напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Таванът, стените и дъното


Ценя култивираната нагласа и тон, които критикът Георги Цанков демонстрира в статията си „Униформа и фантазия“1. Това е ниво, на което си струва да се обсъждат неща, и бих се радвал, ако дискусията с Цанков и с други, способни да поддържат подобно ниво, продължи. Не с всичко, разбира се, съм съгласен, но би било странно, ако беше обратното. Литературата ни толкова слабо познава себе си, че е цяло чудо дето въобще се срещаме на общи теми, вместо да се лутаме поотделно из тъмните й коридори.

По-интересно ми е, че въпреки някои разминавания във вкуса и избора, нямам желание да споря с Цанков. Това не се дължи на заявената от самия него неприязън към споровете. Двамата просто пишем в различни жанрове. Неговият е „рецензията“ или по-точно „обзорната статия“, която е на практика серия кратки рецензии на конкретна книжнина, навързани в обща теза или общ сюжет. Аз пък пиша повече за процеси и механизми в литературата. Тоест, ако той играе шах, аз играя табла. Или обратното.

Разликата е симптоматична с оглед традициите в родната литературно-критическа мисъл. Ето защо. Ако човек прочете на един дъх цялата статия на Цанков, с всичките похвалени в нея имена и заглавия, спокойно може да си зададе въпроса: „Добре, но кое е общото между тях, та са така заедно? Между Яна Язова, Блага Димитрова, Кирил Кадийски, Георги Господинов, Филип Димитров, Николай Кънчев, Агоп Мелконян, Димитър Шумналиев, Джоан Роулинс, Цочо Бояджиев, Хенри Милър, Карл Юнг, Енчо Мутафов и Джеймс Джойс?“ Сбирката е толкова пъстра, че няма да разбием облика й дори ако включим вътре Сервантес, Хю Хефнър и Никола Анастасов. Ето и три вероятни отговора, подредени по низходяща степен на читателска наивност:

  1. Това са автори на хубави четива.
  2. Това са радостни открития на читателя книголюбец Георги Цанков.
  3. Това са автори на новоизлезли у нас книги, които професионалният критик рецензент Георги Цанков препоръчва.

Най-верен е третият, рационалният отговор. Той не изключва другите, но не е задължително територията му да съвпада изцяло с техните. Вторият — обърнете внимание — е мантията, с която авторът на рецензентския текст се загръща. С цел да ни внуши, че единствено верен е първият отговор.

Горното не означава непременно „лъжа“, макар да не я изключва. Означава „реклама“. Тоест, може да бъде истина или лъжа дотолкова, доколкото и рекламата може да предлага истина или лъжа. Вярно, част от рекламите лъжат. Но не поради природата си на такива. Защото целта на рекламата не е да търси истината или да имитира търсенето й посредством лъжа, а да препоръча на потребителя дадена стока, продукт, книга. Истината или лъжата са й само инструменти за постигане на тази цел.

Рецензията е точно вид литературна реклама или препоръка. Главната й цел е прагматична, а не познавателна. Авторът й може да изразява лично мнение, то може да е вярно или невярно, но всичко това пак не е по дефиниция. Не е задължително дори да е чел от кора до кора препоръчаното от него. Мнението му може, например, да е колективно. Зад него може да стои институция — да речем, издателство, медия, писателски съюз или кръг, консенсусно мнение на критиката, — която той представлява или пък защитава поради личен мотив.

Е, има и друг вид рецензии, които са нещо като „вътрешни“ коментари или анализи. С тях се регулира важна част от властта из литературното поле. Но и те са разновидност на първите, защото каквато и да е рецензията, в основата й лежи препоръката, елементарният жест на посочването: „Ето, на всяка цена прочетете това.“ Или нейният отрицателен подвариант: „Не, в никакъв случай не четете онова.“

Сега ще се спра на един особено симптоматичен пасаж в статията на Цанков, където той споделя взетото си във важен миг решение да не участва „в ругателски акции за една или друга книга, защото... отреденото ни на тази земя време не е достатъчно, за да изразим радостта си от хубавото, което се е изпречило на пътя ни“. Когато става въпрос за лично кредо, споровете отпадат, разбира се. Но искам да вметна, че личното кредо на критика се съчетава тук и с жанровите параметри на рецензията. С дефинитивната й склонност да препоръчва, отбира, хвали.

Това не е съвсем достатъчно, но не е и беда. Би било глупаво да виним рецензията, че е само рецензия. Бедата е в друго — в това, че рецензентският дух е обертонът на родната ни литературна мисъл. Тя избягва да проблематизира различните нива на книжнината. Предпочита да препоръчва това, което в един или друг момент смята за най-високо, най-престижно, „най-отгоре“. Също както поетите ни, като добият популярност с първата си стихосбирка, правят до втора-трета книга опит да сътворят някакъв вариант на национален епос в стихове, така и критиците ни рано или късно — най-често рано — стигат до Ботев, Вазов и Пенчо Славейков и горе-долу там си остават. Или пък застиват във възхвала на нивото, край което са избрали да се задържат.

Не се прави така. Грешката тук е двойна. От една страна, литературата ни се лишава от познание за самата себе си. За нея е еднакво важно да знае не само тавана си, но и дъното и стените. Иначе се оказва — какъвто е случаят, — че непрекъснато се мъчи да си построи къща, започвайки от тавана, а после всеки път се чуди, че работата не се получава. От друга страна пък, по този начин тя изкуствено отстранява от плана на дискусиите част от себе си. „Най-горната“ част. И сама си създава таван, над който не може да мине, дори да иска. Наистина ли са най-добри Ботев и Вазов? Няма ли по-добри? Ако няма по-добри, няма ли други аналогично добри? А ако няма дори аналогично добри, защо? И какви са възможностите нивото им да бъде в някой утрешен момент задминато или поне достигнато? Имало ли е такива възможности в миналото? Тези въпроси звучат може би безсмислено. Но това е само защото литературата ни отдавна е конструирала собствения си таван, без да забележи, че той се е оказал фактически дъно на коридора, по който тя се опитва да се движи. Задънила е сама себе си.

Точно затова нищо в литературата ни не трябва да бъде вън от дискусионното полезрение. Тя не трябва и да се отнася с презрение към многобройните си нива, а да ги проучва и обсъжда, да трупа себепознание. Всеки детайл е потенциално важен, ако от него може да тръгне важен казус. А специално по въпроса за „дъната“, има един любопитен шотландски писател от ХІХ век, който и досега се преиздава в родината си и даже се радва на фен-клубове. Това е Уилям Макгонагал, тъкач по професия и поет самозванец, известен като „най-великият слаб поет на Шотландия“. Цитирам началото на прочутата му „Ода на Бърнс“ (оригиналният ритъм, размер и смисъл са наистина такива):

„О, Бърнс, ти си поет най-голям,

някои твои стихотворения въобще не са за срам!“

Явно го е водила римата, та е стигнал до дивотия. Но тъй или иначе самото наличие на такива фигури в една национална литература означава няколко здравословни неща. Първо, че литературата е достатъчно зряла, за да може да се смее над себе си. Второ, че тя си е създала „дъно“, от което непрекъснато се оттласква. Това си е чиста проба себепознание. А да не подценяваме и „стените“ или „средния слой на атмосферата“. Трето и не най-маловажно, в крайна сметка всеки се радва, когато някой друг е по-слаб от него. Фактът действа окуражително, набираш самочувствие и току-виж си надминал дори собствените си очаквания. Пък и нека не забравяме, че литературата може да бъде и просто радост, не само амбиция, напрежение, патетика, поука и сако с вратовръзка.

Неотдавна в предаването „Всяка неделя“ Мартин Карбовски отправи няколко пренебрежителни простотии по адрес на Недялко Йорданов и въобще на поетите от „време оно“. И получи остра ответна реплика от скандализирания Кеворк Кеворкян. В защита на Йорданов се включиха впоследствие Виктор Пасков и Стефан Цанев (бр. 76 и 77 на „Труд“).

Работата пак заприлича на междупоколенческа битка и затова ми се иска да вметна няколко думи по повода. Реакцията към Карбовски беше естествена. Едно е да критикуваш, друго е да помиярстваш. В творчеството на Йорданов има неща и за харесване, и за нехаресване — той сам, мисля, би се съгласил с това. Но не можеш с лека ръка да отхвърлиш една фигура със своеобразен облик в литературното ни поле и най-вече с реална публика. Това, особено в днешния демократичен, пазарен и панкомуникативен контекст на културата, просто е евтино и мирише на примитивен „комунизъм“ или „посткомунизъм“. Йорданов заслужава не простотии, а проучвания.

Но и заварената литературна ситуация носи отговорност за тоя род инциденти. Със склонността си да забелязва и анализира само най-горния си слой, „тавана“ си, българската литература всеки път се оказва, че съществува само във вид на едно епидермално тънкокорие, което лесно рискува да бъде разтрошено при по-силни социокултурни трусове.

А Карбовски, между другото, умее да пише. Има метафоричен талант, а подозирам, и поетичен. Но какво да правиш — дебелашки, късоврат манталитет. Който най-вече му пречи на него самия.

 

Труд, 82, 23.ІІІ.2004

 


1 Георги Цанков, „Униформа и фантазия“, Труд, 65, 6.ІІІ.2004; 67, 8.ІІІ.2004; 69, 10.ІІІ.2004.

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух