напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава III. Севлиево


I

 

Няколко деня след докарванието на Обретенова, един ден после пладне чаушинът обяви от прозореца да сме се приготвлявали за път. Разбира се, че после това нечакано съобщение, причините на което никому не бяха познати, смути всички ни, защото предполагахме, че и към бесилка може да се върви. Съобщението беше само да се готвим, а за къде - тайна оставаше. Своята заповед чаушинът допълни, като се обърна към мене отделно и ми обади, че и аз съм пътник, и аз отивам с „баш“ комитите. Изкараха ни на двора, коваха ни и заключваха в кофари и белегчета цели часове, проверяваха ги, даваха наставления и пр.; а наоколо се въртяха десетина души конни и пеши жандарми, които щяха да бъдат нашият конвой. Вместо двете ръце на всекиго да заковат в желязо, направиха така, щото на двама души, които бяха един до други, вземаха по едната ръка и ги заковаваха в едно и също желязо, а другата оставаше свободна. На вратовете имаше така също общ синджир, който съединяваше дясното с лявото крило. Прочее, за да побегне някой, ако имате такъв с подобно лековерие, трябваше да троши две железа от един път. Освен петимата другари от Ботйовата чета и аз в общия синджир туриха още и двама души селяни на двата края като стражари. Те бяха от Троянско, овчари, набедени, че давали брашно на бунтовниците. По тоя начин в един синджир ставахме осем души; осем души на една линия трябваше да вървим.

Дордето трая заковаванието, заптиите не преставаха да ме утешават да не съм се боял от грозния синджир, който бил определен за другиго; че моята невинност била позната вече по големите капии и пр. На тръгвание всичките турци затворници станаха на крака да се простят с мене, като ме благославяха да ми помогне бог да се отърва по-скоро.

- Не ни забравяй - продължаваха те, - като ти се падне човек, проваждай ни много здраве, да се разбираме.

Докато излезем из град Ловеч, двама души заптии вървяха напред, за да ни отварят път, защото, ако се случеше да се препречи някоя кола из тесните улици, за осем души не беше удобно и желателно да се провират - можеше някой да се откачи. Минахме Осма, по големия мост на който са дюгени и от двете страни, и хванахме нагоре въз баира шосето.

- В Търново отиваме! - пришепна Сава Пенев, който познаваше това шосе и който все за Търново бълнуваше, защото там щяха да го режат за бяс.

- За Русчук ни карат - възрази Обретенов, който така също в тоя последния град се беше подвизавал по занаята.

Заптиите или по-добре чаушинът, който ни караше, всичките бяха добри хора, с изключение на един-двама, гласът на които не беше решающи. Не само че бой нямаше, но и обикновените псувни липсуваха. Но и с тия преимущества нашето положение беше от критическите. Юнската жега, голите камъци, тежките железа и дългата линия синджир правеха нашето пътувание едно от най-трудните. После няколко часа пътувание на мнозина цървулите излязоха от краката, боси почнаха да вървят. Спряхме се на едно ханче, ханджията на което Сава Пенев познаваше, продавал му е едно време крадени коне. Сега той се преструваше, нещо твърде естествено, че не го познава.

- А бе, байо, защо не ни дадеш по един чифт цървулци, за хаир? Когато се върнат чифутите от жътва, ще да ти ги заплатим - извика Савата нависоко.

- Откакто излязоха като вас търговци, не цървул, но подлога не остана вече - отговори ханджията със същата дързост.

Заптиите пиха кафе и не му заплатиха. По-нататък, близо до един кладенец, срещнахме един българин, търговец из Търново, на име Никола, придружен от едно заптие, защото по това време всеки, който искаше да не бъде обвинен за комита, трябваше да плати на правителството да му даде един другар от своите пазители на тишината. Тоя българин се спря, попита нашите и своето заптие има ли позволение да ни даде някоя пара за тютюн, на което те отговориха, че да се прави себап и хаир и земните царьове не са в правото си да забраняват. Насърчен от тоя отговор, Никола даде на всинца ни по един цванец, който по онова време стигаше за тютюн цяла неделя. Неговата постъпка и на турците се хареса даже, които си казаха, че българинът, макар и да е българин, имал османлийско възпитание.

Близо до с. Рабьово, по шосето към Севлиево, се дигаше някакъв си прах, който дълго време заптиите не можаха да разберат от каквото призхожда. Като дойде тоя прах по-наблизо, познахме, че това е войска. „За Сърбия отиват“ - спусна се, та каза едно заптие, което за нас беше новина, при всичко че войната със Сърбия не беше се почнала още (това беше на 23 юний 1876 год.). Като дойдохме по на близко разстояние с тая войска, нашият чаушин спусна се да ни скрие от солдатите.

- Момчетата се разярени, като знаят накъде отиват, ще направят някоя пакост на комитите - каза той.

По тая причина отбиха нашия синджир в една висока нива от пътя настрана и там налягахме, налягаха и заптиите, дордето премине войската. Вечерта спахме в селото Рабьово, от горня страна на шосето, на половин път между Ловеч и Севлиево, изключително с турци населено. Дордето ни намерят място за спане, изправиха ни да чакаме до дувара на селската джамия. Цялото село се събра около ни, от най-стария ага до най-малкото турче. По наш адрес те говореха стотина предположения и дивотии, като ни мислеха, че не разбираме турски, защото заптиите им бяха казали, че ние сме същинските комити, пратени от московеца. Но когато се обадихме, че сме тукашни и говорим по-добре от тях турски, те зяпнаха.

- Не ме ли познавате? От вашето село съм купувал вълна - се изви и доложи Сава Пенев.

После това последва едно обяснение между селяните и заптиите, че комитите са изключително ерлии (местни), били те пратени от московеца, били от сърбина, непременно трябва да бъдат българи, „наши петковци“ - прибави едно заптие. И тука бой и псувни нямаше, което беше за чудене в тия времена. През нощта ни натъкмиха в къщата на мухтаря, в една малка стаичка ни наредиха като сардели, в която се намираше и един стан за тъчение, и на кадънката, която тъчала, чехлиците стояха още при подножите на стана. За вечеря ни дадоха само сух хляб, една чорба тестяна и лучец. А синджирът от вратовете ни и белегчетата от ръцете никога не отключваха, чак в Търново се освободихме от тях.

От с. Рабьово до Севлиево е три и половина часа, там трябваше да стигнеме на другия ден, за където и потеглихме на заранта в пълен състав. Отдалеч градът се белее със своите минарета, струва се на човека, че е много близо, но това е оптическа измама. Там при една чюшма срещнахме на пътя една чета българи, посред които се развяваше турски байряк. Тоя, който го носеше, имаше на феса си полумесец от сърма, знак на някакво си отличие. Той остави линията на своите другари, доближи се до нашия синджир и ни каза нависоко:

- Колко сме души в тая чета, довечера ще да запалим по една свещ и ще да се молим богу да ви избесят всинца ви утре!

Каква беше тая чета със знаме и защо толкова робска ревност от страна на нейния байрактар, аз не зная. Приличаха като да бяха от ония, които ходеха едно време в Цариград да косят сено, т. е. войниците, или пък че се връщаха от царска ангария.

В Севлиево стигнахме още с видело; па и другояче се не можеше - заптиите бяха готови половината от нас да изтрепят, но само деня да стигнат. По само себе си се разбира, че нашият синджир и в Цариград можеше да привлече любопитни, а не и тука, в това отдалечено граденце. По тая причина чаршията и от двете страни се стичаше подиря ни, но само турци, а нашите българи нямаха това право, едно, от страх да ги не заподозрат в симпатии, а, друго - от жалост. Ние останахме зачудени, щом се подадохме в местния затвор - нашия хотел, - на който освен отделението и дворът беше пълен с българи само, граждани и селяни от всякаква ръка. По техните лица, по вниманието и впечатленията, които им произведе нашето появявание, отведнъж ги познахме, че не са те борчлии, чапкъни и пр., но хора от нашия еснаф, хора въстаници. Тия бяха повечето от околните старопланински села: Ново село, Батошево и Кръвеник, които, както е известно, бяха въстанали тая година с оръжие. Числото на затворените може да имаше в севлиевския затвор около 120-150 души: свещеници, учители, младежи, старци и пр. В тоя затвор, който се пада отстрана, като се влезе в конака, ние не можахме да видим ни един турчин, всичките бяха българи. Нямаше и българи затворници за обикновени престъпления. Може би на друго място да имаше затвор за тия последните.

Сред двора ни спряха, дордето ни проверят. Бяхме седнали на колело да си почиваме, но често трябваше да дигаме тежките железа и ставаме на крака пред всяко ефенде, което от любопитство дохождаше да ни погледа. Всеки се интересуваше да види комитите от Ботйовата чета, минали от Влашко. Аз и други още не бяхме от тая чета, но понеже тя имаше болшинството в нашия синджир, нейното име се и слушаше. По едно време един юзбашия се изтърси при нашето колело сред двора и изсипа напредя ни една торба пексимет, като ни каза да заповядаме.

- Тоя пексимет като че е земен от комитите? - каза Сава Пенев, който завинаги имаше обичай все да казва по нещо.

- Вземете си думата назад, нашият цар-баща не струва кабул да храни своите затворници с комитаджийски хляб! - отговори юзбашията повече увешателно, отколкото сърдито, защото си личеше, че е човек с меко сърце.

- Ефендим, защо давате хляб на тия едепсизи? Те не са наши българи; те са крадени от бащи, сърби, манафци, гърци и други оше вери, така щото от тях излязло катъри - каза един българин с твърде дълги мустаци.

Сава Пенев му отговори на това с нецензурни слова, от които се разсмя и самият юзбяшия. Тоя българин беше новоселец, затворен като бунтовник, но за подлите му дела беше оставен да ходи свободен, както отпосле ни обадиха севлиевските затворници. По чест и по авторитет, за нас нарочно изпразниха едно отделение от затвора, най на кюшето откъм конака, и ни вкараха вътре със синджира заедно. С такава тържественост преминахме ние през един дълъг сайван, пълен с бунтовници, които, от стресвание или от уважение към нас, станаха на крака и изпращаха синджира ни с глухи въздишки. Когато затвориха отделението ни с ключове и кофари както вратата, така и краищата на синджирите, на дупката на нашата врата се появи най-напред един свещеник с мъченическа физиономия и голяма гуша, с каквито се срещат хора по балканските теснини.

- Юнаци! - каза той. - Вашата слава и на тоя, и на оня свят ще да бъде равна с оная на спасителевите апостоли! Бог нека ви е на помощ, името ви да се слави во веки веков!

Тия думи, които ние за пръв път чувахме, откак бяхме попаднали по затворите, твърде силно ни трогнаха, забравихме на минутата още и мъки, и неволи. Мнозина от синджира ни викнаха да пеят бунтовни песни. После светиня му изредиха се и дойдоха на дупката много от затворниците, които ни поднесоха своите поздравления и съчувствие. В нашето лице те гледаха важни и многозаслужили хора, просто благоговееха, защото, според както им разказали турците, нас карали за Търново, гдето на втория ден ще да бъдем избесени. Други дойдоха и ни поискаха имената, кой откъде е, где е бил и где е хванат, за да останело нещо за историята. Най-после яви се на същата дупка едно севлиевче, на име Тасо, не бунтовник, преди въстанието затворено, но вярно и честно момче, съобщител между града и затворниците, защото го пущаха да ходи навън, което ни обади, че братията по другите отделения ни събрали парична помощ от около 150 гроша, сегашни 150 лева, с които да можем на другия ден да си хванем кола за Търново. Дадоха ни още тютюн, ястие, вестници („Ново време“ и „Зорница“), с една реч, ние бяхме героите тая вечер измежду 150 души, така също като нас въстаници. Бяхме насядали да вечеряме вече, когато външната врата на общия затвор се отвориха, куп заптии и други тичаха, като че носят глава. Спряха се на нашата врата, бързо отвориха и отключиха синджира ни и като кучета ни повлякоха навън.

- Скоро! - викаха всички с един глас.

Кой гледа блъскание и влачение, то настрана; но ние пожълтяхме малко, защото си помислихме, че е дошла някоя бърза заповед, за да ни „пребесят надве-натри“, както си виражаваше Савата. А работата била твърде обикновена: каймакаминът, който отсъствувал и сега се завърнал, пожелал да ни види в пълен състав, ето защо толкова бягание и бързание от страна на служителите. Той, каймакаминът, още с няколко души ефендета, чакаше на крака пред конака на стълбите, гдето ние му се представихме боси, със синджирите на вратовете, парадно. Той беше облечен твърде спретнато, с европейски дрехи, и изгледваше да е интелигентен човек.

- Откъде сте вие? - ни попита той на турски.

- Кими от Русчук, кими от Търново, сбирщина сме - превари, та отговори Савата.

Каймакаминът не се задоволи с този отговор, но всинца ни попита наотделно кой откъде е, где е хванат и от Влашко ли е минал. Аз, за да не би да стане някоя погрешка, почнах да долагам, че не съм от Влашко: но той махна с ръката си да мълча и прибави:

- Язък за младините ви!

Това „язък“ твърде много ни смути, цяла нощ го коментирахме, да не би каймакаминът да разбира с туй, че нашата работа е свършена вече. Севлиевските местни въстаници в затвора, с които ни делеше една стена, само се чудеха с какво да ни угодят още, тъй като щяхме да им бъдем гости само до заранта.

 

II

 

Но славата ни твърде скоро трябваше да потьмнее безвъзвратно, без да бъдем вече предмет на разговор. На мръквание беше, когато се зачу вън в двора силен шум, вик, тропание на коне, дрънкание на сабли и звънци от пощенска кола, наречени тогава шаркет арабалар. Всичките затворници протегнаха уши. Ние можахме да видим чрез тясното прозорче на своя кауш множество заптии, които едвам-що сллзваха от конете си, един юзбашия и две талиги, на които само задната част се виждаше. Имаше нещо важно и ние поискахме сведения от другото отделение, които ни се дадоха след малко. Те ни казаха, че трима души българи, двамата севлиевчени, а третият непознат, със синджири на вратовете и с белегчета на ръцете били докарани от Търново с твърде голям салтанат.

Движението беше извънредно по конашкия двор. Всички тичаха, от малкия до големия, всеки за своя сметка даваше заповеди. Шушукаха си, съветваха се, най-после отвориха нашето отделение и вкараха вътре тримата знаменити гости. Освен че не им отвързаха ръцете, както направиха на нас, но ги вързаха още със синджир от прозореца. Те не бяха чужди нито на местните бунтовници отвън, нито пък на нас. Единът от тях беше Тодор Кирков из Ловеч, момък като планина, на 30 години, бунтовник и апостол още в Първи Търновски окрьг. Останалите двама бяха севлиевски младежи, патриоти и бунтовници, хванати в Севлиево, но откарани преди малко да се съдят в Търново, отгдето ги връщаха сега. Те бяха: Стефан Пешев, председател на севлиевския революционен комитет, човек интелигентен, също млад и извънредно симпатичен, по-голям брат на известния сега публицист П. Пешев, който се обвиняваше в подготовлението на бунт срещу държавата в града Севлиево и окръга му. Третият беше Йонко Карагьозов, сбутано и грозно момче, но с идеална душа и с благородно сърце, пак агитатор за въстание., за право и за свобода. С всичките тия се здрависахме или по-добре само похванахме по ръцете, които бяха вързани, както казах, и на минутата още, с първо влизание, отношенията ни и разговорът ни станаха братски.

Те бяха осъдени вече, но присъдата им, или илямът им по тогавашно, не им беше познат още. Но според техните думи, както ги уверявали, били осъдени по осем години на заточение към Азия. За тая цел и ги прекарали през родните им градове, за да се видят със семействата си, както гласи законът, и да си вземат едно друго, като дрехи и пр, И наистина, това тяхно казвание се потвърдяваше и от севлиевските власти. Севлиевският юзбашия, който нищо не знаеше още от търновската присъда, дойде на прозореца и по начин твърде учтив обади на Пешева и на Карагьозчето да знаят, че утре са те пътници.

- Утре вие тръгвате, Стефане - прибави той лукаво. - Няма нищо; осем години като осем деня ще да дойдат и с божията воля вие сте си пак в Севлиево. Какво да се прави? Мъчихме се да ви отървем, но не можахме! Затуй, казвайте какво ви трябва от къщи, да направя аз тедарик още отсега да ви се изпрати.

И сиромах Стефан заедно с другаря си Карагьозова не можаха да сварят да дават поръчки. Нареждаха: ризи, гащи, пари, вересии, много здраве, дюгенски разправии и пр., и пр.

- Баш юстюне, баш юстюне, всичко ще да бъде извършено според волята ви - отговаряше юзбашията.

- Ама не може да бъде лъжа, че ние не сме осъдени само на заточение - почна Пешев, като си отиде вече юзбашията. - От Търново дотук аз бях в една кола с тамошния юзбашия. Питах го да ми обади правото: на какво съм осъден? Той ми отговори: „Чоджум, няма защо да те лъжа. Нито ми си брат, нито пък има защо да се боя от тебе. Вързан стоиш до коляното ми, пазят те толкова заптии. Твоят живот е харизан; осъден си на заточение, до Севлиево отиваш да ти се прочете илямът, да чуе за това наказание населението. Друго нищо няма.“

Ние от своя страна се спогледнахме един други с чувство на страх и съжаление, а Савата си поклати даже и главата. Всичко беше наяве; но трите жертви не бяха в нормалното си положение, не можаха да видят и забележат що се вършеше с тях, при всичко че се съмняваха дълбоко. Тодор Кирков, комуто никой не правеше никакви любезности, все едно и също твърдеше:

- Куча вяра са, братко, недейте ги вярва и слуша, очи само мажат. Светът да се провали, аз пак съм уверен, че ние ще умреме!

С наведени очи ние възразявахме Тодору, че той се лъже; но и възражението ни беше нещо по-отчаяно, отколкото поръчките на юзбашията. По едно време зачуха се женски гласове вън до прозорците, които изреваха в един глас и се прилепиха на прозореца. Те бяха майки, сестри, жени или други роднини на Пешева и Карагьозова, това не можа да определя, плачеха и нареждаха сиромашките, сърцето да се разкъса на човека.

- Какво има? Какво се чува? Не бойте се, приготвихте ли ни едно друго? Утре ще вървим - говореха жертвите.

- Ох, ох, ох! - отговаряха сърцераздирателно жените.

- Подайте си ръчичките да ги похванем, рожбо, синко, пиле! - викаха нещастните жени и пъхаха своите ръце през тясното прозорче, което не беше прозорец на човешко жилище, но мазгали.

И двете жертви насочиха своите вързани ръце, по които се налепиха изведнъж по няколко разтреперени пръсти! Тая сцена никога няма се изглади от моето впечатление, помня я и гледам я като днес. Родителите на осъдените, се вижда работата, че бяха разбрали вече истината, а може би бяха видели и направата на бесилницата в града, та затуй дойдоха с такъв плач на затвора. Тяхното дохождание не било позволено, защото, щом захванаха да си пъхат в прозореца ръцете, нападнаха ги заптии, които с блъскание и шибание ги откопчиха от прозорците. Дордето това произхождаше, третият осъден, Кирков, ни пришепна скришом от двамата си другари, че тях ще ги бесят, това той знае още от Търново. Него бяха хванали в Еленско, предала го на турците една жена. Като го докарали в Елена, един от тамошните чорбаджии, комуто казваше и името, заплюл го и му казал, че ще да отиде на хаджилък, ако чуе, че са го обесили. Той ни заклеваше другарски, ако останем живи, да отмъстим за него, да запалим целия град Елена, в който няма нищо българско.

Подир заминуванието на нещастните жени на вътрешната врата на нашия кауш се появи горепоменатият Тасо, за когото казах, че беше съобщител между града и затворените. Той поиска да говори, но сълзи и хълцания го задушиха, устата си не можеше да отвори. Ние разбрахме още един път в какво се състои работата, т. е. че бесилницата се готви вече; но нищо се не решихме да проговорим.

- Какво има, Тасо? Какво се чува навън? - попитаха отведнъж Пешев и Карагьозов, устата на които бяха изсъхнали.

- Ох, братко, братко!... Кой се надяваше на това... - отговори Тасо и се изгуби от дупката, цял-целниничек залян в сълзи.

Общо мълчание и униние последва помежду ни после явяването и съобщението на Таса. Както ние, така и тримата злощастници можаха да разберат вече какво ги очаква на другия ден. Никой не смееше да вземе думата, да наруши тишината и направи тълкование на думите на Таса, всеки гледаше напредя си. Тодор Кирков след едно глухо изпъшквание вдигна гордо глава, подпря се на коляно и запя: „Сбогом, мила майко, сбогом, драги приятели.“ Придружи го и Ст. Пешев. Кое сърце можеше да остане чуждо на тая предсмъртна песен?... Песента бе унила, тя приличаше повечето на плач, на сълзи и на темян, отколкото на песен в пълна смисъл на тая дума. Ние, т. е. нашият синджир, останахме вкаменени, не смеехме да се погледнем един други в лицето, като че ние бяхме виновниците, като че ние щяхме да изпълняваме на другия ден грозната присъда. От една страна, благоговеехме пред свещената песен на жертвите, а, от друга, се чувствувахме, че като оставаме живи, не сме достойни да споделяме погледите и пъшканията на мъчениците, над главите на които се виеха вече геройски венци! Страшно изпитание и наказание! Същото това ставаше и във вънкашното отделение, гдето се намираха около петдесет души други бунтовници, съотечественици и другари на осъдените, на които само дълбоката въздишка се чуваше. Прекрати се вече всякакъв разговор помежду ни, макар и да си знаехме сърцата, макар и за едно престъпление да бяхме тикнати тука в тая дупка. Имахме много работи за питане, ако не за въстанието в Севлиевско, то поне за съдбата на другарите ни в Търново: но кой смееше да направи това святотатство, да говори за земни работи с вързани пред касапницата хора.

Нашите нравствени мъки се прекъснаха от завъртяванието на ключа в ключалката на пътната врата. Нощ беше вече, когато вратата се отвориха и в отделението ни влязоха няколко без оръжие заптиета. Ние се спогледахме с осъдените, погледнахме общо и заптиите да разберем за кого се касае тяхното нощно посещение. Ние бяхме предмет. С глава и с махвание на ръка ни заповядаха те да ги последваме, т. е. да излезем навън при многото затворници. И те, заптиите, разбраха най-после, че е мъка и наказание да се гледат очи в очи такива две категории хора, от които на едните 12 часа оставаше още живот, а другите живееха още с крилати надежди. После нашето излизание вратата пак се затвориха, на които се постави и караул. В големия затвор ние се вече научихме наздраво, че две бесилници, за Пешева и за Карагьозова, са приготвени вече сред града, близо при къщата на Пешева; а Т. Кирков, като родом от Ловеч, там го изпращаха да бъде обесен. А уверенията на турците, които те даваха на осъдените, че те ще вървят на заточение, се правеха с единствена цел да не би да им стане нещо, да се стреснат и не можат да отидат до бесилницата; а в такъв случай всичко си изгубваше ефекта. Между тия затворници ние видяхме истински мъченици. Някои от тях бяха с изскубани мустаци, други горени с железа, трети държани обесени за краката и гладни. Тия мьки са се правили да обаждат затворените.

Другият ден, страшният ден, беше петък, 25 юний. През нощта имаше дъжд, гръм небесен и светкавица, която се показваше във вид на тесни дъги и през мазгалите на нашето жилище.

- Бог да им е на помощ, света Богородица да ги запази - тоя гръм е за тях, праведни отиват! - говореше един стар свещеник на нисък глас.

Рано заранта, дордето имаше един час да се съмне, заптиите се развикаха по конашкия двор, саблите им се раздрънкаха, започна се грозното тържество. Всичките затворници, от които мнозина не мигнаха нея нощ, бяха вече на крак, погледите им стреляха позорната врата, която подир малко щеше да се отвори и даде ход на трите жертви. Свещениците, които не бяха малко в затвора, отдавна четяха молитви по кюшетата на затвора с нисък глас. Те се молеха за душите на осъдените, за своите съжители, за България, за цялото християнство. И осъдените, виновници на мусулманското тържество в Севлиево, даваха знак, че са се постарали да напрегнат сили и изтърпят юнашки на бесилницата. Какъв ли е бил техният сън през тая последна нощ от живота им! Те чуваха и виждаха всичко и само с това изказваха своя огън, че запяваха от минута на минута с глас на полумъртъв човек. Съмна се вече добре, черните облаци, които през нощта сипеха гръм и светкавица, бяха побелели, небето представляваше огледало, градският шум от отваряние дюгени и продавание на едно, на друго дохождаше и до нашите уши, чуваха го безсъзнателно може би и ония, които за последен път се прощаваха с хубавата юнска заран, с родното огнище, с тихата Росица, със старопланинските ветрове, с милите детски възпоминания, със златното бъдеще и със светата надежда. Конашкият двор малко по малко се напълни с публика, изключително турска. Тук бяха всичките ефендета, големци и заптии, между които сновеше юзбашията, облечен парадно. Шумни разговори, псувни и смехове вървяха помежду им разбъркано.

При изгряванието на слънцето отвори се страшната врата. Най-напред извадиха Т. Киркова, опетлан по всичкото си тяло със синджири. Туриха го на двора в една талига заедно с няколко заптии и конете хвръкнаха из портите. Него откараха в родния му град Ловеч, загдето беше предназначен да се обеси и гдето го обесиха на другия ден. Когато той минуваше през нашето отделение, каран от пет-шест щика, спря се до вънкашните врата, изви си главата и извика: „Сбогом, братия!“ Кой ще да му отговори: „Сбогом, юначе!“ Всички отсякоха вратове и се сториха, че не чуват и не виждат. След няколко минути сам юзбашията, придружен от няколко заптии, влезе в затвора да извади останалите двама осъдени, Пешева и Карагьозова. Сега гробната тишина измежду затворените бунтовници беше в своята апогея. Всички онемяха на местата си, когато железата задрънчаха и двете жертви се подадоха. Тия последните силно изпъшкаха и мълчеливо вървяха между двата плета заптии.

- Все същото говори, Иване, аз нищо не казах за тебе в Търново! - каза Пешев на едно младо момче, ако се не лъжа, затворник, покрай което минуваше, като го караха на бесилото.

Тая смелост, тоя священ и патриотически дълг в подобни минути порази всички, които малко-много можаха да оценят отличителните качества на човешката натура. В късо време конакът се очисти заедно с двамата мъченици. Подир 20-30 минути заптиите се завърнаха в конака с пушки на рамо, засмени до ушите. Те разказваха на четири страни за бесението, смееха се, подиграваха се как плачели жените и простирали ръце към бесилницата, как един от тях щял да ръгне една със своята касатура.

 

III

 

Като се свърши това тържество за турците, дойде ред и до нас, не ни забравиха. Яви се един чаушин и ни обади да се стегнеме, Пътуванието, колкото беше трудно от Ловеч до Севлиево, оттук до Търново щеше да бъде по-мъчно по причина на дъжда, който се изля през нощта, както казах. По тая причина, понеже имахме стотина гроша, събрани от севлиевските бунтовници, настояхме да поискаме от правителството да ни хване талига. Това наше желание, което не представляваше нищо особено, не се прие.

- На хаджилък ли ще да вървите, пезевенклер? - отговори смотрителят на затвора.

Ние настоявахме. Надумахме се, че щом ни изкарат на двора, да налягаме на земята, един да каже, че краката му се подбили, други, че стомах го боли, трети - глава и т. н. Щом пристъпихме няколко крачки към двора, навързани и оковани, както тръгнахме от Ловеч, т. е. пак осем души, целият синджир по команда се сложи на зелената трева. Селяните от Троянско, които пазеха двете крила на синджира, не бяха съгласни, не седнаха, но само клекнаха, и то като ги опънахме със синджира.

- А бе, брате, защо се гевезите? Ще си докарате някоя беля на главите! - говореха те.

Заптиите, които вървяха подиря ни, ритнаха ни по няколко пъти да ставаме, но като не ги послушахме, обърнаха се нерешително към юзбашията да му искат съветите.

- Какъв е тоя маскарлък от вас бре, дявол да ви вземе! - изкрещя той на заптиите. - Тия душмани и тука сред конака посред пладня ли ще ми продават комитаджилък? Удряйте!

После тая изрична заповед пояси, касатури, камчици и ритания заиграха по нашите гърбове. Удряха и двамата селяни, без да ги чуят, като се оправдаваха, че те нямат хабер, съгласни са да вървят. До едно време, до вторий и третий удар, показвахме твърдост в характера, но като се отиде по-надълбоко, появи се колебание. Някои изпомежду ни тъй стремително наскачаха, щото и другите в синджира повлякоха подиря си. Савата, който от всинца ни имаше най-дълги мустаци, опънаха го за тях и той тръгна като кираджийски кон. Необмислено постъпихме; трябваше да предвидим, че после обесванието на Пешева турците естествено бяха много наострени, нямаше си следователно мястото нашата претенция. Късно беше вече. Като ни дигнаха от двора на конака, не ни подкараха като хора, но като кози, които притежателят на някоя градина е намерил, че му изяли сеитбите, а сега ги гони. От града не бяхме излезли още, от стените на самия правителствен дом се започна биението, сред чаршията.

- Блъскайте, момчета! Блъскайте тия неверни кучета - викаха оттук-оттам турци, насядали с чибуци по кафенетата, като се обръщаха към заптиите.

Такова беше раздразнението в града Севлиево после обесванието на двете жертви. Заптиите не бяха вече вчерашните от Ловеч, но нови, севлиевски. Помежду им имаше един циганин, на име Сулейман, който беше от най-свирепите. Когато наближавахме някоя локва или кал до колене, тоя Сулейман ни шибнеше да бягаме и ударим през калта, а сам той се обесваше на синджира ни да го носим на вратовете си или възсядаше само едного и викаше да бягаме араван. Няколко часа извървяхме вече от Севлиево, а тичанието и боят не преставаха, пот като из ведро течеше, всинца слехтяхме като добитък. Двамата троянски колибари, които плачеха като деца - чудно, че бяха селяни, по-здрави от нас, - хвърлиха си най-напред абичките на пътя, а после и обущата; ние, останалите, хванати в планината, нищо нямахме за хвърляне. Те, селяните, лягаха и коленичаха по пътя от уморявание, чрез които си действия на вързаните до тях отекоха ръцете, понеже бяха заключени в едно желязо. Страшно беше положението ни тоя ден, всинца си шепнехме помежду си, „че днес ще да се мре“. Никаква милост не можахме да изходатаиствуваме, на всяка дума за молба отговаряше ни се с юмруци, шамари и псувни.

От Севлиево се спряхме едвам на беклемето, което е от лява страна на шосето, на час и половина или по-повече от града, и то благодарение на чаушина на конвоя, който се уплаши да не би да умре някой от нас. Горе в това беклеме, гдето правеха и кафе, ние поръчахме на всичките заптии по едно, като мислехме да ги умилостивим малко. И действително, тая малка жертва и обясненията на някои от нас на турски язик предразположиха ги поне да заговорят с нас. Но циганинът Сулейман все същият оставаше. Както и да е, но щом приеха да ни пият кафето според своя обичай, омекнаха доволно; та освен това изгладиха им се впечатленията от севлиевската сцена.

Тоя ден ние свободно можахме да достигнем Търново; но заптиите се сговориха и намериха за добре, че случаят е добър да кондишат в някое българско село, да продадат малко чалъм и да изядат няколко кокошки.

- В Търново, доколкото съм уверен, няма ни поканят на софра у мютесариф-паша, а ще да ядем на някой мискински хан за по 20 пари дряновска чорба - говореше един от тях. - А да бързаме да им заведем комити, и това не си е работа, в тамошния затвор ги има с хиляда. Нека си починем на някое село, нека ни полей вода тая вечер някоя булка с чапрази и с гривни на ръцете.

Измежду другите села избраха за нощна станция махалата Бълван, българско село край шосето. Пладне беше още, когато застанахме от пътя настрани, под сянката на няколко круши. Нас навързаха с пояси и синджири, а те се събуха и налягаха, като оставиха стража. Много се оглеждаха да зярнат някой българин, овчар, орач или пътник, да го употребят за стража, но нямаше.

- Коренът им да изсъхне! Като ги търсиш за работа, няма ги; но комити в Балкана с жените си тичат - забележи циганинът.

Преди да заспят, събраха се на колело под сянката и размислиха по-напред какви ястиета да поръчат в селото за вечерта, загдето щяха да изпратят особено лице изпомежду си. Циганинът поиска той да бъде определен да отиде да приготовлява, но му се забележи, че не е ербап за тая работа. Избраха едно старо заптие, което казваше, че досега може само от махалата Бълван да е изяло двеста кокошки.

- Казвайте сега какво да поръчаме за довечера - каза чаушинът, - защото да направиш нещо като хората, много зависи и от оня, който поръчва.

- Според мене най-напред трябва да се гледа, щото на млякото да не бъде обран каймакът, което завинаги правят бабите за масло - каза циганинът.

Останалата заптийска дружина се изкикоти на това преимущество на млякото.

- Между другите манджи аз съм на мнение да се поръчат следующите - подзе чаушинът с важност на лицето, след като опъна своя чибук. - Едно ягне, напълнено с грозде и ориз, опечено в пещта на тава; отвън да бъде намазано с масло и посипано с червен пипер, което ще да му придаде един вид червенина, твърде приятна и на вкус, и на гледане. От дроба му и червата да направят чорба, която да не подкиселяват до нашето пристигание. Да заколят шест пилета - мисля, че са доволно, а? Какво ще да кажете, аркадашлар? - попита той другарите си.

- Нека бъдат осем, холам, нам ли остана да се грижим за гяурската стока! - отговори старият заптия.

- От тях трите да бъдат задушени в тенджерата, а останалите опражени в чисто масло на парчета - продьлжи чаушинът. - Да опражат два сахаиа яйца, но да си отварят очите да бъдат пресни, което се лесно познава било по кората, било като се стисне в ръка яйцето и се погледне през него срещу слънцето. Солта им да бъде малко, е тъй на, с два пръста турена (той си държеше трите пръста в едно събрани и си въртеше ръката, сякаш че саханите с яйцата стоеха напредя му). Да посипят и малко червен пипер, който отваря пофта, но за да не люти, да го турят още с маслото да угасне малко. За баницата няма да ти разправям по кой начин да бъде, защото ти и без мене знаеш как се прави. Само гледай да бъде с пресен каймак, който е твърде вкусен по това време.

- Но мед забравяш, чауш ефенди - обади се да допълни едно заптие. - Медът има това свойство, щото повече може да се яде, по не се усеща натъртванието на мазнината, по не се вдъвква на човек.

- То се разбира, че софра без мед е къща без жена - продължи чаушът. - Не само в баниците трябва да има мед, но и тъй отделно да се намира една паничка на софрата, та който иска, да си потопва отделно. Ракия (той каза „бяла Рада“) ще ни стигне около една ока, ока и половина, да кажем. Трябва да знаете, че Търново е близо, по тая причина да си знаеме мярката на устата. Сега да дойдем на соуклуците. Аз мисля, че две паници, едната от айран, а другата от мед, ни стигат. Последнята ще държи мястото на шербет, разбира се, но все в кръга на соуклуците ще влезе. Но не забравяй, че единът и другият трябва да бъдат изстудени. За мезелици, вярвам, че ще имаме доволно, защото селото е богато с овощия, а всичките дворове са на твое разположение. Друго какво да поръчаме, казвайте и вие - се обърна той към другарите си.

- Нещо с оризец не споменахте, а то си би имало хас или кокошка, или пък чист пилаф, само в месо сварен - допълни едно заптие.

- Пезевепците не му са майстори, та затуй го премълчах - отговори големецът.

Няколко крачки беше отминал вече заптията, който отиваше в селото да пече раята на ръжен, когато чаушинът скочи и извика подиря му:

- Чуваш ли? Къща за конак ще гледаш да намериш някоя такава, гдето, знаеш я, да има хико-мико (млади жени), на които е благодеяние да гледа човек.

Ние се помайвахме тук-там под сенките, дордето се мръкне или по-добре, дордето поръчаните кавалтии станат готови. Заптиите не бяха вече, както тая заран, свирепи. Предстоящето ходение в село Бълван ги предразполагаше, вардеха се да се не разсърдят, да не би да им избяга апетитът, и псувните даже престанаха, мнозина пееха и се зевзеклендисваха с нас. На всекиго кръщаха по едно име, кого нарекоха войвда изпомежду ни, кого байрактар, кого писар, кого чаушин, тръбач и пр. За Бълванската махала преминахме през Ново село, някогашен център на прочутия патриот отче Матей Преображенский. Тук близо до пътя стърчеше неговото „ханче“, бяло и ново здание, което той беше направил нарочно за криение на апостолите на свободата и други още подозрени лица. Савата въздъхна, като преминахме покрай него, защото много нощи беше прекарал под неговата стряха с отчето.

Слънце не беше заседнало още, когато стигнахме в Бълван. Кехаята, който ни посрещна отдалеч, с първо виждание го биха още, че не носел в ръцете си тояга, негово отличително качество, т. е. неформен бил, да се изразим съвременно. Конакът беше избран в най-хубавата в селото къща. Под дебелите сенки на едно дърво беше постлано на заптиите рогозки, черги и възглавници. Стигнали-нестигнали още, каветата дойдоха. Почна се кефът при най-голямо разположение. За да бъдат още по-добре спокойни, т. е. да не им пречим ние, поискаха да ни заключат в яхъра още с видело. Ние им се помолихме, апелирахме на тяхното величие да ни оставят, дордето мръкне, в градината, за да можем на техни дни да се попощим на слънце за последен път, за което ще да ги благославяме. Молбата ни се взе във внимание, защото, както казах, агите плаваха в разположение. Скоро заповядаха да излезе селска стража, с която заобиколиха градината, гдето се намирахме.

Где български жандарин, околийски началник, управител или министър най-после може да кротне подобен моабет с такова спокойствие и големство? То е и немислимо. Противоречия се явяват и във възпитания, и в минало, и в традиция, и в понятия, и в национална държавна гордост. Гдето и да се турят сравнения, фиаското е очевидно. Дали с Илдъръм Баязида и Шишмана, или с Амурата и Асена? И да би желал българският жандарин, и да се би напрягал, пак не може се удари с турския заптия. Като насядаха около своя чаушин, който ги покани най-напред; като се облегнаха величествено на възглавниците на лакът; като запушиха чибуците и цигарите; като засърбаха каветата, което ставаше с ред и с такт, по старшинство и по чин, т. е. най-напред опъваше чаушинът и най-продължително сърбаше, а после идеха и другите; като почнаха разговорите, как най-големият даваше тема, как всички слушаха и не прекъсваха никому думата, макар той и глупости да говори; какво уважение и почести владееха един към други; като заповядаха на кмета и на кехаята да развеждат атовете - коне не казваха, защото е проста приказка, - всичко това представляваше наглед хора, родени да владеят, управляват и заповядват. А като се ослушаш в разговора им, ще да си съставиш понятие, че турското царство е небесна империя. Какви хвалби, каква гордост и самонадеяност от страната на най-долните агенти на това царство, които получаваха по 70 гроша на месец, не редовно! „Шевкетли падтишахъмъсъ, викнал садразаминът и това и онова му заповядал, или толкова и толкова деня му дал мюхлет.“ „Свикал министрите, затворил ги в една стая и им казал: туй и туй искам. Три деня се гледали и мълчели. Най-после шеих-йслямът проговорил.“ „Валиде-султан се била изразила, че тя само на свои разноски може да поддържа войската три години.“ Ходжите от Цариград искали „изин“ три деня да ги оставят на волята им, па после да ги изхвърлят в морето. С една реч, като споменат своето началство или имената на който и да бил големец заедно с названието като „емир-колу“, „насаат“, „бомбашир“, „ферман“, „мазмата“ и пр., и пр., страхопочитание и благоговение ги обладава.

Кефът на каветата трая около един час. После дойде мастиката и мезетата, които отидоха още за по-дълго време. Почна се най-после генералното сражение с поръчаните през деня ястиета. Щом казаха „бисмиляхим“ и се наведоха над паниците и саханите, всички онемяха вече, всякакви смехове и разговори престанаха, уважение към софрата. Манджите, които оставаха, пращаха ги нам с кехаята със забележка да ядем и помним, че това е за последен път, и да благодарим на еди-кого си чауш ефенди, който не иска да останем гладни, макар и да сме му душмани. Гощаванието трая твърде малко, турците не обичат да се гевезят на софрата, което било грешно и недостойно. Когато те се оттеглиха вече и си измиха ръцете и устата - обичай в тях, - когато се излегнаха отново, оригванията им издаваха глас, като кога се отварят шампански стъкла.

На мръквание нас затвориха в яхъра на домовладиката и освен караула, който поставиха на вратата, за по-голяма сигурност заключиха в синджира ни още двама българи, от двете страни, които и като се почешехме, трябваше да ни усетят. Заповедта, която се даде на последните, беше такава, че ако се случи нещо да избягаме, те ще да бъдат обесени с децата си заедно. Дордето траеше кефът на ракията, възползувани от разположението на агите, позволихме си да поискаме и ние по една чашка ракия. Тая молба, която трябваше да предаде едно от заптиетата, свършваше се така: „Комитите, които благоденствуват тая вечер на дните на чауш ефенди, молят го да благоволи и им отпусне по една ракия.“ Подир няколко минути при нас дойде сам чаушинът. Ние скочихме на крака, като го видяхме, но той ни направи знак да се не безпокоим.

- Чапкънлар - тая дума е знак на благоволение вече, - ще ви дам, но страх ме е, че ще ви възври кръвта, ще си спомните за Балкана и ще ми докарате някоя беля - каза той.

Ние дадохме честна дума, казахме му, че сме хора пешкин в „занаята“, т. е. в пиянството, не мръдваме тъй от една-две чашки. После това той сам застана напредя ни с едно стъкло и с една малка чашичка, сам почна да ни налива ракия с ръката си, един вид контрол, да не сме злоупотребили с благоволението му - да се напием.

- Хайде хаирлия, чауш аа, да ти подари и помогне бог да достигнеш до паша! Мир и берекет и тука, и в Цариград, и в нашата одая1, от мома ребро и пр. - благославяше Сава Пенев с една чаша в ръка, а чаушинът отговаряше: „Аним ишалла!“

В туй именно време, тъкмо да сръбне Савата, отвън до вратата се чуха женски плачове и клетви.

- Да пиеш и пукнеш, син камък да ти се изсипе на гърлото! Гробовете ви да се провалят! - говореше клетвата, като вземаше повод от Савовата чаша. - Ох, цели четирисе деня ще стане, както са го убили, майка, майка! Ония, които го излъгаха, ваши братя бяха, като вас голаци и нехранимайковци. Господ да ви накаже, земята да ви не побере, кьорави и сакати да ходите!...

Удивително от най-напред, кои бяха тия жени, на които бяхме направили толкова зло, та ни кълняха тъй жестоко? Излезе, че техните синове, които били от нашия еснаф, тръгнали с четата на Хр. Караминкова и оставили своите глави в Дряновския манастир. Независимо от всичко това на клетвите и грубите думи Савата отговори с нецензурни думи, от които останаха доволни и турците. Но две думи за тоя наш другар Сава, когото много пъти повтарям вече. И в най-лошите минути, когато въпросът допираше до душата, Савата биваше весел, нищо не губеше от своите сарказми, които влияеха и на турците. По пътя за Търново до една чешма бяха се събрали няколко турци да ни гледат. Като ги наближихме, Савата си изви врата от синджира и попита сериозно:

- А бе, амуджалар, колко се даде тая година йошурът и кой го купи?

И ние, и заптиите, и турците до чешмата, всички кихнаха да се смеят.

- А бе, керата, на въжето отиваш, главата си под мишницата носиш, как ти дойде на ума да питаш за йошура? - каза един от заптиите.

По същия път двамата ни другари в синджира от троянските колиби, боси по дребните камъчки, така се бяха подбили, щото на два ката вървяха и постоянно хленчеха като малки деца: „Олеле, майчице! Отидоха ни краката, смили се, свята Богородице!“ и пр.

- Какво сте се разлигавили бе, пезевенклер? - извика Савата нависоко да го чуят и заптиите: - „Олеле, крака, олеле, ръчички!“ Кой ви е крив? Когато ни носехте хляб по Балкана, не ви боляха крачката, а като кози се мятахте.

- Господ стои над главите ни бе, братко! Не те ли е страх, че ще да спусне камъци и ще да избие всинца ни? Защо ни черниш за права бога, нали пръв път се срещнахме в тоя синджир? - говореха за свое оправдание селяните.

Разбира се, че на тая студена шега и турците не вярваха даже, но за пакост, струваха се, че я вземат за сериозна, и продължаваха да подпитват Савата по-нататък.

В Акийската крепост, гдето Савата беше осъден на смърт, а после помилван до живот, от един синджир като нашия измежду четири-пет души другари, пак българи, умира един. Държели го два деня непогребан и неизваден от синджира, най-после живите му другари, с нужди на живи хора, поискали своето. Началството обаче строго запрещава никой да не се мърда от мястото си. В отсъствието на последното Савата взема отгоре си всичката отговорност и четиримата другари вдигнали на ръце покойника и го занесли там, гдето той нямал работа. Научава се началството и трима-четирма души жандарми влезли да питат в затвора кой е нарушил заповедта.

- Аз! - отговорил наш Сава.

Надве-натри, на бърза ръка извели го вън на двора, навели му двама души главата, а други му отпрали трийсе тояги, значи, в тоя случай той не печелил нищо. В 1878 г. Савата заедно с всички други осъдени се завърна в родния си град Търново здрав и читав, пак същият. Вечерта още един казак дошел дома им, почнал да псува и пр., а на Савата казал презрително, че той е „лавочник братушка“ „дрянь“ и „тряпка“, кръв се пролива за него. Същата минута още Савата го грабва през кръста и - долу из стълбите в яхъра. Та думата ни е, че с първия освободител, с когото се той срещнал на къщата си, по тоя любезен начин се разправил. Но точка; по-нататък имаме време да запознаваме читателите с тоя наш другар, който е до днес жив. Колибата му, или дачата му на лозето, е до севлиевския път, гдето му работят все негови противници от турско време, в това число и Селим чауш, най-заклетият му враг, който го гонил и прогонил в турско време. Щом се връща Селим чауш от бягство из Турция в Търново, най-напред, преди да го видят, представлява се на Савата.

- Когато аз бях силен, а ти рая - казал той на Савата, - гонех те, изпълнявах своя дълг към отечеството си, защото ти му копаеше гроб. Днес ти си силен, а аз рая, твоят народ е господар. Дай ми правото като човек бабаит и ми помогни.

- Ние сме братя! - отговорил Савата и приел под свое покровителство достойния си противник.

Но на думата си. Заптиите не тръгнаха от село, дордето не изядоха още всеки по две-три пилета. От вечерта още изпратиха човек за Търново да купува ракия и каве. За какво още те не превиваха раята, какво не измисли тяхната неограничена фантазия! Така и трябваше да бъде: царството беше тяхно, каквото и да правеха, пред никого не бяха отговорни. Един от тях искаше платно за два ръкава на ризата си; други потърси восък да си направи мушама на ловджийската пушка. Като не се намери восък в селото, селяните бяха принудени да стопят черковни малки свещици, от които извадиха нужното количество; трети искаше ягнешка кожичка да си върже крака, че имал вятър; четвърти - дървено масло, което, не зная защо, му трябвало, и пр. Но най-оригинален беше от тях един. При толкова ястиета, които той не беше и сънувал, поискал от кехаята да му намери една паница оцет, за който може би да е бил петимен едно време, когато е ял сутрин и вечер тархана. Подир ядене вече той надроби в паницата хляб, която тури между краката си, оттегли се настрана до една купа сено, седна сгърбом от другите и почна да лапа! Напредя му имаше един самун резерва, от който дроби няколко пъти. Той същият или друг някой негов другар, като му припаднало от многото ядение, по среднощ излязъл по двора да се разстъпва, като си въртял главата и пъшкал тежко-тежко. Домовладиката на къщата, който ни разказваше това на заранта, и други още селяни се уплашили, като протълкували неговото пъшкание съвсем от друга точка зрение. Те помислили, че може би останалите негови другари са се сговорили и решили вече да изколят нея нощ селото, а той, който пъшкал, като с по-милозливо сърце, дожаляло му и домъчняло за раята, та затуй излязъл да ходи по двора. Да не се види чудно на читателите: по онова време такава беше гаранцията на раята.

 


1 На турски излезе добре тая благословия; „Бурдада Самбул-дада, безим одадада.“горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух