напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Читателят, който не чете


От 1989 г. ни делят вече десетилетие и половина — все едно 1959 г. спрямо Девети септември, — а литературата ни избягва да погледне сериозно на важните си въпроси. Или ги заобикаля, или предпочита дребните отговори. Така че въпросите си стоят и наедряват. Какво става в българската литература оттогава насам? Става ли нещо? Чете ли я някой? Има ли я въобще? И малко по-детайлно: Пише ли се в момента у нас голяма или поне добра литература? Колкото по-дълго време минаваме без добри отговори на първия от тях, толкова по-склонни ще сме да отговаряме на останалите с по едно драматично „не“. Свикнем ли с драматизма, следващата стъпка ще е апатията.

Горните думи звучат може би малко апокалиптично, като извадка от кредото на главния герой в „Разруха“ на Владимир Зарев, но ги нямам предвид в тази светлина. Първо, литературната ни ситуация е преходна, а апокалипсисът, знаем много добре, чертае финален период, не преходен. Второ, факт е, че българска литература продължава да се пише. Издава се. При това с по-голяма гъстота и на повече места, отколкото преди. Трето, няма беда, ако у нас все по-често се говори и за „български литератури“, вместо само за „българска“ или „българската“. Това са просто три възможни погледа към един и същ писмен фонд.

Проблем е не точно литературата, а организацията на литературното поле. За нея постоянно ще става дума тук и в следващите статии. Една от основните ми тези е, че лошото състояние на тази организация влияе зле не само върху разгласата и разпространението на отделните произведения, но и върху самия им текст. Някои дори проваля, а на други им пречи да се оптимизират докрай.

До преди 1989 г. нещата бяха по-ясни, поради държавно-идеологическия регламент, който подреждаше всичко под себе си и го разпределяше по разни оградени места. Институти, творчески съюзи. Белене. Класиката беше в учебниците. Кандидат-класиката на съвремието се изказваше по телевизията и залежаваше в книжарниците. Тук-таме изникваха и въплъщения на неофициалната („истинската“) класика, които се преписваха, конспектираха или внасяха на риск от чужбина. Животът на всички тези литератури течеше основно в центъра на София, но оттам тръгваха бързи нишки към останалите квартали на столицата и градове на страната. Самата централизация на системата осигуряваше светкавично разпространение и на неординерната мисъл или творба.

Известно ни е, че политическата промяна в края на 80-те не доведе просто до смяна на властта. Тя удари в сърцето организацията на властта. И я разсипа. И тъй като литературата повтаряше в общи линии тази организация, промяната удари и нея. Да вземем само институциите. Единният Съюз на българските писатели, който дотогава узаконяваше присъствието на отделния писател върху литературната ни сцена, изгуби монолитния си патент и скоро се разпадна на Съюз и Сдружение, а те на свой ред се сбиха помежду си както основните антагонистични партии в парламента. Тук-таме изникнаха и други писателски образувания. Но делът им от литературната карта на страната не достигна дори процентния дял на парламентарното присъствие вън от водещите две партии.

Превръщането на литературата в поле на групови битки с политико-партиен оттенък активира донякъде едно разнообразие от заглавия, идеи, стилове, критерии, оценки. Разби се на групи, обаче, и литературната комуникация — обменът на актуална информация, възгледи и текстове между писатели и писатели, писатели и читатели, читатели и читатели. Този обмен заописва затворени кръгове, престъпвайки много рядко границите на съответната група.

Ето част от недъзите на днешното състояние на нещата. Поради това, че литературата съществува главно в затворени враждуващи групи, малък е шансът на интересуващия се човек да добие по-широк поглед върху нея — всяка от групите си прави своя класика и я представя за единствената. Пак поради същата причина, минимални са възможностите за разгласа на отделното произведение, което трудно добива чуваемост вън от кръга си. Съвсем е деградирала литературната рецензия, която представлява много рядко нещо друго, освен реклама на съответната книга, ако е на човек от кръга, или остра критика, ако е на човек от съседния кръг.

И най-вече, писателят общува преди всичко с писатели, а не с читатели. Принадлежността му към един или друг кръг му дава по-голям шанс да издаде поредната си книга. Но същевременно затваря потреблението на книгата пак в рамките на кръга. Свежда й излъчването предимно до професионалната сфера и фактически я превръща от нормално общуване с читатели в експертно занятие за свръхпосветени.

Но защо в новия период литературата изведнъж загуби значение? И дали е така? Може би е загубила легитимитет поради обслужването си на тоталитарната власт? Може пък и нещо друго да се е случило?

Две са основно нещата, от които българските писатели не се уморяват да се оплакват до ден днешен: че (1) държавата не полага грижи за културата (респективно за тях); и че (2) българинът не чете. Двете са всъщност свързани, защото ако държавата се грижи за тебе, тя налага името ти в публичното пространство и при всяко положение ти увеличава публиката. Ако пък имаш достатъчно читатели, държавните грижи са само въпрос на време. Държавата скоро ще тръгне след теб, ще се старае да те цитира, награждава и ангажира в свои дейности и структури. Защото ще разчита на твоята репутация за подпълване на своята.

Около горните оплаквания има някои неща за уточнение. Всъщност българинът чете. Но не винаги точно българска литература. И не винаги точно „литература“, според както се възприема у нас значението на тази дума.

Ще започна с втората теза. Въпреки многото апокалиптични съждения напоследък за „криза в литературата“, при това не само у нас, но и в световен мащаб, такава криза според мен не се наблюдава. Чете се както винаги, може би дори повече от всякога. В криза е по-скоро дефиницията за „литература“. Тя като че ли се разширява. Традиционно в нея сме свикнали да включваме само поезията и художествената проза. Но това в последно време става все по трудно, особено под напора на кризата в хуманитарното образование по света, процеса на преразглеждане на литературното наследство (който в САЩ и Европа трае вече над три десетилетия) и особено разгръщането на Интернет.

Що се отнася до българската литература, проблемът е по-деликатен. Дори на своя територия тя никога не е можела да се мери по популярност, например, с преводната литература. Нито сега, нито през социализма, нито преди социализма. И тъй като тук на преден план излиза отношението на читателя, ще предложа за каузата на по-нататъшното разсъждение две, по моему, аксиоми на читателския интерес:

1. Читателят се интересува повече от актуалност, отколкото от вечност, от съвременни четива, отколкото от класика. Ако дадено четиво не му въздейства, значи нещо му е попречило да го припознае за актуална литература.

Ако първото условие е удовлетворено (и само тогава),

2. Читателят се интересува повече от родна, отколкото от вносна литература. В контекста на днешния глобализиращ се свят това би могло да се преформулира и като „повече от близка, отколкото от далечна литература“.

Изводът е следният. Ако българският читател има доверие в принципната актуалност на родната му литература, той ще предпочита да я консумира нея, въпреки инцидентните разочарования. Но тъй като случаят не е този, значи читателят няма доверие в актуалността на българската литература. Излиза, че читателят е изпреварил писателя.

Но за това — в следващата статия.

 

Труд, 18, 19.01.2004

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух