напред назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]



Глава VIII. Въстанието в Брацигово


Както Перущица, така и село Брацигово4, находяще се недалеч от Перущица, беше един от главните пунктове на движението в 1876 г. Това село се впадаше в околията на Бенковски, който сам лично го посети няколко пъти във време на пропагандата, гдето намерил добър прием от страна на брациговските патриоти и сполучил да устрои комитет, състоящ от мнозина юнаци. Както другаде, така и тука в надвечерието на въстанието нетърпеливите патриоти, които си точели ножовете и се приготовлявали за борбата, захванали малко по малко да поглеждат прямо и в очите на своите петстотингодишни повелители. Така например няколко заптиета, които дошли в селото и искали насилствено да откарат в Пещера селския ковач и ножар Никола по причина, че той правел ножове за българите, брациговските младежи се притекли на помощ и освободили от душмански ръце своя съселянин майстор — нещо, което доскоро не се вършеше почти никъде от страна на българите.

По-първrте деятели в Брацигово били: Васил Петлешков, Спицерина, свещ. Никола, свещ. Димитрий, Щ. Хр. Бъчваров, Н. Ив. Янков, С. Д. Юруков и пр.

На 20 априлий през нощта пристигнал в селото Васил Петлешков, който беше депутат на Оборищкото събрание. Той известил своите въодушевени съселяни, че Панагюрище е вече на крак, като им донесъл и една прокламация, подписана с кръв (червеното писмо). Това известие се посрещнало с радост и цялото село, като един човек, въстанало. Същата нощ още около 600 въоръжени селяни излезли от селото навън да пазят по-главните пътища от нападението на турците. След въстанието на Брацигово въстанало и ближното село Радулово, от което няколко юнаци дошли в Брацигово на 23 априлий. Брациговчени се насърчили още повече в своето дело. Тия разпределили силата си на няколко чети, захванали по-главните пътища около селото, като обкопали в същото време и проходите и направили няколко малки сражения с башибозуците. Но брациговчеви не гледали само за себе си, както това е ставало с мнозина други. Тия се погрижили в същото време и за съдбата на своите околни братя в Паничери, Бяга, Голямо Попово, Радулово и пр. На 25 априлий в Айданово поле станала битка между турците и българските въстаници, която се свършила неблагополучно за турците, защото от тях паднали на бойното поле около стотина души, оставили три знамена и няколко коне.

Брацигово, като център на въстанието, послужило за прибежнще и на околните български села, именно: Радулово, Бяга, Козарско, Коричене, Здребичко и Голямо Попово. Въстаниците не закъснели да си приготвят и дървени топове от черешово и брястово дърво, не един-два, но цели осемнадесет парчета с разни калибри, които застегнали с железни обръчи и ги поставили по разни точки покрай селото. После, както в Панагюрище и Петрич, събрали кантарските топузи, за да ги употребят наместо гюллета.

Въобще може да се каже, че в Брацигово отбраната е била най-сериозна и най-уредена. Тук не са се облягали на някакви си въображаеми сръбски и руски помощи, не са очаквали да дойде Бенковски да им помогне със своите момчета, не са се карали един други, най-после не са оставали позициите си при пукванието на първата пушка от страна на неприятеля. Ако въстанието беше малко по-сериозно в останалите пунктове, брациговчени можаха да се удържат известно време, т. е. можаха свободно да се разправят с местните башибозуци. Освен способните за оръжие мъже тия въоръжили и жените; било разпоредено да има в къщата си всеки червен пипер, мярка нечута и неупомената в никой бунтовнически правилник, с който щели да хвърлят в очите на неприятеля. Така също в Брацигово не е имало много души от благоразумните, които са против всяко движение и които със съветите си са е състояние да убият и най-доблестните мъже и да произведат безпорядък измежду въстаналите. Ето едно от главните условия за успеха на брациговчени.

В своите сражения въстаниците са имали такива щастливи минути, щото били зрители, когато паднали отпредя им за един ден шест души башибозушки знаменосци, ходжата от неприятелския лагер, който бил ударен, когато се готвел да вика на молитва, и един турски войвода, фактове, които по своето патриотическо съдържание имат нужда да се потвърдят от мнозина.

Но тия успехи били временни; нападающите башибозуци не се отчайвали, че убили ходжата им и един войвода; тия се групирали постоянно около селото и числото им се увеличавало от ден на ден. Сериозното нападение почнало в петък, на 30 априлий: нападающите башибозуци били слисани от ехтението на черешовия топ, който от минута на минута поздравлявал неприятеля със своите кантар-топузлара. В този случай и турците не стоели хладнокръвно. Тия сипели своите куршуми по всичките линии на въстаническия лагер, над цялото село, като викали в същото време, колкото им е силата.

Ахмед ага Барутанлията, името на когото по всяка вероятност ще да се запише от новата българска история като лице, което е извършило най-страшните и ужасни сцени, клане на деца и жени, по потъпкванието на българските въстания в 1876 година, изпратил на 26 априлий писмо до Брацигово, в което викал при себе си някои по-първи брациговчени за спогодба. Понеже тия последните не били още изпаднали в критическо положение, отказали на агата и наместо покорни раи изпратили му един въстанически отряд да го поздрави с гърмежа на черешовите топове.

Нападенията от страна на башибозуците и сраженията се продължили цели пет деня почти непрестанно. Брациговчени, за да излязат от това еднообразно положение, събрали се по-първите двигатели на 5 май в училището, за да размислят, по настояванието на младежите, дали ще да бъде целесъобразно да пуснат тия последните да нападнат на турския лагер. Събранието решило да позволи на юнаците да излязат из своите позиции и да нападнат на башибозуците. Това решение се съобщило на всичкото население, за да бъде готово на живот или на смърт, за идущата нощ, в която ще има да стане последно опитвание за отблъсквание на неприятеля. Нападението щяло да стане откъм кулата за Широк път, а топовете щели да загърмят в същото време от гробищата на „Св. Атанаса“ към турския стан.

Вижда се работата, че брациговчени при всичкия си успех пак били наклонни към благоразумие, защото разказали на населението, че в случай на появяваиието на редовна, войска никой да не се осмели да хвърля против царските хора. Това е първото условие за предавание, което макар и да не е било обявено официално, но всеки си го имал на ума. Та и другояче не можеше и да бъде. Хвала на брациговчени, че и при тия обстоятелства пак са можали да отстоят срещу башибозушките орди цели 16 деня.

Вечерта, когато въстаниците се готвели вече да настъпят, силен гърмеж се чул от голямата пъдарница, който втревожил всичкото население. Тоя гърмеж бил турски топ, който си издал гласа за първи път и който не приличал на дървените плющялки. Гюллето на топа ударило в дувара на гробищата, гдето се чуло второ изгърмявание, произведено от падналото гюлле. Заедно с нзгърмяванието на топа, още за по-голям ефект, засвирила и военната музика. Топът изгърмял още няколко пъти и гюллетата падали в селото, но на празно място, от което действие мнозина заключават, че пашата нарочно е хвърлил на празните места, само да уплаши, въстаналите, за да се предадат по-скоро. Брациговчени били смутени не на шега от топовните гърмежи и от появяванието на войската. Тия извикали извънредно събрание, в което размислили що трябва да направят пред настъпающата опасност. Едни казали: „Да се предадем.“ Други, по-младите, разбира се, не скланяли още. Решили да почакат още една нощ, а топовете продължавали да ехтят.

На 6 май, след дълги препирни и преговори относително предаванието, решили най-после да почнат преговори с пашата. За парламентьор бил изпратен от селото козарокият кмет Милю, който свободно достигнал лагера на Хасан паша. Тоя последният го приел твърде ласкаво и след като му показал условията, отпуснал го да се върне назад. Тия условия били, че брациговчени, ако искат да живеят, трябва да си предадат най-напред оръжията. Пашата, за да покаже на дело своето благо намерение, изпратил войници между башибозушкия стан, на които строго забранил да не гърмят вече. Той, пашата, поискал още от селото по-първи някои селяни и кметове от другите села, находящи се в Брацигово, да отидат при него за преговори уж, но всъщност той ги искал като залог. Тия лица били Манчев, Бъчеваров, Юруков, Ст. Юруков, Милю, Мижорков и Ликоманов, които били посрещнати отдалеч от царските войници и заведени при пашата.

В разговора им с пашата за причините на въстанието и по въпроса за помилванието тоя. последният пролял уж сълзи, но дали това е било от чистосърдечие, или от крокодилско побуждение, остава неконстатирано. Във всеки случай обаче факт неопровержим е, че Хасан паша е бил в пълното си право да направи, щото ще, с Брацигово, както се разпореди Рашид паша в Пещера. Между това той се е отнесъл доволно честно в Брацигово, нещо, което напълно е било продиктувано от собствената му съвест. Аз говоря доволно честно, като правя сравнение между Батак, Перущица и Панагюрище, от една страна, и Брацигово, от друга.

Според разказванието на много очевидци за потъпкванието на въстанието в Брацигово дошли двама паши — Хасан и Хафуз; първият с 6000 души редовна вой-ска, а вторият — с 4000, с три батареи топове. И в тоя факт патриотизмът играе своята рол, а истината е пре­небрегната. Който познава турските военни сили през 1876 г., то никой път няма да се съгласи, че за едно село, състояще от 500 къщи с 1000—1500 души въоръжена сила, ще да бъде изпратена 10 000 войска и 20—24 топа. Това е сказка, от която не се е освободил и А. Мишев, авторът на „Боят около Брацигово“. Според събраните ми сведения, на Брацигово не е имало повече от два табора войска. Не но-малко излязва анекдотично и това уверение на А. Мишев, че освен горното число редовна войска имало още около Брацигово до 18 000 башибозуци. 18 000 башибозуци и 10000 души войска излиза числото 28000 души, цяла Османпашова ордия! Както щете, но ние не вярваме това баснословно число, при всичко че не отстъпяме в патриотизма на г. Мишева. По такъв мек начин като се е отнасял пашата, то и брациговчени не били дотолкова акуратни в предаванието. Най-напред тия поднесли на пашата само старите и развалени оръжия, скрили по-забележителните момци и млади жени по разни места из селото. Оръжието, което било натоварено на четири кола, приело се от пашата без никакви забележки заедно с десетина души. Същия ден пашата заминал за Пазарджик, като взел със себе си и чорбаджиите, а в селото оставил юзбашия да пази предадената вече рая.

Башибозушкият стан не бил благодарен от миролюбивото поведение на Хасан паша. Тия плячкаджии искали непременно да се удари селото, като измисляли за това разни клевети, ту че в селото имало скрито оръжие, ту че московци управлявали въстанието. На 8 май редовната войска пристигнала изново в селото пак с топове и всеки вярвал, че тоя път ще бъде ударено Брацигово.

Главната цел на пашата била, както това бива обикновено, да ударят някоя пара от изплашените брациговчени. По тая причина Хафуз паша се показал много строг, за да предразположи раята да отвори всеки скривалищата си. Георги Търпоманов, по заповед на самия паша, бил съсечен пред очите на своите съселяни. Тия последните били заобиколени от солдатите с байонети в ръце, на които пашата заповядал да ги промушат. Солдатите се разделили на две шеринги и взели позиции да мушат беззащитните, които изревали, колкото им стига силата, и припаднали пред пашата за пощада. Жените и децата, които били малко по-настрана, подражавали своите злощастни стопани, като следвали да плачат още с по-висок глас. Пашата се умилостивил чак тогава, когато получил 40-50 хиляди гроша от брациговчени и намерил сам с ръката си други 80 000 гроша в един мях, които пари принадлежали на някой си игумен.

После това пашата ударил вече на подигравка. Тоя събрал селяните на едно място, викнал един свещеник и ги турил под клетва върху кръста и евангелието, че ще да останат верни на султана.

Въобще Брацигово е дало твърде малко жертви сравнително с другите въстанически пунктове. Освен убитите на бойното поле, по пътя и изкланите тук-там във време на поражението 30-40 души мъже, възрастни и за в работа, други убивания не е имало; тук няма всеобщо клане без разбор на жени, деца и недъгави старци, както това е било в Перущица и Батак.

Твърде трагическа е била смъртта на Васил Петлешков, брациговския представител в събранието на Оборище, станало на 15 априлий. Когато станало предаванието, тоя юнак намерил за добро да се скрие привременно. Скрил се той за това, защото като главен подбудител знаел на вярно, че победителите няма да го оставят така безнаказано да цалуне само кръста и евангелието, както това се вършело с обикновените смъртни. Освен това неговата патриотическа душа, която преди един-два деня е хвъркала по небесата и е кроила различни планове, не е можала така лесно да се помири с горчивото положение. Унижение е било за храбрия Петлешкова, който преди малко се бил клел под българското знаме във вярност и постоянство и в преследвание на турчина, сега, после няколко часа, да преклони буйна глава пред душманина и да каже: „Аз съм смирен рая — простете ме!“ Не беше Петлешков от тоя род малодушни хорица, не беше той патриот за мода и ето защо е бил отложил за няколко деня или часа своето окончателно предавание, докато се окопити по-добре и дойде в нормалното си положение, за да може да действува по-съзнателно. Бащата на Петлешков, Ангел чорбаджи, който му бил пастрок и по тая причина не обичал от сърце завареника си, като всеки чорбаджия, не закъснял да стане предател без никаква награда от страна на турците.

— Скоро, старче, казвай где е синът ти, баш комитата в селото, или в противен случай, отива главата ти! — казали солдатите, които дошли на Ангелчорбаджиевата къща да търсят сина му Василя Петлешков.

— Иди намери немирния си син, хаирсъзина, който стана причина да падне толкова кръв — казал Ангел чорбаджи на същата Василева майка, която треперела в това време и чупела ръце пред главорезите. — Кажи му нека излезе да дава отговори за делата си и за своето лудешко поведение — прибавил немилостивият пастрок и низкопоклонен чорбаджия. — Дръжте нея, тя знае где е скрит синът й — продължил той, като се обърнал към царските хора не без верноподанически движения.

— Василе, излез, синко; всичко се свърши! Излез, докато е рано, да отървеш и мене, и баща си — повикала с висок глас нежната, но глупава майка.

Васил, който бил очевидец на всичко гореизложено, оставил техния таван, гдето бил скрит, и преминал в ближната къща; но тук бил посрещнат и хванат от солдатите. Като честен патриот и верен на клетвата си бунтовник, Петлешков не искал да обезчести своето бунтовническо достойнство и в последните минути на живота си той сторил вяра и клетва — прави що прави — жив да не влиза в погански ръце. Заради това отровата, която имал при себе си (той се занимаваше с продаванието на различни медикаменти), приел я хладнокръвно. Закарали го при пашата, но той бил вече замаян от отровата, посинял и почернял, лицето му се покрило с различни петна, очите му изгубили своята естествена позиция, цялото му тяло се разтреперало като лист, чукнала минутата да се опрости с тоя свят.

— Паша ефенди, аз съм главният виновник на всичко, станало в селото: затова моля ви се да не мъчите сиромашта — проговорил той с умирающи глас, когато стоял очи с очи срещу пашата.

После това мъченикът Петлешков бил турен от солдатите между два огньове и тук предал богу дух в големи мъки и изтезания; той изгорял на два разпалени огньове като същ християнски мъченик, но не за вяра и кръст, а за свобода и право... Очевидци разказват, че когато тоя български светец стоял между двата огньове, от силно напечвание кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни няколко минути, душа се лесно не давала. Ако безсъзнателно, чрез неволно движение, сочело, че той иска да се отстрани от убийствения пек на огъня, царският щик на солдатите се забивал в месата му и движението или сбръчкванието вземало обратно направление... Защо, братко, не си бил роден преди двесте или поне стотина години? Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитал нито преподобний Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случило в тия блажени времена, когато глупостта е била божествено вдъхновение, а отрицанието от своите человечески достойнства — подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче, което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с черни калугери.

Тялото на Петлешкова било намерено отпосле от неговите съселяни в ливадите, продупчено на много места.

Васил Петлешков е родом от Брацигово; той беше на възраст около на 35—38 години, със сухо длъгнесто лице, ръст висок, със средни възчерни мустаки и с винени очи. Още от млади години той е ненавиждал турските деребеювци, която ненавист се е мъчел да вдъхне и на своите съселяни. За честността му и за постоянното му слово той се ползувал с общо доверие. Трябва да ви кажа и това, че Петлешков не е притежавал никаква диплома за учена степен; той беше човек малограмотен, но прочиташе свободно вестници и книги на своите съвсем безкнижни братя.

 


4 Въстанието в с. Брацигово е описано доволно сполучливо от г. Атанас Мишев в книгата му „Боят около Брацигово“, издадена в1881 г. Той греши само на няколко места, гдето говори, че още в 1862 г. имал сношение с Бенковски, когато тоя последният от 1875 г. влезе в лагера на бунтовниците, и гдето споменава, че имал кореспонденция с някакви си тайни комитети, от които селото получавало известия във време на въстанието.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Записки по българските въстания][Захари Стоянов][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух