напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Кризата в историческия роман


Историческият ни роман е определено в криза от 89-та насам. Почти няма нови ентусиасти в жанра. Пише основно старата школа — Антон Дончев, Цончо Родев, Владимир Зарев, Димитър Мантов. Изключенията са малко и къде по възраст, къде по стил нямат вид на изключения. Смениха се все пак водещите теми. Турското робство залиня, а на негово място се настани българската античност, която е период с щедри граници, някъде между Орфей и патриарх Евтимий.

Кризата се дължи отчасти на технически причини. Този тип роман иска много проучвания. Трябва му, тоест, предварителен влог от време и работа, какъвто в притеснената ни икономика не всеки автор може да си позволи. Но специално за срива на робството в жанра причините са по-скоро политически. У нас историческата тема е била винаги приоритетна за централната власт и затова е чест обект на награди, привилегии и контрол от нейна страна. Ясно е защо — темата е един от инструментите, с които чрез образованието и медиите властта традиционно е държала в патриотична спойка населението и е упражнявала хегемонията си над него. Но днес, при наличната ориентация на страната ни към Евросъюза и НАТО, турското робство вече не служи като такъв инструмент. Което се отразява и върху подбора на темите конкретно в историческия роман.

Има и още една причина. Днешното ни общество е преотдадено на настоящето, а то е преходно, динамично и с размазани очертания. Няма устойчиви формули за прочит на съвремието, поне като стартова база. А без съвремие, какво минало?

Сега ще разгледам накратко два от по-новите исторически романи, които мисля, че са симптоматични опити за опипване на съвремието и за художествено прикачане на миналото към него. Това са „Поп Богомил и съвършенството на страха“ (1998) на Владимир Зарев и „Странният рицар на свещената книга“ (2001) на Антон Дончев. И двата са избрали за своя тема богомилството. И двата са стъпили върху повествователната ни традиция по темата — от „Богомилски легенди“ (1912) на Николай Райнов до „Легенда за Сибин“ (1968) на Емилиян Станев. В същото време и двата наблягат на днешния по-широк европейски контекст. В сюжетите им присъства мотивът за богомилската искра, която разпалва катаро-албигойския пожар в Европа, а има и реплики към „Името на розата“ на Умберто Еко. Общи моменти в този план са, например, търсенето на свещеното четиво, Библиотеката, даже и пожарът в Библиотеката.

Да видим сега разликите. Романът на Зарев е композиран доста забавно, като мистификация на „Трите жития“, изчезнала богомилска книга от Х в., с добавено едно четвърто от ХІV в. „Трите“ са написани от ученици на Богомил и разказват за последния, „Исусовския“ етап от живота му — етапът на мисията, посланието и саможертвата. В четвъртото пък монахът катар Никола от Конкорецо описва търсенето си на „житията“, съчетано пак по Ековски с оплетена криминална интрига, в която е въвлечен със собственото му име и самият Еко, в ролята на монах.

Зарев малко прекалява с тия свои заемки. Опитът му да пише „както се пише в момента“ е заредил последната част на романа му с един лъх на вторичност, който може да е постижение от гледна точка например на модерния до неотдавна постмодернизъм, но трудно се възприема като такова след оттичането на модата му. По-съвременно щеше да е, ако беше отстранил поне част от стилистичната украса на „житията“: „лепкавата твар на скакалците опустоши земите ни“, „напънах до издъх цялото си същество“. Тук особено пагубно се усеща пръстът на Николай Райнов. Сами по себе си орнаментите демонстрират вербалната рутина на Зарев, но гъстотата им разрежда сюжета, забавя го и го разфокусира. И най-вече, подменя реалния читател с един доста фиктивен, едновременно кабинетен и състоятелен, който има безкрайно много време за четене и безкрайна мотивация да не чете друго, освен точно тази книга.

Все пак романът е преди всичко роман-разсъждение. Чрез образа на поп Богомил се разглежда проблемът за страха от смъртта и тук са някои от по-силните моменти. Кое у хората произтича от този страх? (Нима всичко?) Преодолим ли е? (Нима не?) Кое е лекарството, ако има такова? Самият Богомил е някак въплъщение хем на лекарството, хем на лечителя, хем на излекувания пациент. Изобразен е като учител с учение, но също и като човек тотално освободен от страха от смъртта. Спрямо него пък житиеписците играят ролята на коригиращ фон. Те го наблюдават, разсъждават върху думите му, поставят му изпитания, виждат как ги преодолява.

Тримата го съзерцават от малко различни ъгли. Прокаженият Стан го вижда сърцат, красив и понякога хитър. Безпаметният Матей — като лидер от сталински тип, основаващ жестокостта си към другите върху любовта им към него („И запомни, нечестивецо, тук е твоят дом. Аз съм твоят баща. Аз, бащата на всички народи!“:121). Емилиян — като мистик и родолюбец. Родолюбието впрочем е червена нишка в романа и чертае около централния герой аурата на нещо като „български вожд“. В характерен пасаж от Матеевото „житие“ Богомил отива да премери сили с Иван Рилски, защото „невъзможно е тоя окаян и с езическа душа народ да понесе и двама ни“ (131).

Що се отнася до Антон Дончев, той не се е хванал в капаните, които са чакали Владимир Зарев по пътя му, но се е хванал в други. Романът му разказва за това как рицарят Анри дьо Вентадорн, срещу няколко хиляди златни дуката, бива пратен от кардинал Уголино в Българско да намери тайната книга на богомилите, която подрива устоите на светата църква, и да му я донесе. Анри отива в Търновград и се среща с богомилския водач, който пък му поверява мисията да занесе същата тази книга на албигойците във Френско. Така рицарят се оказва изпълнител на две взаимно изключващи се мисии. Той ги движи едновременно почти докрай, но накрая Доброто побеждава и Анри загива на клада след падането на последната албигойска твърдина Монсегюр.

Сама по себе си, психологическата завръзка е находка и би ми се искало около нея да се заплетат още събития и нишки. Дончев, плюс това, е стилистично по-сух, което придава допълнителна интензивност на сюжета. Но му пречи патетиката. Героите му често се движат сякаш на кокили и не разговарят, а държат гръмовни речи в последните мигове от живота си. В думите им има недостиг на случайни неща, на ориентации встрани от посланията или мисиите им. Затова понякога общуването им не прилича на общуване, а на сблъсък като между „Титаник“ и айсберга.

Искам да подчертая едно — книгите на Дончев и Зарев са майсторски написани. Тук няма проблем. Но са по-скоро писателски, отколкото читателски. Наистина, заслужава уважение опитът и на двамата да бъдат актуални спрямо днешния литературен контекст, още повече че опитът се реализира донякъде. Но редица неща ги дърпат назад. Те някак не са успели да излязат вън от традиционния ни исторически роман, който възпява славното българско минало и употребява героите си като кукли на величавия патриотичен разказ. Особено неактуални изглеждат дълбоко залегналите (и блянови в естеството си) мотиви за обединения народ, духовния лидер, Свещената книга. Независимо дали им харесва или не, ценностните ориентации на съвремието вървят надругаде.

Героите и на двата романа са всъщност не индивиди, а колективи и колективни емблеми — България, българският народ, българската съдба, „едната“ българска книга. А те, особено в днешния отворен свят, не могат вече да служат за автоматични ценности, които нямат нужда от аргументиране. Защото имат своите провали. В тяхно име политиците и поетите ни са призовавали народа да мре вече в две световни и в още няколко локални войни. Около началото на 30-те години във всяко пето българско семейство глава на семейството е била жена. Да не говорим за съпътстващата бедност и неграмотност, а и за 45-годишния социализъм, който идва по-сетне. Какво още? В тази връзка ми идват наум изключителните за мен думи на Томас Дейвис, ирландски поет от ХІХ в., при това националист:

„Има неща, които човек не бива да прави дори за да спаси една нация.“

Каквито и миражи да се привиждат на някои заварени секции от писателската ни гилдия, за в бъдеще можем да градим само гражданско общество. Тоест не нормативен, спуснат отгоре, а органичен, произтичащ отвътре колектив. Последният е сбор от индивиди и не е безлична маса. А литературата ни ще е нормално да търси индивидуални казуси, сложни индивидуални съдби. Повече казуси — по-малко каузи.

 

Труд, 39, 9.02.2004

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух