, че всичко това се приготовлява с неговото съдействие и че отдавна щял да извърши кръщението, но липсвали му някои нужни неща за в тоя случай.

- Ей сега ще да те кръщам аз тебе, като ти опаля два ножа по дългото расо - каза Бенковски на светиня му, който не очакваше да чуе подобен отговор за ревността си.

На уплашения евреин казахме да бъде свободен и да слуша какво му говорят, а вярата му никому не е потребна, целта ни не е да разпространяваме християнство. Гено Теллията се задължи да внимава оттук нататък, щото друговерците, изходящи се на Еледжик, да не бъдат притеснявани. Евреинът обаче не ни заплати със същата монета, както ще видят читателите по-нататък.

Трябва ли да ви казвам, че в тукашния арсенал кипеше деятелност, че и тука се дълбяха черешови топове? Мисля, че дълги и широки описания не са нужни, понеже читателите познават вече много такива арсенали. Ще кажа само, че в тукашния арсенал работеха най-много майстори, повечето цигани, турски и български, всичките на брой около четиридесят души, на които главен майстор беше Стоян Иванов от с. Мухово. Тоя последният практически беше се научил да работи иглени пушки и пищови от системата Лафуше. Аз видях един пищов от тая система, направен от него на Иван Ворча, с марка отгоре на желязото: „уста Стоян Муховченин на 1875 г. № 1“, който стреляше куршум на 400 крачки и биеше много по-добре, отколкото калпавите европейски револвери, които имахме.

Еледжикският арсенал бе устроен отделно от семействата, в същата долина покрай бистрия поток. Да не помислите, че главите на майсторите турски цигани бяха обвити с пъстри шалове, както трябваше и да бъде? Тия бяха турили отдавна български калпаци, по свое желание, разбира се, и дотолкова се бяха влюбили в тях, познато от какви съображения, щото не приемаха да ги отложат на минута даже във време на тежката работа около огъня, когато българските им събратя не вардеха това правило. Още повече: в късо време тия дотолкова бяха обикнали нашето православие, щото собствените им имена Филджан, Рамадаи, Мехрем и пр. бяха заменени с Никола, Христо - а най-много Васил, понеже, както е известно, циганите имат особена страст към свети Василя. Българските цигани ги викаха на турските им имена за подигравка, понеже знаеха новите им настроения към православието.

- Хем, Иван ага, стига вече толкова - казваха тия сърдито. - Шега-шега, но най-после ще ни принудите да хвърлиме харзувал на пашата (т. е. на войводата). Ние не сме вече турци...

Тия последните работеха най-усърдно - обща чърта на всичките дьонмета, които обичат да експлоатират. Не говоря за нашите еледжикски цигани с калпаците, от които не можем да искаме никаква доблест и които си продаваха вярата не от порок, а от неволя. Освен черешовите топове в еледжикския арсенал се работеха още стари пушки, ножове и пр. Чуковете и пилите денонощно бяха в движение.

Еледжик, гдето имаше около 2000 и повече семейства, отдавна беше обърнал внимание на околните турци, най-много на Ихтиман, добил бе вече право на гражданство. Сношенията му с околията се подкачиха най-напред от шпионството; турците не се забавиха да изпратят такива, за да узнаят каква е работата: „Московци ли има на Еледжик, или само прости раи.“ За голямо съжаление е и това, че всичките шпиони бяха изключително наши българи от Ихтиман и от околните български села, гдето българщината е почти удавена и развратена от различни обстоятелства. Между другите, стражарите бяха хванали едно 18-годишно момче, облечено в шопски дрехи, което казваше, че отивало към Вакарел, но се изгубило от пътя и попаднало в Еледжик. То беше облечено с черкезка риза, което ни даде повод да се съмняваме в неговото произхождение. След дълги скинжувания, бой и мъки то се призна най-после, че било проведено от черкезите да разгледа Еледжик, колко хора има там и няма ли брадати комити с къси чибучета, т. е. руси. Изпратихме го заедно с другите шпиони до панагюрския военен съвет, който щеше да им наложи приличното наказание.

Друг един шпионин, родом от Ихтиман, на 40 години, българин, хванахме вътре в лагера. На въпрос, що за човек е той и какво е дошел да търси, отговори ни, че името му е Кольо, изпратен от ихтиманските българи да се допита уж от нас, какво трябвало да правят тия, т. е. да възстанат ли, или да чакат да дойдем да ги освободим? За уверение, че и той разделя нашите взглядове, беше натъкнал на кръста си два пищова. Доказа се обаче от другите еледжикски въстаници, че в разстояние на 2-3 деня това същото лице се явявало в лагера няколко пъти със същите въпроси и пак изчезвало. Още няколко събрани сведения, и шпионската мисия на ихтиманския пратеник блесна на позорното му чело. Той загуби в няколко минути и ума и дума, когато страшният Ворчо войвода скръцна напреде му със зъби и тури ръка на револвера си, да му строши предателските гърди. Ние го задържахме.

И без разрешението на военния съвет ние решихме помежду си пред очите му да го застрелим на другия ден на върха на планината, така щото да имат случай да го видят и господарите му турци. Предадохме го на стражата да го пази вързан, но той успял да побегне през нощта!

- Кой го знаеше, че е такъв лошав човек - говореше за свое извинение невинната стража. - Помоли ни се да го отвържем, за да си направи цигара, а после гледаме, че избягал!... - Разбира се, че уплашените ни неприятели, които следяха нашите движения от един час разстояние като диви ястреби, бяха в пълно течение на всичките ни работи.

Събраните пари от разни даждия, които кметовете нарочно задържаваха още от по-напред, за да ги не дават на турското правителство, минаха в нашата каса, срещу приеманието на които Марин Шишков, съкровищник, даваше разписки. Тия ги даваха на нас, за да ги употребим за обща работа, а най-повече за купуваше на оръжие.

Една неделя се изминуваше вече, откакто бяхме въстанали, а освен с Панагюрище, Коприщица и други някои близни пунктове, с които се споразумявахме, нищо положително не знаехме какво става по другите села и пунктове в IV окръг. Що ставаше напр. в Пловдив, Т. Пазарджик, Батак, Перущица, Карлово и пр.? Дали тия бяха въстанали, или така са си останали прости зрители? И това ние не знаехме. Не говоря за останалите три окръзи: Търново, Сливен и Враца. Всеки ден от нашия лагер тръгваха за разни страни множество куриери, но ни един от тях не достигаше назначеното място. Едни се връщаха от няколко часа разстояние, като казваха, че човек трябва да бъде птица, за да прехвръкне през турските пълчища, които пъплели като мрави навсякъде, а други се не връщаха никакви, вероятно убити или избягнали. И така, пълна неизвестност на всяка крачка, от която можеха да се съставят неприятни заключения; но ние тълкувахме още всичко за в наша полза. Вярата и святата надежда царуваха още.

Вечерта на 26 априлий получихме известие от г. Белово, че околните български села са готови да дигнат оръжие; но нищо се не решавали да предприемат, дордето не видели с очите си външна сила и някой български войвода.

В програмата на нашата чета влизаше да тръгнем за Белово незабавно.

Както в Петрич, така и тука еледжикските въстаници се възбунтуваха, щом чуха, че ще да ги оставиме и заминем за Белово. До среднощ се продължиха убеждаванията и предумванието между тях и нас, че ако и да ги оставим сега, пак ще да се върнем на втория ден. На Гено Теллията и на Теофил Бойков беше поръчано да управляват еледжикския лагер до нашето възвръщание и да гледат да не се породи несъгласие.

В полунощ, когато чуковете в арсенала бяха млъкнали, когато всичките бяха заспали, с изключение на няколко души и на стражата, ние потеглихме за Белово с цялата чета. Тук-там из долините и измежду гъстите дървета около лагера светеха още огньове, около които белобрадати старци мислеха, с къси лулички в ръце. По-нататък се слушаха из влажната долина тънките гласовце на малките пеленачета, които не можеха да утърпят на студената балканска нощ. Напусто хрипливият глас на грижливата майка тананикаше: „Нани, нани, мама!“

Не без труд и мъка се смъкнахме ние от планината в полето. Колкото разработени, макар и хайдушки пътеки водеха към Еледжик, бяха запушени и задръстени от въстаниците, както казах вече, и по тая причина ние трябваше да обикаляме из непроходимите долини. Като слязахме долу в полето и се преброихме, видяхме, че до десятина души другари липсуваха, които не че бяха избягали, но се изгубили из гората. Техните подсвирквания и викове да ги чакаме и да им се обадим накъде сме, достигаха до нашия слух. Оставихме няколко души да ги дочакат, а четата се отправи за Ветрен, отгдето ни беше пътят за Белово.

Тайно от другите Бенковски поръча на Ворча войвода и на И. Мачева да запалят околните села Дереорман, Паланка, Славовица и пр., на които жителите се бяха изселили или избягали, както например турското село Паланка, а в някои стояха още по една част. Подир двадесят минути ние имахме вече изкуствена месечина. Запустелите села, в които от по-напред се чуваше само виението на кучетата, които тъмнееха със своите вошки и стени и в които хъркаха само няколко сакати и ослепели старци и баби, пламнаха като катранен мях.

...Страшна и грозна, а някак си и величествена беше картината. Бучението на нощния пожар, съпровождан от жалното виение на няколко стотини кучета, трещението на сухия материал, огнените конусообразни стълбове от светли искри, които се издигаха до в сини небеса и се сееха нашироко по раззелененото поле и пр., поразяваха всекиго. Околните предмети, почернелите доскоро точки, върховете на Средня гора, които до това време плашеха всекиго със своята мрачна неизвестност, сега се виждаха във всичкото свое величие, служеха за украшение на тая нощна седянка. Бледните физиономии на нашата дружина, която, като не знаеше кой е авторът на пожара, мислеше, че неприятелят е наблизо, се познаваха отдалеч: игла, хвърлена на земята, можеше да се види. Огънят се увеличаваше от минута на минута и осветляваше нашия път за Белово.

Достигнахме до софийското шосе, по което и тръгнахме към Ветрен; но скоро трябваше да се простим с неговата равнина, защото трите жици на телеграфа между Т. Пазарджик и София, които бяха изпокъсани от местните въстаници още в първите дни на бунта и разхвърлени по пътя, плетяха се в краката на конете ни и плашеха тия последните с издаванието на своите тънки звукове. Мнозина всадници за пръв път се намериха търколени на земята.

Пожарът малко по малко се закриваше зад гърбовете ни от височината на околните рътляни, така щото слабата му светлина, умалена от разстоянието, малко ни улесняваше в пътуванието. Но не бе само това: мрачен облак, който още от вечерта се помайваше около върховете на Рила и качеството на който се познаваше от последователната светкавица, не се забави да покрие и нашия хоризонт. Силен дъжд плисна да вали и нашата дирекция към Белово се поколеба.

Забележителна е тая нощ между 26 и 27 априлий. Тя ще остане забележена с кървави слова в хронологията на априлските борци за свободата, както Вартоломеевската нощ за протестантите, защото тогава се отвори небето и даде воля на ония непрестанни порои дъжд, лапавица и най-после дебел сняг (8 май), които нанесоха последния удар на нашите и така неприготвени въстаници. Това бе ужасно, скверно и жестоко от страна на святи Илия и на неговото висше началство. На 27 априлий почна тоя дъжд и чак на 10 юни престана (аз говоря за планината). Нему се дължи избиванието до крак на всичките изходящи се тогава въстаници по Балкана от Маркова врата до Чалъкавакския боаз. Разбити и разпопени отвсякъде, по свещено предание потърсиха тия прибежище в стария Балкан, в неговата благословена „шумка“, която ставала уж майка на много юнаци. Вижда се работата, че тая същата „шумка“ е била жедна за червена кръв, и случай й се представи през 1876 г., за да се напие. Кой как стъпи в благословения Балкан, не се върна вече назад. Не се върна той затова, защото студената мъгла, която квартирува по върховете му цели два месеца, непрестанният дъжд, снегът, по който ловяха всеки прибягнал като заец, чакмъклиите шишинета, в които барутът беше се преобърнал на вакса, и други ред препятствия, всички събрани на едно място - чинеха хиляди пъти повече, отколкото самите башибозуци. Тия последните скоро узнаха това и почнаха да нападат без ни най-малко предпазвание.

Засега толкова. По-после ще да говоря по-напространно за това, а сега ще забележа за знание само тоя истински факт, че Априлското въстание се погаси не толкова от башибозуците, колкото от жестокото време. Разбира се, че на неприятеля това му не пречеше; неговите пушки бяха шаспо, шнайдер и винчестер.

После поражението и самите турци признаваха тая истина. Тия както и някои от нашите заблудени братя, които обичат да вмесват бога и в съдбата на своя алъш-вериш, говореха, где седнеха и паднеха, че омразните комити не били угодни и всевишному, който благоволил да даде сняг на 8 май, нещо нечуто и невидено до него време. Чудни заключения и понятия! Ако всевишният творец, който гледа отвисоко на дребнавите земания и давания на грешното человечество, е дотолкова капризен, повече и от един земен монарх, нещо, за което утвърждават не само глупавите лицемерни фанатици, но и педантите теолози, то ние сме принудени да се поколебаем в неговото божествено безпристрастие и да дойдем до следующите прискърбни заключения, че кървавото отмъщение, злобата, убийствата и пр., които се забраняват на слабия смъртен, изложен на гладория и всякакви други бедствия, и които се наказват от два кодекса - моралния и светския, - са позволителни за всевишния и всемогъщия!

 

IV

Ние отдавна бяхме се замотали в една гъста, но равна гора, в околността на с. Ветрен, в която попаднахме почти безсъзнателно. В късо време един с един не се виждахме вече. Никой не знаеше накъде отиваме, всеки вървеше към оная страна, накъдето го влечеше конят и накъдето гората беше по-рядка. Дружината се разпръсна като дребни пилета в това сухоземно море, а дъждът следваше своя път. Всички викаха за помощ, рогове и свирки пищяха на четири страни и няколко пушки се изгърмяха, които послужиха най-много за събиранието на разпиляната чета. На разсъмвание достигнахме р. Марица, която преминахме през дървения мост. Недалеч от левия й бряг, близо до пътя имаше турско беклеме или друго някое здание - не можа да си припомня сега добре, - което ние така също запалихме.

В Голямо Белово, село чисто българско, макар и да се намира от гората Еледжик на разстояние не повече от пет и половина часа, но по причина на времето ние пристигнахме там малко предобед, измокрени и изморени. Преди да отидем в Белово, трябваше да минем през с. Сестримо, така също в полите на Родопите, населено само с българи, което беше на пътя ни. Както му е редът, изпратихме най-напред двама души депутати да известят, че българският войвода от Панагюрище желае да влезе в селото им и иска тяхното съгласие за това.

Около двадесят минути след заминуванието на нашите двама пратеници за в село Сестримо ехото на черковното клепало се раздаде на дясна страна от пътя и водачите ни обясниха, че това е клепалото на с. Сестримо, което ние не можахме да видим по причина на гъстата мъгла, макар и да се намираше то твърде наблизо.

- Жителите на селото, мало и голямо, които се стекоха да излязат да ни посрещнат, запряха се край селото да чакат свещениците, дордето си облекат одеждата - извикаха отдалеч двамата наши пратеници, които ни посрещнаха над селото.

Ние се наредихме парадно, двама по двама, певците запяха марша и Бенковски изтегли сабята. Населението ни срещна отвън селото по начин твърде тържествен, с духовенството начело и с черковните байряци. Всичко живо от Сестримо присъствуваше тука.

Нека ми бъде позволено да не се впущам тук в подробности, да не описвам сълзите на народа, възклицанията, радостта и пр. Читателите знаят вече това от посрещанието ни в Мечка, Поибрене и Петрич. Освен това Белово е наблизо, гдето си задържам правото да поговоря по-напространно. По желанието на жителите от селото ние се отправихме с всичкото население към божия храм, за да се отслужи литургия за успеха на българското оръжие. Байрактарят със знамето и момчетата, въоружени, на които саблите дрънкаха по черковните тикли, влязоха вътре в храма, в който се натискаше народът.

- Ох, боже, Исусе Христе! Като насъня само чувахме, че в свята Русия христолюбивото войнство влязвало със сабли в черкова. Живи бяхме да видим това и в нашето село! Да живейте, братя! - говореше един старец от селото, вън от себе си.

Във време на богослужението Бенковски беше навел глава с кръстосани ръце пред иконата Божа матер я от минута на минута се кръстеше твърде благоговейно, което правеше още по-голямо впечатление на населението. Когато обаче се представи един от свещениците напредя му и го попита желае ли той да му се спомене името в святата литургия, благоговението пак се наруши и Бенковски си стана пак Бенковски.

- Когато умра, можете да направите това, а докато съм жив още, благодаря - отговори той по своему.

В Сестримо не се маяхме много. Щом се дадаха нужните наставления на жителите му, потеглихме за Белово, при всичките им молби да хапнем поне нещо според българския обичай, за да имат право да ни считат за гости. С нас заедно тръгнаха мнозина въоръжени хора от Сестримо, заедно и с двамата селски свещеници, Георги и Христо, и първенците: Никола Георгев, Христо Янакиев, Христо Попов и др., които приемаха на драго сърце да вървят с четата не за друго - според мене, - освен да продадат малко чалъм пред своите съседи - беловчени.

Белово беше напредя ни. Неговите жители знаеха вече от изпроводените пратеници, че Бенковски войвода наближава да влезе в селото им. Както е известно на читателите, в това село има станция на Хиршовата железница, тук е краят на цариградската линия, тук е управлението на експлоатацията за горите, тук се намираха много изтънчени европейци: немци, италианци, френци, гърци и пр., най-после тук в това село ние щяхме да се съприкосновем с цивилизовани хора, които имат възможност да запознаят с нас целия образован свят. Ето защо ние трябваше да бъдем ангели в това село, да се вардим като от огъня, за да не дадем повод да ни нарекат варвари, плячкаджии и пр., което повечето иностранци са готови да направят за най-ничтожната причина, стига да им се обещае кора хляб и стига да можат да блестят между своите съотечественици в Европа с някои фантастически сцени от баснословния Изток.

За тая цел ние отидохме при Бенковски двама със секретаря Т. Георгева, когото посъветвахме да не бьде толкова строг пред европейците и да се предвардва въобще, защото всичките погледи на него ще бъдат обърнати.

- Всичките ще да ги извържа като кучета и никому няма да позволя да ме види в очите! - отговори Бенковски сърдито. - До един тия са наши неприятели и шпиони на Турция и на своите правителства.

После дълги убеждения той уж се съгласи, че няма да прави никакви дързости, и почна да туря в порядък своята униформа, за която цел спря и дружината да направи същото.

Сега Бенковски заприлича на същи войвода по своите дрехи, на което от по-напред не обръщаше твърде голямо внимание. Хвърли от себе си измокрения ямурлук и мушама и остана само по униформа, която се състоеше: от чер астраганен калпак, половината облечен с червено сукно, със златен лев отпред; китка от паунови пера, забодени над лева отгоре, жълт копринен кордон, вързан от рамото му и калпака; къс сюртюк от зелен шаяк, с червена яка и с жълти копчета, прищъпнат в тънката му снага; бели тесни беневреци, също от шаяк, с жълти сърмени ширити отстрана и обут с високи ботуши до над коленете му. Оръжието му се състоеше от два револвера с бели кокалени дръжки, окачени на скъпи ремъци и гайтани от двете му страни, със сребърна сабля и с пушка от системата винчестер. През раменете му имаше още преметната чанта за писма, бинокъл, компас и други дреболии. Всичко това наредено, предаваше му съвършено бунтовнически изглед. Лицата от щаба имаха горе-долу същата униформа от по-просто качество.

Най-представителните момчета от четата, които се гордееха с черни каварджик-мустаци - символ на юначество, - разиграха своите коне и завзеха мястото на авангарда. Тия щяха да поразят най-напред беловчени и европейците със своята представителност. Няма нужда да ви разказвам, че техните мустаки отдавна стърчаха като рогчета. Подир тях потегли кръстоносецът отец Кирил с разчесана брада по гърдите му и с разплетени черни коси, закопчан и уреден с подобающето за сана му смиреномудрие. Той имаше брада, около половин аршин дълга. По-нататък Крайчо байрактар, който съперничеше заслужено между дружината с ястъклиите си руси мустаци, беше извадил малко огледалце и, обърнат гърбом, придаваше на любимите си мустаци геврекообразна форма.

- Бае Крайчо, бягай настрана да не ме убодеш с рогчетата си - казваше един майтапчия въстаник, на когото под носа нямаше нито един косъм.

Наредени двама по двама, с голям такт и песни тръгнахме ние към Белово. Сивият ат на Бенковски, който той тук възседна за пръв път, изправяше се на задните си крака на всяка минута. Като се изпречиха вече напредя ни къщите на Белово, съгледахме през мъглата няколко души въоружени, които без да ни съгледат, тичаха насреща ни; но като ни видяха, спряха се на мястото си и бързо се разделиха на две колони, от двете страни на пътя. Тия последните, на брой около 15-20 души, бяха депутация от славянската колония в Белово - далматинци, сърби и пр., - не от учените и ситите, но от работниците и идеалистите, хора от средна ръка. В тяхното число имаше и много италианци. Мнозина от тях бяха турили на главите си български калпаци, с кръстове и левове. Тия бяха възвълнувани и трогнати от нас, цели-целнинички трепереха и съвършено по солдатски гледаха в очите на войводата, като че да беше той техен началник.

Щом ние ги наближихме на няколко крачки, оглушително „живо“ и „вива капитан Бенковски!“ гръмна из въздуха. По-нататък ни срещнаха българските младе-жи, така също въоружени и не по-малко възхитени. Мало и голямо беше трогнато от нашето внезапно появявание, всички тичаха насреща ни гологлави, червените фесове се хвърляха из калта, раздрани на парчета.

Но не бяха само българите и славянската колония в Белово, които се възхищаваха. В тяхното тържество взеха участие и другите европейци, даже и гърци. Тия последните, европейците, махаха отдалеч с шапките си, а жените им, които се трупаха по прозорците - с белите си кърпи. „Да живей“, „живио“, „вива“, „ура“ вървяха изедно.

...Четата тържествуваше, тя беше в апогеята на своята слава; мустакатите въстаници опъваха краищата на своите мустаци и вероятно съжаляваха, че не са по-дълги; певците напинаха своите гърди да привлекат повече очи върху си, други разиграваха конете си все за същата цел; но всичко напусто: тия бяха съзвездие; голямото светило беше Бенковски; той ставаше по-величествен от минута на минута, конят му настъпаше на пара, той беше предмет на овацията, той изпитваше най-устремителните и любопитни погледи, за него се извиваха много нежни вратове, да го изглеждат от петите до космите.

Помня още неговото виражение на лицето. Ако той беше натура слаба и отстъпчива, лесно можеше да изгуби присъствие на духа в тая шарена тълпа, която го зяпаше с отворена уста. Напротив, той не потърпя никакво изменение, а може още и да поддържи своето подобающо достойнство. На всичките тия възклицания и приветствия той отговаряше хладнокръвно с клюмванието на главата си и с махванието на саблята си, която държеше в дясната си ръка. Може би да обърнеше той повече внимание на тия сърадвания, ако да беше пророк и знаеше, че това бляскаво посрещание в Белово на 27 априлий е последното от нашето царувание!...

Четата премина през главната улица, или чаршия, посред множеството, и се спря на мегдана пред дома на многострадалния отпосле отец Михаил Радулов. Бенковски и по-главните лица от щаба бяха поканени от далматинеца Иван Щутича в къщата му на закуска; а

на конете се даде ечемик, който донесоха беловчени. Щом се спряхме, първа заповед се издаде към беловските въстаници да скъсат телеграфната жица на станцията, както и няколко мостове на линията. Каза им се още да изловят всички турци, находящи се в Белово, заедно със заптиите на станцията. Беловчени, както всички други хора, гдето се явяваше най-напред нашата чета, помислиха, че турското царство е струполено вече, няма от какво да му се боят, докато е в селото им Бенковски, та затова тия награбиха мотики, брадви, оръжия и се затекоха към станцията, която е наблизо към селото. С тях заедно отиде и Крайчо Самоходов.

Разбира се, че тая мярка нямаше в себе си нищо стратегическо, защото ако линията и телеграфът се скъсат на Белово, то до Сарамбей, три часа разстояние, си оставаха здрави; но нали е работата да правим пакости? Всичко се оправдава.

После малко машините на телеграфа се търкаляха навън, мнозина отидоха по пътя към Сарамбей да развалят линията на железницата. Началникът на станцията, стар немец, с баронска титла, поиска да ни напомни някои параграфи от капитулациите и от регламентите на железницата, но Крайчо Самоходов го покани да има добрината да се не приближава, защото ще стане нужда да употребим и ние своите параграфи. И надутият немец отстъпи от своите овековечени права.

Заптиите от станцията се затвориха на горния етаж и дума не искаха да чуят, че ако се предадат, ще по-стъпят благоразумно.

- Да се запали станцията и да се избият всичките непокорни! - отговори Бенковски, когато отидоха няколко души беловчани да го питат как да постъпят с непокорните.

После малко пушките затрещяха на железницата и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити; но юначеството не оставаше на наша страна, а на тяхната, защото те, макар да бяха поганци, пак умяха да измрат мъченически, не преклониха глави да се предадат. Един от тях, арапин, хвърли се от зданието на земята, но бе застрелян посред Марица, като бягаше. Неговият пъстър ат се подари на един немец, Албрехт, който тръгна с нашата чета и за когото ще говоря по-надолу.

Находящите се в Белово европейци, немци, италианци, гърци и пр., искрено или от страх и проста учтивост, не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки и сетири. Тия ни поздравиха с успеха на въстанието, сърадваха ни и наглед се показаха, че повече са възхитени и от самите българи. Бенковски им отговаряше кое на италиански и полски, кое чрез друга, които служеха за преводачи. Аз се много боях да не би тия пусти етикеции и маймунджулъци да дотегнат на Бенковски най-после, който ще оскърби гостите. Направо той не им каза нищо, но все не можа да се стърпи от да не покаже някои дързости.

Във време на разговора с тях той надничаше от минута на минута през прозореца да гледа четата, която, както казах, се беше спряла пред дома на поп Михаила. Вижда се работата, че той забележи някоя нередовност между дружината и искаше да каже нещо, но прозорецът се не отваряше. Опъна той един път, опъна два, а прозорец се не отваря. Без никакви предварителни извинения и много-много мисление той си стисна юмрука и прасна стъклото колкото си може, което попада на малки парчета. Пъхна си главата през дупката, изкомандва нещо със строг тон и като се обърна към уплашените гости, които се спогледаха под вежди, почна пак прекъснатия разговор, като че нищо да не се е случвало.

Понеже бяхме издали заповед, щото всичките находящи се в Белово турци да се хванат и обезоръжат, някой си Тратник, славянин, инспектор на горите, дългата брада на когото достигаше почти до пояса, поиска аудиенция от стражата, че иска да се види с войводата, комуто имал да говори за важни работи.

- Дойдох, госпòдин капитане, да искам пас за моя Саида, да се пусне от вашите стражи заедно със свое оръжие - каза Тратник с такъв тон, като че искаше отпуск от своя шеф.

Саид беше турчин, гавазин при просителя.

- Кой си ти и на какво основание искаш да ти се даде това право? - попита Бенковски и стисна изново юмрука си.

- Я съм славонин, госпòдине, инспектор на горите и поданик на Негово аустрийско величество - отговори Тратник, който употреби ударение над височайшата титла.

- Ако ти си немец и ако твоят господар е неограничен деспот в земята си, то аз съм българин и немилостив бунтовник в страната, на своето бащино огнище! Аз заповядвам тука! - извика Бенковски по-страшно и сложи ръката си върху масата дотолкова силно, щото пълните с млечно кафе чаши изпопадаха на земята. - Скоро турчина да доведеш, че ей сега ще метна въжето на врата ти!...

- Слушам, госпòдин капитане... - отговори той и русата му брада се разлюля.

После малко Саид бе доведен при нас от двама беловчени, които му носеха оръжието.

Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр., приехме ние от европейците. Съкровищникът на четата, М. Шишков, който беше изсипал една торба бели меджидии върху една маса, канеше всичките притежатели на подарените неща да им заплати, но тия не приеха по благороден начин даже и за ония оръжия, които ние им поискахме да ни продадат, понеже голяма нужда имахме от тях.

Приеманието на посещенията се продължи около един час. Разни личности дойдоха да поздравят войводата. В тяхното число имаше и един сърбин, който дойде само за тава, да прочете на Бенковски една ода, посветена нему. Тя се захващаше така, че тъмен облак се подал от града Панагюрище, посред който летял орел с огнени крила. Облакът не бил друго нищо, освен нашата хвърковата чета, а орелът - Бенковски и пр. Докато сърбинът прочете тия стихове, три пъти се спира да си трие сълзите. Той казваше, че били написани от него, но не вярвам да е живял някога в Белово поет.

Подир сърбина влезе при войводата един българин, облечен с панталони, на възраст около 45-50 години, който водеше за ръката си едно младо момче, хубаво като момиче, на възраст 20-23 години, с къса сабийка, обесена на лявото му бедро.

- Български велможи и войводи! - каза старият човек и тури ръката си върху главата на младото момче. - Това е моето скъпоценно богатство; това аз мога да дам само за в полза на милото ни отечество! Оставям го на вашите ръце; употребете го за каквато работа го намерите достоен. Името му е Владимирчо, мое любезно дете.

Бащата на Владимирча, който говори още много в патетически тон, се казваше Нено, стар учител в Пазарджик. Син му Владимирчо се прие в нашата чета за писар и преводач на френски язяк, който той познаваше. Бенковски мислеше, че един ден, рано или късно, ще дойдат при нас европейски кореспонденти и пратеници, както това ставаше с другите въстаници в Херцеговина и Босна.

Когато поискахме оръжието и на далматинеца Иван Шутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха закачени на стената, за да ни ги продаде, то той отговори, че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие.

- Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? (Повечето европейци от Белово бяха се наготвили да бягат в последния град, щом въстана и Белово) - казаха няколко гласа от дружината.

- Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! - извика Иван Шутич малко сърдито. - Да вървя за Одрин значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена си ще дойда с вашата чета.

Бенковски, както всички, пламнахме от радост, като видяхме, че не само и чужденците съчувствуват на нашето дело, но и техните жени.

- Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Шутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята - каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа забележки.

Мария Ангелова, или Йонка, млада жена на 17-18 години, е родом от Т. Пазарджик. Отдавна тя беше си свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Шутича.

Но не беше само Ив. Шутич и неговата жена, които изявиха желание да дойдат с нашата чета. Кръстю Некланович, тоже далматинец, който се беше облякъл в българска хъшовска форма, с голям калпак на главата от ярешка кожа и със сърмен кръст, отдавна чакаше за аудиенция, да му се запише името в числото на момчетата. Същото направиха и други далматинци: Сава Андреевич, Стефо, братът на Кръстя, Георги Некланович, Иван Некланович, един германец на име Албрехт и други, на които имената, за жалост, не помня. Тия бяха обрадвани от нас повече, че им се представил случай да дойдат с нашата чета, да прекарат няколко деня волен живот. Според думите им, много славяни щели да дойдат още, но се намирали вън от Белово, по бичкийниците. Ние им дадохме добри коне и други потребности.

- За госпожата да изберете най-добрия ат, който да бъде кротък - заповяда Бенковски.

Не говоря тука и за нашите българи, които само по себе си се разбира колко трябваше да ламтят, за да дойдат и тия с нашата чета, когато това същото ставаше с чужденците.

Случайно в Белово се намираше по това време и Георги Консулов, из Т. Пазарджик, познат наш деец още по агитацията на Априлското въстание и по-отдавнашен приятел на Левски.

Няма нужда да ви разказвам, че когато чужденците и ония, които тоя ден се научиха за съществуванието на комитет из България, се радваха, то какво приятно впечатление трябваше да изпита г. Консулов от появляванието на ония, за които е бълнувал цели години. Той ни подари един кон и други още някои потребности. Едно само бъркаше на г. Консулов, а именно, че той се впадаше в оная категория патриоти, които аз нарекох съчувствующи, в първата част на Записките си. Когато наближи време да тръгваме, г. Консулов захвана да чести ту навън, ту навътре. Нещо го безпокоеше него, което той не смееше да каже. „Да живейте, братя!“, „Дързост!“ - говореше той на влизание и излизание при нас.

- Вие, бае Консулов, какво току се смущавате, да няма някаква опасност? - попита Бенковски.

- Че или ще вървим уж, пък време не остава! - отговори той.

- Накъде ще вървите? Имаме още време - попита Бенковски втори път, като мислеше, че бае Консулов говори за тръгванието на нашата чета.

- Вие въз една страна... а ние въз друга трябва да отидем... Навсякъде трябват хора - отговори г. Консулов не без зачервявание и самопризнание, че той не е в състояние да се мери с буйните глави.

Той не смееше да наименува най-подходящето слово на своето заминувание към Пазарджик, слово, което, както и да тълкуваше, все пак щеше да излезе: „Бягаме“...

Та крив ли беше бае Консулов в това? Можеше ли той да тръгне с нас? Неговото положение в обществото, авторитетът му и пр., които го правеха виден човек, говореха съвсем противното. Ако той напуснеше всичко това и тръгнеше под нашето знаме, щеше да наруши едно общо правило, една доказана истина; че богати и учени хора презират своя живот, нещо невъзможно и нечуто до него време. Аз молебствувам за всичките наши богати да бъдат като бае Конеулова, да направят половината от онова, що е той извършил.

В стаята, в която се приемаха посещенията, освен Бенковски и щабът му присъствуваха още кръстоносецът на четата, поп Михаил и двамата свещеници от с. Сестримо. Всички вардеха приличие, никой се не отпущаше да говори надълго. Тия последните скъпо заплатиха отпосле за своята ревност. Поп Михаил е бит толкова, колкото ни един българин. Поп Георгя от Сестримо обесиха в една воденица, а черквицата сестримска, в която влязахме със знамето, изгориха.

 


1 Селският боклук е трибуна на кехаята.горе

2 От с. Каменица само няколко души дойдоха в Петрич (а повечето) отидоха на Харамлиец. Тук се намираше още и с. Колунлари.горе

3 Казах, че Бенковски никак не обичаше коприщени. Във време на въстанието аз го поканих няколко пъти да отидем в това село, но той все отказваше. „Моето влизание в Коприщица трябва да се предшествува с отсичанието на стотина глави“ - говореше той и се готвеше да прави списък кои чорбаджии именно трябва да се заколят; но това трябвало да стане тогава, когато види под байряка си 2000 души чакмаци. Според него тарторбашиите на чорбаджилъка се намирали в Коприщица.горе

4 Забравих да кажа, гдето му е мястото, че във време на въстанието паролата за всичките въстаници във всяко село и пункт беше Наполеон, по която се познаваха въстаниците. Нейният автор пак Бенковски беше. Да е чел той нещо за Наполеона, не вярвам. Не зная по какви сведения му беше харесал дотолкова.горе

5 От Поибрене се изпратиха писма до панагюрския военен съвет, в които се известяваше, че победата е наша.горе

6 Това се приготовлява така: изкопават най-напред полегата дупка в земята, която опалват добре с огън, като пещ. Песле тукрят вътре телето или агнето например заедно с кожата му, като замажат отвън добре дупката, да не поема никакъв въздух. По тоя начин месото става твърде вкусно.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух