напред назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



Прагът на нормата


Една от грешките на новата ни литература — поне на най-настъпателната част от нея — беше, че изтълкува собствения си шанс за реализация изцяло в параметрите на ноември 1989 г. Тя прие рязката смяна в политическата власт като повик за аналогичен преврат и в литературното поле. И се опита по един наивно амбициозен начин да делегитимира наследството отпреди — да разчисти полето и да го застрои от нулата. Най-вече, разбира се, да го изпълни със себе си.

Тя обаче подмина в свой ущърб факта, че литературното развитие не е симетрично на политическото. Не заради друго, а защото му е чужда практиката на институционалния преврат. За литературата са характерни не превратите, а преходите. Превратът в нея, ако има такъв, може да бъде само акт на организационно насилие, идещ от другаде, и след него е логично да очакваме цензура. Както например след 9. ІХ. 1944 г.

Ясно е, че при всеки пореден шанс за „девети септември“ мнозина чакат със затаен хъс новото разбъркване на картите. Но в литературата, за техен малшанс, преходите стават постепенно, отвътре, неизбежно, вследствие на трайни промени в подредбата на околния свят и на взаимодействията между хората в него. Вярно, превратът в края на 1989 г. беше точно такава промяна, защото доведе до смяната не само на състава, но и на принципа на властта у нас. Поради същата причина, обаче, отделен преврат в литературата въобще не беше нужен. Новите условия не я обезсмислиха и отмениха, а я освободиха. Улесниха по-нататъшната й пълнота, независимост, инвенция, „новост“. Отвориха даже повече шансове за приемственост, с разбиването на пословичните за „онзи“ период тъждества между бюрократичен ранг и творческо постижение.

Това не се случи, поне досега — може би неизбежно, но факт. Настъпателните „нови“ направиха семпла операция — прерязаха дотогавашната традиция и я замениха, за пореден път в историята на културата ни, с имитативна. Този път френско-постмодернистка, внесена с целия й инструментариум накуп.

В резултат, литературата им се херметизира, изгуби визия за читателя си вън от собствените й тесни университетски кръгове. Тъканта й се колективизира и изтъня. И може би отрано щеше да се утаи в някоя безобидна ниша, в качеството си на неизбежно акне по лицето на една национална литература в нервен младежки преход, ако не я подпираше як партиен гръб, който дълго време претендираше за политически, административен, морален, че и естетически патент над националната територия.

С какво е важна традицията? Не бих могъл да измисля по-тривиален въпрос, но парадоксът е, че около нея все се оказва налице нещо неясно или недоизказано. Накратко, с три неща. Първо, с шанса да не откриваш пак колелото, ако вече го е открила тя. Второ, с най-добрите си постижения, които е хубаво да се усвояват като подстъпи за движение по-нататък. Трето и може би най-важно, с отработената си литературна норма. Тя представлява долен праг на литературността, план на утъпканото писмено знание, среден „3“ по обща литературна грамотност или, да речем, отработено „творческо писане“, ниво, под което да не падаш. Паднеш ли, все едно че ти липсва важна част от образованието.

Точно това, третото, се срина в споменатия дял от литературата ни вследствие подмяната на литературните корени. В какъв друг контекст, освен на силно обезпознаване на нормата, би било възможно да се хвалят, че и да се награждават, например, прозата на Петър Чухов (той е по-добър като поет) и Теодора Димова, стиховете на Мария Каро? Особено като имаме предвид съществуването на Богомил Райнов и Иван Радоев — да не изреждам по-нататък. Гореспоменатите автори са само пример, пък и сами по себе си са способни хора. Но прозата, която пишат, е рехава, едноизмерна и разфокусирана, като четива без биография, а и без очакване за публика вън от писателските и интелектуални кръгове, към които те принадлежат или гравитират. Постиженията им са на ниво „изречение“, на по-високо споечно ниво им липсват съществени неща.

Ще илюстрирам казаното с „Емине“ на Теодора Димова — един типичен среден роман от новото време. Той демонстрира много отявлено колко се е сринала нормата в този дял от литературата. Стъпил е едновременно на университетско интелектуалната и на феминистката вълна и представлява нескончаем монолог на главната героиня, със ситно избродирани детайли и на висок емоционален градус. От тоя тип:

„По-прашно е, по-мръсно е по тротоарите на дългия път за вкъщи с платненото куфарче от детството, с което беше тръгнала на онова пътешествие, но така трябваше, така трябваше, първо с рейс до центъра, после с тролей, после три спирки с трамвай, дупчеше съвестно билетите и изучаваше улиците, дайте ми, моля, малко пари за хляб, разбира се и спря, бръкна в дълбоката си раница и пусна в мършавата ръка парите за няколко хляба, ето за хляб и за бутилка ракия, каза му...“

Така е отначало докрай. Бих изтърпял страница-две — дори двайсет, ако останалата част от произведението ме убеди в наложителността им. Но цялото идва твърде много. Общото впечатление е за една словоохотлива монотонност на висок лад, която показва, че Димова, въпреки обработения си език и фино драматичната си чувствителност — две явни достойнства сами по себе си — не е усвоила един от уроците именно на литературната норма: че в прозата контролът над емоциите всъщност усилва патоса им. А не го тушира.

Още дълго има да се спори у нас навреди ли социализмът на литературата, помогна ли й, или й навлече някаква сложна амалгама от вреди и ползи. Има много да се спори кога сме имали повече и по-големи литературни върхове — преди или след Девети септември. Но за едно нещо едва ли ще има сериозен спор. За своите 45 години социализмът осезаемо вдигна прага на литературната норма, на минимума литературен ценз. И то поради самото си естество на система, решена да упражнява идеологически контрол. Защото който идеологизира, той и образова. Повсеместното образование е другото лице на тоталитарната еднопланова идеологизация. Ако не образоваш хората, как ще ти усвоят идеологията?

Елементарен пример в подкрепа на гореказаното е вдигането на нивото на средния български роман точно в периода 1944-1989 г. Можем да формулираме това и другояче: романите на Атанас Наковски и Андрей Гуляшки са на по-високо професионално ниво от тези на Григор Чешмеджиев, Симеон Андреев и дори зрелия Боян Болгар. При тези тримата се усеща рязко по-малко културен подпласт, по-тънък е езикът, по-резки сривове има в естествеността на диалога. От писанията им си личи даже колко по-тясна е околовръстната грамотност, а и потенциалната читателска публика.

Ето защо е важно да се изучава средното ниво — това, което нарекох в предната си статия „стените“ на литературната „къща“. То е литературният еквивалент на еснафството в обществото, на „буржоазията“. Въплъщение е на литературната норма за момента или периода, съдържа я в най-изкристализирал вид. И не случайно. Защото възниква на база на прилежание към установеното, плод е на старание да се пише „както се пише“, подчинено е на литературния ред както новобранец на своя ротен командир. И макар че обикновено разочарова склонния да търси нещо повече читател, то може да даде ценна информация за механизма, който произвежда литературните ценности на дадено място за даден период.

Немалко информация от този род, впрочем, дава и „дъното“ на литературата — там, където са обикновено необразованите маниаци. Те са не по-малко прилежни и консервативни. Но при тях опознаваме литературната норма чрез несполучливите им опити да я достигнат. Това е и основният извор на смях в произведенията им — разминаването между замисъл и резултат. Но тази тема е друга, за друга серия от статии, а с тези приключвам.

 

Труд, 96, 6.ІV.2004 (в броя загл. е „Имитация смени традицията“)

 


напред горе назад Обратно към: [Бележки върху днешната ни литература][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 2004 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух