напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Литературният провинциализъм


Симпатично ми е есето на Дончо Цончев в „Труд“ по повод предната ми статия. Смути ме само това, че чертае отношението „писател-читател“ някак покровителствено и собственически, като отношение „стопанин-куче“. Не е ли малко нехуманно към човека, който чете? Някак биорасистко ми изглежда. Всички ли писатели са просто „стопани“ или има добри, средни и лоши? Пада ли някой „стопанин“ до нивото на „куче“? Има ли някакво „куче“, или поне „кученце“, в душата на всеки „стопанин“? Има ли шанс самото „куче“ да стане „стопанин“ — да си смени вида? Въобще, метафората май създава повече проблеми, отколкото решава.

Но тук ще говорим за провинциализма, който според Дончо Цончев не присъства в „духовното“, и аз съм съгласен, ако въпросът е специално за добрата литература. От някакво ниво надолу, обаче, го има и точно за него ще стане дума. Темата всъщност е много българска. Не защото провинциализмът е наш патент. Има го абсолютно навсякъде. Навсякъде обаче е своеобразен, различен е по нещо от останалите. Така че можем да говорим само за специфични модели. В случая, за българския.

Прелиствам новоизлязъл тритомник на Карол Николов (изд. „Сибия“, 2003) — том поезия, том художествена проза, том есета. Последният е с посвещение към сънародниците, които живеят далеч от родината. Хубава хартия, солидна дебелина, лъскави корици с илюстрации, навяващи патриотична носталгия. Вътре — морал, родолюбие, патос, старателни рими, висоти на духа. Например:

„Усещате ли? Движим се. По склона

на времето планетата звъни.

Велика мъдрост има във сезона,

дошъл сезона стар да замени.“

Стихът — като стих — е грамотен. Авторът вероятно е добър човек, деликатна душа. Но ако става дума за литература, римите са позната схема, образите също, за идеите да не говорим. Защо „звъни“ планетата? Ами да звучи „по-така“. По-птолемеевско или просто по-извисено. Защо „по склона на времето“? За да се каже поетично „Ех, остаряваме“ като подстъп към веруюто „Обаче животът е вечен“, на свой ред вложено във вариации върху „Земята се върти“ и „Сезоните се редуват“. Нещата, макар и обявени не без известно лековерие за „мъдрост“, са до болка вече казвани, казвани, казвани и ако някои датират само от Галилей, други идат още от зората на разума. Поетът основно демонстрира умение да римува и ритмува очевидното.

Спрямо едрите теми Николов все пак не е от най-амбициозните. Анибал Радичев е пó на „ти“ с Космоса:

„Пламтят световете първични и в огъня пъклен

тече веществото, споено в протонни ядра“

(„Движение“).

Но и на двамата горецитирани проблемът в този план е, че се занимават с неща, които не са им проблем. Пък и на никой друг. Може би точно поради тази причина за големи неща се пише най-лесно. Не носиш лична отговорност, тъй като не контролираш дори минимално обекта си. Нямаш си и представа какво е там, как изглежда, но тъй като и другите си нямат, каквото и да напишеш, ще мине. В такива случаи обикновено трупаш експресивна боя и според количеството й очакваш аплодисментите.

Ето го впрочем Карол Николов и долу на земята:

„Тя мълчи. Свещеникът кръщава

тая заран първия й внук

и чете молитвата за здраве

силно, на неверните напук.“

(„Майка“)

Защо попът трябва да се звери на някой имагинерен враг дори когато кръщава дете в собствената си черква, не става ясно. Едно обаче съм сигурен. За този човек поезията е храм. Той влиза в нея с изути обувки, за да се умие, пречисти, извиси душевно и от вътрешния си подиум да възпее някого или нещо. Да, именно. Той възпява. Извън благородството на почина, обаче, това е опасно. Поезията не е храм. Била е някога, в далеч по-безписмени епохи. Но днес не може да бъде нещо толкова външно. С натрупания вече житейски и словесен опит, тя не може да бъде нищо по-малко от тип виждане, тип светоглед. Или поне инструментариум за нагласа на светогледа.

Храмовността й, така както е предложена от Николов, предполага и нещо друго. Че поетът, като приключи със службата си, ще слезе от подиума, ще си навлече пак делничните дрехи и ще се върне в сивия, дребния, низкия живот. До следващата служба. Точно тази разлика между „вън“ и „вътре“, между околния свят и изкуството, разграничава в днешно време провинциалния поет от „централния“. Това е модел отпреди и вече не работи. И дребността на живота, и висотата на поезията са всъщност предпоставени положения. Обективно ги няма. В този смисъл, ако гледаш на поезията като на нещо външно — макар и престижно външно, храмовно външно — спрямо нещата наоколо, значи сам си приел, че не си поет, а само работиш поет. На час, два или три дневно. Колкото дойде.

Литературният провинциализъм, можем да заключим, се проявява в една завишена, предварителна литературност. Писателят не смее да забрави, че е писател. И не спира да го напомня дори вътре в текста си. Не общува отвътре с нещата, за които пише. Възпява ги. Ако е по-авангарден пък, обича да пише за писането си. И въобще, върви в дадена насока, ако някой друг вече е стигнал до края и го чака с опита си накуп. Мъчи се да надскочи съществуващи вече нива. Често пъти Космосът му е по-близък от махалата, а България — от комшиите. Метода му на писане можем да го наречем „разкрасена рисунка по зададен схематичен модел“. Преди много години бях видял някъде подобна карикатура: художникът е пуснал чешмата в кухнята, турил е до нея статива си и рисува „от натура“ Ниагарския водопад.

По принцип думата „провинциализъм“ значи две неща. Първото е неутрално-до-положително и се свежда до произхода на даден писател (село, малък град), резервоара на темите му, източника на емоциите и асоциациите му. Второто е отрицателно-до-неутрално и може да се нарече „разсъждаване за центъра с логиката на периферията“. Или по-просто, „тесен поглед“, „къс хоризонт“, „махленски светоглед“. Същински е провинциализмът от втория тип. Той не е географско явление като първия, а манталитетно и жанрово. Има го колкото искаш и в центъра на София. У кореняци.

Този тип провинциализъм все пак си има географски аналог — незадължителен, но улесняващ. Получава се най-лесно в село, малко градче или периферна махала на големия град. Детето е любознателно, отрано обиква книгите, в даден момент прописва. Получава насърчения от родител или учителка. Литературата се разгръща в съзнанието му като нещо голямо и далечно, клуб на избраници, Валхала, класика. Едновременно с това тя е за него място, където се отървава за малко от дребната си среда, от грубостите и битовизмите й. А личното писане я превръща и в мечта за принадлежност. В много силен блян за самореализация. Следва миграцията в София, където са образованието, културата, писателите, признанието, славата.

България е по принцип миграционна страна. Още от 1878 г. в София е съсредоточена политическата власт, а към нея съответно гравитира и културната. Това обстоятелство е създало оттогава насам в страната постоянен миграционен поток от селата, градчетата и градовете към столицата. А оттам — евентуално, но незадължително — „навън“.

Миграционният характер на обществото е направил и културата ни миграционна. И тук искам много силно да подчертая едно. Тази социална динамика е създала най-добрите, „най-централните“ произведения в нашата литература. Вложила е в тях първопроходческа енергия. А освен това им е придала и една вътрешна дълбочина — сложен резултат от личните способности, съчетани с драматизма на отрязаните корени, на смяната на кастата, на скока от „периферията“ в „центъра“. На натиканото дълбоко в подсъзнанието минало.

И едновременно с това този конструктивен „провинциализъм“ е сложно размесен в социалния план с един друг, без кавички. Последният е вложил в литературното ни поле „успеха на всяка цена“, лесното групиране в клики, грубата надпревара, безскрупулните взаимни надхитряния, лъжите, лицемерието, безгръбначното чинопочитание, идолопоклонническата имитативност. В задния план на това поведение много често пулсира всъщност страхът на „жанровия“ провинциалист от връщането в някогашната дребна среда и от срещата с призрака на отрязаните корени.

Тук не можем да изчерпим темата. Ще допълня само, че радикализмът, с който тръгна след 1989 г. културният, а и интелектуалният ни живот, не беше чак толкова революционен, ботевски, дръзновен и прочие, колкото го изкарваха гръмогласните реторики в тази посока на Едвин Сугарев, Ани Илков, Пламен Дойнов и т. н. В него присъстваше голяма доза провинциализъм точно от втория тип — склонността да си отрежеш за пореден път миналото, може би защото само първия път боли, и да излезеш на рампата някак изотведнъж невинен, млад и дръзновен. На пръв поглед уж „юноша бледен“, а като се взреш по-внимателно — „бебе с мустаци и брада“.

 

Труд, 53, 23.02.2004

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух