напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Ефектът на сектата


Странна антилогика се получава в литературното ни съвремие. В него уж тече борба между старо и ново. Изумява, обаче, процентът на новото в старото и на старото в новото. Да вземем романа, за който писах в предишната си статия — Анчо Калояновият „Девети“. Него можем спокойно да го броим за „стар“, доколкото авторът му е член на „казионния“ Съюз на писателите, залага поне принципно на класическия епос и задълбава в темата за корените на българщината. Освен това романът е тенденциозен и скучен. Но е добре написан. Барем. Демонстрира вещо разнообразие от повествователни техники. Езикът му е изпипан до последно. Проблемите му са в прекаления професионализъм, а не в недостига на такъв, защото покрай техниките и идеологиите се е изгубила остротата на интересната история, заради която, обикновено, читателят чете.

Но ако един писател държи да се нареди сред носителите на „новото“, няма нужда даже да пише добре. Достатъчно е да спази един пакет правила. Горните три пункта — епосът, българщината и членството в писателския Съюз — са му забранени. Писането му трябва да е елитарно, антипазарно. Важни елементи са разбърканият сюжет и осезаемото присъствие на писателския аз. Особено помага, ако на няколко ключови места в творбата са сложени думи, с които обича да работи френският постмодернизъм. Но задължителни са му поне третото и четвъртото от следните четири условия (първото и второто само помагат): да се обяви за интелектуалец, да е просветен в няколко модни до неотдавна теории с френско потекло, да се движи в определени университетски кръгове, където се преподава нова българска литература, да е симпатичен или нужен на фигурите, които дават тона на мненията в тези кръгове. С една дума, в този сектор от нашата литература, „нов“ се става по назначение. На база на лоялност, чинопочитание, спазване на правила. Литературата няма никакво значение.

Излиза, че романът на Анчо Калоянов отговаря на литературните условия за „интелектуалност“ и „новост“, но не и на социалните. И затова не би влязъл в тия две категории. В тях влизат, за сметка на това, доста по-семплите писания на Албена Стамболова, за които сега ще стане дума. Ще се спра най-вече на романа „Това е както става“ (очевидно, постмодерен вариант на смисъла на „Тъй върви светът“). Същият излезе през 2002 г., първо в сп. „Сезон“ и после в книга. Рецензиите в литературния печат го окачествиха като „магнетичен“, като „много силен“ дебют, като текст с „увличаща лекота на стила“. Амелия Личева пък надскочи всички, наричайки го „едно от събитията не просто на литературната 2002 година, но и на най-новата българска литература по принцип“.

Тежки думи. Особено на фона на скромните повествователни умения на Стамболова. Романът формално е история, даже сага — в него се срещат две поколения, а чрез бременността на главната героиня се трасира и третото. Но всъщност представлява серия от описания на хора и неща. В центъра стои Мария, тайнствена жена, която хипнотизира мъжете и ги засмуква в орбитата си без всъщност да им принадлежи. Накрая умира по същия неангажиран начин. Дъщеря й Маргарита е като нея. Двамата мъже в живота й Филип и Борис, както и синът й Валентин, са пасивни фигуранти в света на женските волеизявления.

Не ми харесва този тип поляризиране на половете, който не ми внушава идеята, че имам среща с някакво елитарно или поне „ново“ четиво, а ме облъхва с доза битов консерватизъм, с еснафските задръжки от 30-те години на ХХ век. Но хайде, горното може да влезе и в интригуващи форми. От него, теоретично, би излязъл нелош комерсиален психотрилър. Или интелектуален роман като на Айрис Мърдок, която умее да съчетава интересния сюжет с фината игра на взаимни влияния между планетарно самотни индивиди.

Но Стамболова е пропуснала всеки шанс да превърне книгата си в сполучлива. Подходът й към героите е равен и елементарен. За нея не личи да има значение дали дава сведения за външността им, дали разказва случки, в които те участват, дали предава диалози или отношения помежду им, дали наднича в мотивите им за някоя постъпка. Всичко — почти всичко, да бъдем точни — върви под формата на монотонни описания, авторови резюмета:

„Маргарита не можеше да внимава.... В момента, в който успяваше да се съсредоточи, виждаше нещо, което я плашеше. По-добре беше да плува в нещата, отколкото да ги вижда. Освен това рядко се чувстваше застрашена.“

Сигурно е така. Щом авторката казва. Дето се вика, кой друг ще знае, ако не тя? Обаче аз, в качеството ми на читател, от много рáнен етап започвам да се чувствам статист. Нямам шанс да надникна сам в съзнанията и взаимоотношенията на героите. Мога да се зверя и да кимам с глава. Утешава ме само обстоятелството, че и те не смеят много да шават, защото á е мръднал някой с крак или ръка, и Стамболова тутакси го затуля с тяло и ни предлага резюме на постъпката му или на мотивите за нея. Не го пуска да диша, да заживее на самотек. Бие му една инжекция сънотворно, а след това го галванизира. По същия равен начин.

Ще възрази някой, че точно това е концепцията. Съгласен съм, че е концепцията. Но тя е тривиална и скучна. Идеята е, че хората са бележки под линия към неумолимия ход на съдбите си, че всичко в живота им е естествено, логично, предопределено. Хубаво. Но не е ново, поне от античността насам. И не отменя нуждата човек да отмести малко поглед от теорията и да се запита дали пък няма шанс нещо от околния свят да го изненада със своето простодушие и непредопределеност.

Стамболова издаде миналата година още един роман — „Хоп-хоп звездите“, — който пак беше разхвален от Амелия Личева. И пак литературно необяснимо. Защото, извън по-добрата композиция, тук имаме налице не само повествователна, но и чисто езикова незрялост. Ето само в началото:

„Водите отгоре не спираха, а дори и да спряха1 , движението, което те чакаха, нямаше да се възстанови пред очите им“ (15). Опит да се улучи фразата „да бяха спрели“.

„Колкото повече вървяха, дъждът започна да спира“ (15). Изненадващ синтаксис.

„Бяха донесли антибиотици. Доктор Макс ги взе, но им2 каза, че дядото вече взима...“ (19-20). „Взел“ е антибиотиците, но не им е „казал“ за „дядото“. „Им“ от цитата се отнася до едни „роднини“ от по-преден пасаж.

„Ако подобни предмети допринасяха с нещо за общата полза, докторът можеше да отдели време, за да измисли как да ги3 провокира“ (20). Не „предметите“. „Роднините“ от по-рано.

„Винаги беше знаел, че хората, които живееха тук под неговата опека, бяха първо хора...4 “ (42). Вносна глаголна координация. На български е „които живеят“ и „са първо хора“.

„Онзи... старец... имаше върховно право да не бъде гледан и разсъждаван5 “ (43). Вносна страдателна конструкция. Ако ще заимстваме така, нека допуснем и варианта „разсъждаван-за“ или „разсъждаван-върху“.

„И заситни към спирката с неизменния силует на чакащия автобус“ (52). Силуетът на автобуса кому принадлежи — на героя или на спирката? Това паралелна конструкция ли е на „И заситни към спирката с чанта в ръка“?

„Сядат да починат край проточена струйка от ручей“ (68). Има си хас да не е проточена, а овална.

„Колко още доктор Макс поемаха отговорността за домове като този“ (77). „Доктор Максовци“? „Доктори като Макс“? „Подобия на доктор Макс“?

И тъй нататък. Въпросът ми е, ако това е авангардът на „новата“ или „елитарната“ литература, какъв ли е ариергардът? Ако това е таванът, кое ли е дъното? И в крайна сметка, в това ли е смисълът на литературата — върху белите яйца за Великден да напишеш с молив по едно „червено е“, „зелено е“ и после да обявиш пред всички, че си готов с боядисването за празника?

Около Стамболова много силно се проявява нещо, което бих нарекъл „ефект на сектата“. Това е ефектът на затвореното общество, което съществува само на база на стойности за вътрешна консумация. „Ефектът“ обхваща и други писатели. „Новата“ ни литература е въобще населена със странни присъствия, между които, например, романите на Емилия Дворянова — тях едва ли някой би се заклел в живота на детето си, че ги е изчел докрай, но ето, в същото време Михаил Неделчев, Милена Кирова и др. са ги обявявали неведнъж за каймака на съвременната ни класика.

Ще кажа и нещо друго. В такива тесни общества литературата наистина губи значение. Стойностите й са подменени с правилата на играта, която поддържа живота на съответното общество. Тоест, значение там имат не достойнствата на написаното, а мненията на съответните силни фигури, които управляват обществото и осигуряват субсидиите за поддръжката на членството в него. В този план, последен въпрос: преподава ли се вече творчеството на Стамболова в университета? Като на Дворянова.

И ако някой смята, че тук не съм говорил по темата, която обявих в предишната си статия — за паралела между състоянието на литературата и състоянието на гражданското общество, — той се лъже.

 

Труд, 32, 2.02.2004

 


1 „да бяха спрели“

2 Какво е взел, на кого го е казал? Смес между лекарства и роднини.

3 отнася се за роднините в предните изречения

4 „че хората, които живеят тук, са първо хора“

5 най-добре „разсъждаван за“ или „разсъждаван върху“

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух