напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



0. Кратък предговор


Този предговор би се обезсмислил, ако беше нещо друго, а не точно "кратък". Защото книгата достатъчно говори за себе си и пояснения на практика не са й нужни. Тя е основана върху поредицата статии с общо заглавие "През седмица", които през цялата 1998 г. публикувах на страниците на в. "Литературен форум". Промени почти не съм нанасял, ако се изключат някои дребни редакторски корекции, които не променят не само смисъла на казаното, но и акцентите върху него.

В началото на тази година обаче мислех друго - да преработя доста основно материала в статиите. Мислех да залича облика им на статии и да ги превърна в пълноценни глави. Мислех да вкарам още фактология и анализ, защото далеч не всичко от насъбраното успя да влезе в тях през годината. Мислех да допълня още пасажи и текстове за настоящата литературна ситуация. Мислех и да променя някои от наблюденията си, с които вече не съм съвсем съгласен. Но колкото повече се стараех да огъна текстовете в съответствие с новия замисъл, толкова повече ми ставаше ясно, че не работя върху книгата, която те вече представляват, а че се опитвам да проектирам върху тях очертанията на нова книга. Затова реших да ги оставя в оригиналния им вид, а следващата книга да форматирам като действително следваща.

Една последна причина се оказа за мен особено валидна. Тя е свързана с менящата се позиция, от която коментирах темите и данните. Честно казано, началото на рубриката не носеше, поне в съзнанието ми, очертанията на осъществения си край. Идеята ми най-напред беше да коментирам разни текущи книги и литературни събития. Полека-лека обаче самата ситуация около текстовете ми се променяше и не само ми зададе част от по-нататъшните теми, но и насочи в определен набор от посоки търсенето и мисленето ми. През няколкоседмичната лятна почивка, задължителна за малотиражната литературна периодика, вече горе-долу знаех какво правя.

В определен смисъл статиите от рубриката се явяват като експеримент, продължение и практическо приложение на методология, която имам скицирана в книгата си "Неизличимият образ в огледалото" (1996). Там разглеждам първоначалното проникване в българската културна територия, през ХІХ в., на идеята за Англия, образа на англичанина и английската мисъл. Концепцията ми беше, че когато е налице такава една начална, неподготвена реакция към даден материал, внесен отвън, тогава местната среда, средата на културата-приемник, реагира по необмислен, инстинктивен и следователно предугадим начин. Тоест, тя не пропуска пасивно в себе си материала, а активира - и съответно разкрива - собствените си механизми на разпространение, тълкуване и остойностяване. Затова възприемането на актуален материал хвърля светлина не толкова върху самия материал, колкото върху средата, която го е поела току-що в себе си.

Нещо подобно съм се опитал да направя и тук, защото описаното по-горе е механизъм не само на преводната рецепция, а на рецепцията въобще. Приемната социокултурна среда се разкрива може би най-ясно именно в реакциите си към новите постъпления в нея. Ето защо фондът от актуални имена и заглавия е по-скоро повод да разсъждавам за механизми, които в традицията и съвремието на българската литература избутват един автор нагоре, а друг - надолу или встрани. Как и защо действат по този начин те? Възможни ли са други начини? Какви са принципите, съгласно които, резултантно, се конструира канонът на българската литература? Има ли промени в конструирането му преди и сега? Изчерпателни отговори на тези въпроси нямам, но с работата си около рубриката се постарах поне да очертая територията, където е резонно да ги търсим.

Основният дефект на традиционната ни литературна мисъл е, че е склонна да разсъждава за отделния текст отвътре на текста. По този начин самият избор на текстове за разглеждане - както и отказът от избиране на нови такива - постоянно се реализира като система от жестове на остойностяване. Непроменящият се състав на българската литературна класика дължи облика и нивото си точно на този методологически рецидив. Текстовете са първо важни, а после добри. Или са добри защото са важни. Или даже са важни, независимо от това дали са добри.

Тези линии на разсъждение постоянно текат из литературното ни поле и го сглобяват в един изкуствен, салонен, чисто институционален корпус, който системно отпъжда читателите и ги пренасочва да потребяват, с пълно основание, почти изцяло преводна литература. Така българското писане се откъсва от българското четене, литературата се превръща в тясно, вътрешногилдийно занимание, а писателят се озовава в положението на чиновник, дължащ поста си единствено на благоволението, което си е издействал от страна на действащите властови институции: политиката, академиката, държавните медии. В този смисъл днешният канон на българската литература е крайно фалшив. Местата в него са по дефиниция нереални, тъй като не са дадени вследствие на стойностна проблематизация, а в резултат на предварително назначение. Авторът първо се назначава - къде от политиката, къде от академиката - за важен. После академиката и критиката започват да повтарят това, което същият автор казва - или би казал - за себе си, постоянно преутвърждавайки институционалната му маска вместо индивидуалното му лице.

Част от събраните тук статии не са изследователски, а полемични. Полемиката ми беше крайно необходима именно като методологически експеримент - все във връзка със споменатата ми по-горе теза, че приемната среда се разкрива най-ясно в реакциите си към нови постъпления в нея. Няма голяма полза да се разсъждава за една такава национална макроинституция като литературната, ако я наблюдаваш и изследваш като завършено изделие, уталожено състояние. Трябва по някакъв начин и да влезеш вътре в актуалния й механизъм, да въведеш в него действие, да вкараш нов елемент и ако успееш да предизвикаш поне миг на неравновесие, да отчетеш този миг и да го анализираш. Това се опитах да направя в естествения развой на писането си през годината и по моему опитът даде резултат. Нещата сега са ми по-ясни от преди.

 

Ноември, 1999 г.

Владимир Трендафилов

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух