напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Назад към бъдещето


Няма книга, в която да не е вградено желанието да бъде прочетена, каквито и противоположни сигнали да пуска. Въпросът е, обаче, към коя публика най-напред е насочено желанието? Тук писателите се разминават в ориентацията си. Едни опипват почвата за пряк контакт с читателите. Други пък залагат на професионалната принадлежност — гледат да си сверят часовника най-напред с колегите по перо, да не би да сбъркат случайно нещо.

Предишната си статия завърших с тезата, че у нас читателят е изпреварил рязко писателя. Това изглежда малко като парадокс на фона на популярния романтичен мит за твореца, който по дефиниция е изпреварил времето си и поради това или води своя народ, или глъхне някъде забравен и неразбран. Но е хубаво да имаме предвид, че митът е търпял промени. В разцвета на европейския романтизъм той е визирал единствено ярката творческа индивидуалност и никой друг. Но по-късно, особено в централизирани култури като руската и нашата, на въоръжение го взима писателската институция. Цялата. Започва да се пропагандира внушението, че щом си писател, значи автоматично изпълняваш функцията „изпреварване на времето“ и толкоз.

Читателят обаче, в един определен смисъл, винаги изпреварва писателя. По-свободна валенция е. Има право на повече и по-разнообразни движения в литературното поле. Интересува се предимно от неща, които занимават актуалния му интерес, окупират съзнанието му тук и сега. Чете вестници или специализирана книжнина, с която работи, рови из Интернет по тази или онази тема. Всичко това влиза безпроблемно в параметрите му на читател. А да не забравяме и друго — че читателят е важна част от писателя. Последният понякога го крие (има писатели, които твърдят, че не четат, за да не се влияят), но не винаги.

Вярно е, наистина, че в публичното ни пространство не всяко „четене“ е престижно. Но засега българският писател няма дори относителната свобода на читателя. За да го наричат „писател“, той трябва да е поет или белетрист. Теорията и критиката са му забранени. Хуморът — нежелателен. Не пише за вестници, а ако напише, не си го брои за писателски труд. По силата на един ръждясал регламент, журналистът, макар че „пише“, не се приема у нас за „писател“. Докато, например, в основната люпилня на нобелисти, Щатите, той е точно такъв, заедно с романистите и поетите.

Тези параметри на гилдията правят нашия писател едва ли не задължително неактуален. Той се занимава с проблемите на вечността и безсмъртието, на естетиката и морала. „Пазар“ и „популярност“ са за него нецензурни думи. Отговаря за паметта на нацията, за славното историческо минало, за българското у българина. Или за свещената некомерсиалност на Литературния храм. Актуалността, настоящето, животрептящите въпроси на деня е склонен да остави в ръцете на „писачите“, „занаятчиите“. С една дума, постоянно гледа да се пакетира в класиката, още преди да са го зачислили там читателите.

Много говоря за „актуалност“, а значенията, които се влагат в думата, не са съвсем устойчиви. В тази връзка нека да разгледаме една сравнително наскоро излязла книга, която видимо проявява интерес към тези значения. Става дума за романа на Анчо Калоянов „Девети“ [1] , монументален том от близо 500 страници, съдържащ точно това, което заглавието ни кара да очакваме — разказ за времето и събитията около съдбовната дата Девети септември 1944 година.

Темата е актуална, макар и историческа. Около горната дата в обществото ни все още няма твърд консенсус, което значи, че сюжетът там все още тече. В този смисъл, със самия си избор на заглавие Калоянов е уцелил десятката. То освен това се отличава с енергизираща, а и многозначна краткост — едни ще извлекат от него носталгичен ракурс, други ще се впечатлят от отривистия му формат, тип класически трилър, а трети може да видят в него дори някаква числова мистика.

Към тази книга изпитвам немалка симпатия и уважение. Калоянов е извършил огромна проучвателна работа, и най-важното, я е довел до край. Около известната дата той е преплел буквално стотици случки, исторически факти, имена, съдби. Композицията на книгата също впечатлява. Сюжетът не е права линия, а минава през вътрешния свят на част от героите, което е дало възможност на едни и същи хора, събития и взаимоотношения да се групират и прегрупират като в спирални кръгове на серия от нива. Въпреки че липсва централен разказвач, подсказано е, че всички тези лични коментари са всъщност разноцветни балончета на дълги върви, стиснати в ръката на „Главния Учител“ — тайнствена фигура на мъдрец от николай-райновски тип, който пише летопис на епохата в една „Дебела Тетрадка“ и е способен да броди с еднаква лекота не само по сюжетните пътища, но и в душите на героите.

Тази сложност на композицията, бронирана и с адекватно многообразен и подреден на нива език, демонстрира, наистина, техническите умения на автора, но не мисля, че допринася за крайния добър резултат. Романът е станал литературен, „писателски“. Той не показва дори сянка от желание да се работи с широк кръг читатели, създаден е сякаш за колеги или за просветени ценители. Още самото му начало (монологът на поп Русан) е способно моментално да убие нездравото любопитство на случайния читател и да го отпъди, за да си останем само ние, посветените:

„И се понесоха ония ми ти коне като два черни гарвана, най-бързите в цялата Провадийска околия, та стана една... Не е за приказване, а за надгробное ридание с прехапани думи, защото каруцата начесто подскачаше по неутъпкания коловоз, надран от порои, които през летните дъждове се бяха спущали с камънак от урвите на Камчийското буче.“ (7)

Този гъст език се поразрежда нататък, но читателят още дълго продължава да се натъква на фолклорно-книжевни конструкции като „шарилата на заесенялата гора“ и „но ги върнаха с тихи придумки“. Получила се е една монотонна реч в традициите на родолюбивата ни проза от периода на средния и късен социализъм. Нещо като балада, песен или легенда за драматичните събития от онова време, но не разказ, не интересна история. Та била тя и кълбо от сюжетни нишки, а не само една-единствена нишка.

Защо българският писател с такова усърдие настоява да не пише интересно? (Калоянов далеч не е изключение.) Защо така трудно се отпуща да разказва? Толкова ли няма добри истории, независимо дали около Девети септември или други дати? Уверен съм, че има, но къде са?

Едно от верните обяснения е, че нашият писател е обрасъл с вътрешно-професионални взаимоотношения и затова няма в съзнанието си отчетлив образ на адресат вън от тези взаимоотношения. Писателството у нас е блиндирана институция. Отделният му член, следователно, гледа за „хоризонтално“ признание към колегите си, а за височайше или „вертикално“ — към държавата. В последно време към държавата се прибавиха, като алтернативен обект на писателско въжделение, и фондациите. Тъй или иначе, читателят тук го няма.

Другото вярно обяснение (доста свързано с предишното) е, че нашият писател е по принцип склонен да пише тенденциозно. Има нещо наум, неспонтанен е. Въображението му, ако въобще е налице, не е отпуснато на воля, да не би да развали замисъла. Затова много често той е тежкотоварен. Подобна тенденциозност наблюдаваме и у Калоянов. Той не се отпуска в отворен сюжет. Напротив, основната му цел, както се вижда, е идеологическа — да внуши, че всички дребни и едри детайли, които е вкарал в книгата си, влизат в регламента на висш замисъл, който ги осмисля, дава изконните им значения. Както през вътрешния коментар на един от героите е изразено пряко:

„[А]ко вярваш във Висшата сила, на тебе ти е обещан живот, в който нищо не е случайно...“ (393)

Тук има много николай-райновска теософия и немалко дъновизъм — тези две разновидности на националистическия окултизъм, които още се срещат тук-таме из литературното ни поле. И двете са стриктно детерминистични. В унисон с тях Калоянов очевидно се стреми да създаде в романа си гъста мрежа от всевъзможни, но неслучайни неща, между които от един момент нататък да протече такава гъста гама от значения, че изведнъж като в атомен взрив да блесне истината за България и българската съдба, от която Девети септември е само част.

Тази идея е гръбнакът на „Девети“. На нея са подчинени детайлите. Ето защо конкретните случки в сюжета не изглеждат директно предадени, а са някак приглушени, прозират като през марля, често пъти са дори избутани на заден план от разни нагласи, емоции или отношения. И са в крайна сметка безинтересни. Калоянов всъщност съвсем съзнателно не прави четиво за широко потребление. Прави сакрално четиво тип „библия за българите“ — нещо, което да четеш дълго и кажи-речи единствено. Нещо, което да измести останалите четива, а да не се намести редом с тях в съвместното литературно поле.

И в крайна сметка, мисля, че умението на една национална литература да разказва интересно е дълбоко свързано с нивото на гражданското общество в територията й.

Но за това — в следващата статия.

 

Труд, 25, 26.01.2004

 


1 Анчо Калоянов (2003) Девети, София: Труд.

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух