напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



4. Будители и предводители


В началото на тази година поетът-драматург Стефан Цанев отново системно дефилира по страниците на ежедневната преса. Поне на мен така ми се стори: два пъти случайно си купувам в. "Стандарт", и двата пъти се натъквам на пълна страница негово изказване по проблем на деня. Извън прекия повод и момент, идеите и реториката му са общо взето същите както и преди две или пет години - отново ни припомня, че се чувства длъжен да служи за коректив на политическия морал, отново потупва по рамото перспективния, но все още не съвсем достоен за похвалата му български народ, отново демонстрира, че более за човечеството и планетата. За пореден път пред инцидентния читател се откроява образът едновременно на един народен будител и предводител, на честен, скромен и прозорлив български жив класик с будна гражданска съвест, който сочи на народа си вярната посока и същевременно никога няма да го подведе, защото категорично бяга от облагите на властта (макар постоянно да говори за нея, а и да се върти около нея). И колкото е по-инцидентен читателят, толкова може би е по-вероятно да приеме предложения образ за чиста монета.

Лично аз никак не обичам когато някой постоянно се опитва да ми внуши, че ме буди и води. Той при всяко положение ме лъже. Първо, защото двете действия е изключено да се осъществят едновременно. Ако будиш някого, значи той още спи и не може да те последва, накъдето и да го водиш - и следователно геният, който без да ме уведоми предварително е поел отговорността за духовното ми спасение, най-вероятно се е отдалечил да ме води някъде към хоризонта и продължава да ме буди, без да забележи, че ме няма. Второ, и вече по-сериозно, защото моделът на буденето и воденето датира толкова отдавна, че за правилното му осъществяване са необходими условия доста по-различни от тези, които днес виждаме в контекста на окръжаващата ни култура5.

Искам сега да детайлизирам нещата. Стефан Цанев не е празен автор. Макар че поетиката на повечето му неща ми се вижда поостаряла - декларативна патетика, многословие, чести инверсии между прилагателното и съществителното ("деня днешен", "дула четвъртити"), обяснителна експликация на скрития елемент в метафората ("плодородната почва на спокойствието", "велосипеда на копчетата") – много от текстовете му са интересни за четене, в тях има и редица добри моменти. А и никой не може да го заличи като явление от литературния живот на 60-те години: оттогава датират основната част от конфликтите и постиженията му. Но реторичната маска, през която днес продължава да говори към публиката, изглежда абсурдно старомодна, дразнещо маниакална. Тя е всъщност тип "началото на ХIХ век".

Сам Цанев неведнъж е изтъквал, че главните му учители по поезия са Уолт Уитман и Маяковски. С което потвърждава казаното по-горе. Защото макар че Уитман пръв въвежда свободния стих към средата на ХІХ в., а Маяковски е стъпил здраво в авангарда от второто и третото десетилетие на ХХ в., и двамата слагат лирическия си герой върху мощно извисения подиум на романтическите поети от началото на ХIХ в. Цанев също. Той като че ли винаги говори във вакуумна среда, ораторства извисен и сам пред смълчано множество. Това е характерно и за ранната му поезия (честа рима, категорични утвърждения, възклицания, обобщения на тема "Народе мой!", сентенциозни фрази), и за последните му интервюта или есета. Поезията му е поезия на властния харизматично-агитационен говор. А в медийното пространство той се стреми да извайва от себе си патриархална фигура тип "национален бард", претендирайки да е нещо като поет, баща, мъдрец и водач едновременно.

Тази реторична маска е наистина останка от едно друго време. Нека не забравяме, че между началото на ХIХ в. (когато романтиците я експлоатират) и края му се шири разстоянието между две коренно различни епохи от историята на цивилизацията, с различен бит, производство, съобщения и символи. Плюс това, Уитман е монтирал микрофона си все пак сред пасторална пустош, т.е. сред разредена, отдалечена или липсваща публика, а Маяковски използва за същата цел разчистеното от футуризма и социализма пространство на традицията. В качеството си на урбанизиран човек и поет, Цанев улавя само втория елемент при втория от двамата. Той използва именно празния подиум и свободния микрофон, които му предлага социализмът с характерната си омраза към многогласието на рампата, към противоречията и изобщо към шума в залата. В този смисъл Цанев е по-скоро в унисон, отколкото в противоречие с периода си.

Днешната поезия - и въобще днешната ситуация в отношението между автор и потребител - като че ли е доста по-различна. Текстовете не се самозаблуждават, че им е отредено широко празно пространство, сред което да бъдат чути и запомнени. А ако се заблуждават, това си е за тяхна сметка. Резултатът е тривия. В добрите образци измежду тях се усеща една понякога естествена, понякога дори преждевременна психологическа зрялост. Те знаят, а не показват, че знаят, бистри са, защото нямат нужда да изживяват интелектуалните пионерства на модернистите от началото на ХХ в., желаят, разбира се, рампата, но някак деликатно, без да хукват към нея, защото им е пределно ясно, че за секунда могат да станат смешни или в най-добрия случай повърхностни. Те са всъщност добре настроени апарати за стойностно, дълбоко, интимно, "аз-ти" общуване. В тях просто си личи натрупаният не само литературен, но и комуникативен опит. Съответно, лирическият им герой е по-скоро откровен и уязвим, отколкото бетонирано величав или маскиран по някакъв друг смешен начин.

Самоизвисената поза на поета, независимо от това колко демократични идеи или внушения развива, датира от контекста на две стари и елитарни социални ситуации: "малцината грамотни сред множеството неграмотни" и "аристократът сред простолюдието". Тя крие в себе си съзнанието за лична изключителност, за притежание на умения и инструменти, недостъпни за мнозинството хора - макар че обикновено се говори не за "умения" или "инструменти", а за "дарба", "талант", "гений", т.е. за неща неподлежащи на доказване и често пъти достъпни за имитация. В позата следователно е залегнал манталитетът на епохата отпреди масовото образование, евтиното книгопечатане и егалитаризацията на човешките взаимоотношения.

Тези инерции на словото у Цанев не се дължат все пак само на влиянията от преките му учители по поезия. Коренят се и в родната стихотворна традиция. Българският автор (и особено българският поет), освен че още от ХІХ в. свиква да моделира реторичната си маска в съответствие със споменатата романтическа практика6, но проектира последната и върху наличния ориенталски патриархален бит, който дава подобен модел на вертикално остойностяване. А след Освобождението се намесва патриархално силната регулационна роля на държавата, която чрез образованието и медиите моделира по свой образ и подобие стойностния корпус на културата.

Държавата е може би решаващият фактор. У нас, ако не умре преди това за нея (като Ботев) или заради нея (като Смирненски), поетът й е по принцип съюзник и може би затова талантът му угасва рано или пък се пренасочва към други жанрове. Тя го покварява или подкастря отрано - подкупва го с лесна и бърза кариера или го сплашва с лесно и бързо изчезване. И той рано или късно й се предава, защото не чувства зад себе си някаква по-значителна традиция, която в случай на саможертва от негова страна да го поеме, осмисли и увековечи. Напротив, осъзнава, че вследствие на това изчезването му - ако стане - ще е пълно.

Същото може да се види и от по-различен ъгъл. След 1878 г. в днешната наша територия се слага началото на българска държава, а следователно и на национална литература. Но тъй като образуването на държавата съвсем естествено изпреварва образуването на националната литература, стойностите и приоритетите на първата започват да моделират стойностите и приоритетите на втората. В добавка към това идва и шансът, в разреденото пространство на литературата, да щурмуваш по-лесно върха и да станеш, по аналогия с други върхове, български Омир, Гьоте, Шекспир или Тенисън. А пък кариерата на национален бард, която прави Вазов, като че ли задава модела за всички по-сетнешни мечти и усилия на поетите.

Кажи-речи няма способни поети, които да не са се опитали да изместят или поне да поемат щафетата от Вазов в рамките на това мечтано единение между държавна власт и лично творчество. След първите си впечатляващи стихосбирки Пенчо Славейков пише "Кървава песен", Кирил Христов - "Чеда на Балкана", Теодор Траянов - "Български балади", Емануил Попдимитров - "Златни ниви и бойни полета". Все гигантски по замисъл, ако не винаги по обем, епоси или параепоси. А това са само способните кандидати, защото има и безлично сиви като Любомир Бобевски и Христо Цанков-Дерижан. Има и смехотворни.

Тъй или иначе тази тенденция кристализира извисеното самовъзприемане на българския поет, който независимо дали в мечтите или в реализацията си свиква да гледа на себе си като на висш държавен чиновник, член на изконната патриархално-властова троица "крал, жрец и бард", който се грижи за харизматичния контрол над населението - възпява миналото и зове на борба, буди и води. Стойката остава като рецидив и по-нататък. Дори социализмът между 1944 и 1989 г. не променя нещо значително. Напротив, той само затвърждава административните институции - както държавната, така и творческите. Силната еднопосочна власт, която той въведе, превърна държавата в могъщ враг, ако се опиташ да й се противопоставиш, но и в могъщ съюзник, ако приемеш поне на думи идейно-стратегическата й игра. И в този смисъл тя почти изключи възможността поетите да се отдалечават много от практиката й. Напротив, в най-добрия случай ги превърна в пасивни свои спътници с различна степен на приближаване до нея.

Точно в този план като че ли е най-справедливо да разсъждаваме както за едноплановото самочувствие, така и за цялата творческа съдба на Стефан Цанев. През последните години той системно ни внушава чрез печата и медиите, че в онова смутно време е бил дисидент, и че когато другите са мълчали, той самият не е мълчал. Това донякъде е така. Той наистина има серия конфликти с политико-литературните законодатели на 60-те години - друг от априлското им поколение май не се е отличавал с такива, може би защото е нямал зад себе си (доколкото са верни слуховете) толкова солиден партиен гръб. Но конфликтите му тъй или иначе са винаги вътре в системата, макар понякога да доближават ръба от вътрешната му страна.

В библиографската справка към томчето "Спасете нашите души!" (1992) Цанев споменава, че след "Перигей или най-голямото приближаване до Земята" (1967) му забраняват в продължение на осем години да публикува стихове. Това може би е вярно - следващата му стихосбирка излиза чак през 1975 г. Но защо поетът пропуска да отбележи, че забраната явно не е попречила да го приемат за член на СБП (февруари 1968 г.). И още нещо. Тази следваща стихосбирка е посветена на 100-годишнината от рождението на Георги Димитров, а преди нея (1971) излиза от печат пиесата му "Събота 23", третираща темата за Септемврийското въстание. Това са явно индулгенциите му към властта (като "Барутен буквар" на Радичков), и те са понятни, но тъй или иначе не правят от понятието "дисидентство" точно обозначение на неговия случай.

В крайна сметка, дори когато най-яростно го критикуват, социалистическите критици възприемат Цанев най-вече като борец срещу морално-битовите недъзи на социализма (еснафството, например), а не срещу социализма. Той сам периодично се определя като свой, макар и нестандартно свой човек: пише творби като "Вторият ден на комунизма" (1962), "Монолог за агитацията" (1972) или "Козлодуй = mc2 - композиция № 4" (1974). Ще цитирам откъс от втората:

"Да говориш скучно за комунизма -

значи да говориш против комунизма.

Да пишеш скучно за партията -

значи да пишеш против партията.

Скучната агитация

е контраагитация!"

Не споменавам всичко това с намерението да съдя Стефан Цанев. Социализмът чак до 1985 г. си изглеждаше вечен - това е истината и няма какво да я забравяме. Затова не можем да заемаме позата на някакви извънвременни съдници и да сочим с укоризнен пръст опитите на един иначе способен човек да си осмисли по някакъв начин мястото в координатната система, която обитава. Други лъжеха и повече от него. Но имам доста против твърдокаменната му стойка на непогрешим съдник и морален гуру, която той заема обърнат ту в профил, ту в анфас към цялата нация. В днешно време тя му придава ненужен кичов блясък, битие на златна рибка в 25-градусова аквариумна вода. Точно такъв блясък, също като от еднопосочните стъкла на борческите заведения, ни посреща и когато се вгледаме в лъскавите и скъпи книжки "избрано" или "ново", които той издаде през последните години. Кой знае, може би сам не си вярва и просто работи на инерционен ход. Но най-вероятно е един суетен възрастен човек, скрито уплашен от ентропията на настоящето.

В заключение искам да поместя едно негово стихотворение, което въпреки автоеротиката му ми харесва:

ЙЕРАРХИЯ

Станах среднощ

да се помоля,

коленичих и отправих взор

нагоре -

към нашия Господ,

но видях,

че нашият Господ е коленичил

и се моли,

отправил взор

нагоре -

към своя Господ,

който бе коленичил

и, отправил взор нагоре,

се молеше

на своя Господ,

който също...

Свалих очи

и погледнах надолу:

там, в ниското,

коленичили човечета

се молеха,

отправили взор

нагоре -

към Мен.

Всичко е безкрайно във Вселената,

всичко е диво.

Бива си го.

 


5В този смисъл Денят на народните будители ми се вижда доста несносенпразник. Не го оправдава дори традицията, която не е чак толкова дълга. Първо,той е косвена обида към целия български народ, внушавайки му идеята за безкрайнатаактуалност на буденето от сън. Второ, колкото повече се отдалечаваме мисленоот Възраждането и се приближаваме към настоящето, толкова по-метафорични започватда стават будителите. А щом будителите до един вече спят вечния си сън, товане кара ли празника сам да се пародира?горе

6Която от своя страна се базира върху романтическата теория заизвисения над тълпата творчески гений. Тази теория идва у нас от елитна Европа(Кант - Карлайл), но я поемаме основно през руската култура, която й придавапонякога аристократични, понякога православно-мистични, понякога държавно-имперскиочертания.горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух